Кейт Мортън
Забравената градина (24)

23

Имението „Блакхърст“, 1900 г.

Когато Елайза се събуди на следващата сутрин, й отне известно време да си спомни къде е. Сякаш лежеше в огромна дървена шейна, а отгоре й беше провесен тъмносин балдахин. Ако видеше нощницата й, госпожа Суиндъл щеше ликуващо да потрие ръце, а дрехите на Сами бяха подпъхнати на вързопче под главата й. И тогава си спомни: Доброжелателките, господин Нютън, пътуването с каретата, лошият човек. Намираше се в къщата на вуйчо си и леля си, имаше буря, светкавици, гръмотевици и дъжд. Лицето на Сами, отразено в стъклото.

Елайза се сгуши на канапето в прозоречната ниша и погледна навън. Наложи се да примижи. Зората беше прогонила дъжда и гръмотевиците от снощната буря и светлината, въздухът дори бяха измити и прочистени. Наоколо лежаха пръснати листа и клони, а един градински стол точно под прозореца й беше прекатурен.

Вниманието й привлече далечен ъгъл на градината. Някой, един мъж, се движеше сред зеленината. Имаше черна брада и беше облечен с гащеризон, малка странна зелена шапка и черни галоши.

Елайза чу шум зад себе си и се обърна. Вратата на стаята беше отворена и една млада прислужница със ситно къдрава коса поставяше поднос на масичката до леглото. Беше същата прислужница, на която се скараха предишната вечер.

— Добро утро, госпожице — каза тя. — Казвам се Мери и ви донесох закуска. Госпожа Хопкинс каза, че днес можете да закусите в стаята си заради дългото пътуване през предишните дни.

Елайза побърза да седне на малката масичка. Очите й се ококориха, когато видя какво има върху подноса: топли кифлички, щедро намазани с топящо се масло, бели купички, пълни с най-прелестните конфитюри, които бе виждала, две пушени херинги, пухкаво яйце, лъснала от мазнина наденичка. Сърцето й спря.

— Страшна буря се разрази снощи, когато пристигнахте — отбеляза Мери, докато дърпаше завесите. — За малко да не успея да се прибера. Дори си помислих, че ще се наложи да остана да пренощувам тук!

Елайза преглътна голям залък хляб.

— Не живееш ли тук?

— Как не! — засмя се Мери. — На останалите може и да им харесва, обаче аз не искам да живея като тях… — Тя погледна към Елайза с поруменели бузи. — Живея в селото. С мама и татко, с братята ми и сестра ми.

— Имаш брат, така ли?

Елайза се замисли за Сами и в нея зейна празнина.

— О, да, имам трима братя. Двама са по-големи от мен, а третият е по-малък, обаче Патрик, най-големият, вече не живее у дома. Но още работи на лодката заедно с татко. Той, Уил и татко излизат в морето всеки ден, във всякакво време. Най-малкият, Роли, е само на три, затова си стои вкъщи при мама и малката Мей. — Мери набухна възглавничките на канапето в прозоречната ниша. — Ние от семейство Мартин открай време работим в морето. Прадядо ми е бил един от пиратите на Триджина.

— От кое?

— От пиратите на Триджина — повтори Мери и се ококори невярващо. — Не сте ли чували за тях, госпожице?

Елайза поклати глава.

— Пиратите от Триджина били най-страховитата банда пирати за всички времена. В силните си дни властвали над моретата и носели уиски и черен пипер, когато близките им у дома не можели да се сдобият с тях по друг начин. Но грабели само от богатите. Като онзи, как му беше името… но вилнеели в океана, а не по горите. Тези възвишения са прорязани от разни пътеки, една-две стигат чак до морето.

— Къде е морето, Мери? — попита Елайза. — Близо ли е?

Мери отново я изгледа странно.

— Ама разбира се, че е близо, сладурче. Не го ли чувате?

Елайза застина неподвижно и се ослуша. Чуваше ли морето?

— Ето, чуйте… фшшш… фшшш… фшшш… Това е морето. Вдишва и издишва като винаги. Наистина ли не го чувате?

— Чувам го — отвърна Елайза. — Просто не знаех, че това е морето.

— Не знаехте, че е морето ли? — подсмихна се Мери. — А за какво го мислехте, за бога?

— Мислех, че е влак.

— Влак! — избухна в смях Мери. — Бива си ви! Гарата е много далече от тук. Само чакайте да кажа на братята си — помислила морето за влак!

Елайза се замисли за разказите на майка си за пясък и сребристи камъчета, за вятър с мириса на сол.

— Може ли да отида да видя морето, Мери?

— Ами да. Само гледайте да сте тук, когато готвачът звънне за обяд. Господарката тази сутрин е на посещения навън, така че няма да забележи. — Сянка премина по веселото лице на Мери при споменаването на господарката. — На всяка цена се върнете преди нея, чувате ли? Тя обича да се спазват правилата, така че не я дразнете.

— Как да стигна дотам?

Мери повика Елайза до прозореца.

— Елате тук и ще ви покажа, сладурче.

* * *

Въздухът беше различен, и небето беше различно. Изглеждаше по-светло и по-надалеч. Не беше като сивия капак, провесен над Лондон, който сякаш всеки миг щеше съвсем да го захлупи. Това небе беше повдигнато нависоко от морския бриз и приличаше на голям бял чаршаф, проснат на въжето в деня за пране, издул се от вятъра и политнал нависоко, нависоко.

Елайза стоеше на ръба на скалата над залива и съзерцаваше дълбоките сини води. Морето, по което беше плавал баща й, брегът, по който майка й се беше разхождала като малка.

След снощната буря по светлия бряг бяха пръснати плавеи. Изящни бели клони, разкривени и излъскани от времето, стърчаха между ситните камъчета като рогата на огромен призрачен звяр.

Елайза усещаше солта във въздуха, точно както й бе разказвала майка й. Извън клетката на странната къща тя изведнъж се почувства лека и свободна. Пое си дълбоко въздух и заслиза по дървените стъпала, все повече ускорявайки крачка, нетърпелива да се спусне долу.

Когато стигна на брега, седна на гладката скала, развърза връзките на ботите си, преплитайки несръчно пръсти в бързината. Нави крачолите на панталона на Сами над коленете и предпазливо тръгна към водата. Под стъпалата си усещаше камъните, едновременно гладки и остри. Поспря, за да се полюбува на огромната и синя маса, която се надигаше и спускаше, надигаше и спускаше.

После вдъхна дълбоко соления въздух, запристъпва напред и намокри пръстите на краката си, глезените, коленете. Вървеше успоредно на брега и се смееше на хладните водни мехурчета между пръстите си, събираше мидени черупки, които привличаха погледа й, а веднъж попадна и на някакъв плавей с формата на звезда.

Заливчето беше малко и с дълбока извивка, затова Елайза бързо го обходи по брега. Когато стигна до края, близостта придаде ново измерение на онова, което отдалеч изглеждаше просто като тъмно петно. От отвесния склон щръкна грамадна назъбена скала, надвиснала над морето. Имаше формата на огромен облак от гневен черен пушек, застинал във времето и прокълнат да остане така завинаги, непринадлежащ истински нито към сушата, нито към въздуха.

Черната скала беше хлъзгава и Елайза намери издатина по края й, достатъчно широка, че да стъпи на нея. След това издири стабилни опори за краката си, започна да се катери по скалата и не спря чак догоре. Озова се толкова нависоко, че не можеше да погледне надолу, без в главата й сякаш да забълбукат мехурчета. Пропълзя напред на четири крака. Към щръкналия си край скалата ставаше все по-тясна и по-тясна. Елайза седна върху протегнатия каменен юмрук и се засмя, останала без дъх.

Все едно се беше покатерила на върха на мачтата на огромен кораб. Под нея се пенеха дуелиращите се вълни, пред нея се ширеше откритото море. Слънцето беше запалило стотици светлинки върху повърхността на водата, която вятърът надигаше и диплеше чак до ясния непрекъснат хоризонт. Знаеше, че точно пред нея е Франция. Отвъд Европа се намираше Изтокът — Индия, Египет, Персия и другите екзотични места, чиито имена беше чувала да мълвят моряците по Темза. Още по-нататък се намираше Далечният изток, другата страна на земята. Докато съзерцаваше ширналия се океан и слънчевите зайчета по водата и мислеше за далечните страни, Елайза усети да я обгръща чувство, каквото не беше изпитвала преди. Топлина, мимолетна обнадежденост, отсъствие на тревога…

Приведе се напред и примигна. Хоризонтът вече не беше празен. Беше се появило нещо: голям кораб с надути платна се крепеше на линията, където небето срещаше морето, и сякаш ей сега щеше да се катурне от ръба на света. Елайза примигна и когато отново отвори очи, кораба го нямаше. Беше изчезнал, вероятно бе потънал в далечината. Сигурно в открито море корабите се движеха много бързо с опънатите си широки бели платна. Може би баща й беше плавал на такъв кораб.

Елайза отклони вниманието си към небето. Горе кръжеше чайка и кряскаше, почти невидима на фона на бялото небе. Момичето проследи с поглед полета й и забеляза нещо на върха на скалата. Имаше някаква къща, почти изцяло скрита зад дърветата. Различи покрива и смешното прозорче, което стърчеше от него. Запита се какво ли е да живееш на такова място, сякаш накрай света. Дали постоянно имаш чувството, че ще се прекатуриш и ще паднеш в океана?

Елайза се сепна, когато усети студени пръски по лицето си. Сведе очи към развълнуваното море. Започваше приливът и нивото на водата бързо се покачваше. Издатината, откъдето Елайза беше тръгнала да се катери, вече беше под вода.

Пропълзя обратно по ръба на скалата и предпазливо тръгна да се спуска, като се придържаше към най-дълбоките вдлъбнатини, за да може здраво да обхваща с пръсти издатините.

Спря, когато стигна точно над водата. От тук установи, че скалата не е плътна — сякаш някой беше издълбал огромна дупка в нея.

Пещера, ето какво се оказа. Елайза си спомни за пиратите от Триджина и за техните тунели. Ето това представляваше скалата, без никакво съмнение. Нали Мери й каза, че пиратите прекарвали плячката си през поредица пещери под скалите?

Елайза се залюля пред скалата и скокна на една относително равна площадка. Направи няколко крачки към вътрешността — беше тъмно и влажно.

— Ехоооо! — провикна се. Гласът й проехтя приятно и се плисна към стените, преди да заглъхне.

Не виждаше много надалеч, но усети тръпка на вълнение. Имаше си пещера. Реши един ден да се върне с фенер, за да огледа вътрешността…

Разнесе се потропване, далечно, обаче приближаваше… Тра-ка-трак, трака-трак, трака-трак…

Отначало Елайза си помисли, че звукът идва откъм пещерата. Закова се на място от страх и се зачуди какво ли морско чудовище приближава към нея.

Трака-трак, трака-трак, трака-трак… Вече по-силно.

Тя бавно отстъпи назад и запристъпва предпазливо настрани, към скалата.

А после, докато се придвижваше по ръба на скалата, видя два лъскави черни коня, впрегнати в карета. В крайна сметка не беше морско чудовище, а Нютън и каретата му, които се движеха по пътя върху канарата, а чаткането на копитата се усилваше многократно между каменните стени на заливчето.

Елайза си спомни предупреждението на Мери. Леля й щеше да отсъства сутринта, но я очакваха за обяд, така че момичето не биваше да закъснява.

Придвижи се пълзешком по скалата и скокна върху покрития със ситни камъчета бряг. Притича през плитката вода и после нагоре по брега. Върза си ботите и хукна нагоре по стъпалата. Долната част на крачолите й беше мокра и шляпаше силно по глезените й, докато Елайза лъкатушеше обратно по пътечката между дърветата. Слънцето се беше преместило, докато тя проучваше заливчето, и сега на пътеката беше притъмняло и хладно. Елайза се почувства като в хралупа, в тайна хралупа в ствола на някоя капина, където живеят феи, таласъми и елфи. Те се криеха и я наблюдаваха как се промъква на пръсти през техния свят. Пътьом Елайза огледа храсталаците, стараейки се да не мига с надеждата да спипа изненадващо някое от тези същества. Понеже всеки знае, че ако човек зърне фея, тя е длъжна да изпълни желанията му.

Някакъв шум накара Елайза да се закове на място. Притаи дъх. В просеката пред нея имаше човек, истински жив човек. Онзи с черната брада, когото беше видяла от прозореца на спалнята си сутринта. Седеше на един дънер и разгръщаше карирано парче плат. Отвътре се показа доста солиден резен сладкиш.

Елайза се примъкна отстрани на пътеката и впери поглед в него. Връхчетата на оголените клонки закачаха крайчетата на късата й коса, докато тя предпазливо се покатери по един нисък дебел клон, за да вижда по-добре. До мъжа имаше ръчна количка, пълна с пръст. Или поне така изглеждаше. Елайза беше сигурна, че това е просто хитра маскировка и че отдолу са скрити съкровища. Понеже мъжът, естествено, беше пират. Един от пиратите от Триджина или пък негов призрак. Моряк, който още не беше съвсем мъртъв и чакаше сгоден случай да отмъсти за гибелта на другарите си. Призрак с недовършени дела, който дебнеше за малки момиченца в гората, за да ги отнесе у дома на жена си и тя да ги изпече на пай. Неговия кораб беше видяла в морето, големия черен кораб, който изчезна за миг. Беше призрачен кораб, а той…

Клонът, на който се беше покатерила, се прекърши и Елайза тупна на земята върху могилка от влажни листа.

Брадатият почти не помръдна. Само дясното му око като че ли леко се врътна към Елайза, докато той продължаваше да дъвче сладкиша си.

Елайза разтри коляното си и се изправи. Махна едно сухо листо от косата си.

— Вие сте новата малка господарка — изрече мъжът бавно, предъвквайки сладкиша, който се бе превърнал в лепкава маса в устата му. — Чух да говорят, че ще пристигнете. Не ми се обиждайте, ама не изглеждате много като дама с тия момчешки дрехи и тая чорлава коса.

— Пристигнах снощи. И доведох бурята.

— Голяма сила имате за такова дребно създание.

— Дори слабият става могъщ, ако има силна воля.

Подобната му на мъхната гъсеница вежда потрепна.

— Кой ви го каза?

— Майка ми.

Елайза твърде късно си спомни, че не бива да споменава майка си. С разтуптяно сърце зачака какво ще каже мъжът.

Той я наблюдаваше, дъвчейки бавно.

— Смея да твърдя, че е разбирала какво говори. Майките са прави за повечето неща.

Елайза усети боцкането на топлите иглички на облекчението.

— Майка ми умря.

— Моята също.

— Сега живея тук.

— Да, така изглежда — кимна той.

— Казвам се Елайза.

— А аз се казвам Дейвис.

— Ти си стар.

— Стар съм колкото кутрето си и съм малко по-стар от зъбите си.

Елайза си пое дълбоко въздух и попита:

— Ти пират ли си?

Той се засмя, пуфтейки като дим през позапушен комин.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, обаче съм градинар точно като баща си. По-точно съм пазач на лабиринта.

— Пазач на лабиринта ли? — сбърчи нос Елайза.

— Поддържам го. — И понеже изражението на Елайза си остана все така озадачено, Дейвис посочи високите храсти зад гърба си, между които се виждаше желязна порта. — Това е нещо като ребус от храсти. Целта е да се промъкнеш през лабиринта, без да се изгубиш.

Ребус, в който се побира човек? Елайза не беше чувала за подобно нещо.

— Накъде води?

— О, ами лъкатуши напред-назад. Ако имаш късмет да го изминеш целия, ще се озовеш в другия край на имението. Ако не ти провърви обаче — ококори се той зловещо, — най-вероятно ще умреш от глад, преди някой да забележи, че те няма. — Приведе се към нея и сниши глас: — Често намирам костите на такива клетници.

Ужасът стисна Елайза за гърлото и оттам излезе само шепот:

— А ако успея да стигна до другия край? Какво ще намеря там?

— Още една градина, специална градина, и малка къща. Кацнала точно на скалата.

— Видях къщата от брега.

— Да, сигурно — кимна той.

— Чия е? Кой живее там?

— Още никой. Лорд Арчибалд Монтраше — май ви се пада прадядо — я построи, докато управляваше имението. Казват, че била издигната като наблюдателница, като сигнален пост.

— Заради бракониерите ли? Пиратите от Триджина?

— Виждам, че Мери Мартин ви е напълнила главата с разни работи — усмихна се мъжът.

— Може ли да отида да я разгледам?

— Няма да успеете да я намерите.

— Ще я намеря.

— Няма, никога няма да преодолеете лабиринта — подразни я той с блеснали очи. — А дори да го направите, няма да се досетите как да минете през тайната порта, за да влезете в градината на къщичката.

— Ще успея! Моля те, Дейвис, позволи ми да опитам.

— Боя се, че не е възможно, госпожице Елайза — отговори малко по-сериозно Дейвис. — От доста време никой не е преминавал през лабиринта. Поддържам го донякъде, но само докъдето ми е позволено да ходя. Нататък сигурно е много обрасъл.

— Защо никой не го е преминавал?

— Вуйчо ви го затвори преди време и от тогава никой не е минавал. — Дейвис се приведе към нея и додаде: — Майка ви обаче познаваше лабиринта като петте си пръста. Почти толкова добре, колкото го познавам аз.

В далечината се разнесе звънец.

Дейвис свали шапката и изтри потното си чело.

— По-добре хуквайте като стрела към къщата, госпожице, че това е звънецът за обяд.

— Ти няма ли да дойдеш да обядваш?

— Не се храня в къщата. От доста време вече.

— Защо?

— Не ми е приятно да ходя на това място.

Елайза недоумяваше.

— Защо?

— По-щастлив съм при растенията си, госпожице Елайза — поглади брадата си Дейвис. — Някои хора са пригодени да са сред човеците, а други не са. Аз съм от вторите — по-щастлив съм в свои води.

— Ама как така?

Той бавно въздъхна като огромен и изморен великан.

— Има места, от които целият настръхваш, които хич не ти понасят. Схващате ли за какво говоря?

Елайза си спомни за леля си в бургундскочервената стая, за хрътката, за сенките и за отблясъците на свещите, които ожесточено се мятаха по стените.

— Младата Мери е свястно момиче. Тя ще се грижи за вас в къщата. — Старецът се понамръщи и я изгледа. — Не е добре да се доверявате прекалено лесно, госпожице Елайза. Никак не е хубаво, чувате ли?

Елайза кимна сериозно, понеже усети, че от нея се изисква сериозност.

— А сега дим да ви няма, госпожице. Ако закъснеете за обяд, господарката ще поднесе сърцето ви за вечеря. Тя не обича никой да нарушава правилата, това е сигурно.

Елайза се усмихна, но Дейвис не. Тя се извърна, но спря, понеже видя нещо на горния прозорец, което беше забелязала и предния ден. Лице — малко и бдително.

— Кой е това? — попита тя.

Дейвис се извърна и примижа към къщата. Кимна бавно към прозореца на горния етаж.

— Сигурно е госпожица Роуз.

— Госпожица Роуз ли?

— Братовчедка ви. Дъщерята на вуйчо ви и леля ви.

Елайза се ококори. Имаше братовчедка?

— Преди често я мяркахме из имението, но преди няколко години се разболя и се сложи край на тази работа. Господарката е посветила цялото си време и доста пари, за да оправят детето, а онзи млад лекар от града не спира да идва.

Елайза продължаваше да се взира към прозореца. Бавно вдигна ръка с разперени пръсти, досущ като морската звезда от брега. Махна и видя лицето й бързо да се скрива в тъмното.

Усмивка разтегли устните на Елайза.

— Роуз — изрече тя и вкуси сладостта на думата с устни. Беше досущ като име на приказна принцеса.