Кейт Мортън
Забравената градина (23)

22

Корнуол, 2005 г.

Касандра сложи пликче чай в чашата и включи каната. Докато чакаше водата да заври, се загледа през прозореца. Стаята й беше на гърба на хотел „Блакхърст“, откъм морето, и макар да беше тъмно, успяваше да различи градината отзад. Окосена морава с бъбрековидна форма се спускаше от терасата към редица високи дървета и изглеждаше синя на сребристата лунна светлина. Касандра знаеше, че там някъде е урвата и редицата дървета е последната защита на това късче земя.

Отвъд залива се намираше самото градче, което тя още не бе успяла да разгледа. Пътуването с влак й отне почти целия ден и когато таксито започна да лъкатуши по задните възвишения на Триджина, дневната светлина вече бързо отстъпваше място на здрача. Само веднъж, когато колата се изкачи на билото, Касандра зърна кръга мигащи светлинки долу в залива — сякаш вълшебно селище ненадейно изникна от здрача.

Докато чакаше водата, Касандра запрелиства оръфаната по краищата тетрадка на Нел. Лежа в скута й през по-голямата част от пътуването, понеже Касандра се бе надявала във влака да успее да разгадае следващия етап от пътуването на Нел, но не успя. Теорията й беше смислена, но на практика се оказа не толкова лесно приложима. Почти през целия път компания й правеха собствените й мисли — така беше още от вечерята с Руби и Грей. Макар мисълта за Ник и Лио да не напускаше Касандра задълго, фактът, че са мъртви, припомнен толкова открито и толкова неочаквано, я върна към спомена за онзи съкрушителен момент.

Случи се страшно неочаквано. Сигурно тези неща винаги се случват така. Както беше съпруга и майка, в следващия миг се оказа сам-самичка. И всичко заради един час, през който да рисува необезпокоявана. Повери засмукалия палеца си Лио в обятията на Ник и ги изпрати в магазина за неща, от които всъщност нямаха нужда. Ник й се усмихна широко, докато потегляше с колата по алеята, а Лио й махна с пълната си ръчичка, стиснал розовата калъфка, която разнасяше навсякъде със себе си. Касандра също му махна разсеяно, но мислено вече се намираше в ателието си.

Най-лошото от всичко беше насладата, с която прекара онзи час и половина преди почукването на вратата. Дори не бе забелязала от колко време ги няма…

Нел за втори път спаси Касандра. Дойде веднага заедно с Бен. Той й обясни какво се е случило, повтори думите, които й се бяха сторили безсмислени в устата на полицая: катастрофа, някакъв камион поднесъл, сблъсък. Ужасяваща поредица от събития, толкова обикновена, толкова банална, че й бе невъзможно да повярва какво я бе връхлетяло.

Нел не уверяваше Касандра, че всичко ще се оправи. Тя прекрасно разбираше, че няма да е така, че нищо никога няма да се оправи. Вместо това се появи, снабдена с хапчета, които да помогнат на Касандра да спи. Да нанесе благословен удар на неистово препускащите й мисли и да направи така, че всичко да изчезне, макар и за няколко часа. А после прибра Касандра при себе си.

Тя се почувства по-добре при Нел, там привиденията не бяха у дома си. Къщата на Нел си имаше свои привидения и доведените от Касандра не можеха да се ширят на воля.

След това всичко й беше като в мъгла. Мътилка от ужас и кошмари, от които не можеше да се отърси дори след зазоряване. Не беше сигурна кое е по-лошо — нощите, през които Ник изпълваше мислите й, а призракът му отново и отново я питаше защо ги е изпратила до магазина, защо го е накарала да вземе и Лио, или нощите, когато той не идваше, когато тя оставаше самичка в тъмнината, заплашваща да се проточи безкрайно, а частичното избавление, донесено от зората, отлиташе по-бързо, отколкото би могла да го догони. Освен това сънуваше. Ужасното поле и стаеното в него обещание, че ще ги намери.

Денем я сподиряше Лио, подрънкването на играчките му, плачът, ръчичката, стиснала полата й като молба да го вземе на ръце и да го гушне. И проблясването на буйната радост в сърцето й — мигновено, накъсано, но въпреки това реално. Онази частица от секундата, когато забравяше. А после върху й глухо се стоварваше действителността, когато Касандра се обръщаше да го вземе, но него го нямаше.

Опита се да излиза, смяташе, че така ще успее да се отскубне от двамата, но не се получи. Имаше толкова много деца, където и да отидеше. В парковете, в училищата, в магазините. Винаги ли са били толкова много? Опита да си стои у дома и да прекарва времето в двора на Нел, легнала по гръб под старото манго, да наблюдава как облаците се плъзгат по небето. Безупречно синьото небе зад листата на червения жасмин, потрепването на палмовите листа, мъничките звездовидни семенца, с които вятърът ръсеше пътечката долу.

Без да мисли за нищо. Мъчейки се да не мисли за нищо. Мислейки за всичко.

Там я намери Нел през един априлски следобед. Времето тъкмо беше започнало да се променя, лятната жега бе намаляла и във въздуха се долавяше полъх от настъпващата есен. Касандра лежеше със затворени очи.

Разбра, че Нел е застанала до нея, най-напред по изчезването на топлината, която усещаше с кожата на ръцете си, и по лекото притъмняване под затворените й клепачи.

После се разнесе глас:

— Знаех, че ще те намеря тук.

Касандра не отговори.

— Не смяташ ли, че е време да започнеш да правиш нещо, Кас?

— Моля те, Нел, остави ме на мира.

Нел изрече бавно и по-изразително:

— Трябва да започнеш да правиш нещо.

— Моля те… — Мисълта да посегне към молива й причиняваше физическа болка. А да отвори скицник… Как би могла да рискува да зърне издутината на пълна бузка, върха на чипо носле, извивката на бебешките устни, които направо молят за целувка…

— Трябва да вършиш нещо.

Нел се опитваше да й помогне, обаче част от Касандра искаше да се разкрещи и да сграбчи баба си, да я накаже, задето не разбира. Вместо това обаче въздъхна. Клепачите й, все още затворени, потръпнаха.

— Достатъчно често го чувам от доктор Харди. Не е нужно и ти да ми го повтаряш.

— Нямам предвид като терапия, Кас. — Кратко колебание, преди Нел да продължи: — Искам да кажа, че трябва да започнеш да ми помагаш.

Касандра отвори очи и вдигна ръка, неспособна да овладее гнева си.

— Моля?

— Не съм първа младост, скъпа моя. Нуждая се от помощ в къщата, в магазина, финансово.

Оскърбителните изречения заблестяха на слънцето, а острите им ръбове отказваха да изчезнат. Касандра потръпна.

— Изгубих семейството си — успя да продума най-сетне тя и гърлото я заболя от положеното усилие. — Аз скърбя.

— Знам това — каза Нел и приседна долу до Касандра. Пресегна се и я хвана за ръката. — Знам това, мило мое момиче. Но вече минаха шест месеца, а ти не си мъртва.

Касандра се разплака — заради изречените на глас думи.

— Ти си тук — рече Нел и стисна ръката на Касандра, — а аз се нуждая от помощ.

— Не мога.

— Можеш.

— Не… — Главата й пулсираше, беше изморена, толкова изморена. — Не, наистина не мога. Нямам какво да ти дам.

— Не искам нищо да ми даваш. Искам само да дойдеш с мен и да правиш каквото те помоля. Можеш да държиш кърпата за полиране, нали?

Нел се пресегна да отметне мократа от сълзи коса на Касандра от бузите й. Гласът й вече звучеше тихо и неочаквано решително.

— Ще го превъзмогнеш. Знам, че не ти се вярва, но така ще стане. Ти умееш да оцеляваш.

— Не искам да оцелея.

— И това го знам — увери я Нел. — Имаш си причини за такова желание, но понякога нямаме избор…

Каната в хотела се изключи с победоносно щракване и Касандра с леко разтреперана ръка заля пакетчето чай с вода. Постоя, докато то се накисне. Сега си даваше сметка, че Нел наистина я е разбирала, че е познавала превъзходно внезапната и ослепителна празнота от прекъсването на връзките с най-близките ти хора.

Разбърка чая и въздъхна тихо, когато Ник и Лио отново се оттеглиха. Принуди се да се съсредоточи върху настоящето. Намираше се в хотел „Блакхърст“ в Триджина, Корнуол, и чуваше как вълните на непознат океан се разбиват в пясъците на един непознат бряг.

Отвъд тъмните корони на високите дървета самотна птичка прекоси тъмносиньото небе като черна точка, а лунната пътека на далечния океан се набразди. Край брега блещукаха светлинки. Рибарски лодки, допусна Касандра. Триджина все пак беше рибарско селище. Странно, но в този модерен свят човек се изненадва, когато попадне на кътче, където всичко се прави постарому, без грандиозен размах, както са го правили десетилетия наред.

Касандра отпи от чая и дъхът й литна горещ. Намираше се в Корнуол точно като Нел преди нея. Като Роуз и Натаниъл, и като Елайза Мейкпийс още по-преди. Докато нашепваше имената им, усети странен гъдел по кожата — сякаш някой едновременно дърпаше тънки нишки. Беше дошла тук с определена цел и тя не беше да се потапя в скръбта от собственото си минало.

— Ето ме, Нел — тихо изрече тя. — Това ли искаше да направя?