Кейт Мортън
Забравената градина (25)

24

Клиф Котидж, 2005 г.

Вятърът рошеше косата на Касандра и подмяташе конската й опашка ту насам, ту натам, като ветропоказател. Тя се загърна плътно с жилетката си и поспря, за да успокои дишането си, загледана по тесния крайбрежен път към селцето долу. Белите къщурки се бяха вкопчили като рачета по скалистия залив, а синьото пристанище беше осеяно с червени и сини лодки, които се поклащаха на вълните, пълни с улов, докато чайките пикираха и кръжаха отгоре. Дори тук, нависоко, във въздуха се усещаше силен мирис на сол, близната от повърхността на морето.

Пътят беше толкова тесен и толкова близо до ръба на скалата, че Касандра се запита как изобщо някой събира смелост да шофира по него. От двете му страни растеше висока, светла трева, полюшвана от вятъра. Колкото по-нависоко се катереше Касандра, толкова по-силно усещаше мириса на дъжд във въздуха.

Погледна часовника си. Беше подценила времето, за което ще се изкачи догоре, както и изтощението, превърнало краката й в желе по средата на пътя. Умора от полета и познатата стара липса на сън.

Предната нощ беше спала ужасно. Стаята и леглото й бяха доста удобни, но я навестиха странни сънища, които останаха и след като се събуди и се помъчи да ги проумее. Бяха останали само пипалцата на причиненото неудобство.

По-късно през нощта я събуди по-осезаема причина. Шум, сякаш някой пъхаше ключ във вратата на спалнята й. Беше сигурна, че е точно това — пъхването и издрънчаването на ключ, който някой отвън се мъчи да завърти, — обаче когато на сутринта спомена пред момичето на рецепцията, онази я изгледа озадачено, преди ледено да заяви, че хотелът използва карти, а не метални ключове. Явно беше чула старата месингова брава да подрънква от вятъра.

Касандра отново пое нагоре по склона. Надали й оставаше още много, понеже жената в селската бакалница й беше обяснила, че пътят е само двайсет минути пеша, а тя вече се катереше цели трийсет.

Зави и видя червена кола, паркирана отстрани на пътя. Мъж и жена я наблюдаваха: той беше висок и слаб, а тя — ниска и набита. За момент Касандра ги взе за хора, които се любуват на гледката, обаче когато двамата едновременно й махнаха с ръка, се досети кои са.

— Здравейте! — провикна се мъжът и тръгна към нея. Беше на средна възраст, въпреки че брадата и косата му, бели като разбити белтъци, отначало създаваха впечатлението за много по-старо лице. — Сигурно вие сте Касандра. Аз съм Хенри Джеймисън, а това е съпругата ми Робин — посочи той към грейналата в усмивка жена.

— Много се радвам да се запознаем — каза Робин, следвайки съпруга си по петите. Прошарената й коса беше подстригана в спретната къса прическа, увенчала лъскавите й, румени и сочни като ябълки бузи.

Касандра се усмихна.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим в съботен ден, много съм ви признателна.

— О, няма нищо. — Хенри прокара ръка по главата си, за да заглади тънките косъмчета, разрошени от вятъра. — Нищо не ни струва. Надявам се, нямате против, че доведох и Робин.

— Разбира се, защо да има против? — намеси се Робин. — Нали не сте против?

Касандра поклати глава.

— Какво ти казах? Изобщо не е против. — Робин стисна китката на Касандра. — Не че той би могъл да ме спре. Само да беше опитал, щях да го помъкна по съдилищата за развод.

— Съпругата ми е секретар на местното историческо дружество — поясни Хенри донякъде извинително.

— Издала съм няколко книжки за областта. Предимно исторически, за местните родове, за важни забележителности, за известни къщи. Последната ми книжка е за контрабандната търговия. В момента подготвяме качването на всички материали на уебсайт…

— Заклела се е да пие чай във всяко имение в окръга.

— Обаче живея в селото, откакто се помня, а не съм стъпвала в тази стара къща? — Робин се усмихна и бузите й лъснаха. — Не се срамувам да призная, че съм любопитна като котка.

— Нямаше да се досетим, любов моя — отбеляза Хенри с досада и посочи към склона. — Трябва да продължим пеша, пътят свършва дотук.

Робин ги поведе, крачейки целеустремено по тясната пътека сред разлюляната от вятъра трева. Докато се катереха, Касандра започна да забелязва птиците. Ята дребнички кафяви лястовици, които се призоваваха една друга, подскачайки по тънките клонки. Създадоха у нея странното усещане, че е наблюдавана, сякаш птиците се блъскаха, за да държат под око хората натрапници. Касандра потръпна, после се укори, че се държи детински и съзира тайнственост там, където просто има самобитност.

— Баща ми продаде имота на баба ви — осведоми я Хенри и скъси крачките си, за да върви непосредствено зад Касандра. — Преди време, през седемдесет и пета. Тъкмо бях започнал работа във фирмата като младши сътрудник, но помня продажбата.

— Всички помнят продажбата — подвикна Робин. — Това беше последната част от имението, която се продаде. Някои хора в селото се кълняха, че вилата никога няма да намери купувач.

Касандра погледна към морето.

— Защо? Сигурно гледката от къщата е много красива…

Хенри погледна към Робин, която беше спряла да си поеме дъх с притисната в гърдите длан.

— Да, има нещо такова — съгласи се той, — обаче…

— В града се говореха лоши неща — задъхано каза Робин. — Носеха се слухове… за миналото.

— Какви слухове?

— Глупави — категорично отсече Хенри, — всякакви щуротии, каквито ще откриете по английските села.

— Говореше се, че в къщата има призраци — продължи Робин, снижавайки драматично глас.

Хенри се засмя.

— Намери ми една къща в Корнуол, в която да няма.

Робин завъртя светлите си сини очи.

— Съпругът ми е прагматик.

— А жена ми е романтичка. Клиф Котидж е само камъни и хоросан като всички останали къщи в Триджина. Ако там има призраци, значи и аз съм призрак.

— И това ми било корнуолец! — възмути се Робин, пъхна зад ухото си един немирен кичур и изгледа Касандра с присвити очи. — Вярвате ли в призраци, Касандра?

— Не бих казала. — Касандра се замисли за странното усещане, което изпита заради птиците. — Не и в такива, на които се натъкваш нощем.

— Значи, сте разумна жена — отбеляза Хенри. — Единственото същество, което е влизало в Клиф Котидж през последните трийсет години, е местният зевзек, който просто искал да уплаши приятелчетата си. — Хенри извади носна кърпа с монограм от джоба на панталона си, сгъна я на две и попи челото си. — Хайде, Робин, скъпа, да тръгваме. Нямаме цял ден на разположение. А и слънцето прежуря здравата. Тази седмица лятото отново напомни за себе си.

Стръмният склон и тясната пътека затрудняваха разговора, затова тримата извървяха последните сто метра мълчаливо. Тънички стръкчета светла трева тръпнеха на вятъра, който тихо свистеше между тях.

Накрая минаха през рехав храсталак и стигнаха до една каменна стена. Беше висока най-малко три метра и стърчеше някак нелепо, след като бяха дошли чак дотук, без да видят нищо, построено от човешка ръка. Желязна арка ограждаше входната порта и в нея се бяха вплели клонките на увивни растения, вкаменени с времето. Табела, вероятно някога поставена на портата, сега висеше на единия си ъгъл. Бледозелен и кафяв мъх беше прораснал като коричка по повърхността на табелата, жадно запълнил вдлъбнатините между извитите букви. Касандра наведе глава, за да разчете написаното: „Не приближавай, за да не пострадаш!“.

— Зидът е относително нов — поясни Робин.

— Под „нов“ жена ми има предвид, че е само на сто години. Къщата трябва да е три пъти по-стара. — Хенри се прокашля. — Нали разбирате, че това старо място се нуждае от известен ремонт?

— Имам снимка — извади я Касандра от чантата си.

Той я изгледа с извити вежди.

— Направена е преди продажбата, бих казал. От тогава малко се е променила. Никой не се е грижил за къщата. — Той протегна лявата си ръка, бутна желязната порта и кимна. — Ами да влизаме!

Каменна пътека минаваше под беседка, обрасла със стари рози с артритни стави. Температурата се понижи, след като пристъпиха в градината. Беше сумрачно и печално. И тихо, цареше някаква необикновена тишина. Дори несекващото бучене на морето тук се чуваше глухо. Сякаш мястото, оградено с каменната стена, спеше. И очакваше нещо или някой да го събуди.

— Клиф Котидж — оповести Хенри, когато стигнаха до края на пътеката.

Касандра се ококори. Пред очите й изникна бодлив храсталак, гъст и заплетен. Отвсякъде висяха бръшлянови листа, тъмнозелени и назъбени, пролазили над местата, под които вероятно се криеха прозорци. Ако човек не знаеше, че отдолу има сграда, много трудно щеше да различи очертанията й.

Хенри се прокашля и лицето му отново поруменя извинително.

— Несъмнено къщата е доста занемарена.

— Едно здраво почистване и е готова — заяви Робин с пресилена веселост, способна да възкреси дори потънал кораб. — Няма причина за отчаяние. Нали сте виждали какво правят в онези предавания за ремонти? Има ли такива и в Австралия?

Касандра кимна разсеяно, мъчейки се да различи очертанията на покрива.

— Ще отстъпя честта на вас — бръкна Хенри в джоба си и извади ключа.

Беше учудващо тежък, дълъг и с декоративна главичка — красива месингова завъртулка. Касандра го пое и усети нещо познато. И преди беше държала такъв ключ. Но кога, зачуди се тя. На антикварния щанд? Образът беше много силен, но спомен не изплуваше.

Касандра се качи на каменното стъпало пред вратата. Виждаше ключалката, но през прага се беше проточил бръшлян.

— Тези би трябвало да свършат работа — отбеляза Робин и извади от чантата си градинарски ножици. — Не ме гледай така, скъпи — отвърна тя на извитата вежда на Хенри. — Аз съм от провинцията и винаги съм подготвена.

Касандра пое предложения инструмент и отряза клонките една по една. Те увиснаха свободно, а тя поспря и прокара длан по белязаното от солта дърво на вратата. Част от нея никак не искаше да продължи, стигаше й само да постои на прага на узнаването, но когато хвърли поглед през рамо, и Хенри, и Робин й кимнаха насърчително. Пъхна ключа в ключалката и силно го завъртя с две ръце.

Най-напред усети миризмата — на влага и на животински изпражнения. Като в джунглата у дома, в Австралия, чиято гъста растителност скриваше отделен плодороден свят. Затворена екосистема, която не обичаше непознатите.

Пристъпи съвсем мъничко в коридора. През входната врата влизаше достатъчно въздух, за да се видят мъхестите прашинки, които лениво се носеха в застоялия въздух, твърде леки и твърде изморени, за да паднат. Подът беше дървен и на всяка стъпка обувките й проскърцваха тихо и извинително.

Стигна до първата стая и надникна през вратата. Беше тъмно, а по прозорците десетилетия наред беше полепвала мръсотия. Когато очите й привикнаха, Касандра установи, че е в кухнята. В средата имаше светла дървена маса с остри крака и с два ратанови стола, послушно пъхнати отдолу. В ниша в отсрещната стена имаше печка, пред която паяжини образуваха пухкава завеса, а в чекръка в ъгъла все още беше надянат къс тъмна вълна.

— Като в музей е — прошепна Робин. — Но по-прашно.

— Съмнявам се скоро да мога да ви предложа чаша чай — каза Касандра.

Хенри се приближи към чекръка и посочи скътана в ъгъла ниша.

— Тук има стълби.

Тясно стълбище поемаше нагоре и рязко извиваше на миниатюрна площадка. Касандра стъпи на първото стъпало и опита здравината му. Достатъчно стабилно беше. Тя предпазливо се заизкачва.

— Ходете внимателно — предупреди я Хенри и я последва, вдигнал ръце зад гърба й в напразен и мил опит да я предпази.

Касандра стигна до площадката и спря.

— Какво има? — попита Хенри.

— Дърво. Огромно дърво, което напълно препречва пътя. Паднало е през покрива.

Хенри надникна през рамото й.

— Май ножиците на Робин няма да ни бъдат от полза този път — отбеляза. — Нужна е резачка за дърва. — Той тръгна надолу по стълбите. — Нещо да ти хрумва, Робин? Кого можеш да повикаш да разкара дънера?

Касандра го последва и слезе точно когато Робин казваше:

— Майкъл Блейк би трябвало да се справи.

— Местен младеж — кимна Хенри на Касандра. — Занимава се с озеленяване. Върши повечето работа и в хотела, а по-добра препоръка от тази не ви трябва.

— Да му се обадя ли? — попита Робин. — Да проверим какъв е графикът му по-късно през седмицата? Ще изляза навън да опитам да намеря сигнал. Телефонът ми мълчи като пукал, откакто сме влезли.

Хенри поклати глава.

— Повече от сто години, откакто Маркони е получил сигнала си, а вижте докъде ни доведе техниката. Знаете ли, че сигналът бил изпратен малко след завоя на брега? От залива Полдху.

— Така ли?

Когато започна да си дава ясна сметка за степента на разрухата в къщата, Касандра започна да се чувства все по-безпомощна. Беше признателна на Хенри, задето я посрещна, но не беше сигурна, че ще успее да се престори на заинтересована от лекция за началото на телекомуникацията. Отметна една подобна на плетен шал паяжина, облегна се на стената и му се усмихна с учтиво насърчение.

Хенри явно усети настроението й.

— Ужасно съжалявам, че къщата е в такова състояние — каза той. — Донякъде се чувствам отговорен, тъй като съм адвокатът пазител на ключовете.

— Сигурна съм, че е нямало какво да направите. Особено ако Нел е пожелала от баща ви точно това — усмихна се тя. — Отгоре на всичко щеше да е незаконно влизане в частна собственост, а табелата на вратата е съвсем недвусмислена по въпроса.

— Точно така е. Баба ви съвсем ясно даде да се разбере, че не иска никакви брокери тук. Заяви, че къщата е много важна за нея и че лично ще се заеме с възстановяването й.

— Струва ми се, че възнамеряваше да се премести тук — отбеляза Касандра. — Завинаги.

— Да — потвърди Хенри. — Когато разбрах, че ще идвате тази сутрин, прегледах старите документи. Във всичките си писма тя пише, че ще се върне, с изключение на едно от началото на 1976 година. Там обяснява, че положението при нея се е променило и че няма да се върне, поне за известно време. Моли баща ми обаче да задържи ключа при себе си, за да знае тя къде да го потърси, когато стане възможно да се върне. — Хенри огледа помещението. — Този момент така и не настъпи.

— Да — потвърди и Касандра.

— Вие обаче вече сте тук — отбеляза Хенри с подновен ентусиазъм.

— Така е.

Шум на вратата накара и двамата да вдигнат поглед.

— Свързах се с Майкъл — оповести Робин, прибирайки телефона си. — Ще мине в сряда сутрин да види какво трябва да се поправи. — Обърна се към съпруга си и го подкани: — Хайде, любов моя, очакват ни за обяд у Марша, а знаеш каква става, когато закъснеем.

Хенри изви вежди.

— Дъщеря ни има много добродетели, но търпението не е сред тях.

Касандра се усмихна.

— Благодаря за всичко.

— И през ум да не ви минава да преместите този пън самичка — предупреди я Хенри, — колкото и да ви се иска да разгледате горния етаж.

— Обещавам.

Двамата поеха по пътеката към портата, но Робин се извърна към Касандра.

— Приличате на нея, знаете ли?

Касандра примигна.

— На баба си. Имате нейните очи.

— Виждали ли сте я?

— Да, разбира се, още преди да купи къщата. Един следобед дойде в музея, където работех. Разпитваше ме за местната история. По-конкретно за някои от старите родове.

Гласът на Хенри долетя от ръба на скалата:

— Хайде, Робин, скъпа. Марша няма да ни прости, ако печеното загори.

— Семейство Монтраше ли?

Робин махна на Хенри.

— Точно те. Живели са в голямата къща на имението. И семейство Уокър — художникът и съпругата му, — и авторката на приказки.

— Робин!

— Да, да, идвам. — Робин завъртя безпомощно очи към Касандра. — Нетърпелив е като запален фойерверк този мой съпруг.

И забърза към него, а морският бриз донесе наставленията й Касандра да им се обажда по всяко време.