Кейт Мортън
Забравената градина (18)

17

Лондон, 2005 г.

Естествено, Касандра знаеше, че автобусите ще бъдат червени и двуетажни, но въпреки това се слиса, когато ги видя да преминават покрай нея с табели за Кензингтън Хай Стрийт или Пикадили Съркъс на предното стъкло. Все едно някак беше попаднала в книжка с детски приказки или в един от многобройните филми, в които бе виждала как таксита с бръмбарови муцунки кръстосват застланите с обли камъни пресечки, тераси от Едуардовата епоха стоят мирно покрай широките улици, а северният вятър разпилява ефирни облаци по прихлупеното небе.

Вече почти двайсет и четири часа беше тук, в Лондон, който познаваше от хиляди филмови декори, от хиляди истории. След като най-сетне се съвзе от умората след полета, Касандра се озова самичка в тесния апартамент на Руби, а обедното слънце се бе промъкнало между завесите и един тъничък лъч беше попаднал върху лицето й.

На столчето до разтегателния диван имаше бележка от Руби:

„Липсваше ми на закуска! Не исках да те будя — хапни каквото си харесаш. Във фруктиерата има банани, в хладилника сигурно се намира някаква храна, макар че не съм проверявала скоро — може да се е поразвалила! В шкафа в банята има хавлии, ако искаш да се изкъпеш. Аз ще бъда в музея до 6. Непременно трябва да наминеш и да видиш изложбата, която курирам в момента. Искам да ти покажа нещо много, много вълнуващо!

Р.

П.П. Ела рано следобед. Цяла сутрин имам неприятни срещи.“

И така, в един следобед и с шумно протестиращ от глад корем Касандра се озова насред Кромуел Роуд в очакване уличното движение да прекъсне своя наглед несекващ бяг по артериите на града, за да може тя да пресече отсреща.

Пред нея, висок и величествен, се издигаше музеят „Виктория и Албърт“, а мантията на следобедната сянка бързо се плъзгаше по каменната фасада. Гигантски паметник на миналото. Касандра знаеше, че вътре има многобройни зали, всяка от които прелива от история. Хиляди предмети, извадени от своето място и време, тихо ехтяха с радостите и травмите на забравени животи.

Касандра се натъкна на Руби, която упътваше група германски туристи към кафенето на музея.

— Не, честно — прошепна й Руби силно, когато туристите отминаха, — нямам нищо против в сградата да има кафене, обичам кафе не по-малко от всеки друг, но нищо не може да ме раздразни повече от хора, които подминават експозицията ми, за да търсят Светия Граал на кексчетата без захар и вносните безалкохолни напитки.

Касандра се усмихна някак виновно, надявайки се Руби да не чуе как и нейният корем протестира, усетил вкусното ухание от кафенето. Всъщност самата тя се беше запътила натам.

— Как може да подминават с лека ръка възможността да се изправят срещу миналото? — махна с ръка Руби към редиците пълни със съкровища стъклени витрини, в които бе поместена колекцията й. — Как е възможно?

Касандра поклати глава и удържа един шумен пристъп откъм корема си.

— Не знам.

— Е, добре де — въздъхна театрално Руби, — ти вече си тук и филистерите са само далечен спомен. Как се чувстваш? Още ли си изморена от полета?

— Добре съм, благодаря.

— Добре ли спа?

— Разтегателният диван е много удобен.

— Не ме лъжи — каза през смях Руби, — макар да ми е приятно да го чуя. Бях сигурна, че бучките и неравностите няма да ти позволят да проспиш целия ден, иначе щях да ти звънна да те събудя. За нищо на света не бих позволила да пропуснеш това. — Тя цялата грейна. — Още не мога да повярвам, че Натаниъл Уокър е живял в същото имение, където се намира твоята къща! Сигурно я е гледал, черпел е вдъхновение от нея. Може дори да е влизал вътре. — Кръглите очи на Руби грееха, тя хвана Касандра под ръка и я поведе по пътеката. — Ела, това страшно ще ти хареса!

Обзета от леко безпокойство, Касандра се приготви да реагира с уместно въодушевление, независимо какво толкова иска да й покаже Руби.

— Ето, стигнахме — посочи победоносно Руби редица рисунки в една витрина. — Какво ще кажеш за тези?

Касандра ахна и се приведе по-наблизо да ги разгледа. Нямаше нужда да се преструва, че е въодушевена. Изложените рисунки едновременно я слисаха и я развълнуваха.

— Но откъде… Ти как… — погледна тя настрани към Руби, която бе стиснала ръце с видимо удоволствие. — Нямах представа, че съществуват.

— Никой нямаше представа — весело я успокои Руби. — Освен собственичката, а те уверявам, че отдавна не им беше обръщала внимание.

— Как се сдоби с тях?

— Съвсем случайно, скъпа. Съвсем случайно. Когато ми хрумна идеята за изложбата, не исках просто да преподредя няколко стари викториански експоната, които хората подмятат от десетилетия. Затова пуснах кратка обява във всички специализирани списания, за които успях да се сетя. Съвсем простичък текст: „Търся да заема интересни художествени предмети от края на деветнайсети век, които ще бъдат изложени грижливо и с обич в лондонска музейна експозиция.“ И какво да видя, започнаха да ми звънят още в деня на излизането на първата обява. Разбира се, повечето обаждания бяха фалшива тревога, но сред пясъка имаше и късчета самородно злато. Няма да повярваш колко безценни предмети са оцелели, въпреки че са били занемарени.

Касандра си помисли, че същото важи и за антиките: най-добрите находки са онези, които са били забравени десетилетия наред и са успели да избегнат лапите на въодушевените лаици.

Руби отново погледна рисунките.

— Това са едни от най-ценните ми открития — усмихна се тя на Касандра. — Недовършени скици на Натаниъл Уокър, кой би допуснал? Ние притежаваме малка колекция от негови портрети на горния етаж, има няколко негови творби и в „Тейт“, но доколкото ми е известно — на мен или на когото и да е другиго, — само това е запазено. Мислехме, че останалите творби…

— … са унищожени, знам — прекъсна я Касандра с пламнали бузи. — Известен е неприятният навик на Натаниъл Уокър да изхвърля подготвителните скици, които не му допадат.

— Значи, си представяш как се почувствах, когато жената ми даде тези. Предния ден бях карала чак до Корнуол и се мъкнех по къщите на хората, учтиво отказвайки най-различни неуместни предмети. Направо ще се изумиш какви неща хората смятат за подходящи — завъртя тя безпомощно очи. — Достатъчно е да кажа само, че когато стигнах до тази къща, бях готова да вдигна ръце. Беше от онези крайморски вили със сиви плочести покриви и тъкмо се канех да се откажа, когато Клара отвори вратата. Беше любопитно дребно човече като излязло от илюстрация на Биатрикс Потър — стара квачка с домакинска престилка. Покани ме в най-тясната дневна на света — в сравнение с нея моят апартамент е като просторно имение — и настоя да ме почерпи с чай. В онзи момент вече бих предпочела уиски след натоварения ден, но се облегнах на възглавниците и зачаках да видя с какъв напълно безполезен предмет ще ми изгуби времето домакинята.

— И тя ти даде тези рисунки.

— Веднага разбрах какво представляват. Не бяха подписани, но имаха релефен печат. Виждаш ли горния десен ъгъл? Кълна ти се, цялата се разтреперих, когато го видях. За малко да си разлея чая върху рисунките.

— А тя откъде ги има? — попита Касандра. — От къде?

— Каза, че били сред вещите на майка й — отговори Руби. — Майка й Мери овдовяла и се преместила при Клара, където живяла до смъртта си на шейсет и пет години. И двете били вдовици, та, предполагам, са били подходяща компания една за друга. Във всеки случай Клара изглеждаше доволна, че има пред кого да разкаже за скъпата си майка. Преди да си тръгна, ме поведе по крайно опасното стълбище към стаята на Мери. — Руби се приведе по-близо до Касандра. — Каква изненада само! Мери беше починала сигурно преди четирийсет години, обаче стаята й изглеждаше така, като че ли тя всеки момент ще си дойде у дома. Тръпки ме побиха, но приятни: тясно единично легло, безукорно оправено, вестник, сгънат на нощното шкафче и с наполовина решена кръстословица на горната страница. А под прозореца имаше един заключен скрин. Вълнуващо! — Руби прокара пръсти през прошарената си коса. — Казвам ти, едва се сдържах да не се втурна към скрина и да изтръгна катинара с голи ръце.

— Тя отвори ли скрина? Ти видя ли какво има вътре?

— Нямах този късмет. Останах печално сдържана и малко след това Клара ме изведе от стаята. Наложи се да се задоволя със скиците на Натаниъл Уокър и с уверенията на Клара, че сред вещите на майка й няма още като тях.

— Мери също ли е била художничка? — попита Касандра.

— Мери ли? Не, била е домакиня. Поне отначало. През Първата световна война работела в завод за боеприпаси и според мен след това е напуснала войската. Омъжила се за месар и прекарала остатъка от живота си в правене на кървавица и миене на дъските за рязане. Не знам кое от двете ми е по-неприятно!

— Добре де — смръщи се Касандра, — как изобщо са се оказали у нея рисунките? Известно е, че Натаниъл Уокър е бил много потаен по отношение на работата си, а скиците му са същинска рядкост. Не ги е давал на никого, не е подписвал договори с издателите, които са искали да получат авторско право върху оригиналите — и то за завършените произведения. Не мога да си представя какво би могло да го накара да се раздели с такива недовършени скици.

Руби сви рамене.

— Може би ги е взела назаем. Купила ги е. Или пък ги е откраднала. Не знам и трябва да призная, че не ме интересува. Стига ми да го отдам на една от красивите загадки в живота. Казвам си само: боже, тя наистина е притежавала скиците, без да знае колко са ценни, не е смятала, че си струва да бъдат излагани, и затова е успяла да ги съхрани толкова добре за нас през целия двайсети век.

Касандра се приведе още над рисунките. Никога преди не ги беше виждала, но ги позна. Не можеше да ги сбърка — ранни скици на илюстрациите от книжката с приказки. Бяха нарисувани по-набързо и линиите бяха нетърпеливи и проучващи, преливаха от първоначалното въодушевление на художника по отношение на темата. Касандра започна да диша накъсано, когато си спомни как се чувстваше самата тя, започвайки нова рисунка.

— Невероятно е да имаме шанса да видим работата му в развитие. Толкова много научаваме за художника по този начин, понякога дори повече, отколкото от завършената творба.

— Като скулптурите на Микеланджело във Флоренция.

Касандра я стрелна с кос поглед, доволна от прозорливостта на Руби.

— Цялата настръхнах, когато за пръв път видях рисунката на онова коляно, което се подава от мрамора. Като че ли фигурата си е била там от самото начало и просто е чакала някой достатъчно даровит човек да я освободи.

Руби грейна.

— Ей! — Осени я внезапно хрумване. — Днес е първата ти нощ в Лондон, така че хайде да ядем. Трябваше да звънна на приятеля си Грей, но той ще разбере. Или пък да вземем и него — като сме повече, ще е по-весело.

— Извинете, госпожо — прекъсна ги глас с американски акцент, — тук ли работите?

Между тях бе застанал висок чернокос мъж.

— Да. С какво мога да ви помогна? — попита Руби.

— Със съпругата ми страшно огладняхме, а един от служителите на горния етаж ни каза, че долу има кафене…

Руби извъртя безпомощно очи към Касандра.

— Близо до станцията на метрото има нов ресторант „Карлучо“. В седем часа, аз черпя. — После стисна устни в тънка усмивка. — Насам, господине, ще ви покажа къде е.

* * *

След като си тръгна от музея „Виктория и Албърт“, Касандра се опита да си осигури позакъснял обяд. Май за последен път беше хапнала нещо на борда на самолета, а после изяде няколко от бонбоните на Руби и изпи чаша чай — нищо чудно, че коремът й вече направо крещеше. В бележника на Нел имаше малка карта на централната част на Лондон, залепена от вътрешната страна на предната корица, така че, доколкото виждаше, накъдето и да поеме, щеше да намери какво да хапне и пийне. Докато се взираше в картата, забеляза неясно кръстче с химикалка някъде на отсрещния бряг на реката, на някаква уличка в Батърси. Вълнението я погали като перце по кожата. Място, отбелязано с Х, но кое точно?

Двайсет минути по-късно си купи сандвич с риба тон и бутилка вода от едно кафене на Кингс Роуд, после продължи по Флад Стрийт към реката. На другия бряг дръзко се извисяваха четирите комина на електроцентралата на Батърси. Касандра изпитваше странно вълнение, следвайки стъпките на Нел.

Есенното слънце се беше показало от скривалището си и пръскаше сребристи петънца по реката. Темза. Колко много неща бе видяла тази река: безброй животи, прекарани по нейните брегове, неизмеримо много смърт. Тъкмо от тази река преди много години бе потеглил онзи кораб с Нел на борда и я бе отвел далеч от познатия й живот към едно несигурно бъдеще. Бъдеще, което вече беше минало — един приключил живот. Ала въпреки това имаше значение — имаше значение за Нел, а сега имаше значение и за Касандра. Тази загадка беше нейното наследство. Нещо повече: беше нейната отговорност.