Кейт Мортън
Забравената градина (29)

28

Имението „Блакхърст“ 1900 г.

На следващата сутрин, когато бледата зимна светлина плисна по прозореца на детската стая, Роуз заглади връхчетата на дългата си тъмна коса. Госпожа Хопкинс я реса с четката, докато не лъсна, точно както обичаше Роуз, и сега косата се спускаше прекрасно върху дантелената яка на най-хубавата й рокля, онази, която мама поръча да й купят от Париж. Роуз се чувстваше изморена и малко раздразнителна, но беше свикнала с това. Не можеш да очакваш от момиченцата с крехко здраве да са радостни непрекъснато, а Роуз нямаше никакво намерение да преодолява тази особеност. Честно казано, много й беше приятно хората да се суетят на пръсти край нея: не се чувстваше толкова нещастна, когато и другите бяха потиснати. Освен това днес Роуз имаше основателна причина да се притеснява. Цяла нощ не мигна, въртеше се и се мяташе в леглото като принцесата върху граховото зърно, само че будна я държа не бучка в матрака, а невероятната новина, която й съобщи мама.

След като мама излезе от спалнята, Роуз се зае да размишлява какво точно беше позорното петно на доброто име на семейството и точно каква драма се бе разиграла след бягството на леля Джорджиана от дома. Цяла нощ се измъчва от въпроси за порочната си леля, а мисълта не я напусна и след зазоряване. По време на закуската и по-късно, докато госпожа Хопкинс я обличаше, дори сега, докато чакаше в детската стая, мислите й трескаво препускаха. Взираше се в огъня, който блещукаше на фона на светлите тухли в камината, и се питаше дали мътните оранжеви сенки приличат на адовите порти, през които леля й несъмнено беше минала, когато изведнъж… в коридора отекнаха стъпки!

Роуз се сепна на мястото си, заглади астраганената завивка върху коленете си и бързо си лепна изражението на ведро съвършенство, което беше усвоила от мама. Наслади се на леката тръпка, пробягала по гръбнака й. О, колко важна задача й предстоеше! Бяха й дали протеже. Нейно собствено безпътно сираче, което да възпита по собствен образ и подобие. Досега Роуз не беше имала приятел, не й беше позволено да получи дори домашен любимец (мама сериозно се опасяваше от бяс). Но въпреки предупредителните думи на майка си тя възлагаше големи надежди на тази своя братовчедка. Тя щеше да стане дама, да се превърне в компаньонка на Роуз и ще попива потта от челото й, когато покровителката й боледува, ще гали ръката й, когато е уплашена, ще вчесва косата й, когато е тревожна. И ще бъде толкова благодарна за нещата, на които я учи Роуз, и толкова щастлива, задето е допусната до тайните от живота на истинските дами, че ще изпълнява безпрекословно нарежданията на Роуз. Тя щеше да бъде идеалната приятелка, която никога не спори, никога не се държи досадно, никога не се осмелява да изрази несъгласие.

Вратата се отвори, огънят сърдито изпращя и в стаята влезе мама с шумолящи поли. Днес в поведението й се долавяше напрегнатост, която изостри интереса на Роуз, имаше нещо във вирнатата й брадичка, което намекваше, че тревожните й опасения относно начинанието им са по-сериозни и по-разнообразни, отколкото разкрива.

— Добро утро, Роуз — каза мама доста рязко.

— Добро утро, мамо.

— Позволи ми да ти представя твоята братовчедка… — Съвсем лека пауза. — … Елайза.

И тогава някъде иззад полите на мама напред изстъпи кльощавото хлапе, което Роуз беше видяла от прозореца си предишния ден.

Роуз неволно се отдръпна в сигурните обятия на креслото си. Погледът й се плъзна от главата до петите на детето, огледа късата му чорлава коса, ужасното облекло (бричове!), кокалестите колене и протритите боти. Братовчедка й не продума, дори не поздрави, само стоеше и се взираше, което Роуз оцени като извънредно грубо. Мама имаше право. Момичето (понеже тя просто не можеше да мисли за него като за братовчедка!) нямаше дори бегла представа от добри маниери.

Роуз успя да се окопити.

— Радвам се да се запознаем. — Гласът й прозвуча малко немощно, но мама кимна, за да я увери, че се е справила добре. Зачака да отвърнат на поздрава й, обаче подобно нещо не последва. Роуз погледна към мама, а тя й даде да разбере, че въпреки това трябва да продължи. — Кажи ми, братовчедке Елайза — опита Роуз отново, — приятно ли ти е да ни погостуваш?

Елайза примигна срещу Роуз, все едно тя беше непознато и интригуващо животно в Лондонския зоопарк, после кимна.

В коридора се чуха още стъпки и Роуз получи малка отсрочка за усилието да наговори още любезности в опит да разговаря с тази своя странна и мълчалива братовчедка.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, милейди — разнесе се от вратата гласът на госпожа Хопкинс, — но доктор Матюс е в сутрешния салон. Каза, че е донесъл новата тинктура, за която сте го помолили.

— Нека я остави, госпожо Хопкинс. В момента съм заета с други дела.

— Разбира се, милейди, предложих го на доктор Матюс, но той настоя изрично да ви я предаде лично.

Миглите на мама потръпнаха едва видимо, толкова незабележимо, че само човек, посветил целия си живот на това да наблюдава настроенията й, бе в състояние да го види.

— Благодаря, госпожо Хопкинс — отговори тя сериозно. — Съобщете на доктор Матюс, че веднага слизам.

Докато стъпките на госпожа Хопкинс заглъхваха в коридора, мама се обърна към братовчедката на Роуз и заяви ясно и властно:

— Ще седиш на килима, без да говориш, и ще слушаш внимателно наставленията на Роуз. Не мърдай. Не говори. Не докосвай нищо.

— Но, мамо… — Роуз не бе очаквала толкова скоро да остане насаме с момичето.

— Може би в началото на урока ще дадеш на братовчедка си някои наставления за уместното облекло.

— Добре, мамо.

Издутата синя пола отново изчезна от поглед, вратата се затвори и огънят в стаята престана да пращи. Роуз срещна погледа на приятелката си. Двете останаха насаме и работата можеше да започне.

* * *

— Остави го. Веднага го остави.

Нещата изобщо не се развиваха според очакванията на Роуз. Момичето не я слушаше, отказваше да й се подчинява и не се поправяше дори когато Роуз я заплашеше с гнева на мама. Вече цели пет минути Елайза обикаляше детската стая, вземаше разни предмети, разглеждаше ги и ги връщаше по местата им. И несъмнено оставяше по тях лепкави отпечатъци. В момента клатеше калейдоскопа, който веднъж някаква пралеля беше изпратила за рождения ден на Роуз.

— Това е много скъпо — намусено отбеляза Роуз. — Настоявам да го оставиш.

Роуз твърде късно осъзна, че е казала не каквото трябва. Братовчедка й се приближаваше към нея с калейдоскопа в ръка. Застана толкова близо, че Роуз забеляза мръсотията под ноктите й, ужасната мръсотия, която според мама щеше да я разболее.

Роуз се ужаси. Сви се назад на стола си и й се зави свят.

— Не — успя да каже само, — къш, махай се!

Елайза спря до ръкохватката на креслото, явно с намерението да се настани върху кадифето.

— Махай се, чуваш ли! — махна Роуз с бледата си слаба ръка. Ама тази не разбира ли нормален английски? — Не бива да сядаш до мен.

— Защо?

Значи, все пак можеше да говори.

— Била си навън. Не си чиста. Може да се заразя с нещо. — Роуз тежко се отпусна на възглавничката на креслото. — Вече ми се вие свят и за всичко си виновна ти.

— Не съм виновна аз — преспокойно заяви Елайза. В тона й нямаше и следа от уместното смирение. — И на мен ми се вие свят, понеже в стаята е горещо като в пещ.

И на нея й се виел свят ли? Роуз занемя. Световъртежът беше нейното специално оръжие. А какво правеше сега братовчедка й? Отново се бе изправила и вървеше към прозореца на детската. Роуз я наблюдаваше, ококорена от страх. Нали не възнамеряваше да…

— Ще отворя прозореца — завъртя Елайза първата дръжка — и всичко ще бъде наред.

— Не. — Роуз усети как ужасът се надига вътре в нея. — Не!

— Ще се почувстваш много по-добре.

— Но сега е зима. Навън е тъмно и студено. Може да настина.

— А може и да не настинеш — сви рамене Елайза.

Роуз беше толкова слисана от дързостта на момичето, че възмущението й беше по-силно от страха. Тя възприе тона на мама:

— Настоявам да престанеш.

Елайза сбърчи нос, явно осмисляйки тази заповед. Роуз притаи дъх, а братовчедка й свали ръце от дръжката на прозореца. Тя отново сви рамене, обаче този път не толкова нахакано. Докато момичето се връщаше обратно към средата на стаята, Роуз сякаш забеляза приятно униние в раменете на Елайза. Накрая момичето спря насред килима и посочи към цилиндъра в скута на Роуз.

— Ще ми покажеш ли как действа телескопът? Нищо не се вижда през него.

Роуз въздъхна изтощено и с облекчение, все по-озадачена от това странно същество. Как просто ей така насочи вниманието си отново към тази глупава дреболия! Въпреки това братовчедка й се подчини и заслужаваше малко насърчение…

— Първо на първо — поде Роуз с въздишка, — това изобщо не е телескоп, а калейдоскоп. Не се гледа през него, а вътре в него, и фигурите се променят. — Вдигна калейдоскопа и показа как се прави, после отново го пусна на пода и го търкулна към братовчедка си.

Елайза го вдигна, долепи го до окото си и завъртя пръстена в края. Парченцата цветно стъкло издрънчаха, а на устните й цъфна усмивка, която ставаше все по-широка, докато накрая Елайза се разсмя.

Роуз примигна изненадано. Не беше свикнала да чува смях, само слугите се смееха от време на време, когато не знаеха, че тя е наблизо. Звучеше прекрасно. Щастлив, лек момичешки звук, доста несъвместим със странния външен вид на братовчедка й.

— Защо носиш такива дрехи? — попита Роуз.

Елайза продължи да се взира в калейдоскопа.

— Защото са мои — заяви най-накрая. — Принадлежат ми.

— Май са момчешки.

— Преди време бяха. Сега са мои.

Ето това беше изненада. Нещата ставаха по-любопитни с всяка изминала минута.

— На кое момче са били?

Никакъв отговор, само потракването на калейдоскопа.

— Попитах на кое момче — повтори Роуз малко по-високо.

Елайза бавно свали играчката.

— Много е невъзпитано да пренебрегваш хората.

— Не те пренебрегвам — възрази Елайза.

— Тогава защо не ми отговаряш?

Поредното свиване на рамене.

— Грубо е да свиваш така рамене. Когато някой ти говори, длъжна си да отговаряш. А сега ми кажи защо пренебрегна въпроса ми.

Елайза вдигна поглед и прикова очите на Роуз за момент. Докато я наблюдаваше, Роуз усети промяна в изражението на приятелката си. Зад очите й заструи светлина, която преди я нямаше.

— Не отговорих, понеже не исках тя да разбере къде съм.

— Коя е тя?

Елайза предпазливо се приближи мъничко.

— Другата братовчедка.

— Каква друга братовчедка? — Това момиче говореше безсмислици. Роуз започваше да подозира, че Елайза е доста глупава. — Не знам за какво говориш. Няма друга братовчедка.

Елайза заговори бързо:

— Тя е тайна. Държат я затворена на горния етаж.

— Измисляш си. Защо ще я държат в тайна?

— Мен ме пазеха в тайна, нали?

— Но не са те държали заключена горе.

— Защото не съм опасна. — Елайза се приближи на пръсти до вратата на детската стая, открехна я и надникна навън. Ахна.

— Какво? — попита Роуз.

— Шшшт! — вдигна пръст към устните си Елайза. — Не бива да разбира, че сме тук.

— Защо? — ококори се Роуз.

Елайза се върна на пръсти до креслото на Роуз. Блещукането на огъня в притъмнялата стая придаде на лицето й зловещо сияние.

— Другата ни братовчедка е луда.

— Луда ли?

— Пълно куку. — Елайза се ококори и снижи глас, така че се наложи Роуз да се приведе към нея. — Държат я заключена на тавана още от мъничка, обаче някой я пуснал.

— Кой?

— Един от призраците. Призракът на дебела жена, много дебела жена.

— Баба — прошепна Роуз с ококорени очи.

— Шшшт! — каза Елайза. — Чуй! Стъпки.

Роуз усети как клетото й сърце подскача като жаба в гърдите.

Елайза скокна на едната ръкохватка на креслото на Роуз.

— Тя идва!

Вратата се отвори и Роуз изпищя. Елайза се ухили, а мама ахна.

— Какво търсиш там, непослушно момиче такова? — изсъска тя, местейки поглед от Елайза към Роуз. — Младите дами не се катерят по мебелите. Нали ти казах да не мърдаш! — Мама дишаше шумно. — Има ли ти нещо, моя Роуз?

Роуз поклати глава.

— Не, мамо.

За миг мама сякаш се озадачи, Роуз дори си помисли, че тя ей сега ще се разплаче. После стисна ръката на Елайза и я помъкна към вратата.

— Непослушно момиче! Днес те лишавам от вечеря! — Гласът й беше възвърнал обичайната си твърдост. — И всяка следваща вечер също, докато не се научиш да се подчиняваш. Аз съм господарката на тази къща, а ти ще ме слушаш…

Вратата се затвори и Роуз отново остана сама. Замисли се над този странен обрат на събитията. Тръпката от разказа на Елайза, любопитният и приятен страх, плъзнал по гръбнака й, ужасният и приказен призрак на другата луда братовчедка. Но най-силно от всичко Роуз бе заинтригувана от пукнатината в обикновено стоманено непоклатимата сдържаност на мама. Защото в този миг неизменните граници на света на Роуз сякаш се поразместиха.

Нищо не мина така, както трябваше. И когато Роуз осъзна това, сърцето й затуптя силно с неочаквана, необяснима и неподправена радост.