Кейт Мортън
Забравената градина (14)

13

Лондон, 1975 г.

Той беше като ченгелче. Крехък, деликатен и прегърбен заради шип някъде по изкривения си гръбнак. Бежовите панталони с мазни петна прилепваха към кокалестите му колене, тънките като клонки глезени стоически се възправяха от възшироките обувки, а от плодородните места на иначе гладкия му череп бяха прораснали бели кичури коса. Приличаше на герой от детска приказка. Вълшебна приказка.

Нел се дръпна от прозореца и погледна адреса в тетрадката си. Ето, написан собственоръчно с грозноватия й почерк: Антикварен магазин на господин Снелгроув, Сесил Корт номер 4, пресечка на Чаринг Крос — най-известният лондонски специалист по авторите на вълшебни приказки и въобще на стари книги. Дали няма да знае нещо за Елайза?

Библиотекарките в Централната библиотека й бяха дали неговото име и адрес предния ден. Не успяха да изровят информация за Елайза Мейкпийс, до която Нел вече да не се е добрала, но я увериха, че ако има човек, който може да й помогне в издирването, това е господин Снелгроув. Вярно, не бил особено общителен, обаче знаел за антикварните книги повече от всеки друг в Лондон. Бил стар като света, пошегува се една от по-младите библиотекарки, и сигурно бил прочел въпросната книжка с приказки още щом е излязла от печат.

Хладен порив докосна голата й шия и Нел се загърна по-плътно с палтото си. Пое си дъх дълбоко и решително и отвори вратата.

От рамката издрънча пиринчено звънче и възрастният мъж се обърна и я погледна. Пенснето му отрази светлината и стъклата проблеснаха като две кръгли огледалца, а отстрани на главата му стърчаха невероятно големи уши, обрасли с бели косми.

Мъжът наклони глава и отначало Нел си помисли, че той се покланя — някаква реликва от старите обноски, — ала когато светлите му изцъклени очи се показаха над горното ръбче на очилата, тя се досети, че просто се опитва да я огледа по-добре.

— Господин Снелгроув?

— Да — отговори той с тон на раздразнителен училищен директор, — несъмнено. Е, влизайте де, пускате вътре ужасния въздух.

Нел пристъпи напред и усети как вратата се затваря зад гърба й. След като полъхът секна, топлият и застоял въздух отново се успокои.

— Име? — попита старецът.

— Нел. Нел Андрюс.

Той примигна.

— Името на книгата, която търсите — старателно произнесе той.

— Да, разбира се. — Нел отново надзърна в тетрадката си. — Всъщност става дума не толкова за книга.

Господин Снелгроув отново примигна бавно, същинска пародия на търпението.

Нел усети, че вече му омръзва от нея. А това я свари неподготвена, защото обикновено неговата роля изпълняваше самата тя. От изненада започна да заеква дразнещо.

— Т-т-тоест… — Замълча и се постара да се овладее. — Аз вече имам въпросната книга.

Господин Снелгроув рязко си пое въздух, широките му ноздри се затвориха.

— В такъв случай, госпожо, бих допуснал, че след като вече притежавате въпросната книга, не се нуждаете от скромните ми услуги. — Кимна й. — Приятен ден.

С тези думи той се отдалечи, тътрузейки крака, и насочи вниманието си към високата лавица с книги до стълбите.

Отпрати я. Нел зяпна. После затвори уста. Обърна се да си ходи. Спря се.

Не. Идваше отдалеч, за да разплете една загадка, загадката на собствения си живот, а този човек тук беше най-добрата й възможност да хвърли някаква светлина върху Елайза Мейкпийс и причината тя да изпрати Нел в Австралия през 1913 година.

Нел се възправи в целия си ръст, прекоси помещението и застана пред господин Снелгроув. Прокашля се доста красноречиво и зачака.

Той не извърна глава, а само продължи да оглежда лавиците с книгите си.

— Още сте тук. — Просто го установи.

— Да — категорично отвърна Нел. — Идвам отдалеч да ви покажа нещо и не възнамерявам да си тръгна, преди да го направя.

— Госпожо, опасявам се, че сте си изгубили времето, както губите и моето. Не продавам срещу комисиона.

Гняв жегна гърлото на Нел.

— Не искам да продавам книгата си. Моля ви само да я погледнете, за да получа експертно мнение. — Бузите й пламнаха, непознато усещане за нея. Обикновено не се изчервяваше.

Господин Снелгроув се обърна и я измери със светлите си, хладни и предпазливи очи. Устната му потръпна едва забележимо от някакво чувство (не пролича кое точно). Безмълвно и с пестеливи жестове я покани в тясната канцелария зад касата.

Нел влезе със стегната крачка. Съгласието му беше от онези дребни прояви на добронамереност, способни да пробиват решителността на хората. Сълза от облекчение заплашваше да се промуши през защитната й преграда и Нел бръкна в чантичката, търсейки кърпичка, за да възпре предателката. Какво й ставаше, за бога? Тя не изпадаше под властта на емоциите, умееше да се контролира. Поне така беше доскоро, докато Дъг не донесе онзи куфар и тя не откри вътре книжката с приказките и илюстрацията на заглавната страница. Започна да си спомня неща и хора като Писателката например, откъслеци от миналото си, надникна през дупчиците в тъканта на спомените си.

Господин Снелгроув затвори стъклената врата зад тях и се затътри по персийския килим с помътнели от дебелия слой прах цветове. Промуши се между пъстрите купчини книги, натрупани като лабиринт на пода, и се стовари в коженото кресло от другата страна на бюрото. Измъкна цигара от един измачкан пакет и я запали.

— Е, хайде тогава — понесоха се думите му по струята дим. — Дайте да хвърля поглед на тази ваша книга.

На тръгване от Брисбън Нел беше увила книгата в кърпа. Разумна идея — книгата беше стара и ценна, трябваше да бъде предпазена, — обаче тук, в сумрака на магазинчето на господин Снелгроув, тя се почувства неловко от домакинския вид на пакетчето.

Развърза връвта, разтвори плата на червени и бели карета и едва се сдържа да не го натъпче дълбоко в чантата си. След това подаде книгата през масата в очакващите пръсти на господин Снелгроув.

Възцари се тишина, накъсвана само от тиктакането на невидим часовник. Нел чакаше неспокойно, докато антикварят разгръщаше страниците една по една.

Той обаче не продумваше.

Може би се нуждаеше от допълнителни обяснения.

— Надявах се…

Тишина — вдигна се бледа ръка, а вклинената между два пръста цигара заплашваше да се лиши от пепелявия си връх.

Думите заседнаха в гърлото на Нел. Той несъмнено беше най-грубият човек, с когото бе имала нещастието да общува, а предвид характера на някои от колегите й в търговията с антики, това говореше много. Въпреки това Снелгроув беше най-добрата й възможност да открие нужната информация. Нямаше голям избор, освен да седи смирено, да наблюдава и да чака, докато бялото тяло на цигарата се превръща в невероятно дълъг цилиндър от пепел.

Накрая пепелта се откъсна и падна лекичко на земята. Присъедини се към другите пепелни трупчета, покосени от същата безшумна гибел. Нел, която не се славеше като безукорна домакиня, потръпна.

Господин Снелгроув всмукна за последен път жадно от цигарата си и натисна фаса в един препълнен пепелник. Стори й се цяла вечност, преди той да попита, кашляйки:

— От къде имате това?

Въобразяваше ли си, че е усетила трепета на заинтересованост в тона му?

— Дадоха ми го.

— Кой ви го даде?

Как да отговори на този въпрос?

— Самата авторка, струва ми се. Не помня, получих книжката като дете.

Той вече се взираше в нея с интерес. Стисна устни и те леко потръпнаха.

— Разбира се, чувал съм за книгата, но признавам, че през всичките тези години не съм виждал нито една бройка.

Книжката вече лежеше върху масата и господин Снелгроув леко прокара длан по корицата. Притвори клепачи и въздъхна дълбоко и със задоволство, както би въздъхнал странник в пустинята, който най-сетне се добира до вода.

Учудена от промяната в отношението му, Нел се прокашля и се вкопчи в думите:

— Значи, е рядкост, така ли?

— О, да — отвърна той тихо и отново отвори очи, — да. Изключителна рядкост. Има едно-единствено издание. А илюстрациите са на Натаниъл Уокър! Това вероятно е единствената книжка, която изобщо е илюстрирал. — Антикварят разгърна корицата и се загледа в заглавната страница. — Наистина рядък екземпляр.

— Ами авторката? Знаете ли нещо за Елайза Мейкпийс? — Нел затаи дъх, когато той сбърчи разкривения си старчески нос. Осмели се да се надява.

— Тя е доста мътна личност. Успях да се добера до съвсем оскъдни подробности за нея.

Господин Снелгроув се изправи и впери пълен с копнеж поглед към книгата, после се обърна към дървена кутия на рафта зад себе си. Кутията имаше чекмедженца и когато той отвори едно от тях, Касандра установи, че е пълно догоре с правоъгълни картончета. Мъжът ги прегледа, мърморейки си, и накрая измъкна едно.

— Така. — Устните му се движеха, докато оглеждаше картончето, и след малко гласът му зазвуча по-силно. — Елайза Мейкпийс… приказки, публикувани в различни периодични издания… Само един издаден сборник — потупа той с пръст по книжката на Нел, — който е ето тук… много малко научни изследвания върху творчеството й… освен… а, да!

Нел се изпъна.

— Какво има? Какво открихте?

— Една статия, книга, в която се споменава за вашата Елайза. Доколкото си спомням, там има и нейна кратка биография. — Снелгроув се зарови в библиотека, висока до тавана. — Относително нова, само отпреди девет години. Според бележките ми трябва да е каталогизирана някъде… — Прокара пръст по четвъртата лавица, поспря се, продължи, спря. — Ето. — Изсумтя, докато сваляше някаква книга, и издуха праха от корицата. После я обърна и примижа срещу гръбчето. — „Създатели на приказки и разкази в края на деветнайсети и началото на двайсети век“ от д-р Роджър Макнаб. — Близна пръст, отгърна на азбучника и проследи надолу по списъка. — Ето, Елайза Мейкпийс, четирийсет и седма страница.

Побутна книгата по масата към Нел.

Сърцето й препускаше като лудо, вените ясно нашариха кожата й. Стана й топло, много топло. Разлисти до четирийсет и седма страница и най-отгоре прочете името на Елайза Мейкпийс.

Най-сетне, най-сетне някакъв напредък, биография, която би могла да дари с плът единствения човек, с когото бе свързана някак.

— Благодаря ви — каза Нел и думите заседнаха на гърлото й. — Благодаря ви.

Господин Снелгроув кимна, смутен от признателността й. Наклони глава към книгата на Елайза.

— Едва ли търсите хубав дом за тази книга?

Нел се подсмихна и поклати глава.

— Опасявам се, че не бих могла да се разделя с нея. Семейна ценност е.

Звънчето дрънна. От другата страна на стъклената врата на канцеларията стоеше млад мъж и несигурно се взираше във високите огънали се под тежестта на книгите лавици.

Господин Снелгроув кимна отсечено.

— Е, ако промените решението си, знаете къде да ме намерите. — Погледна над очилата към новия си клиент и изсумтя. — Защо винаги оставят вратата отворена? — зачуди се той и се затътри към магазина. — „Създатели на приказки“ струва три лири — уточни той, минавайки покрай стола на Нел. — Може да поостанете, а на излизане оставете парите до касата.

Нел кимна, докато вратата се затваряше зад гърба му, и се зачете с разтуптяно сърце:

 

 

„Елайза Мейкпийс твори през първото десетилетие на двайсети век, а най-запомнящите се нейни творби са вълшебните приказки, отпечатани в различни периодични издания през периода 1907–1913 година. Смята се за автор на трийсет и пет приказки, но списъкът не е пълен и истинският обем на творчеството й може да остане неизвестен. Илюстриран сборник с приказки от Елайза Мейкпийс е издаден от лондонското издателство «Хобинс и Сие» през август 1913 година. Книжката се продава добре и отзивите за нея са хубави. Вестник «Таймс» определя приказките като «необичайна наслада, която съживява у автора на този отзив очарователни и понякога плашещи усещания, свързани с детството». Особено висока е оценката за илюстрациите на Натаниъл Уокър — някои специалисти ги окачествяват като най-добрите му творби^[1]. Те са своеобразно отклонение от маслените портрети, с които е най-известен.

Житейската история на Елайза започва в Лондон, където е родена на 1 септември 1888 година. Архивите от тази година сочат, че е имала близнак и е прекарала първите дванайсет години от живота си в скромна къща на Батърси Чърч Роуд номер трийсет и пет. Родословието на Елайза е много по-сложно, отколкото предполага скромният й произход. Майка й Джорджиана е родена в аристократично семейство, притежавало имението «Блакхърст» в Корнуол. Джорджиана Монтраше предизвиква светски скандал, когато седемнайсетгодишна бяга от семейното имение с млад мъж от по-ниските социални слоеве.

Бащата на Елайза, Джонатан Мейкпийс, е роден в Лондон през 1866 година в семейството на беден лодкар по Темза и съпругата му. Той е петото от девет деца и отраства в бедняшкия квартал зад доковете. Макар да е починал през 1888 година, преди раждането на Елайза, нейните публикувани произведения като че ли интерпретират събития, вероятно преживени от младия Джонатан Мейкпийс през детството му на брега на реката. Например почти сигурно е, че сцената с мъртъвците, провесени от вълшебните бесилки в «Проклятието на реката», се основава на видяното от Джонатан Мейкпийс като момче на пристана за екзекуции. Основателно е предположението, че разказите за тези събития Елайза е чула от майка си Джорджиана, вероятно доста поукрасени, и ги е съхранявала в паметта си, докато не започнала да пише.

Остава загадка как синът на беден лондонски лодкар се е запознал с аристократката Джорджиана Монтраше и се е влюбил в нея. Съвсем в духа на тайния си брак Джорджиана не е оставила никаква информация относно събитията, довели до заминаването й. Опитите истината да излезе на бял свят са затруднени допълнително от старанията на семейството й да потули цялата история. Сведенията в пресата са оскъдни, затова се налага човек да поразрови по-надълбоко в писмата и дневниците на съвременници, за да открие нещо относно този голям за времето си скандал. В смъртния акт на Джонатан в графата професия е отбелязано «моряк», но не е ясно точно с какво се е занимавал. Може само да се предположи, че животът на Джонатан по моретата го е отвел за кратко на брега на Корнуол и че дъщерята на лорд Корнуол — прочута със своята красота дама с огнена коса — се е запознала с младия Джонатан Мейкпийс вероятно в залива на семейното имение.

Каквито и да са обстоятелствата около запознанството им, двамата несъмнено са се обичали. За жалост, не е отредено младата двойка да се радва дълго на щастието си. Внезапната и донякъде необяснима смърт на Джонатан по-малко от десет месеца след бягството им несъмнено е тежък удар за Джорджиана Монтраше, останала сама в Лондон, неомъжена, бременна, без семейство и финансова сигурност. Джорджиана обаче не се отчайва. Избягала е от ограниченията на своята класа, а след раждането на децата се отказва и от името Монтраше. Започва работа като преписвачка на документи за правната кантора «Блакуотър и съдружници» в Линкълнс Ин, Холбърн.

Има свидетелства, че красивият почерк на Джорджиана е дарба, която тя използва многократно в младостта си. Семейните дневници на Монтраше, дарени на Британската библиотека през 1950 година, съдържат няколко театрални афиша, написани с красив почерк и снабдени с илюстрация. В ъгъла на всеки афиш «художничката» е написала името си с дребни букви. Аматьорските театрални представления са разпространена практика в редица имения, но театралните афиши на «Блакхърст» през 80-те години на деветнайсети век са създавани по-редовно и с по-сериозно отношение от обичайното.

За детството на Елайза в Лондон не се знае почти нищо, освен къщата, в която е родена и е прекарала първите години от живота си. Можем да допуснем обаче, че бедността и борбата за оцеляване са определящи. Най-вероятно в средата на 90-те години Джорджиана вече е проявявала първите признаци на туберкулоза, която в крайна сметка ще причини смъртта й. Ако болестта се е развивала по обичайния начин, през последните години на десетилетието затрудненото дишане и общата слабост не са й позволили да работи. Архивите на адвокатската кантора «Блакуотър» потвърждават влошаването на състоянието й по онова време.

Няма данни Джорджиана да е потърсила лечение, но страхът от лекарска намеса е характерен за периода. През 80-те години на деветнайсети век туберкулозата е едно от най-опасните заболявания, затова лекарите са задължени по закон да докладват на властите за всеки новопоявил се случай. Хората от бедните прослойки обаче се страхували да съобщават за болестта си, за да не бъдат изпратени в санаториуми (които в повечето случаи приличали на затвори). Болестта на майката явно оказва силно влияние върху Елайза както в чисто битово, така и в творческо отношение. Няма почти никакво съмнение, че тя е пожелала да подпомогне финансово домакинството. Във викториански Лондон момичетата биват наемани за всякаква черна работа — като прислужници, продавачки на плодове, цветарки, а от описанията на преси и корита, на които се натъкваме в някои от приказките на Елайза Мейкпийс, може да се съди, че тя е познавала добре работата на перачките. Подобните на вампири същества в «Лов на феи» вероятно са отражение на типичното за началото на деветнайсети век убеждение, че болните от туберкулоза страдат от вампиризъм заради чувствителността им към силна светлина, подутите им зачервени очи, бледата кожа и кашлицата с кървави храчки.

Не е известно дали Джорджиана е направила опит да се свърже със семейството си след смъртта на Джонатан и след влошаването на собственото й здраве. По мое мнение обаче това е слабо вероятно. Писмо на Лайнъс Монтраше до негов колега от декември 1900 година показва, че той едва наскоро е научил за Елайза, своята невръстна племенница в Лондон, и е шокиран, че тя живее в тези ужасни условия цели десет години. Вероятно Джорджиана се е страхувала, че семейство Монтраше няма да й простят бягството. Съдейки по писмото на брат й, тези страхове са били неоснователни:

«След като толкова години я търсихме в чужбина и обикаляхме къде ли не, научих, че скъпата ми сестра е била съвсем наблизо. И е била подложена на такива лишения!

Ще разбереш, че говоря истината, когато ти разкажа за характера й. Явно не я е интересувало особено, че я обичаме толкова много и искаме само да се завърне у дома на сигурно място…»

Макар че Джорджиана така и не се завръща в семейното лоно, Елайза явно го прави. Джорджиана Монтраше умира през юни 1900 година, когато Елайза е на единайсет години. Според смъртния акт причината за смъртта й е туберкулозата, а възрастта, на която е починала, е трийсет години. След кончината на майка й Елайза е изпратена да живее при семейството й на брега на Корниш. Не се знае как е постигнато това семейно събиране, може основателно да се предположи, че предвид злополучните обстоятелства, които са го предшествали, промяната на местоживеенето е изключително благоприятна за малката Елайза. Сигурно си е отдъхнала след преместването си във величественото имение «Блакхърст», където се е почувствала на сигурно място след опасностите по лондонските улици. И наистина в приказките й морето се превръща в символен мотив на обновлението и на възможното изкупление.

Знае се, че Елайза е живяла със семейството на вуйчо си до двайсет и петата си година, но къде е отишла след това остава загадка. Има различни теории за живота й след 1913 година, но нито една не е доказана. Някои историци предполагат, че тя най-вероятно е станала жертва на епидемията от скарлатина, избухнала по крайбрежието на Корниш през 1913 година. Други, озадачени от излизането през 1936 година на последната й приказка «Полетът на кукувицата» в списание «Литературни съдби», допускат, че се е отдала на пътешествия в търсене на приключенията, за които се разказва в приказките й. Тази интригуваща идея тепърва трябва да бъде удостоена с внимание от страна на учените, но въпреки тези теории съдбата на Елайза Мейкпийс и датата на нейната смърт остават литературна загадка.

Запазен е един портрет с въглен на Елайза Мейкпийс, нарисуван от известния портретист от Едуардовата епоха, Натаниъл Уокър. Открита след неговата смърт сред недовършените му произведения, скицата, озаглавена «Писателката», в момента е изложена в галерия «Тейт» в Лондон. Макар да е издаден само един сборник с приказки от Елайза Мейкпийс, произведенията имат богато метафорично и социално съдържание и заслужават сериозно научно изследване. Ако в ранните приказки като «Подмененото дете» се долавя силно влияние от европейската приказна традиция, по-късните като «Очите на магьосницата» намекват за по-самобитен и дори, може да допуснем, автобиографичен подход. Подобно на много писателки от първото десетилетие на този век обаче Елайза Мейкпийс става жертва на културния обрат след знаменателните световни събития в началото на столетието (две от които са Първата световна война и борбата за избирателно право на жените) и изчезва от читателския кръгозор. Много от приказките й са изгубени през Втората световна война, когато цели течения от по-малко известни периодични издания са откраднати от Британската библиотека. Вследствие на това Елайза Мейкпийс и нейните приказки са относително неизвестни днес. Творбите й и самата авторка сякаш изчезват от лицето на земята подобно на много други призраци от първите десетилетия на двайсети век.“