Кейт Мортън
Забравената градина (26)

25

Триджина, 1975 г.

Музеят на риболова и контрабандата в Триджина се помещаваше в малка варосана сграда по периферията на пристанището и макар че на ръкописната табела на гишето съвсем ясно беше написано работното време, Нел прекара в селото цели три дни, преди най-сетне да забележи светлина вътре.

Натисна бравата и отвори ниската вратичка с дантелена завеска.

На бюрото седеше спретната жена с дълга до раменете кестенява коса. По-млада от Лезли, помисли си Нел, но изглеждаше несравнимо по-възрастна. Когато видя Нел, жената се изправи и ръката й придърпа дантелената покривчица заедно с купчина бумаги. Имаше вид на дете, хванато да бърка в кутията с курабийките.

— Не… не очаквах никого — смотолеви тя, като надникна над големите си очила.

А и май не се радваше особено да види посетител. Нел протегна ръка.

— Нел Андрюс — представи се и погледна табелката с името на служителката върху бюрото. — А вие явно сте Робин Мартин.

— Нямаме много посетители извън сезона. Ей сега ще намеря ключовете. — Тя размести листовете върху бюрото и пъхна кичур коса зад ухото си. — Витрините са позапрашени — поясни тя и в тона й прозвуча обвинителна нотка, — но експозицията е натам.

Погледът на Нел проследи накъде сочи ръката на Робин. Зад затворената стъклена врата имаше малко помещение, пълно с най-различни мрежи, кукички и въдици. По стените бяха окачени черно–бели снимки на корабчета, екипажи и местни заливчета.

— Всъщност търся конкретна информация — поясни Нел. — Служителят в пощата каза, че може би вие ще ми помогнете.

— Баща ми.

— Моля?

— Директорът на пощата е баща ми.

— А! Той допусна, че вие ще ми помогнете. Сведенията, които ми трябват, не са свързани с риболова или контрабандната търговия, а с местната история. По-точно със семейната история.

Изражението на Робин тутакси се промени.

— Ама така кажете! Работя в Музея на риболова, за да изпълня обществения си дълг, но историята на Триджина е целият ми живот. Ето, вижте — разрови тя листовете на бюрото си, над които работеше, и пъхна един в ръката на Нел, — това е текстът за една туристическа брошура, който се мъчех да съчиня. И току-що приключих първата редакция на кратка статия за големите къщи в именията, понеже издател от Фолмаут прояви интерес. — Жената погледна красивия си часовник със сребърна верижка. — Много ще ми е приятно да поговорим, обаче трябва да отида на едно място…

— Моля ви, идвам отдалеч и няма да ви отнема много време — настоя Нел. — Отделете ми само няколко минути.

Робин стисна устни и впери в Нел мишия си поглед.

— Ще направя нещо повече — решително кимна тя. — Ще ви взема със себе си.

* * *

Приливът донесе все по-сгъстяваща се мъгла и, в съюз със здрача, отне цветовете на града. Докато се катереха по тесните улички на града, всичко посивяваше. Бързата промяна на времето предизвика промяна и в поведението на Робин. Тя пое с отривиста стъпка и Нел трудно успяваше да я догони въпреки присъщата си пъргавина. Чудеше се накъде са се запътили, та бързат толкова, но темпото беше сериозна пречка пред всякакъв разговор и не се осмели да попита. В горната част на улицата стигнаха до малка бяла къща с табелка „Пилчард Котидж“. Робин потропа на вратата и зачака. Вътре не светеше, затова тя вдигна китката си по-близо до очите и провери колко е часът.

— Още не се е прибрал. Все му повтаряме да се прибира по-рано, когато има мъгла.

— Кой?

Робин изгледа Нел така, сякаш за миг беше забравила, че с нея има и друг човек.

— Дядо ми. Всеки ден ходи да гледа лодките. Самият той преди време беше рибар. Вече двайсет години е пенсионер, обаче сън не го хваща, ако не разбере кой и къде е излизал на риболов. — Сетне добави унило: — Предупреждаваме го да не излиза, ако падне мъгла, но той не слуша…

Млъкна и се вгледа примижала в сумрака.

Нел проследи погледа й и забеляза как на едно място мъглата сякаш се сгъсти. Очерта се силует, който се приближаваше към тях.

— Дядо! — провикна се Робин.

— Не са тревожи, момичето ми — разнесе се глас от нищото, — не се тревожи. — Мъжът изникна от тъмното, изкачи трите бетонни стъпала и завъртя ключа в ключалката. — Хайде де, какво ми треперите като чапли — подхвърли той през рамо. — Влизайте, да пийнем нещо топло.

В тесния вестибюл Робин помогна на стареца да свали опръсканата си със сол мушама и черните гумени ботуши, после ги подреди на ниска дървена пейка.

— Вир-вода си, дядо — засуети се Робин и стисна в шепа карираната му риза. — Хайде да се преоблечеш.

— Да, да — потупа старецът ръката на внучката си. — Ще поседя край огъня и докато ти направиш чай, вече ще съм изсъхнал.

Робин леко изви вежди и погледна към Нел, докато дядо й влизаше в предната стая — виждате ли с какво съм принудена да се оправям, казваше жестът.

— Дядо е почти на деветдесет, обаче отказва да се изнесе от къщата — тихо каза тя. — Гледаме някой от нас да вечеря с него всеки ден. Аз съм от понеделник до сряда.

— Изглежда добре за деветдесетгодишен.

— Зрението му започва да отслабва, слухът му също, но продължава да упорства и да проверява дали „момчетата му“ са се върнали благополучно в пристанището, без да се замисля на каква опасност се излага. Бог да ми е на помощ, ако нещо му се случи по време на моето дежурство. — Робин надникна от прага на дневната и се намръщи, когато дядо й се спъна в килимчето, докато вървеше към креслото си. — Дали… не бихте поседели при него, докато запаля огъня и сложа чайника? Като го видя подсушен, ще съм по-спокойна.

Примамена от невероятната възможност най-сетне да научи нещо за семейството си, Нел беше готова на всичко. Тя кимна, а Робин се усмихна с облекчение и излезе.

Дядото се настани в кожения фотьойл и метна през скута си мека завивка, която за миг върна Нел към спомена за Лил и за завивките, които майка й шиеше за Нел и сестрите й. Зачуди се как ли би реагирала Лил, ако можеше да научи за предприетото от Нел търсене, дали би разбрала защо е толкова важно за най-голямата й дъщеря да възстанови първите четири години от живота си. Вероятно не. Лил винаги бе смятала, че човек е длъжен да оползотвори възможно най-добре положението, в което е поставен. Няма смисъл да се питаш какво е можело да бъде, казваше тя, важен е настоящият момент. За Лил това беше нормално, тя знаеше истината за себе си.

Робин се изправи, а зад нея пламъците нетърпеливо прескачаха между подпалките.

— Отивам да направя малко чай, дядо, и ще приготвя вечерята. Докато съм в кухнята, приятелката ми… — вгледа се тя въпросително в лицето на Нел — … Извинете.

— Нел. Нел Андрюс.

— … Нел ще поседи с теб, дядо. Тя гостува в Триджина и се интересува от местните семейства. Можеш ли да й поразкажеш за миналото на града, докато ме няма?

Старецът разпери длани, набраздени със следи от въжетата, които беше теглил, и куките, които беше вдявал през целия си живот.

— Питайте каквото искате — подкани я той — и ще ви кажа всичко, което знам.

Робин излезе през ниската врата, а Нел се озърна къде да седне. Избра си зелено кресло до камината, снабдено със странични облегалки за главата, и се наслади на топлината от бумтящия в близост огън.

Дядото вдигна поглед от лулата си, която се бе заел да пълни, и въпросително набърчи чело. Явно я чакаше да започне.

Нел се прокашля и поразмърда крака върху килимчето, несигурна откъде да подхване. Реши, че няма смисъл да увърта.

— Интересува ме семейство Монтраше — каза тя.

Кибритената клечка в ръката на дядото изпука и старецът засмука силно, за да разпали лулата си.

— Поразпитах в селото, обаче явно никой не знае нищо за тях.

— О, познават ги и още как, просто не искат да говорят — долетя обгърнатият в пушек отговор.

— Защо? — попита Нел с извити вежди.

— Хората в Триджина обичат заплетените истории, обаче като цяло са много суеверни. Можем да си бъбрим за каквото се сетите, ама попитате ли какво се е случило горе, на скалата, хората се затварят като миди.

— Забелязах — съгласи се Нел. — Защото семейство Монтраше са аристократи, така ли? От висшата класа?

Дядото изсумтя.

— Имаха пари, ама не ми говорете за класа. — Ядосано дръпна от лулата си и се приведе напред. — Заплатили за титлата си с кръвта на невинни жертви. През хиляда седемстотин двайсет и четвърта година. Един следобед се разразила мощна буря, най-силната от години. Отнесла покрива на фара и новата газена лампа угаснала като свещичка. Луната била скрита зад облаци и нощта била черна като ботушите ми. — Бледите му устни стиснаха лулата. Дядото всмукна дълго и здраво, подсилвайки напрежението от очакването. — Повечето местни риболовци се прибрали рано, обаче едно малко корабче още било в морето, двумачтов клипер.

Екипажът на клипера нямал никакъв шанс. Казват, че вълните се разбивали на половината височина на скалите в Шарпстоун и подмятали клипера като детска играчка. Блъскали го в скалите и корабът станал на парчета още преди да стигне до залива. Вестниците писали, имало и разследване, но открили само няколко очукани късове червен кедър от корпуса на съда. Разбира се, обвинили местните свободни търговци.

— Свободни търговци ли?

— Контрабандистите — поясни Робин, която се появи на прага с поднос за чай.

— Само че не те откраднали товара на кораба — заяви дядото. — Няма начин. Онези го направили — семейство Монтраше.

Нел пое подадената й от Робин чаша.

— Значи, Монтраше са били контрабандисти?

Дядото се изсмя сухо и старчески и отпи от чая си.

— Не бяха нищо толкова достойно. Контрабандистите освобождават обложените с твърде високи данъци стоки от закъсали кораби, но освен това спасяват екипажите. А онази нощ в залива Блакхърст са вилнели крадци. Крадци и убийци. Те избили до крак екипажа, откраднали стоката от кораба, а рано на следващата сутрин, преди някой да узнае какво се е случило, извлекли кораба и труповете в открито море и ги потопили. Натрупали цяло състояние: сандъци с перли, слонова кост и ветрила от Китай, накити от Испания.

— През следващите няколко години в „Блакхърст“ се извършили мащабни ремонтни работи — продължи разказа Робин, приседнала на избелелия плюш на дядовото си столче за крака. — Тъкмо пишех за това за брошурата си „Великите къщи на Корнуол“. Тогава къщата се сдобила с трети етаж и разни безполезни, но скъпи градински постройки. А господин Монтраше получил благородническа титла от краля.

— Удивително е какво можеш да постигнеш с шепа умело подбрани подаръци.

Нел поклати глава и се размърда неловко. Моментът не беше подходящ да изтъква, че тези убийци и крадци са нейните предци.

— Само като си помисли човек, че им се е разминало.

Робин погледна дядо си, който се прокашля.

— Е, не бих казал — промърмори той.

Нел изгледа объркано първо единия, после другия.

— Има по-сурово наказание от наложеното със закон. Помнете ми думата, има по-сурово наказание. — Дядото въздъхна през стиснатите си устни. — След случилото се в залива семейството било прокълнато — всеки един от тях.

Нел се облегна разочарована. Семейно проклятие. А тъкмо си беше помислила, че е на прага да се сдобие с действителна информация.

— Кажи й за кораба, дядо — подкани го Робин, явно усетила разочарованието на Нел. — За черния кораб.

Дядото с радост откликна и леко повиши глас като израз на всеотдайността си на разказвач.

— Може и да потопиха кораба, обаче семейството не се отърва от него, не задълго. Той все още се появява на хоризонта понякога. Обикновено преди или след буря. Голям черен платноход, кораб фантом, който броди из залива и преследва потомците на виновниците за гибелта му.

— Вие виждали ли сте кораба? — попита Нел, извила вежда.

Старецът поклати глава.

— Веднъж ми се стори, че го мярнах, но се оказа, че съм сбъркал, слава богу. — Той се приведе напред и продължи: — Вятърът, който довява този кораб, е много лош. Казват, че човек, зърнал кораб фантом, изплаща вината си за изчезването на съда. Ако виждаш кораба, и той те вижда. Знам само, че онези, които признават, че са го виждали, привличат повече злочестина, отколкото се полага на човек. Името на онзи платноход беше „Джакард“, но по тези места ние го наричаме „Блак Хърси^[1]“.

— По звучене наподобява „Блакхърст“. Допускам, че не е съвпадение.

— Умница е тя — усмихна се дядото на Робин, захапал лулата си. — Умница. Според някои хора имението е получило името си тъкмо от тук.

— Но вие не сте съгласен?

— Винаги съм смятал, че е свързано по-скоро с голямата черна скала високо над залива Блакхърст. През нея минава проход. Преди е водел от залива до имението и обратно към селото. Същинска благодат за контрабандистите, обаче несигурна благодат. Дължи се на ъглите и на формата на тунела: ако приливът е по-висок от очакваното, няма почти никакъв шанс човек в пещерите да оцелее. През годините тази скала се е оказвала погребалната катафалка на много смели хора. Ако погледнете надолу към брега на имението, ще я видите. Чудовищна назъбена канара.

Нел поклати глава.

— Още не съм стигнала до залива. Вчера опитах да разгледам къщата, обаче портата беше заключена. Утре ще отида да пусна в пощенската кутия писмо, с което да се представя, и се надявам собствениците да ми позволят да поразгледам. Имате ли представа що за хора са?

— Нови са — мъдро отсъди Робин. — Не са тукашни, говори се, че ще превърнат имението в хотел. — Тя се приведе напред и добави: — Говори се, че младата жена е писателка на любовни романи и разни такива. Много е ефектна и обаятелна, а книгите й са доста колоритни. — Метна кос поглед към дядо си и се изчерви. — Не че съм ги чела.

— Видях част от имението на обява в кантората за недвижими имоти в града — каза Нел. — Продаваше се малката къща, наречена Клиф Котидж…

Дядото се засмя сухо.

— И винаги ще се продава. Няма глупак, който да я купи. Нужно е доста повече от малко боя по стените, за да бъде изчистена къщата от всички злини, на които е била свидетел.

— Какви злини?

Дядото, който до този момент беше разказвал историите си с огромно удоволствие, внезапно се смълча и се замисли над последния въпрос. В очите му просветна пламъче, но бързо угасна.

— Това място трябваше да бъде изгорено преди години. Там се случиха нередни неща.

— Какви неща?

— Няма значение — отвърна той с треперещи устни. — Просто ми повярвайте. Някои места не се обновяват, като ги пребоядисаш.

— Не възнамерявах да купувам къщата — увери го Нел, учудена от внезапната му разпаленост. — Просто си помислих, че може да използвам този претекст, за да поразгледам имението.

— Не е нужно да минавате през имението „Блакхърст“, за да видите залива. Вижда се и от върха на скалата. — Той вдигна лулата си по посока на брега. — Тръгнете по пътя от селото към отвесния склон и Шарпстоун и ще се озовете над него. Най-красивото заливче в цял Корнуол, само да не беше тази проклета скала. Няма и следа от кръвта, пролята по бреговете му много, много отдавна.

Уханието на говеждо и розмарин се усили и Робин донесе гювечетата и лъжици от кухнята.

— Нали ще останете за вечеря, Нел?

— Разбира се, че ще остане — заяви дядото и се облегна на стола си. — Как ще я изпратиш навън в нощ като тази! Мрак черен като шапката ти и два пъти по-дебел!

* * *

Яхнията беше много вкусна, така че не се наложи дълго да убеждават Нел да й сипят допълнително. След това Робин се извини и отиде да мие съдовете, а Нел и дядото отново останаха насаме. В стаята вече беше топло и страните на стареца бяха поруменели. Той усети погледа на Нел и кимна сърдечно.

Имаше нещо неподправено в компанията на Уилям Мартин — в неговата гостна човек се чувстваше откъснат от света. Сякаш заклинание бе нарушило естествения ритъм на времето, бе ги откъснало от обичайните им грижи. Нел осъзна, че това е въздействието на разказвача на истории — способността да създава колорит, в сравнение с който всичко друго сякаш избледнява. А Уилям Мартин беше роден разказвач, в това нямаше почти никакво съмнение. Друг въпрос бе доколко достоверни бяха историите му. Той притежаваше несъмнена дарба да превръща и най-обикновената случка във вълшебство, а и, изглежда, беше единственият жив свидетел на периода, който я интересуваше.

— Питам се — поде Нел, усещайки приятни иглички в затоплената си от огъня буза — дали като млад сте познавали Елайза Мейкпийс? Била е писателка, повереница на Лайнъс и Аделайн Монтраше.

Настана осезаемо дълго мълчание. Гласът на Уилям долетя приглушен от мустаците му:

— Всички познаваха Елайза Мейкпийс.

Нел си пое дъх. Най-сетне.

— Знаете ли какво се е случило с нея? — попита гостенката на един дъх. — Имам предвид… накрая. Как и къде е починала?

— Това не знам — поклати глава той.

В поведението на стареца отново се появи потайна сдържаност, предпазливост, която досега отсъстваше. Макар сърцето й да се изпълни с надежда поради вероятните причини за това, Нел съзнаваше, че трябва да действа внимателно. Не искаше той да се затвори в черупката си — не и сега.

— Ами за преди това, докато е живяла в „Блакхърст“? Можете ли да ми разкажете за тогава?

— Казах, че я познавам, но не съм имал повод да я опозная добре. Не бях добре дошъл в голямата къща. Онези там има какво да ви разкажат.

Нел настоя:

— Доколкото ми е известно, Елайза е била видяна за последен път в Лондон през 1913 година. Заедно с момиченце на име Айвъри Уокър, на четири години. Дъщерята на Роуз Монтраше. Сещате ли се за някаква причина, каквато и да било, Елайза да планира пътуване до Австралия с чуждо дете?

— Не.

— Имате ли представа защо семейство Монтраше може да са казвали на хората, че внучката им е мъртва, при положение, че тя си е била съвсем жива?

Тръстиката в гласа му се прекърши.

— Не.

— Значи, сте знаели, че Айвъри е жива, въпреки че се е говорело обратното?

Огънят изпука.

— Не го знам, понеже не е така. Детето почина от скарлатина.

— Да, знам, че навремето е било съобщено така. — Лицето на Нел пламтеше, в главата й блъскаха чукове. — Знам също, че това не е вярно.

— И откъде знаете?

— Защото аз съм това дете — дрезгаво отвърна Нел. — Пристигнах в Австралия четиригодишна. Елайза Мейкпийс ме качила на кораб, макар всички останали да ме смятали за мъртва, а, изглежда, никой не може да ми обясни защо.

Човек трудно можеше да разгадае изражението на Уилям. Старецът като че се накани да отговори, но не го стори.

Вместо това се изправи и изпъна ръце, а коремчето му щръкна напред.

— Изморен съм — каза хрипливо. — Време е да поемам към страната на сънищата. Робин? — провикна се той веднъж, а после още веднъж, по-силно: — Робин?

— Да, дядо? — показа се тя с кърпа за съдове в ръка. — Какво има?

— Отивам да си лягам — заяви той и тръгна по тесните стълби, които тръгваха в единия край на стаята и се извиваха към горния етаж.

— Не искаш ли още един чай? Толкова приятно си прекарвахме! — погледна тя объркано Нел.

Уилям потупа Робин по рамото, докато минаваше покрай нея.

— Залости на излизане, момичето ми. Не бива да пускаме мъглата вътре.

Робин се ококори смаяно, а Нел посегна към палтото си.

— Трябва да вървя.

— Много съжалявам — извини се Робин. — Не знам какво му стана. Той е възрастен и се изморява…

— Разбира се — закопча се Нел. Съзнаваше, че трябва да се извини, защото в крайна сметка тя бе разстроила стареца, но някак си не можеше да го стори. Разочарованието беше заседнало в гърлото й като резен лимон. — Благодаря ви за отделеното време — успя да продума, прекрачи прага и излезе в тежката влага навън.

Когато стигна подножието на хълма, Нел се извърна и видя, че Робин все още я наблюдава. Вдигна ръка и махна в отговор на помахването на другата жена.

Уилям Мартин може и да беше стар и изморен, обаче във внезапното му оттегляне се криеше нещо повече. Нел беше сигурна, достатъчно дълго пазеше мъчителната си тайна, та да разпознае друг клетник като себе си. Уилям знаеше повече, отколкото разкриваше, а необходимостта на Нел да открие истината беше по-силна от уважението й към неговото лично пространство.

Тя стисна устни и пое с наведена глава в студа. Беше твърдо решена да го накара да й разкрие всичко, което знае.