Кейт Мортън
Забравената градина (30)

29

Хотел „Блакхърст“, 2005 г.

Тук цветовете бяха различни. Касандра не си беше давала сметка колко ярко е слънцето в Австралия, докато не видя меката светлина в Корнуол. Запита се как би я пресъздала с палитрата си, учудена, че изобщо й е хрумнала подобна мисъл. Отхапа от намазаната с масло филийка и задъвка замислено, загледана към редицата дървета на върха на скалата. Затвори едното си око и с пръст проследи очертанията на върховете им.

Върху масата й падна нечия сянка и до нея се разнесе глас:

— Касандра? Касандра Райън? — До масата стоеше жена в началото на шейсетте със сребристоруса коса, добре сложена и гримирана така, че нито един цвят от палитрата на сенките не бе останал неизползван. — Аз съм Джулия Бенет, собственичка на хотел „Блакхърст“.

Касандра избърса намасления си пръст в салфетката и двете се здрависаха.

— Приятно ми е да се запознаем.

Джулия посочи към празния стол.

— Може ли…

— Разбира се, настанявайте се.

Джулия седна и Касандра зачака несигурно, питайки се дали това е част от индивидуалното обслужване, за което пишеше в брошурата на хотела.

— Надявам се престоят ви при нас да е приятен — каза Джулия.

— Мястото е прекрасно.

Джулия я погледна и се усмихна така, че сините й очи грейнаха.

— Знаете ли, виждам в чертите ви вашата баба. Но сигурно постоянно ви го казват.

Зад учтивата усмивка на Касандра се зароиха неуправляеми мисли. От къде тази непозната знаеше коя е Касандра? Откъде познаваше Нел? Как изобщо беше свързала двете?

Джулия се засмя и заговорнически се приведе напред.

— Едно птиченце ми каза за австралийката, наследила малка къща в града. Триджина е малка, ако кихнете на скалите Шарпстоун, всички на пристанището ще ви чуят.

Касандра се досети кое е въпросното птиченце.

— Робин Джеймисън.

— Беше тук вчера и се помъчи да ме привлече в комитета за предстоящия празник — поясни Джулия. — И междувременно не се въздържа и ме информира за местните събития. Събрах две и две и ви свързах с дамата, която беше тук преди трийсетина години и ми спаси кожата, като ме избави от малката къща. Винаги съм се чудела дали баба ви ще се върне и известно време се озъртах за нея. Тя ми допадна. Странна птица, нали?

Описанието беше толкова точно, че Касандра нямаше как да не се запита какво беше казала или направила Нел, за да го заслужи.

— Знаете ли, когато видях баба ви за пръв път, тя висеше от един доста дебел клон на глициния близо до входа на хотела.

— Наистина ли? — ококори се Касандра.

— Беше се покатерила по портата, обаче не беше успяла да се спусне от другата страна. За нейно щастие, току-що се бях скарала със съпруга си Даниъл, може би за деветдесет и седми път онзи ден, и се разхождах в градината, за да се успокоя. Не ми се мисли колко време щеше да си виси така в противен случай.

— Значи, е опитвала да разгледа къщата?

Джулия кимна.

— Каза, че е търговка на антики и че се интересува от викторианската епоха, затова би искала да разгледа къщата.

Касандра изпита неистова обич към Нел, докато си я представяше как се катери по стени, сервира на хората полуистини и не приема отказ.

— Поканих я вътре веднага щом престана да се люлее на глицинията ми! — засмя се Джулия. — Къщата беше в много лошо състояние, беше занемарена от десетилетия, а двамата с Дан я бяхме разтурили за ремонт до такава степен, че нещата изглеждаха още по-зле, обаче на нея явно не й направи никакво впечатление. Обиколи навсякъде, спря във всяка стая. Сякаш се опитваше да ги запечата в паметта си.

Или да ги извади от там. Касандра се запита доколко Нел е разкрила пред Джулия истинската причина за интереса си.

— Показахте ли й и малката къща?

— Не, но съм сигурна, че я споменах. После започнах да стискам палци и всичко друго, което можех да стискам — засмя се тя. — Отчаяно се нуждаехме от купувач! Бяхме на крачка от това да изгубим всичко — все едно бяхме изкопали яма под къщата и хвърляхме вътре всяка лира. От известно време бяхме обявили малката къща за продан и на два пъти за малко да я спазарим с лондончани, които търсеха вила, но и двата договора се провалиха. Ужасен късмет. Намалихме цената, но никой местен не искаше да купи къщата, за нищо на света. Гледка за милиони, а никой не проявяваше интерес заради някакви глупави стари слухове.

— Робин ми каза.

— Изглежда, ако къщата ти в Корнуол не е обитавана от призраци, нещо не й е наред — отбеляза Джулия. — Ние в хотела си имаме свой призрак. Жена. Но вие вече знаете, нали сте я срещнали предната вечер?

Явно по лицето на Касандра се изписа смайване, понеже Джулия продължи:

— Саманта от рецепцията ми разказа какво ви се е сторило — че някой опитва да отключи стаята ви.

— А, да. Мислех, че е някой от другите гости, но явно е заради вятъра. Не исках да създавам…

— Всичко е наред, било е привидението ни — засмя се Джулия на озадаченото изражение на Касандра. — Не се тревожете, тя няма да ви притеснява повече. Не е недружелюбно настроена. Не бих търпяла враждебно настроено привидение.

Касандра остана с усещането, че Джулия я поднася. Въпреки това, откакто беше пристигнала в Корнуол, беше чула повече истории за привидения, отколкото когато дванайсетгодишна отиде на първото си гостуване с приспиване.

— Явно всяка стара къща трябва да си има привидение — подметна тя.

— Точно така — потвърди Джулия. — Хората точно това очакват. Ако си нямахме призрак, щеше да се наложи да измисля. Такъв исторически хотел, а да си няма призрак! Той е толкова необходим за гостите, колкото и чистите кърпи. — Приведе се напред и прошепна: — Нашето привидение дори си има име, Роуз Монтраше. Тя и семейството й живеели тук в началото на двайсети век. Тя е изобразена на портрета, окачен до библиотеката във фоайето — младата жена с бледа кожа и тъмна коса. Виждали ли сте го?

Касандра поклати глава.

— О, трябва да го видите на всяка цена! — възкликна Джулия. — Портретът е дело на Джон Сингър Сарджънт няколко години, преди да нарисува сестрите Уиндъм.

— Наистина ли? — Касандра усети как кожата й изстива. — Оригинал на Джон Сингър Сарджънт?

— Невероятно, нали? Поредната тайна на къщата. Самата аз осъзнах стойността на картината едва преди няколко години. Беше дошъл човек от „Кристис“ за друга картина и забеляза този портрет. Това е моето Златно яйце, но едва ли някога бих се разделила с картината. Нашата Роуз е била красавица, а е имала толкова трагична съдба! Крехко дете, превъзмогнало лошото си здраве, но загинало само на двайсет и четири при трагичен инцидент. — Джулия въздъхна романтично. — Приключихте ли със закуската? Елате да ви покажа картината.

* * *

Осемнайсетгодишната Роуз Монтраше наистина беше красавица: бяла кожа, облак тъмна коса, сресана назад на свободна плитка, и сочна гръд, толкова модна навремето. Сарджънт беше прочут със способността си да забелязва и да запечатва на платното характера на онези, които му позираха, а погледът на Роуз преливаше от чувства. Червените й устни бяха спокойно отпуснати, но бдителният й поглед беше прикован върху художника. Сериозното й изражение съвпадаше с всичко, което Касандра си беше представяла за едно дете, прекарало детството си в плен на своето крехко здраве.

Касандра се приведе по-близо до картината. Композицията на портрета беше интересна. Роуз седеше на канапе с книга в скута. Диванът беше извит странично на рамката, така че Роуз се намираше в дясната предна част на картината, а зад нея имаше зелена стена без почти никакви детайли. Стената беше така изобразена, че изглеждаше бледа и мъхеста, по-скоро импресионистична, отколкото в типичния за Сарджънт реалистичен стил. Понякога художникът използваше някои импресионистични техники, но тази бе някак по-лека, отколкото в другите му творби. Датата на картината беше 1906 година, немного преди той завинаги да престане да рисува портрети. Може би още тогава му беше омръзнало да изобразява физиономиите на богаташите.

— Красива е била, нали? — попита Джулия и се приближи откъм рецепцията.

Касандра кимна, без да отмества поглед.

— Виждам, че омагьоса и вас. Вече разбирате защо толкова държах да превърна нея в нашия дух. — Тя се засмя и едва тогава забеляза, че Касандра не се смее. — Добре ли сте? Струвате ми се малко пребледняла. Чаша вода?

Касандра поклати глава.

— Не, добре съм, благодаря. Просто картината… — Тя стисна устни и се чу да казва: — Роуз Монтраше е моята прабаба.

Веждите на Джулия рязко се извиха.

— Научих неотдавна — усмихна се Касандра притеснено. Макар да казваше истината, се почувства като актьор, който изговаря реплики от сапунен сериал, от лош сапунен сериал. — Извинете. За пръв път виждам нейно изображение. Най-неочаквано всичко стана съвсем истинско.

— О, миличка, ужасно ми е неприятно да ти го съобщя, но се боя, че грешиш. Роуз не би могла да ти бъде прабаба, не би могла да бъде ничия прабаба, защото единственото й дете е починало, когато самата тя на практика е била още дете.

— От скарлатина.

— Горкичкото ангелче, само на четири годинки… — Джулия метна кос поглед към Касандра. — След като знаете за скарлатината, значи знаете, че дъщерята на Роуз е починала.

— Знам, че хората така смятат, обаче знам и че не се е случило. Не е възможно.

— Виждала съм надгробната плоча в гробището — меко каза Джулия. — С толкова поетичен, толкова тъжен надпис. Мога да ви заведа, ако искате.

Касандра усети как бузите й пламват, както ставаше винаги щом се усетеше въвлечена в спор.

— Може и да има надгробен камък, но там не е погребано малко момиченце. Поне не Айвъри Монтраше.

Изражението на Джулия се колебаеше между заинтересованост и загриженост.

— Продължавайте.

— Когато баба ми навършила двайсет и една години, научила, че майка й и баща й не са биологичните й родители.

— Значи, е била осиновена?

— Нещо такова. Намерили я на един пристан в Австралия, когато била на четири годинки. Носела само едно детско куфарче. Едва когато станала на шейсет и пет, баща й най-сетне й дал куфарчето и тя започнала да издирва информация за миналото си. Пристигнала в Англия, разговаряла с хора, проучвала и през цялото време си водила дневник.

Джулия се усмихна с разбиране.

— Който вече е у вас.

— Точно така. От него научих как е узнала, че дъщерята на Роуз не е починала.

Сините очи на Джулия се взряха в лицето на Касандра.

— Но ако е била отвлечена, нямаше ли да има разследване? Нямаше ли новината да гръмне по вестниците? Както със сина на Линдберг?

— Не и ако семейството не го разгласи.

— Но защо ще го правят? Несъмнено биха предпочели да го разгласят, нали?

Касандра поклати глава.

— Не, понеже са искали да избегнат скандала. Жената, която взела детето, била повереница на лорд и лейди Монтраше, братовчедка на Роуз.

Джулия ахна.

— Елайза ли е взела детето на Роуз?

— Знаете ли за Елайза? — изненада се на свой ред Касандра.

— Разбира се, тя е известна личност по тези места — преглътна Джулия. — Да се изясним — значи, според вас Елайза е отвела дъщерята на Роуз в Австралия, така ли?

— Качила я е на кораба, но самата тя не е заминала. Елайза изчезнала някъде между Лондон и Мерибъро. Когато прадядо ми намерил Нел, тя била самичка на пристана. Затова я завел в дома си, не можел да остави детето само.

Джулия зацъка с език.

— Само като си помисля за това изоставено момиченце. Горкичката ви баба, сигурно е ужасно да не познаваш произхода си. Това обяснява нетърпението й да разгледа това място.

— Затова Нел купила къщата на скалата — продължи Касандра. — След като открила коя е, искала да запази късче от миналото си.

— Разбира се — разпери ръце Джулия и пак ги отпусна. — Тази част звучи съвсем логично, просто не съм сигурна за останалото.

— Какво искате да кажете?

— Ами дори казаното от вас да е вярно, дори ако дъщерята на Роуз е оживяла, била е отвлечена и се е озовала в Австралия, просто не мога да повярвам, че Елайза има нещо общо с тази работа. Роуз и Елайза са били много близки. По-скоро като сестри, отколкото като братовчедки, били са най-близки приятелки. — Джулия замълча и сякаш отново премисли уравнението, а после въздъхна решително. — Не, просто не вярвам, че Елайза е била способна на такова предателство.

Убедеността на Джулия в невинността на Елайза не беше нормална за безпристрастен наблюдател, който обсъжда историческа хипотеза.

— Защо сте толкова уверена?

Джулия посочи два ракитови стола в нишата на един прозорец.

— Да поседнем. Ще помоля Саманта да ни поръча чай.

Касандра погледна часовника си. Наближаваше времето за срещата й с градинаря, но беше любопитна защо Джулия е толкова категорична, защо говори за Елайза и за Роуз като за скъпи приятелки. Настани се на стола, а Джулия поръча само с устни на Саманта да им поднесе чай.

Саманта отиде да се заеме със задачата, а Джулия продължи:

— Когато купихме „Блакхърст“, имението беше пълна развалина. Открай време мечтаехме да управляваме подобно място, но действителността беше направо кошмарна. Нямате представа колко много неща могат да се объркат в толкова грамадна къща. Три години ни бяха нужни, за да постигнем някакъв напредък. Работехме здравата и за малко да съсипем брака си. Нищо не може да раздели двама съпрузи толкова ефикасно, колкото неспирната влага и безкрайните дупки по покрива.

— Представям си — усмихна се Касандра.

— Наистина е тъжно, къщата е била обитавана и обичана от едно семейство много дълго, но през двайсети век и най-вече след Първата световна война на практика е била изоставена. Прозорците били заковани с дъски, камините — запечатани, да не говорим за щетите от разквартируваните тук войски. Всичките ни пари потънаха в къщата. Тогава бях писателка, написах няколко любовни романа през шейсетте години. Не мога да се сравнявам с Джаки Колинс, но се справях добре. Съпругът ми беше банкер и бяхме сигурни, че разполагаме с достатъчно средства, за да ремонтираме това място и да му вдъхнем живот. — Тя се засмя. — Вече бяхме разпродали по-малки части от имението и към Коледа през 1974 година бяхме готови да вдигнем ръце и да се върнем обратно в Лондон с подвити опашки.

Саманта се появи с отрупан поднос, постави го с дрънчене на масата и се поколеба, преди да се пресегне към дръжката на чайника.

— Аз ще налея, Сам — каза Джулия и я отпрати със смях. — Не съм кралицата, още не. — Намигна на Касандра и попита: — Захар?

— Да, ако обичате.

Джулия подаде на Касандра набързо приготвения чай, отпи от своята чаша и продължи:

— Онази Коледа беше ужасен студ. Откъм океана духаше ужасен вятър и на сушата настана същински ад. Токът спря, пуйката ни се развали в неработещия хладилник, не можехме да си спомним къде сме сложили свещите. Тъкмо ги търсехме в една от стаите на горния етаж, когато една светкавица освети стаята и ние забелязахме стената. — Тя потърка устни една в друга в очакване на собствената си коронна реплика. — На стената имаше дупка.

— От мишка ли?

— Не, квадратна дупка.

Касандра се намръщи несигурно.

— Малък тухлен тайник — поясни Джулия, — за какъвто си мечтаех като дете, когато брат ми намереше дневника ми. Беше скрит зад гоблен, който художникът свали по-рано през седмицата. — Тя отпи голяма глътка от чая си, преди да продължи: — Знам, че звучи глупаво, но намирането на тайника ни се стори щастливо знамение. Все едно къщата ни казваше: „Добре де, вече твърде дълго хлопате и думкате. Доказахте, че намеренията ви са сериозни, така че може да останете“. Казвам ви, след тази нощ всичко стана по-лесно. В повечето случаи нещата се развиваха добре, а не се объркваха. Например появи се баба ви, която гореше от желание да купи Клиф Котидж, един човек на име Майкъл Блейк започна да съживява градината, а няколко туристически компании започнаха да ни докарват туристи на следобеден чай.

Тя се усмихваше на спомена и Касандра почти съжали, задето я прекъсна.

— Но какво намерихте? Имам предвид в тайника.

Джулия примигна неразбиращо.

— Нещо на Роуз ли?

— А, да — потвърди Джулия и преглътна развълнуваната си усмивка. — Да, на Роуз. Вързани с панделка албуми с изрезки. По един на година от 1900 до 1913.

— Албуми с изрезки ли?

— Навремето много млади дами са имали такива. Било е хоби, ползващо се с всеобщо одобрение — едно от малкото! Нещо като себеизява, на която младата дама може да се отдаде, без да се страхува, че ще продаде душата си на дявола. — Джулия поклати глава. — Албумите с изрезки на Роуз не се различават от всеки друг подобен албум по музеите или таваните из цялата страна — пълни с парчета плат, скици, снимки, покани, кратки анекдоти, — обаче, когато ги намерихме, аз до такава степен се отъждествих с тази млада жена отпреди почти век, с нейните надежди, мечти и разочарования, че оттогава имам слабост към нея. Представям си я като наш ангел пазител.

— Албумите с изрезки още ли са тук?

Джулия кимна виновно.

— Да, знам, че би трябвало да ги даря на музей или на някое местно историческо дружество, обаче съм суеверна и не мога да се разделя с тях. Известно време ги държах изложени във фоайето, в една стъклена витрина, обаче се засрамвах, щом ги погледнех — имах чувството, че съм откраднала нещо лично и съм го изложила пред очите на всички. Сега са в кутия в моята стая, понеже не успях да измисля нищо по-добро.

— Много бих искала да ги видя.

— Разбира се, скъпа моя. И ще ги видиш — усмихна се лъчезарно Джулия на Касандра. — В следващия половин час очаквам една групова резервация, а Робин ангажира остатъка от седмицата ми с организацията на празника. Да се уговорим ли за вечеря в петък в моя апартамент? Дани ще бъде в Лондон, така че ще си направим истинска момичешка вечер. Ще разглеждаме албумите с изрезки на Роуз и хубавко ще се наплачем. Какво ще кажеш?

— Страхотно — усмихна се малко несигурно Касандра. За пръв път някой я канеше някъде да се наплаче.