Кейт Мортън
Забравената градина (16)

15

Лондон, 2005 г.

Руби, дъщерята на Бен, чакаше Касандра на летище „Хийтроу“. Пълничка жена, надхвърлила петдесет и пет, със сияещо лице и къса прошарена коса, която стърчеше като изпъната „мирно“. Притежаваше енергия, която сякаш променяше атмосферата наоколо. Хората забелязват такива като нея. Преди Касандра да успее да изрази изненадата си, че тази непозната е дошла на летището да я посрещне, Руби грабна куфара й, обгърна раменете й с месестата си ръка и я поведе през стъклената врата към паркинга и автомобилните газове.

Колата й беше очукан стар кабриолет, чието купе миришеше на мускус, примесен с химическия еквивалент на ухание на цвете, което Касандра не можеше да назове. Когато и двете си сложиха коланите, Руби извади от чантата си пликче с разноцветни желирани бонбони и почерпи Касандра, която си взе едно кубче на кафяви, бели и черни ивици.

— Пристрастена съм към тях — заяви Руби, лапна един розов бонбон и го засмука с бузите си. — Сериозно пристрастена. Понякога още не съм изсмукала единия, и лапвам друг. — Подъвка ожесточено, после преглътна. — О, така е добре. Животът е твърде кратък, за да се ограничаваме, не мислиш ли?

Въпреки късния час улиците бяха пълни с автомобили. Двете прелетяха с висока скорост по нощната магистрала, чийто асфалт плуваше в оранжевите сияния на дъговидните крайпътни лампи. Руби караше бързо и натискаше за кратко спирачката само в краен случай, като жестикулираше и кимаше с глава на другите водачи, които се осмеляваха да се изпречат на пътя им, а Касандра гледаше през прозореца, проследявайки мислено концентричните пръстени на лондонските архитектурни тенденции. Обичаше да си представя градовете така. Пътуването от покрайнините към центъра беше като пътешествие с машина във времето назад към миналото. Съвременните хотели в близост до летището и широките и гладки основни пътни артерии отстъпваха място на къщи с кварцова мазилка, заменени от внушителни жилищни кооперации, които на свой ред отстъпваха пред мрачни викториански тераси.

Колкото повече се приближаваха към центъра на Лондон, Касандра си напомняше, че трябва да каже на Руби името на хотела, който си беше резервирала за две нощувки, преди да замине за Корнуол. Разрови чантата си за пластмасовата папка, в която държеше документите за пътуването си.

— Руби, близо ли сме до Холбърн? — попита тя.

— До Холбърн ли? Не. В другия край на града е. Защо?

— Там е хотелът ми. Разбира се, мога да взема такси, не искам да ме караш чак до хотела.

Руби се втренчи в нея толкова дълго, колкото Касандра да се притесни, че погледът й не е на пътя.

— Хотел ли? Нищо подобно. — Руби превключи скоростите и натисна спирачката точно навреме, за да избегне сблъсъка с един бял микробус отпред. — Ще отседнеш у дома и без никакви възражения.

— О, не — възрази Касандра, а в съзнанието й все още ясно проблясваше син метал, — не мога да приема, много ще те притесня. — Постепенно отпусна хватката си около дръжката на вратата. — А и вече е твърде късно да отменям резервацията си.

— Никога не е твърде късно, аз ще го направя. — Руби отново се обърна към Касандра, а коланът толкова силно притискаше гърдата й, че тя едва не изскачаше от блузата. — Изобщо няма да ме притесниш. Приготвила съм ти леглото и с нетърпение очаквам посещението ти. — Ухили се до ушите и добави: — Татко жива ще ме одере, ако разбере, че съм те пуснала на хотел.

Когато стигнаха в Южен Кензингтън, Руби даде на заден и вкара колата на миниатюрно местенце, а Касандра притаи дъх, възхищавайки се безмълвно на енергичната самоувереност на жената.

— Пристигнахме. — Руби извади ключа от таблото и направи знак към една бяла тераса от другата страна на улицата. — Най-сетне у дома.

Апартаментът беше съвсем мъничък. Разположен бе дълбоко във вътрешността на къща от Едуардовата епоха, зад жълта врата на втория етаж. Имаше само една спалня, малка ниша с душ и тоалетна, кухничка и дневна. Руби беше приготвила за Касандра разтегателния диван.

— Боя се, че е само три звезди — извини се тя. — Ще те възмездя на закуска.

Касандра огледа неуверено тясната кухничка и Руби се засмя толкова гръмогласно, че лимоненозелената й къща се разтресе. Избърса очите си.

— О, боже, не, не възнамерявам да готвя. Защо да си причинявам това главоболие, след като някой друг може да го свърши вместо мен! Ще те заведа в кафенето на ъгъла. — Включи котлона и попита: — Чаша чай?

Касандра се усмихна изморено. Всъщност искаше лицевите й мускули да си починат от тази принудена усмивка, която сякаш казваше: „Радвам се да се запознаем“. Дали защото бе прекарала толкова време във въздуха, или просто обичайната й лека необщителност започваше да се проявява, но се наложи да впрегне всяка капчица от енергията си, за да не рухне. Да изпие чаша чай щеше да означава още двайсет минути да стои и да кима и, бог да й е на помощ, да намира отговори за несекващите въпроси на Руби. За миг се замисли, едновременно с чувство за вина и копнеж, за хотелската стая в другия край на града. После видя, че Руби вече слага две пликчета в чашите.

— Да, звучи прекрасно — отговори Касандра.

— Заповядай тогава. — Руби й подаде чашата, от която се издигаше пара. Настани се в другия край на дивана и грейна в усмивка, обгърната от облак с ухание на мускус. — Не се стеснявай — посочи тя захарницата. — И ми разкажи всичко за себе си. Колко вълнуващо — наследила си къща в Корнуол!

* * *

След като Руби най-сетне си легна, Касандра се опита да заспи. Беше изморена — цветове, звуци, форми, всичко се примесваше в съзнанието й, но сънят все не идваше. Бързо превърташе в главата си образи и разговори — непрекъснат поток от мисли и чувства, скрепени в едно само поради това, че са нейни: Нел и Бен, антикварният магазин, майка й, полетът, летището, Руби, Елайза Мейкпийс и нейните приказки…

Накрая се отказа да спи. Изрита завивките и стана от канапето. Очите й бяха привикнали с тъмното, така че виждаше единствения прозорец в апартамента. Широкият му перваз стърчеше над радиатора и ако дръпнеше пердетата, Касандра можеше да седне, облегната на дебелата измазана стена, с долепени о стената отсреща стъпала. Приведе се навън над коленете си и надникна към рехавите викториански градини с погълнати от бръшляна каменни дувари и улицата отвъд тях. Всичко долу бе окъпано от безмълвна лунна светлина.

Беше почти полунощ, но в Лондон не беше тъмно. Изглежда, в градове като този вече никога не се стъмва. Съвременният свят е убил нощта. Някога сигурно е било различно — град, оставен на милостта на природата. Град, в който с падането на нощта улиците потъват в непрогледен мрак, а въздухът се превръща в мъгла — нощите на Джак Изкормвача.

Такъв е бил Лондон по времето на Елайза Мейкпийс; Лондон, за който Касандра беше чела в тетрадката на Нел — град на мъгливи улици и внезапно изникващи силуети на коне, на запалени фенери, които се появяват изневиделица и после отново чезнат в мъгливия сумрак.

Свела поглед към тесните застлани с обли камъни улици зад къщата на Руби, тя живо си ги представяше: призрачните кочияши, които смушкват подплашените си животни по оживените улици. Фенерджиите, покачени върху каретите. Уличните търговци и проститутките, полицаите и крадците…