Кейт Мортън
Забравената градина (15)

14

Лондон, 1900 г.

Над магазинчето за вехтории на господин и госпожа Суиндъл в тясната им къща на брега на Темза имаше малка стаичка. Беше тъмна и тясна и миришеше на мухъл (естествена последица от лошата канализация и липсата на вентилация), избелели стени, които се напукваха през лятото и течаха през зимата, и камина с толкова отдавна запушен комин, че да предположиш обратното би било направо невъзпитано. Въпреки лошите условия обаче стаята над магазинчето на Суиндъл беше единственият дом, който Елайза и нейният брат близнак Сами познаваха, капчица безопасност и сигурност в един живот, иначе лишен и от двете. Бяха родени през есента на страха, сковал Лондон, и колкото повече растеше Елайза, толкова повече се убеждаваше, че този факт я е направил такава, каквато е. Изкормвача беше първият противник в живота й — живот, който щеше да изобилства с такива като него.

Онова, което най-много допадаше на Елайза в таванската стаичка — всъщност единственото, което й допадаше, — беше процепът между две тухли високо над старата чамова полица. Тя беше изключително признателна, че немарливостта на някогашния строител в съчетание с упорството на местните плъхове са създали тази хубава широка пролука в мазилката. Ако легнеше по корем и се изпънеше върху полицата, притиснала очи към пролуката и наклонила глава, виждаше близкия завой на реката. От тайната си наблюдателница можеше да разглежда незабелязана приливите и отливите на всекидневния живот. Така Елайза постигаше и двете си мечти — да вижда, без да я виждат. Защото макар собственото й любопитство да не познаваше граници, Елайза не обичаше да бъде наблюдавана. Тя разбираше, че е опасно да те забелязват, че определен вид вглеждане много прилича на кражба. Знаеше го, понеже й беше любимо да прави точно това — да съхранява в паметта си образи, които да превърта, преозвучава и преоцветява колкото си поиска. Да ги преплита в палави истории, в полети на въображението, които ужасяваха хората, станали неволно неин източник на вдъхновение.

А имаше толкова много хора, измежду които можеше да избира. Животът на брега на Темза, където живееше Елайза, никога не секваше. Реката беше животворната кръв на Лондон, прииждаше и спадаше заедно с несекващите приливи и отливи, прокарваше и полезното, и вредното навътре към града и извън него. Елайза обичаше времето, когато с прилива пристигаха лодките и лодкарите гребяха и развеждаха хората насам-натам, а лихтерите докарваха стоки от товарните кораби, ала всъщност реката се оживяваше истински по време на отлива. Когато водата спаднеше достатъчно, за да може господин Хакман и синът му да започнат да претърсват с драга дъното за трупове, чиито джобове да изпразнят. Когато препитаващите се от калта започнат да оглеждат вонящата маса за въжета, кости или медни пирони — каквото и да е, само да могат да го заменят за монети. Господин Суиндъл имаше своя банда калтаци и свой участък в калта — вонящ квадрат, който той охраняваше, все едно там се пази кралското злато. Онези, които се осмеляха да преминат границата на владенията му, най-вероятно щяха да се озоват сред мъртъвците, чиито подгизнали джобове ще претърсват господин Хакман и синът му при следващия отлив.

Господин Суиндъл все притискаше Сами да се присъедини към калтаците. Твърдеше, че дълг на момчето е при всяка възможност да се отплаща на хазяина си за неговата щедрост. Защото макар Сами и Елайза да успяваха да припечелват достатъчно за наема, господин Суиндъл не ги оставяше да забравят, че свободата им зависи от неговото благоволение да не осведомява властите за неотдавна настъпилата промяна в семейното им положение.

— Доброжелателите, които се навъртат и душат наоколо, ще се радват да научат, че две сирачета като вас са останали сам-самички на белия свят. Ама наистина много ще се зарадват — обичаше да повтаря той. — Би трябвало да ви отпратя веднага след кончината на майка ви.

— Да, господин Суиндъл — отговаряше Елайза, — благодаря ви, господин Суиндъл, и много мило от ваша страна.

— Хммм… Не го забравяйте. Тук сте само защото аз и госпожата имаме добро сърце. — После той навеждаше треперещия си нос и очите му се присвиваха дори само заради злонамерения му нрав. — Ако момчето, което адски го бива да намира разни неща, намери пътя към моя кален участък, може и да се убедя, че си струва да ви задържа. Не познавам друго хлапе с толкова добър усет.

И беше вярно. Сами имаше дарбата да открива съкровища. Още откакто бе съвсем мъничък, красивите неща сякаш сами се полагаха в нозете му. Господин Суиндъл твърдеше, че се дължи на небесната закрила над всеки идиот, че Бог се грижи за глупаците и за лудите, но Елайза знаеше, че не е вярно. Сами не беше глупак, той просто виждаше по-ясно от повечето хора, тъй като не си губеше времето с приказки. Не продумваше нито дума, никога. Нито веднъж през всичките дванайсет години от живота си. А и не се налагаше, поне според Елайза. Тя винаги знаеше какво мисли и чувства брат й, открай време беше така. В крайна сметка бяха близнаци, двете половини на едно цяло.

Така беше узнала, че той се страхува от речната кал, и макар да не споделяше този негов страх, тя го разбираше. Близо до водата въздухът се променяше. Нещо в изпаренията от калта, в бръснещия полет на птиците, в странните звуци, които отекваха между бреговете на реката…

Елайза съзнаваше, че трябва да се грижи за Сами, и то не само понеже мама непрекъснато й го повтаряше. (Мама имаше необяснимата теория, че някакъв лош човек — така и не каза кой — ги дебне, твърдо решен да ги намери.) Дори докато бяха съвсем малки, Елайза съзнаваше, че Сами се нуждае от нея повече, отколкото тя от него, още преди да се разболее от скарлатина и за малко да го изгубят. Нещо у него го правеше уязвим. Другите деца го знаеха, докато близнаците бяха малки, а сега го знаеха и големите. Някак усещаха, че Сами не е като тях.

И той наистина не беше, тъй като бе подменено дете. Елайза знаеше всичко за подменените деца. Беше чела за тях в една книжка с приказки, която се задържа известно време във вехтошарския магазин. Имаше и картинки. Феи и елфи, които изглеждаха досущ като Сами с тънката му рижа коса, дългите тънки крайници и кръглите сини очи. Майка им твърдеше, че Сами бил различен от другите деца още като бебе: притежавал някаква невинност, покой. Разказваше, че докато Елайза намръщвала личицето си и реввала за храна, Сами изобщо не плачел. Лежал си в кошчето и слушал, все едно вятърът довява прелестна музика, която само той чува.

Елайза беше успяла да убеди хазяина им, че Сами не бива да се присъединява към калтаците, че е по-добре той да чисти комини за господин Сатборн. Не бяха много момчетата на възрастта на Сами, които все още вършат тази работа, напомни му тя, а никой не би могъл да почисти тесните комини край Кензингтън по-добре от хилаво момченце с щръкнали лакти, сякаш създадени специално да се катерят в тъмни и прашни димоотводи. Благодарение на Сами господин Сатборн винаги имаше предостатъчно работа, а това означаваше реални пари. Дори в сравнение с надеждата, че Сами може да изрови от калта нещо наистина ценно.

Семейство Суиндъл приеха доводите й за разумни — обичаха да прибират монетите на Сами точно както и тези на мама, докато беше жива и преписваше документи за господин Блакуотър, — обаче Елайза не беше сигурна за колко време ще успее да ги укроти. И по-специално госпожа Суиндъл, която не виждаше по-далеч от собствената си алчност и обичаше да отправя завоалирани заплахи и да мърмори за ония уж доброжелателки, които душели и търсели начини да махнат боклуците от улицата и да ги изпратят в приютите за бедни.

Госпожа Суиндъл открай време се страхуваше от Сами. Тя беше човек, чиято естествена реакция към неразбираемите за нея неща бе страхът. Елайза веднъж я чу да шепне на госпожа Бейкър, жената на въглищаря, че според госпожа Тедър, акушерката, изродила близнаците, Сами се родил с увита около шията пъпна връв. Не би трябвало да изкара и една нощ, би трябвало първата му глътка въздух да е и последната, но съдбата скроила странен номер.

— Дяволска работа — казваше жената. Майката на момчето скришом се беше споразумяла със Сатаната. Достатъчно беше само да го погледне човек — колко надълбоко дълбаеха очите му, колко спокойно беше телцето му, за разлика от другите деца на неговата възраст. О, да, нещо определено не беше наред със Сами Мейкпийс.

Такива приказки караха Елайза още по-яростно да брани близнака си. Понякога нощем, докато лежеше и слушаше как семейство Суиндъл се карат, а дъщеричката им Хати се дере от рев, обичаше да си представя как с госпожа Суиндъл се случват разни ужасии. Че случайно пада в огъня, докато пере, или се заклещва в пресата и тя я премазва, или пада с главата надолу в казан с вряща мас, а костеливите й крака са единственото останало свидетелство за зловещия й край…

Елайза имаше задължението да пере дрехите, които госпожа Суиндъл донася вкъщи. Понякога, докато ги възваряваше на огъня и внимаваше да не скъса тънката като паяжина дантела, Елайза се чудеше какво ли си мислят порядъчните момиченца, когато госпожа Суиндъл размаха към тях сладкарската торба, пълна с лъскави парченца цветно стъкло. Не че момиченцата изобщо припарваха достатъчно близо до въпросната торба, та да разберат какъв е номерът. След като госпожа Суиндъл ги подмамеше самички в пресечката, тя събличаше красивите им роклички толкова бързо, че нямаха възможност дори да се разпискат. Елайза предполагаше, че след това сигурно сънуват кошмари, както тя сънуваше кошмари, че Сами се е заклещил в комина. Домъчняваше й за тях — госпожа Суиндъл на лов беше наистина страховита гледка, — но сами си бяха виновни. Не биваше да са толкова лакоми и винаги да искат нещо повече от това, което имаха. Елайза не спираше да се чуди как така момиченца, родени в изискани домове и разхождани с хубави детски колички и дантелени роклички, стават жертви на госпожа Суиндъл заради такава дреболия като торба със сладки. Имаха късмет, че губеха само някоя рокличка и част от спокойствието си. В тъмните пресечки на Лондон човек можеше да изгуби и много по-сериозни неща.

Долу се затръшна врата.

— Къде си, момиче? — Гласът изтрополи нагоре по стълбите като горещо отровно кълбо. Сърцето на Елайза спря, когато кълбото стигна до нея: ловът не беше минал добре, а това вещаеше зло за обитателите на Батърси Чърч Роуд номер трийсет и пет. — Слез долу и приготви вечерята, да не си изкараш боя!

Елайза хукна по стълбите във вехтошарския магазин. Погледът й се плъзна бързо по неясните силуети, сбирщина от бутилки и кутии, които в тъмното изглеждаха просто като геометрични фигури. Една такава фигура до плота се раздвижи. Госпожа Суиндъл се беше привела като обезумял рак и ровичкаше из чантата си, разглеждайки различните поръбени с дантела роклички.

— Е, недей да стърчиш така де, зяпнала като откачения си брат. Донеси лампата, глупаво момиче такова.

— Яхнията е върху печката, госпожо Суиндъл — съобщи й Елайза и побърза да запали газената лампа. — И роклите почти изсъхнаха.

— Така и предполагах. Ден след ден се трепя за някоя монета, а от теб се иска само да переш роклите. Понякога си мисля, че ще е най-добре да се бъхтя сама и да оставя двамата с брат ти сами да се оправяте. — Въздъхна противно и се пльосна на стола си. — Ела тук и ми свали обувките.

Докато Елайза клечеше на пода и събуваше тесните боти, вратата отново се отвори. Беше Сами, черен и прашен. Без да продума, госпожа Суиндъл протегна костеливата си ръка и леко размърда пръсти.

Сами бръкна в предния джоб на гащеризона си, извади две медни монети и ги остави там, където бе дължимото им място. Госпожа Суиндъл ги огледа подозрително, преди да изрита Елайза с потния си обут с чорап крак и да закуцука към кутията с парите. Метна кос поглед през рамо, извади ключа изпод предницата на блузата си и го завъртя в ключалката. Пусна новите монети върху другите и влажно млясна с устни, докато отброяваше колко са общо.

Сами се приближи до печката и Елайза взе две паници. Двамата никога не се хранеха заедно със семейство Суиндъл. Не било редно, твърдеше госпожа Суиндъл, да не би двамата да вземат да си въобразят, че са част от семейството. В крайна сметка били само наемници, по-скоро прислуга, отколкото наематели. Елайза започна да сипва от яхнията през цедка, както настояваше госпожа Суиндъл — така не хабели месото за двете неблагодарни нищожества.

— Изморен си — прошепна Елайза, — сутринта излезе рано.

Сами поклати глава, не искаше да я тревожи.

Елайза погледна към госпожа Суиндъл, за да се увери, че тя още е с гръб, преди да пусне малко парче месо в паницата на Сами.

Той се усмихна лекичко и колебливо, а кръглите му очи срещнаха очите на Елайза. Като го видя такъв, с отпуснати рамене след тежката работа през деня, с лице, омазано със сажди от комините на богаташите, и признателен за късчето жилаво месо, й се прииска да обгърне с ръце крехкото му телце и повече да не го пусне.

— Така, така, каква мила картинка — обади се госпожа Суиндъл и шумно затвори капака на кутията с парите. — Горкият господин Суиндъл, дето рови из калта за нещо ценно, та да има какво да сложим в неблагодарните ви усти… — размаха тя възлестия си пръст към Сами — докато вие се ширите на воля в тази къща. Не е редно, от мен да знайте, не е редно. И когато онези от службата дойдат, ще им го кажа.

— Господин Сатборн има ли работа за теб и утре, Сами? — побърза да попита Елайза.

Сами кимна.

— А за другиден?

Още едно кимване.

— Това са още две монети тази седмица, госпожо Суиндъл.

О, с какво покорно гласче успяваше да говори!

Но колко пък това нямаше значение!

— Каква наглост! Как смееш да ми отговаряш! Ако не бяхме двамата с господин Суиндъл, вие, противни червеи такива, щяхте да търкате подовете в приюта за бедни!

Елайза си пое дъх. Едно от последните неща, които мама беше успяла да стори, преди да умре, беше да изтръгне от господин Суиндъл обещание, че Елайза и Сами ще останат наематели, докато успяват да плащат наема и да помагат в домакинството.

— Но, госпожо Суиндъл, мама каза, че сте обещали… — поде Елайза предпазливо.

— Обещали ли? Обещали? — От ъгълчетата на устата й изригнаха гневни пръски слюнка. — Ще ти дам аз едно обещали… Обещала съм да ви щавя кожите, докато вече не можете да си седите на задниците. — Тя рязко стана и се пресегна към кожения каиш, който висеше до вратата.

Елайза се изправи решително с разтуптяно сърце.

Госпожа Суиндъл пристъпи напред, но спря и устните й потрепериха жестоко. Без да продума, тя се извърна към Сами.

— Ти! Ела тук!

— Не — обади се тутакси Елайза и стрелна с поглед лицето на Сами. — Не, госпожо Суиндъл, моля за прошка. Беше наглост от моя страна, права сте. Аз… ще ви възмездя. Утре ще помета магазина, ще изтъркам предните стъпала… аз ще… аз ще…

— Ще почистиш тоалетната и ще изловиш плъховете от тавана.

— Да — кимна Елайза, — ще свърша всичко.

Госпожа Суиндъл изпъна кожения каиш пред себе си — цял хоризонт от кожа. Изгледа изпод присвитите си клепачи ту единия, ту другия. Накрая пусна единия край на каиша и отново го закачи до вратата.

Заля ги вълна от шеметно облекчение.

— Благодарим ви, госпожо Суиндъл.

С леко трепереща ръка Елайза подаде на Сами паницата с яхния и взе черпака да сипе и на себе си.

— Спри веднага — нареди госпожа Суиндъл.

Елайза вдигна поглед.

— Ти — посочи госпожа Суиндъл към Сами — почисти новите бутилки и ги подреди на рафта. Никаква яхния, докато не свършиш. — Сетне се обърна към Елайза: — А ти, момиче, се качвай горе и се махай от очите ми. — Тънките й устни затрепериха. — Тази вечер няма да ядеш. Няма да хрантутя бунтовници.

* * *

Като по-малка Елайза обичаше да си представя как някой ден баща й ще дойде да ги спаси. След „Майката“ и „Изкормвача“, „Смелият татко“ беше най-хубавият разказ на Елайза. Понякога, когато очите я заболяваха от притискане в тухлите, тя се отпускаше на полицата и си представяше своя прекрасен баща. Казваше си, че мама разказва неправилно, че той не се е удавил в морето, а е бил изпратен на важно пътуване и някой ден ще се върне, за да ги спаси от семейство Суиндъл.

Макар да знаеше, че това е фантазия, която ще се сбъдне толкова, колкото феи и таласъми да се появят измежду тухлите на огнището, удоволствието, с което си представяше завръщането му, не се помрачаваше. Той щеше да се появи пред къщата на семейство Суиндъл на кон, така си мислеше тя. Щеше да дойде на кон, а не в карета, на черен кон с дълга лъскава грива и мускулести крака. Всички на улицата щяха да прекъснат заниманията си и да вперят поглед в този мъж, нейният баща, истински красавец с черния си костюм за езда. Госпожа Суиндъл с нейното измъчено мършаво лице щеше да надникне над въжето с пране, на което висят красивите рокли, откраднати от нея сутринта, и щеше да се провикне на госпожа Бейкър да дойде да види какво става. Щяха да разберат кой е този човек, че е бащата на Елайза и Сами, дошъл да ги спаси. А той щеше да ги заведе на реката, където ще го чака корабът му, и всички заедно щяха да отплават в океана към далечни места с непознати имена.

Понякога, в редките случаи, когато Елайза успяваше да убеди майка си да им разказва приказки, тя говореше за океана. Защото го беше виждала със собствените си очи и разказите й бяха пълни със звуци и миризми, които бяха вълшебни за Елайза — разбиващи се вълни, солен въздух и ситни песъчинки, бели, не черни като речната кал. Само че мама много рядко им разказваше приказки. В повечето случаи тя не одобряваше приказките, особено за Смелия татко.

— Трябва да правиш разлика между приказките и истината, скъпа моя Лиза — казваше мама. — Приказките обикновено свършват твърде рано. И никога не разкриват какво се случва след това, когато принцът и принцесата излязат от страницата.

— Какво искаш да кажеш, майко? — питаше Елайза.

— Не се знае какво се случва с тях, когато са принудени да намерят пътя си по широкия бял свят, да печелят пари и да се предпазват от злините по света.

Елайза така и не я бе разбрала. Струваше й се незначителна подробност, но не го каза на мама. Та те бяха принцове и принцеси, на тях не им се налага да си намират пътя по света, а само пътя до вълшебния замък!

— Не бива да чакаш някой да те спаси — продължаваше мама с отнесен поглед. — Момиче, което очаква някой да го спаси, никога не се научава да се брани само. Дори да разполага със средства, няма да е достатъчно смела. Не ставай такава, Елайза. Ти трябва да се сдобиеш със смелост, да се научиш да се браниш, никога да не разчиташ на другите.

Останала сама в таванската стаичка и преливаща от омраза към госпожа Суиндъл и от гняв заради собственото си безсилие, Елайза пропълзя в неизползваната камина. Предпазливо и бавно се добра възможно най-високо, опипа с длан за разхлабената тухла и я избута. В разкрилата се малка пролука пръстите й докоснаха познатия капак на керамичното гърненце за горчица, хладната му повърхност и заоблените му ръбове. Мислено си напомни да внимава движенията й да не отекнат надолу по комина в наострените уши на госпожа Суиндъл и внимателно измъкна гърненцето.

Беше на майка й и тя го бе държала в тайна дълги години. Броени дни преди смъртта си, в един от редките мигове, когато идваше в съзнание, мама разкри на Елайза скривалището. Помоли я да извади каквото има вътре и Елайза го стори: взе керамичния буркан и, ококорена от удивление заради загадъчния скрит предмет, го занесе до леглото на мама.

Връхчетата на пръстите на Елайза горяха от напрегнато очакване, докато чакаше мама да отвори буркана. Движенията й бяха станали тромави през последните дни, а и капакът беше запечатан с восък. Най-накрая се отчупи от основата.

Елайза ахна смаяна. В кутията имаше брошка, която би предизвикала порой от горещи сълзи по отвратителното лице на госпожа Суиндъл. Беше колкото монета от едно пени и цялата поръбена със скъпоценни камъни, които блещукаха червени, зелени и искрящо, искрящо бели.

Първата мисъл на Елайза беше, че брошката е открадната. Не можеше да си представи мама да направи подобно нещо, но откъде иначе ще има това прекрасно съкровище? От къде можеше да се е взело?

Толкова много въпроси, но не беше способна да продума. А и не би имало значение, дори да го стореше — мама не я слушаше. Взираше се в брошката с непознато за Елайза изражение.

— Брошката ми е много скъпа — промълви тя най-накрая. — Много скъпа. — Мама пъхна гърненцето в ръцете на Елайза, сякаш вече не беше способна да понася допира до него.

Гърненцето беше гледжосано, усещаше го гладко и хладно под пръстите си. Елайза не знаеше как да реагира. Брошката, странното изражение на мама… всичко беше толкова неочаквано.

— Знаеш ли какво е това, Елайза?

— Брошка. Виждала съм изисканите дами да носят такива.

Мама се усмихна немощно и Елайза реши, че не е отговорила правилно.

— Или е медальон, обаче без верижка?

— Първия път позна. Брошка е, специална брошка. — Мама долепи дланите си една до друга. — Знаеш ли какво има под стъкълцето?

Елайза погледна червено-златистите нишки.

— Гоблен?

Мама отново се усмихна.

— В известен смисъл да, обаче не е от конци.

— Но аз виждам конците, сплетени на въже.

— Това са кичури коса, Елайза, взети от жените в моето семейство. На баба ми, преди това на нейната майка и така нататък. Това е традиция. Нарича се жалейна брошка.

— Защото те натъжава ли?

Мама се пресегна и погали плитката на Елайза.

— Защото ни напомня за хората, които сме загубили. За онези, които са живели преди нас и са ни направили каквито сме.

Елайза кимна сериозно, съзнавайки, макар да не знаеше точно как, че й е било доверено нещо специално.

— Брошката струва доста пари, но така и не успях да се заставя да я продам. Все ставах жертва на чувствата си, но теб това не бива да те спира.

— Майко?

— Не съм добре, детето ми. Скоро ще трябва ти да се грижиш за Сами и за себе си. Може да се наложи да продадеш брошката. Не позволявай нежеланието да го сториш да те възпира, чуваш ли ме?

— Да, майко.

— Но ако се наложи да продадеш брошката, Елайза, много внимавай. Не бива да я продаваш по официален път, не бива да оставяш никакви следи.

— Защо?

Мама я погледна и Елайза разпозна значението на погледа й. Самата тя неведнъж беше гледала така Сами, докато преценяваше каква част от истината да му разкрие.

— Защото семейството ми ще разбере.

Елайза мълчеше — семейството на мама заедно с миналото й бяха рядко обсъждани теми.

— Сигурно са я обявили за открадната…

Елайза изви вежди.

— Неоснователно, дете мое, защото брошката е моя. Подари ми я моята майка за шестнайсетия ми рожден ден. Брошката е в семейството ми много преди това.

— Но, мамо, след като брошката е твоя, защо не бива никой да знае, че е у теб?

— Защото така ще стане известно къде се намираме, а това не бива да се случва. — Тя пое ръцете на Елайза в своите, ококорила очи, с бледо лице и останала без сили от усилието да говори. — Разбираш ли?

Елайза кимна, разбираше. Тоест разбираше донякъде. Майка й се тревожеше заради лошия човек, за когото ги предупреждаваше непрекъснато. Той можеше да е навсякъде — да се спотайва зад ъгъла, да чака сгоден момент да ги пипне. Елайза открай време обичаше приказките, но мама никога не разказваше достатъчно подробно, за да задоволи любопитството й. Елайза сама доукрасяваше предупрежденията на мама, снабди злодея със стъклено око и с кошница, пълна със змии, а също и с устна, която се извиваше в злобна усмивка.

— Да ти донеса ли малко лекарство, мамо?

— Ти си добро момиче, Елайза, добро момиче.

Елайза остави керамичното гърненце на леглото до майка си и отиде да вземе шишенцето с лауданум. Когато се върна, мама отново протегна ръка, за да погали кичура, измъкнал се от плитката на Елайза.

— Грижи се за Сами — поръча й тя — и за себе си. Не забравяй, че със силна воля дори физически слабият човек може да бъде много силен. Трябва да си смела, когато аз… ако с мен се случи нещо.

— Разбира се, майко, но нищо няма да ти се случи. — Елайза не го вярваше, мама също не го вярваше. Всички знаеха какво става с хората, болни от охтика.

Мама спря да поеме глътка от лекарството, после се облегна на възглавницата, изтощена от усилието. Червената й коса се стелеше покрай нея, оголила бледата й шия с белега — тъничката линия, която така и не избледня и вдъхнови разказа на Елайза за срещата на майка й с Изкормвача. Поредната приказка, която не бе разказала на мама.

Майка й заговори със затворени очи, тихо и с кратки изречения:

— Моя Елайза, ще кажа това само веднъж. Извади гърненцето само ако той те намери и се налага да избягаш. Не ходи в „Кристис“, не ходи в никоя от големите аукционни къщи. Те водят документация. Иди зад ъгъла в къщата на господин Бакстър. Той ще ти каже къде да намериш господин Джон Пикник. Господин Пикник ще знае какво да прави. — Клепачите й потръпнаха от изтощение след продължителното говорене. — Разбра ли?

Елайза кимна.

— Да, майко, разбрах.

— А дотогава забрави, че брошката изобщо съществува. Не я докосвай, не я показвай на Сами, не казвай нито думичка за нея на никого. И още нещо, Елайза.

— Да, майко?

— Винаги се оглеждай за лошия човек, за когото говоря.

* * *

Елайза удържа дадената дума. Почти. Беше изваждала гърненцето само два пъти, и то само за да погледне. Да прокара пръсти по повърхността на брошката, точно както беше направила мама, да усети нейното вълшебство, неоценимата й сила, преди да побърза да затвори капака, да го запечата с восък от свещ и да върне буркана на мястото му.

Днес отново извади съкровището, но не за да види жалейната брошка на мама, а понеже беше добавила нещо свое към съдържанието на глинения буркан. Вътре имаше и нейно съкровище, собствената й застраховка за бъдещето.

Извади кожената торбичка и силно я стисна в дланта си. Почерпи сила от нейното материално присъствие. Беше една дреболия, която Сами намери на улицата и после й даде. Играчка на някое богато дете — изпусната и после забравена, намерена и прибрана. Отначало Елайза я държеше скрита. Знаеше, че ако семейство Суиндъл я видят, очичките им ще светнат и ще настояват да изложат предмета долу, във вехтошарския магазин. Елайза обаче желаеше торбичката, както никога досега не бе пожелавала нищо друго. Беше й подарък и си беше нейна. Не бяха много нещата, за които можеше да каже подобно нещо.

Минаха няколко седмици, преди най-сетне да намери приложение на торбичката като скривалище за техните тайни монети, за които семейство Суиндъл не знаеха нищичко и които й бяха платени от Матю Родин, ловецът на плъхове. Елайза беше страхотен ловец на плъхове, макар да не й харесваше да го прави. В крайна сметка и плъховете се мъчеха да оцеляват, правеха всичко по силите си в един град, жесток към всички. Тя се постара да не се пита какво би казала мама — Елайза открай време имаше слабост към животните, — а вместо това си напомни, че няма голям избор. За да може двамата със Сами да имат някакъв шанс, се нуждаеха от свои монети, тайни пари, които да крият под носа на семейство Суиндъл.

Елайза приседна на ръба на огнището, сложила глиненото гърненце в скута си, и изтри изцапаните си със сажди ръце в обратната страна на роклята си. Не биваше да ги изтрива някъде, където госпожа Суиндъл можеше да види. Нищо добро не се случваше, след като подозрителният й нос започнеше да потръпва.

След като се увери, че ръцете й са чисти, Елайза отвори торбичката, разхлаби меката копринена панделка и леко разшири отвора. Надникна вътре.

Спасявай се сама, беше казала майка й, и се грижи за Сами. И точно това възнамеряваше да направи Елайза. В торбичката имаше четири монети по три пенса. Още две, и щяха да имат достатъчно пари да купят петдесет портокала. Толкова им трябваха, за да започнат да продават портокали на сергия. Със спечеленото щяха да купуват още портокали и да си имат свои пари, свой собствен скромен бизнес. Щяха да са свободни да си намерят нова квартира, където да са в безопасност, без бдителните и отмъстителни погледи на семейство Суиндъл да ги следят постоянно. Щяха да избегнат неизменно надвисналата опасност да бъдат изпратени в приют за бедни.

Стъпки на площадката.

Елайза напъха монетите обратно в торбичката, пристегна я с връвчицата и я пусна в буркана. С разтуптяно сърце навря буркана обратно в комина, по-късно щеше да го запечата. Тъкмо навреме успя да скокне и да седне изпъната в края на паянтовото легло — олицетворение на невинността.

Вратата се отвори и се показа Сами, все още черен от саждите. Стоеше на прага с немощно потрепваща свещ в ръка и изглеждаше толкова слаб, че Елайза го отдаде на играта на светлината. Усмихна му се и той се запъти към нея, бръкна в джоба си и извади малък картоф, който беше откраднал от килера на госпожа Суиндъл.

— Сами! — скастри го Елайза, поемайки мекия картоф. — Знаеш, че тя ги брои. Ще се досети, че ти си го взел.

Сами сви рамене и се наведе да си измие лицето над легена с вода до леглото.

— Благодаря ти — каза сестра му и скришом от него пъхна картофа в кошничката си с конци. На сутринта щеше да го върне. — Захлажда се — отбеляза Елайза, свали сукмана си и остана само по долна риза. — Тази година по-рано. — Качи се в леглото и потръпна под тънкото сиво одеяло.

Сами се качи на леглото до нея само по гащета и долна риза. Краката му бяха ледени и тя се помъчи да ги сгрее със своите.

— Да ти разкажа ли приказка?

Усети как главата му помръдва и косата му докосва бузата й, когато той кимна. Тя подхвана любимата си история: „Някога, когато нощта била студена и тъмна, улиците — празни, а близнаците ритали и се въртели в корема й, младата принцеса чула зад гърба си стъпки и тутакси се досетила чии зловещи крачки са това…“

Елайза разказваше тази история от години, но не и пред мама, понеже тя щеше да каже, че приказките й разстройват Сами. Не разбираше, че децата не се плашат от приказки, че животът им е изпълнен с много повече плашещи неща, отколкото има в приказките.

Плиткото дишане на брат й стана равномерно и Елайза разбра, че той вече е заспал. Прекъсна разказа си, пресегна се и хвана ръката на момчето. Беше толкова студена и толкова кокалеста, че предизвика уплашен спазъм в корема на Елайза. Стисна по-силно, заслушана в дишането му.

— Всичко ще бъде наред, Сами — прошепна тя, мислейки за кожената торбичка и за парите вътре. — Ще се погрижа, обещавам ти.