Кейт Мортън
Забравената градина (19)

18

Лондон, 1975 г.

Нел наклони глава, за да вижда по-добре. Надявала се бе, като зърне къщата, в която е живяла Елайза, някак да я разпознае, инстинктивно да усети, че мястото е важно за миналото й, но не стана така. Къщата на Батърси Чърч Роуд номер трийсет и пет й беше напълно непозната. Беше съвсем обикновена и изглеждаше като всяка друга къща в квартала — триетажна, с вертикално плъзгащи се прозорци, тънки улуци, които се виеха нагоре по грапавите тухлени стени, потъмнели от годините и атмосферните условия. Отвън изглеждаше, сякаш част от покрива е зазидан, за да се създаде допълнително място, но трудно можеше да се прецени дали е така, без да се види отвътре.

Улицата минаваше успоредно на Темза. Мръсната пресечка с отпадъци в канавките и сополиви деца, играещи на тротоара, не приличаше на място, където е отраснала авторка на вълшебни приказки. Разбира се, това бяха глупави и романтични схващания, но когато Нел си представяше Елайза, мислите й населяваха образи от градините на Кензингтън на Дж. М. Бари^[1] и магическото очарование на Оксфорд на Луис Карол^[2].

Само че този адрес беше вписан в книгата, която тя беше купила от господин Снелгроув. В тази къща е била родена Елайза Мейкпийс и тук е прекарала ранните си години.

Нел се приближи. В къщата като че ли нямаше никакво движение, затова тя дръзна да се долепи до предния прозорец. Неголяма стая, тухлена камина и сбутана кухничка. Тясно стълбище, залепено до стената при вратата.

Нел отстъпи назад и едва не се спъна в някаква саксия с мъртво растение.

Нечие лице на прозореца на съседната къща я накара да подскочи — бледо лице, обрамчено от ситно накъдрена коса. Нел примигна, а когато отново отвори очи, лицето го нямаше. Привидение? Примигна отново. Не вярваше в привидения, поне не в такива, които изчезват внезапно.

И наистина вратата на къщата на Батърси Чърч Роуд номер трийсет и седем се отвори със замах. На прага застана миниатюрна женица, едва около метър и трийсет, с тънички крачета и бастун. От издута бенка отляво на брадичката й стърчеше дълъг бял косъм.

— К’ва си ти, момиче? — попита жената с неясен кокни акцент.

Бяха минали най-малко четирийсет години, откакто й бяха казвали „момиче“.

— Нел Андрюс — представи се Нел и отстъпи от спаруженото растение. — Просто минавам. Разглеждам. Опитвам се да… — Тя протегна ръка. — Австралийка съм.

— Австралийка ли? — зачуди се жената и бледите й устни се разтеглиха в беззъба усмивка. — Ами така кажи. Мъжът на племенницата ми е австралиец. Живеят в Сидни, може да ги познаваш. Дезмънд и Нанси Паркър.

— Боя се, че не — отвърна Нел. Благоразположеното изражение на старата жена започна да се вкисва. — Не живея в Сидни.

— А, така ли… — рече тя скептично. — Може да ги срещнеш, ако отидеш там.

— Дезмънд и Нанси, ще запомня.

— Той се прибира много късно.

Нел се намръщи. За съпруга на племенницата й в Австралия ли ставаше дума?

— Съседът ми. Много е тих. — Жената снижи глас до сценичен шепот. — Много е нацупен, ама е работяга. — Поклати глава. — Представи си само, африканец да живее тук, на номер трийсет и пет. Не съм предполагала, че ще доживея да го видя. Мама щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че вкъщи живеят черни.

Интересът на Нел се изостри.

— Майка ви също ли е живяла тук?

— Ами че да — отговори гордо старицата. — Родена съм тук, в тази къща, ако искаш да знаеш.

— Родена сте тук ли? — изви вежди Нел. Не бяха много хората, които можеха да се похвалят, че цял живот са живели на една и съща улица. — Кога беше това, преди шейсет, седемдесет години?

— Почти седемдесет и осем, да ти кажа. — Старицата издаде напред брадичка и слънцето освети белия й косъм. — Нито ден по-малко.

— Седемдесет и осем години — бавно рече Нел. — И през цялото време живеете тук. От… — бързо пресметна тя… — от 1897 година?

— Аха, от декември 1897 година. Коледно бебе съм.

— Имате ли много спомени? Имам предвид от детството.

Тя се изкиска.

— Понякога ми се струва, че те са единствените спомени, които имам.

— Тогава мястото сигурно е изглеждало различно.

— О, да, без никакво съмнение — отговори дълбокомислено старицата.

— Жената, от която се интересувам, също е живяла на тази улица. Изглежда, дори в тази къща. Дали не си я спомняте? — Нел дръпна ципа на чантата си и извади снимката, която беше преснимала от заглавната страница на книжката с приказките. Забеляза, че пръстите й леко треперят. — Нарисувана е да прилича на илюстрациите, но ако се вгледате в лицето й…

Жената протегна възлестата си ръка и взе подаденото изображение, примигна и покрай очите й се скупчиха бръчици. После избухна в смях.

— Познавате ли я? — стаи дъх Нел.

— Познавам я и още как, ще я помня до последния си час. Изкарваше ми ангелите, когато бях малка. Разказваше ми какви ли не ужасни истории, когато мама не беше наблизо, та да я набие едно хубаво и да й даде да се разбере. — Вдигна поглед към Нел, смръщила съсредоточено набръчканото си като акордеон чело. — Елизабет? Елън?

— Елайза — бързо й подсказа Нел. — Елайза Мейкпийс. Станала е писателка.

— Това не знам, не си падам по четенето. Не виждам смисъл в тия листове. Знам само, че момичето на твоята картинка разказваше такива ужасии, че цялата настръхвах. Заради нея повечето деца в квартала се страхуваха от тъмното, ама не спирахме да се тълпим край нея. Един господ знае от къде беше научила тези приказки.

Нел отново погледна към къщата и опита да си представи Елайза като малка. Родена разказвачка на истории, която ужасява по-малките деца с измислиците си.

— Липсваше ни, когато я отмъкнаха — тъжно поклати глава старицата.

— Човек би допуснал, че ще се радвате, понеже няма повече да ви плаши.

— Нищо подобно — възрази старицата, мърдайки устни така, сякаш дъвчеше венците си. — Всяко дете на света обича да му изкарват акъла от страх от време на време. — Заби върха на бастуна си на едно място с натрошена мазилка на стълбите и погледна Нел с присвити очи. — Ама онова момиче също изживя голям ужас, по-голям, отколкото в измислените й истории. Един ден изгуби брат си в мъглата. Собствените й истории бяха нищо в сравнение с онова, което се случи с момчето. Големият черен кон премаза сърцето му — поклати глава тя. — След това момичето не беше същото. Малко мръдна, ако питате мен, отряза си косата и започна да носи панталони, ако не ме лъже паметта!

Нел усети прилив на вълнение. Това сведение беше ново.

Старицата се прокашля, извади кърпичка и се изхрачи в нея. Продължи, все едно нищо не се е случило:

— Носеше се слух, че са я отвели в приюта за бедни.

— Не е било така — възрази Нел. — Изпратили са я да живее с едно семейство в Корнуол.

— Корнуол. — Някъде отвътре писна чайник. — Е, това е хубаво, нали?

— Сигурно.

— Ами добре, време е за чай — кимна старицата към кухнята си. Заяви го толкова делово, че за един кратък миг Нел си мислеше, че ще бъде поканена вътре, нагостена с чай и с още много други истории за Елайза Мейкпийс. Но когато вратата започна да се затваря между Нел и старицата, илюзията се разсея.

— Почакайте! — повика я Нел и протегна ръка да възпре вратата.

Старицата задържа вратата открехната, а чайникът вътре продължи да пищи.

Нел извади лист от чантата си и написа нещо.

— Нали ще ми звъннете, ако се сетите още нещо за Елайза Мейкпийс, каквото и да е? Ще ви напиша адреса и телефона на хотела, в който съм отседнала.

Старицата изви едната си побеляла вежда. Изгледа Нел, сякаш я преценяваше, после взе листчето. Гласът й прозвуча различно, когато отново заговори:

— Ще ви се обадя, ако се сетя нещо.

— Благодаря ви, госпожо…

— Суиндъл — довърши старицата. — Госпожица Хариет Суиндъл. Така и не срещнах мъж, на когото да позволя да ме направи своя.

Нел понечи да махне за довиждане, но вратата на старата госпожица Суиндъл вече беше затворена. Когато чайникът най-сетне престана да врещи вътре, Нел погледна часовника си. Ако побързаше, все още можеше да успее да стигне до галерия „Тейт“. Там щеше да види портрета на Елайза, нарисуван от Натаниъл Уокър и озаглавен „Писателката“. Извади малката туристическа карта на Лондон от чантата си и плъзна пръст нагоре по течението на реката, докато откри Милбанк. Хвърли последен поглед към Батърси Чърч Роуд и потегли, докато един червен лондонски автобус избоботи покрай викторианските къщи, приютили детството на Елайза.

* * *

Да, портретът „Писателката“ наистина висеше на стената в галерията. Точно каквато си я спомняше Нел. Дебела плитка, преметната през едното рамо, къдрава бяла яка, закопчана до брадичката, така че да скрива тънката й шия, шапка на главата. Съвсем различна от шапките, които обикновено носят дамите от Едуардовата епоха. Силуетът й беше по-мъжествен, ъгълът, на който бе килната — малко по-дързък, а личността, която я носеше, като че ли нямаше значение, макар че Нел не беше сигурна как точно е узнала това. Затвори очи. Ако се понапрегнеше, можеше дори да си спомни гласа. Понякога навестяваше съзнанието й — сребрист глас, преливащ от загадъчност и тайнственост, — но винаги се изплъзваше, преди тя да смогне да притисне спомена, да го присвои, за да може да го командва и да си го припомня.

Зад нея минаваха хора и Нел отново отвори очи. „Писателката“ отново застана пред очите й в рамката си и Нел пристъпи по-наблизо. Портретът беше необикновен. Първо, беше скица с въглен, по-скоро ескиз, отколкото портрет. Композицията също интригуваше. Жената не беше с лице към художника, а беше изобразена, сякаш се отдалечава, сякаш е погледнала назад едва в последния момент и е застинала така. Имаше нещо приковаващо вниманието в големите й очи, в леко раздалечените й устни, сякаш се канеше да продума, но се долавяше и нещо неловко — отсъствието дори на следа от усмивка, сякаш жената е била изненадана. Наблюдавана. Уловена неподготвена.

Само да можеше да говориш, помисли си Нел, вероятно щеше да ми кажеш коя съм и защо съм била заедно с теб. Защо заедно сме се качили на кораба, но ти не се върна да ме вземеш.

Нел усети как разочарованието тегне върху плещите й, макар да не беше съвсем сигурна какви точно откровения си е въобразявала, че ще изтръгне от портрета на Елайза. После се поправи — не си въобразяваше, надяваше се. Цялото дирене се основаваше на надеждата. Светът беше невъобразимо голям и не беше никак лесно да откриеш човек, изчезнал преди шейсет години, дори ако този човек си самият ти.

Залата започваше да се изпразва и Нел се оказа заобиколена отвсякъде с погледите на отдавна починалите. Всички я наблюдаваха по онзи странен и тежък начин, присъщ на хората от портретите: с неизменно бдителни очи, които следваха зрителя навсякъде из залата. Тя потръпна и облече палтото си.

Другият портрет привлече вниманието й, когато вече беше стигнала почти до вратата. Когато погледът й попадна на тъмнокосата жена с бледа кожа и плътни червени устни, Нел тутакси разбра коя е тя. Хиляди откъслеци от отдавна забравени спомени се съчетаха само за миг, увереността нахлу във всяка нейна клетка. Не защото името, отпечатано под портрета, й беше познато. Роуз Елизабет Монтраше — думите не й говореха почти нищо. Беше нещо едновременно повече и по-малко. Устните на Нел затрепериха и нещо силно я пристегна дълбоко в гърдите. Трудно дишаше.

— Мама — прошепна тя и се почувства неловко, едновременно въодушевена и уязвима.

* * *

Слава богу, че Централната справочна библиотека работеше до късно, защото Нел не би могла да издържи до сутринта. Най-сетне бе научила името на майка си — Роуз Елизабет Монтраше. По-късно си припомняше онзи миг в галерия „Тейт“ като своеобразно раждане. Светкавично, най-неочаквано и непосредствено, тя бе станала нечие дете, беше узнала името на майка си. Повтаряше думите отново и отново, докато се носеше по тъмните улици.

Не за пръв път ги чуваше. В книгата с биографията на Елайза, която беше купила от господин Снелгроув, се споменаваше семейство Монтраше. Вуйчо на Елайза, дребен аристократ, притежаваше великолепно имение в Корнуол — „Блакхърст“, където била изпратена Елайза след смъртта на майка си. Тази връзка търсеше Нел — връзката между Писателката от спомените на Нел и лицето, което бе разпознала като лицето на майка си.

Служителката в библиотеката помнеше Нел от предишния ден, когато бе отишла да търси сведения за Елайза.

— Открихте ли господин Снелгроув? — попита тя с усмивка.

— Да — отвърна Нел, останала почти без дъх.

— И сте оцелели след срещата.

— Той ми продаде една книга и много ми помогна.

— Такъв си е нашият господин Снелгроув, винаги успява да продаде нещо — поклати тя глава сърдечно.

— Дали ще можете да ми помогнете отново? — поде Нел. — Търся информация за една жена.

Библиотекарката примигна.

— Ще ми е нужно малко повече време.

— Разбира се. Жената е родена някъде в края на деветнайсети век.

— И тя ли е писателка?

— Не, поне аз не мисля така. — Нел въздъхна и се помъчи да събере мислите си. — Казвала се е Роуз Монтраше и е била от някакво аристократично семейство. Чудех се дали няма да открием нещо за нея в един от онези справочници с родословни подробности.

— Като изданията на „Дебрет“^[3] или „Кой кой е“.

— Да, точно така.

— Струва си да проверим — съгласи се библиотекарката. — Разполагаме и с двете, но в „Кой кой е“ е по-лесно за четене. Наследствените благородници получават автоматична покана за включване. Може и да няма статия специално за нея, но ако имате късмет, ще е спомената в статията за друг човек, например баща й или съпруга й. Да знаете случайно датата на смъртта й?

— Не, защо?

— След като не знаете кога е била включена в енциклопедията, ако изобщо е включена, може да си спестим малко време, ако най-напред проверите в „Кой кой е“. Обаче за тази цел трябва да знаете датата на смъртта й.

Нел поклати глава.

— Дори не мога да предположа. Ако ме насочите най-общо, бих могла да потърся в „Кой кой е“ — ще започна от тази година и ще се движа назад, докато попадна на място, където я споменават.

— Може да отнеме доста време, а библиотеката затваря скоро.

— Ще побързам.

Жената сви рамене.

— Качете се по стълбите на първия етаж и ще намерите старите течения на гише „Информация“. Подредени са по азбучен ред.

* * *

Най-накрая, когато стигна до 1934 година, Нел напипа златна жила. Не ставаше дума за Роуз Монтраше, но все пак беше човек с името Монтраше. Лайнъс, вуйчото, потърсил Елайза Мейкпийс след смъртта на Джорджиана. Нел прегледа статията:

„МОНТРАШЕ, лорд Лайнъс Сейнт Джон Хенри, р. 11 януари 1860 г., син на покойния лорд Люк Монтраше и на покойната Маргарет Елизабет Монтраше; на 31 август 1888 г. сключва брак с Аделайн Лангли, от която има една дъщеря, Роуз Елизабет Монтраше, омъжена за покойния Натаниъл Уокър.“

Роуз се е омъжила за Натаниъл Уокър. А това означаваше, че той е баща й, нали? Нел препрочете статията. Покойните Роуз и Натаниъл. Значи, и двамата са починали преди 1934 година. Затова ли Нел е била при Елайза? Елайза ли е била определена за неин настойник след смъртта и на двамата й родители?

Баща й — тоест Хю — я беше намерил на пристана в Мерибъро в края на 1913 година. Ако Елайза й е била определена за наставник след смъртта на Натаниъл и на Роуз, значи, те са умрели преди това, нали?

Ами ако потърси Натаниъл Уокър в справочника „Кой кой е“ за същата година? Със сигурност ще има статия за него. И дори нещо повече, ако теорията й беше вярна и през 1913 година той вече не е бил между живите, тогава Нел трябваше да провери направо в „Кой кой е“. Тя забързано пое по пътеката между рафтовете и извади справочника за периода 1897–1915 година. С разтреперани пръсти разлисти отзад напред. И го намери.

„УОКЪР, Натаниъл, р. 22 юли 1883 г., п. 2 септември 1913 г., син на Антъни Себастиан Уокър и Мери Уокър, на 3 март 1908 г. се жени за почитаемата Роуз Елизабет Монтраше, от която има една дъщеря, покойната Айвъри Уокър.“

Сърцето на Нел спря. Да, вярно е, че имаха една дъщеря, но какво означаваше това „покойна“? Та тя не беше умряла, беше си съвсем жива.

Изведнъж Нел усети отоплението в библиотеката, не можеше да диша. Повя на лицето си и отново погледна към статията.

Какво означаваше това? Да не би да са сбъркали нещо?

— Открихте ли я?

Нел вдигна поглед. Жената от рецепцията.

— В тези справочници понякога има ли грешки? — попита тя. — Случвало ли се е да сбъркат?

Служителката стисна устни замислено.

— Допускам, че не са най-достоверните източници. В тях се съдържа информация, дадена от самите лица.

— А когато те са починали?

— Моля?

— В „Кой кой е“ всички лица са вече покойници. Кой дава информацията за тях?

— Вероятно роднините им — сви рамене библиотекарката. — Сигурно по-голяма част от сведенията вземат от предишния попълнен въпросник. Добавяте датата на смъртта и готово. — Жената изтупа някакво пухче от лавицата. — Затваряме след десет минути. Кажете ми, ако мога да ви помогна с още нещо.

Просто имаше някаква грешка. Сигурно често се случва, в крайна сметка словослагателят не познаваше хората лично. Имаше вероятност да се е разсеял за секунда и по погрешка да е пъхнал думата „починала“. Непознат, който в безмълвните очи на следващите поколения е мъртъв.

Беше нещо повече от печатна грешка. Нел знаеше, че тя е детето, за което става дума в статията, и че със сигурност не е „покойна“. Трябваше само да намери биография на Натаниъл Уокър и щеше да докаже, че статията тук не е вярна. Вече си имаше име — някога се бе казвала Айвъри Уокър. И ако не й звучеше познато, ако можеше да го навлече само като удобна дреха, така да бъде. Не можеш да управляваш паметта — някои неща се запазват в нея, други не.

Изведнъж си спомни книгата, която си беше купила на път за „Тейт“ — цялата посветена на картините на Натаниъл. Там трябваше да има и кратка биография. Извади я от чантата си и я разгърна.

„Натаниъл Уокър (1883–1913) е роден в Ню Йорк в семейство на полски емигранти, Антони и Мария Уокър (оригинално Валчук). Баща му е работник на градския док, а майка му работи като перачка и отглежда шест деца, третото от които е Натаниъл. Двама от братята му умират от различни болести, а Натаниъл е изпратен по стъпките на баща си на доковете, когато рисунката, която нахвърля на една нюйоркска улица, е забелязана от минаващия оттам Уолтър Ървинг младши, наследник на нефтеното състояние на семейство Ървинг, който поръчва на Натаниъл да му нарисува портрет.

Под крилото на своя покровител Натаниъл става известен член на формиращото се нюйоркско висше общество. На една от организираните от Ървинг забави през 1906 година Натаниъл се запознава с почитаемата Роуз Монтраше, пристигнала в Ню Йорк от Корнуол. Двамата сключват брак на следващата година в «Блакхърст», имението на рода Монтраше близо до Триджина, Корнуол. Славата на Натаниъл продължава да расте и след сватбата и преместването му във Великобритания, а върхът в кариерата му е получената в началото на 1910 година поръчка да нарисува последния портрет на крал Едуард VII.

Натаниъл и Роуз Монтраше имат една дъщеря, Айвъри Уокър, родена през 1909 година. Съпругата и дъщеря му често позират на Натаниъл и един от най-добрите му портрети е озаглавен «Майка и дете». Младата двойка загива трагично през 1913 година в Ейсгил при катастрофа на два влака. Айвъри Уокър умира от скарлатина няколко дни след смъртта на родителите си.“

Нел не разбираше. Знаеше, че именно тя е детето, споменато в биографията. Роуз и Натаниъл Уокър бяха нейните родители. Спомняше си Роуз, тутакси го бе осъзнала. Датите съответстваха: раждането й, дори пътуването й до Австралия съответстваше твърде точно на смъртта на Натаниъл и Роуз, за да бъде просто съвпадение. Да не говорим за допълнителната връзка, според която Роуз и Елайза са били братовчедки.

Нел отгърна на азбучника и плъзна пръст по списъка. Спря на „Майка и дете“ и разлисти на въпросната страница с разтуптяно сърце.

Долната й устна се разтрепери. Може и да не помнеше да са я наричали Айвъри, но вече нямаше никакво съмнение. Сигурна беше, че е изглеждала така като момиченце. Това беше тя — седнала в скута на майка си, позираше на баща си.

Защо тогава историята я смяташе за мъртва? Кой беше подал такава грешна информация на „Кой кой е“? Нарочно ли беше разпространена заблудата, или редакторите на изданието бяха решили така, понеже не са научили, че тя всъщност е била качена на кораб за Австралия от една загадъчна авторка на приказки?

Не бива да казваш името си, това са правилата на играта. Така й беше казала Писателката. Нел я чуваше — звучния глас, който се носеше като бриз над повърхността на океана. Това е наша тайна. Не бива да я разкриваш. Нел отново стана на четири годинки, почувства страха, несигурността, вълнението. Усети миризмата на речната тиня, толкова различна от просторното синьо море, чу крякащите гладни чайки по Темза, подвикванията на моряците. Две бурета, тъмно скривалище, ивица, осеяна с прашинки светлина…

Писателката я е взела. Изобщо не е била изоставена. Била е отвлечена, а родителите й не са знаели. Затова не са я потърсили. Мислели са, че е мъртва.

Но защо я бе взела Писателката? И защо беше изчезнала, зарязвайки Нел на кораба, сам-самичка на света?

Миналото й приличаше на матрьошка — от всеки въпрос изникваше нов въпрос.

За да разплете тези загадки, й трябваше някой. Жив човек.

Човек, с когото да поговори, който я е познавал навремето или знае за друг, който я е познавал. Човек, способен да хвърли светлина върху личността на Писателката, семейство Монтраше и Натаниъл Уокър.

Не смяташе, че ще открие такъв под прашните сводове на библиотеката. Трябваше да навлезе в сърцевината на загадката, в Корнуол, в онова селце Триджина. В голямата тъмна къща в „Блакхърст“, където някога е живяло семейството и тя е бродила като момиченце.