Кейт Мортън
Забравената градина (28)

27

Триджина, 1975 г.

Ето я черната скала от разказа на Уилям Мартин. От върха й Нел наблюдаваше как бялата морска пяна се върти в подножието на скалата, преди да нахлуе в пещерата, а после да бъде засмукана обратно към прилива. Не беше трудно човек да си представи в заливчето страховити бури, потъващи кораби и среднощни набези на контрабандисти.

От другата страна горе на скалата редица дървета стояха възправени като стражи и закриваха гледката на Нел към къщата. „Блакхърст“, къщата на майка й.

Тя зарови ръце по-дълбоко в джобовете на палтото си. Тук горе духаше силно и се налагаше тя да напряга всичките си сили, за да запази равновесие. Вратът й се беше схванал, а бузите й бяха едновременно топли от жулещия вятър и студени от хладината му. Обърна се и пое по пътеката от отъпкана трева. Пътят не стигаше дотук и пътеката беше тясна. Нел пристъпваше внимателно, понеже коляното й беше подуто и натъртено след доста нелепото й влизане в „Блакхърст“ предния ден. Беше отишла с намерението да пусне в пощенската кутия писмо, в което съобщаваше, че е търговец на антики от Австралия и моли да разгледа къщата в удобно за собствениците време. Обаче както стоеше пред високата метална порта, нещо й стана, обзе я нужда толкова силна, колкото и необходимостта да диша. И преди да се усети, заряза всякакво достойнство и започна да се катери непохватно по металната порта, стъпвайки на декоративните извивки на желязото.

Поведение, нелепо дори за жена два пъти по-млада от нея, но какво да се прави! Непоносимо беше да стои толкова близо до дома на семейството си, до собственото си родно място, а да не може дори да хвърли един поглед. За съжаление, пъргавината на Нел не можеше да се мери с упорството й. Тя беше едновременно признателна и изключително засрамена, когато Джулия Бенет я спипа насред опита за незаконно нахлуване. За щастие, новата собственичка на „Блакхърст“ прие обяснението на Нел и я покани да влезе вътре и да разгледа.

Почувства се много странно в къщата. Странно, но не по начина, по който беше очаквала. Нел остана безмълвна от трепетното очакване. Прекоси вестибюла, качи се по стълбите, надзърташе в стаите, не спираше да си повтаря: майка ти е седяла тук, майка ти е минавала оттук, майка ти се е влюбила тук, и очакваше да я връхлети нещо грандиозно. Очакваше да я залее вълната на някакво познато усещане сред стените на къщата, очакваше нещо дълбоко вътре в нея да разпознае родния й дом. Обаче нищо подобно не се случи. Разбира се, очакването беше много глупаво и съвсем нетипично за Нел, но въпреки това го имаше. Дори най-прагматичният човек понякога копнее за нещо различно. Най-малкото сега вече можеше да придаде някаква тъкан на спомените, които се мъчеше да изгради отново, въображаемите разговори вече щяха да се случват в реално съществуващи помещения.

Във високата трептяща трева Нел забеляза пръчка с нужната дължина. Имаше нещо неизмеримо приятно в това да вървиш с бастун — това добавяше някакво усърдие в движенията ти. Да не говорим, че в случая облекчаваше натоварването на контузеното й коляно. Пресегна се да вдигне пръчката и продължи да се спуска предпазливо по склона покрай високия зид. На портата, точно над предупреждението за нарушителите, имаше табелка: „Продава се“. Беше оставен и телефонен номер.

Значи, това беше къщурката, собственост на имението „Блакхърст“, къщурката, която Уилям Мартин би желал да е изгоряла до основи и която според него бе станала свидетел на „неестествени“ неща, каквито и да бяха те. Нел се облегна на портата. Не изглеждаше никак опасна. Градината беше обрасла, а здрачът беше плъзнал по ъглите, настанявайки се за през нощта в сумрачни и хладни ниши. Тясна пътека водеше към къщата, а точно пред входната врата завиваше наляво и продължаваше да се вие през градината. До задния зид имаше самотна статуя, цялата в зелени лишеи. Малко голо момченце насред градинска леха, завинаги загледано ококорено към къщата.

Не, не беше градинска леха, момчето стоеше насред езерце с рибки.

Поправката връхлетя Нел бързо и уверено и толкова я удиви, че тя се вкопчи по-силно в портата. От къде знаеше?

И после градината се промени пред очите й. Бурените и бодилите, избуявали с десетилетия, се оттеглиха. Листата се надигнаха от земята и отдолу се показаха пътеки, цветни лехи и градинска пейка. Светлината отново бе допусната да влезе и нашари повърхността на езерото. И тогава Нел се озова на две места едновременно: беше шейсет и пет годишна жена с навехнато коляно, вкопчила се в ръждясала порта, и малко момиченце с дълга сплетена коса, седнало върху сноп мека и хладна трева, провесило крачета над езерцето…

Дебелата рибка отново изскочи на повърхността и златното й коремче проблесна, а момиченцето се засмя, когато рибката отвори уста и гризна големия пръст на крачето й. Обичаше езерцето, искаше да си имат и у дома такова, обаче мама се страхуваше да не би тя да падне и да се удави. Мама често се страхуваше, особено когато ставаше дума за момиченцето. Ако мама знаеше къде е тя сега, сигурно щеше много да се ядоса. Обаче мама не знаеше, беше един от лошите й дни и тя лежеше на тъмно в будоара си с влажна кърпа на челото.

Червената рибка отново се стрелна под повърхността и момиченцето си представи, че това е Моби Дик, а езерото е океанът. Постави голямо накъдрено листо върху водата — кораба на капитан Ахаб — и наблюдава с удивление и задоволство как Моби Дик изгриза дъното на кораба и той пое по спирала към дъното на океана.

Разнесе се шум и момиченцето вдигна поглед. Дамата и татко отново бяха излезли навън. Татко каза нещо на жената, но момиченцето не го чу. Той докосна ръката й и жената бавно тръгна към момиченцето. Гледаше я странно, гледаше я по начин, който напомняше на момиченцето за статуята на момчето в езерото, което изобщо не мигваше. Дамата се усмихна с вълшебната си усмивка, а момиченцето извади крака от езерото и зачака, чудейки се какво ли ще му каже жената…

Над главата й прелетя врана и я върна в настоящето. Отново се появиха храсталаците и лианите, листата окапаха и градината отново се превърна във влажното място, оставено на милостта на здрача. Статуята на момчето позеленя от годините точно както си беше редно.

Нел усети болка в кокалчетата на пръстите си. Пусна портата и погледна към враната, чиито широки криле плющяха във въздуха при полета й към върховете на дърветата в „Блакхърст“. На небето на запад бяха скупчени облаци, озарени отзад и засияли в розово на тъмнеещото небе.

Нел огледа замаяно градината на къщата. Момиченцето го нямаше. Или пък не беше така?

Нел бучна пръчката пред себе си и пое към селото, обзета от странна раздвоеност — съвсем не неприятна, — която я преследва по целия път.