Кейт Мортън
Забравената градина (21)

20

Лондон, 1900 г.

Елайза разбра кои са още щом завиха зад ъгъла и поеха по Батърси Чърч Роуд. И преди ги беше мяркала на улицата, старата и младата, издокарани от глава до пети, вършеха добрите си дела с ожесточена непоколебимост, сякаш сам Бог се беше спуснал от небето и им бе разпоредил.

Господин Суиндъл заплашваше да повика Доброжелателките още когато Сами ги напусна, не пропускаше възможността да напомни на Елайза, че ако тя не намери начин да припечелва за двама, ще се озове в приюта за бедни. И макар че Елайза правеше всичко по силите си да плаща наема и да слага по нещичко в кожената торбичка, умението й да лови плъхове явно я беше напуснало и с всяка изминала седмица тя затъваше все повече.

Долу на вратата се чу потропване. Елайза замръзна. Огледа стаята и прокле малката пукнатина в мазилката, запушения комин. Да нямаш прозорци и да си незабелязан е хубаво, когато шпионираш улицата, но не и когато спешно се налага да избягаш.

Отново се чу почукване. Кратко и рязко потропване, настойчиво, а после през тухлената стена се разнесе пронизителен глас:

— Енорийско посещение.

Елайза чу как вратата се отваря и звънчето над нея звънва.

— Аз съм госпожица Рода Стърджън, а това е племенницата ми — госпожица Маргарет Стърджън.

И после гласът на госпожа Суиндъл:

— Очарована съм несъмнено.

— Боже, колко чудати вехтории и няма място къде яйце да хвърлиш.

Отново госпожа Суиндъл, но по-кисело:

— Последвайте ме, момичето е горе. И внимавайте — ако счупите нещо, ще трябва да платите.

Стъпки, които се приближават. Четвъртото стъпало изскърца, после пак и пак. Елайза зачака с разтуптяно сърце като на някой от плъховете, уловени от господин Родин. Представяше си го как потрепва в гърдите й като пламъче на вятъра.

После предателската врата се отвори и двете Доброжелателки застанаха на прага.

По-възрастната се усмихна и очите й се превърнаха в гънки кожа.

— Ето ни и нас, жените от енорията — оповести тя. — Аз съм госпожица Стърджън, а това е племенницата ми, госпожица Стърджън. — Наведе се напред, което наложи Елайза да отстъпи назад. — А ти трябва да си Елайза Мейкпийс.

Елайза не отговори. Леко подръпна кепето на Сами, което продължаваше да носи.

Погледът на по-възрастната жена се плъзна нагоре и огледа тъмната и мръсна стая зад момичето.

— О, боже — изцъка тя с език, — трудностите ти никак не са преувеличени. — Театрално вдигна отворената си длан и притисна с нея пълната си гръд. — Не, ни най-малко не са преувеличени. — Мина покрай Елайза. — Нищо чудно, че тук вилнеят болести. Дори прозорец няма.

Госпожа Суиндъл се засегна от скандалното оскърбление към нейната стая и изгледа начумерено Елайза.

По-възрастната госпожица Стърджън се извърна към по-младата, която не беше помръднала от прага.

— Съветвам те да си вържеш кърпичка, Маргарет, понеже здравето ти е крехко.

По-младата жена кимна и извади дантелена кърпичка от ръкава си. Сгъна я на две, за да се образува триъгълник, после я притисна към носа и устата си и едва тогава се осмели да направи крачка в стаята.

Изпълнена с увереност в собствената си правдивост, госпожица Стърджън продължи невъзмутимо:

— Радвам се да ти съобщя, че намерихме къде да те настаним, Елайза. Още щом научихме в какво положение се намираш, се заловихме да ти помогнем. Ти си твърде малка, за да прислужваш — и, подозирам, характерът ти не е подходящ, — но успяхме да се справим добре. С Божията помощ ти намерихме място в местния приют за бедни.

Дъхът на Елайза секна и заседна в гърлото.

— Затова си събирай нещата, каквито и да са те, и да тръгваме. — Погледът на госпожица Стърджън се стрелна настрани изпод острите й мигли.

Елайза не помръдна.

— Хайде, не се мотай.

— Не! — възрази Елайза.

Госпожа Суиндъл шамароса Елайза по тила, а по-възрастната госпожица Стърджън се ококори.

— Имаш късмет, че се намери място за теб, Елайза. Уверявам те, че много по-лоши неща може да се случат на момичетата, оставени да се оправят сам-самички. — Жената изсумтя многозначително и пристъпи умолително напред. — Хайде, ела.

— Няма.

— Може би е глупава — отбеляза младата госпожица Стърджън през кърпичката си.

— Не е глупава, само е лоша.

— Господ се грижи за всичките си овчици, дори за лошите — заяви възрастната госпожица Стърджън. — Опитай се да намериш подходящи дрехи за момичето, скъпа Маргарет. И внимавай да не вдъхнеш мръсотия.

Елайза поклати глава. За нищо на света нямаше да отиде в приют за бедни, нито щеше да свали дрехите на Сами. Те вече бяха част от нея.

Ето в този момент имаше нужда баща й да се появи героично на вратата. Да я вдигне в прегръдките си и да я вземе със себе си, а после да отплават по моретата, търсейки приключения.

— Ето това ще свърши работа — вдигна прокъсаната престилка на Елайза госпожа Суиндъл. — Няма да й трябва нищо повече там, където отива.

Изведнъж Елайза си спомни думите на мама. Настойчивото й твърдение, че човек трябва сам да се спасява, че ако има достатъчно силна воля, дори слабият ще се сдобие със сила. И внезапно Елайза проумя какво трябва да направи. Без нито дума повече, тя се хвърли към вратата.

По-възрастната госпожица Стърджън се оказа изненадващо ловка и бърза и й препречи пътя. Госпожа Суиндъл зае втора отбранителна позиция.

Елайза изви глава и лицето й се блъсна устремно в тялото, на госпожица Стърджън. Ухапа я с всичка сила. Старата госпожица Стърджън изпищя и се хвана за бедрото.

— Ах, ти, зверче такова!

— Лельо, ще те зарази с бяс!

— Казах ви, че е опасна — обади се госпожа Суиндъл. — Хайде, оставете дрехите. Да я сваляме долу.

Госпожа Суиндъл стисна едната ръка на Елайза, възрастната госпожица Стърджън — другата, а племенницата се мотаеше пред тях и даваше безполезни сведения къде има стълби и прагове, докато Елайза се мяташе като бясна.

— Успокой се, момиче! — нареди й възрастната госпожица Стъдокън.

— Помощ! — изкрещя Елайза и почти успя да се откопчи. — Някой да ми помогне.

— Ще те напердаша! — изсъска госпожа Суиндъл, когато слязоха.

— Плъх! Видях плъх!

— В къщата ми няма плъхове!

Младата госпожица Стърджън изпищя, скочи върху един стол и събори няколко зелени бутилки.

— Непохватно момиче! Ще ми платиш за счупеното.

— Сама сте си виновна, ако нямаше плъхове…

— Няма! Никъде няма нито един плъх…

— Лельо, видях го. Ужасно животно, голямо като куче с черни лъскави очи и дълги остри нокти… — Гласът й заглъхна и тя се отпусна тежко на стола. — Едва не припаднах. Не съм създадена за такива ужасии.

— Хайде стига, Маргарет, прояви малко смелост. Помисли за четирийсетте дни и нощи на Христос.

Възрастната госпожица Стърджън показа впечатляващо присъствие на духа, като продължи да стиска Елайза, докато се приведе да вдъхне смелост на племенницата си, която цивреше:

— Ама малките му лъскави очички, ужасният му потрепващ нос… — ахна тя. — Пфу! Ето го!

Всички погледи се насочиха, накъдето сочеше Маргарет — свит зад купчината въглища, стоеше един треперещ плъх. Елайза му пожела свободата.

— Ела тук, негоднико! — Госпожа Суиндъл грабна един парцал и погна гризача из стаята, размахвайки парцала във всички посоки.

Маргарет врещеше. Госпожица Стърджън й шъткаше, госпожа Суиндъл проклинаше, трошеше се стъкло и после изненадващо се разнесе глас. Ясен и тих:

— Веднага престанете.

Всичко притихна, когато Елайза, госпожа Суиндъл и двете госпожици Стърджън се обърнаха да видят откъде идва гласът. На входната врата стоеше облечен в черно мъж. Зад него имаше лъскава карета. Край нея се бяха струпали деца, които пипаха колелата и се дивяха на запалените фенери отпред. Мъжът обходи с поглед сцената, на която бе станал свидетел.

— Госпожица Елайза Мейкпийс?

Елайза кимна отсечено, неспособна да намери думи. Твърде слисана от възможността да избяга, за да се запита кой е непознатият, дето знае името й.

— Дъщеря на Джорджиана Монтраше? — Той подаде една снимка на Елайза. Беше мама, много по-млада, облечена с красиви дрехи като истинска дама. Елайза се ококори. Кимна объркано.

— Аз съм Финеъс Нютън, идвам от името на лорд Лайнъс Монтраше от имението „Блакхърст“ да ви взема и да ви заведа в семейното имение.

Елайза зяпна, но не толкова, колкото зяпнаха госпожа Суиндъл и двете госпожици Стърджън. Госпожа Суиндъл се отпусна тежко на един стол, все едно получи удар. Устата й се отваряше и затваряше като на риба, докато тя блееше объркано:

— Лорд Монтраше… Имението „Блакхърст“… Семейно имение…?

Възрастната госпожица Стърджън изпъна гръб.

— Господин Нютън, опасявам се, че не мога да допусна да идвате тук и да отвеждате момичето, без да покажете някаква заповед. Ние от енорията имаме отговорности…

— Тук пише всичко — подаде й мъжът някакъв лист. — Работодателят ми поиска и получи опекунство над тази малолетна. — Той се обърна към Елайза и трепна почти недоловимо при вида на необичайното й облекло. — Да тръгваме, госпожице. Задава се буря, а ни чака дълъг път.

Елайза взе решение за част от секундата. Нищо че никога не беше чувала за Лайнъс Монтраше от имението „Блакхърст“. Нищо че нямаше представа дали този господин Нютън казва истината. Нищо че мама категорично отказваше да говори за семейството си и че на лицето й се спускаше тъмна сянка, когато Елайза я притискаше да разказва. Всичко беше за предпочитане пред приюта. А ако приемеше историята на този мъж, ако избягаше от лапите на госпожиците Стърджън, ако се сбогуваше завинаги със семейство Суиндъл и със студената и самотна таванска стаичка в къщата им, Елайза щеше да се спаси — както би се спасила и ако беше успяла да се отскубне и да хукне към вратата.

Забърза към господин Нютън, застана зад покритата му с наметката ръка и скришом огледа лицето му. Отблизо не изглеждаше толкова едър, колкото й се стори на входа. Тялото му беше като буре, беше среден на ръст. Кожата му беше румена, а под черния му цилиндър Елайза видя да стърчи малко коса, която годините бяха направили от кестенява — бяла.

Докато госпожиците Стърджън разглеждаха заповедта за опекунство, госпожа Суиндъл най-сетне се окопити. Пристъпи напред и изпъна тънкия си възлест пръст към гърдите на господин Нютън, натъртвайки на всяка своя дума.

— Това е само един номер, а вие, господине, сте шут — поклати глава тя. — Не знам какво искате от момичето, макар съвсем ясно да си представям, обаче няма да я откраднете от мен с подлите си лъжи.

— Госпожо, уверявам ви, че няма никакви подли лъжи — заяви господин Нютън и преглътна с доста видимо недоволство.

— Амииии!? — отскочиха нагоре очите й, а устните й се разтегнаха в слюнчеста усмивка. — Това са лъжи, пълни лъжи, а той е противен лъжец. Това момиче няма семейство, сирак е. Сирак. Освен това е моя и мога да правя с нея каквото си поискам. — Устната й се закриви победоносно, когато госпожа Суиндъл се добра до позиция, която смяташе за необорима. — Оставиха ми я след смъртта на майка й, понеже нямаше къде другаде да отиде. Познавам я от тринайсет години и през това време никой не е споменавал за никакво семейство. Този човек е мошеник.

Елайза вдигна поглед към господин Нютън, който изпусна кратка въздишка и изви вежди.

— Макар да съм леко изненадан, че майката на госпожица Елайза не е разкрила подробностите за съществуването на семейството си, това не променя факта, че такова семейство има. — Той кимна на възрастната госпожица Стърджън. — Пише го в документите. — Излезе навън и отвори широко вратата на каретата. — Госпожице Елайза? — подкани я той и й даде да разбере, че трябва да се качи.

— Ще повикам съпруга си — заяви госпожа Суиндъл.

Елайза се поколеба, кършейки ръце.

— Госпожице Елайза?

— Мъжът ми ще ви даде да се разберете.

Каквато и да беше истината за семейството й, Елайза осъзна, че изборът й е съвсем простичък: каретата или приютът. Нямаше власт над съдбата си, вече не. Единствената й възможност беше да се остави на милостта на хората, събрани тук. С дълбока въздишка тя направи крачка към господин Нютън.

— Не съм си взела нищо…

— Някой да повика господин Суиндъл!

Господин Нютън се усмихна мрачно.

— Не виждам тук нищо, което би могло да намери място в имението „Блакхърст“.

Вече се бе събрала малка групичка съседи. Госпожа Бейкър стоеше настрани със зяпнала уста и притиснала кошница с пране към кръста си, а малката Хати бе долепила сополивата си буза о полата на Сара.

— Ако обичате, госпожице Елайза. — Господин Нютън застана отстрани до вратата и направи широк приканващ жест с ръка.

Елайза хвърли последен поглед към запъхтяната госпожа Суиндъл и двете госпожици Стърджън, качи се по стълбичката, разпъната почти до канавката, и хлътна в тъмната вътрешност на каретата.

* * *

Едва след като вратичката се затвори зад гърба й, Елайза си даде сметка, че не е самичка. Срещу нея в тъмните гънки на драперията седеше мъж, когото тя познаваше. Мъж с пенсне и с чист костюм. Коремът й се сви. Тутакси разбра, че това е лошият човек, за когото ги предупреждаваше мама, и осъзна, че трябва да бяга. Ала не успя да се извърне към затворената врата, защото лошият човек потропа по стената зад гърба си и каретата потегли.