Кейт Мортън
Забравената градина (13)

12

Над Индийския океан, 2005 г.

Касандра се облегна на студената твърда пластмаса на кабинката и погледна надолу към ширналия се син океан, покрил земята докъдето ти поглед стига. Същият океан, който малката Нел бе прекосила преди толкова много години.

Касандра за пръв път излизаше в чужбина. Е, веднъж беше ходила до Нова Зеландия и беше гостувала на семейството на Ник в Тасмания, преди да се оженят, но не беше пътувала по-далеч. Двамата с Ник обсъждаха да поживеят във Великобритания няколко години: Ник щеше да пише музика за британската телевизия, а в Европа имаше колкото искаш работа за изкуствоведи. Но така и не бяха успели да го сторят и Касандра погреба тази мечта отдавна, под купчината други.

И ето я сега самичка в самолета на път за Европа. След разговора си с Бен в антикварния магазин, когато той й даде снимката на къщата и след като Касандра намери куфара, вече не бе в състояние да мисли за почти нищо друго. Загадката сякаш се прилепи към нея и тя просто не можеше да я отърси от себе си, колкото и да се опитваше. Честно казано, не искаше да се отърсва, харесваше й упоритата мисъл. Приятно й беше да мисли за Нел, за другата Нел, момиченцето, което не познаваше.

Всъщност дори след като намери куфара, не възнамеряваше да заминава за Англия. Много по-разумно й изглеждаше да изчака, да види как ще се чувства след месец и може би да планира пътуване за по-късно. Не можеше просто ей така да отпраши за Корнуол. Но тогава я споходи сънят, същият, който я навестяваше от време на време вече десет години. Застанала бе насред полето и на хоризонта никъде не се виждаше нищичко. В съня нямаше заплашителност, само безкрай. Обикновена растителност, нищо разпалващо въображението, светъл треволяк, висок като тръстика почти до върховете на пръстите й, а също светлина и несекващ вятър, от който тревата шумолеше.

Отначало, преди години, когато сънят започна да я спохожда, тя знаеше, че търси някого и трябва само да поеме в правилната посока, за да го намери. Ала колкото и пъти да сънуваше тази сцена, все не успяваше да открие въпросния човек. След всяко възвишение се появяваше ново, а Касандра отместваше поглед в неподходящ момент или пък внезапно се събуждаше.

С течение на времето сънят се промени. Толкова неусетно и постепенно, че отначало тя не усети. Обстановката си остана същата. Промени се усещането от съня. Увереността й, че ще намери каквото търси, се изплъзна и една нощ тя вече знаеше, че там няма нищо, че никой не я очаква. Знаеше, че колкото и далеч да отиде, колкото и да търси, колкото и да копнее да открие човека, когото диреше, всъщност е сама…

На следващата сутрин усещането за изоставеност още го имаше, обаче Касандра беше свикнала с неговата мрачна безутешност, затова се залови с работата си както обикновено. Нямаше признаци денят да излезе от обичайното си русло, докато тя не отиде в съседния търговски център да купи хляб за обяд и не спря пред една туристическа агенция. Странно, досега не я беше забелязвала. Без да съзнава как или защо, Касандра отвори вратата, стъпи на рогозката и се озова пред редица консултанти, готови да я изслушат.

По-късно си спомни, че в онзи момент изпита смътна изненада. Явно в крайна сметка тя си е истински човек, същество от плът и кръв, чиято орбита се пресичаше с орбитата на други същества. Макар често да й се струваше, че живее половинчато, че е в полусянка.

У дома си припомни събитията от сутринта, помъчи се да открои момента, в който бе взела решението. Тръгна да купи хляб, а се върна с билет за самолета. Сетне влезе в стаята на Нел, издърпа куфара от скривалището му и извади всичко отвътре. Книжката с приказки, рисунката с надпис „Елайза Мейкпийс“ на гърба, тетрадката, чиито страници бяха изписани с нечетливия почерк на Нел.

Приготви си кафе с мляко, седна в леглото на Нел и се помъчи да разчете ужасните драскулки и да ги препише на чисто. Касандра умееше доста добре да разчита бележки от отминали столетия — всеки търговец на антики се нуждае от това умение, — но старите текстове са друго нещо, имат си свои особености. А почеркът на Нел беше просто нечетлив. Положението се влошаваше допълнително от факта, че по някое време от своята история тетрадката се бе намокрила. Страниците се бяха слепили и ако Касандра действаше прибързано, имаше опасност да ги разкъса и да повреди текста безвъзвратно.

Тя напредваше бавно, но и не беше нужно да чете дълго, за да разбере, че Нел се е опитвала да разгадае тайната на своята самоличност.

„Август 1975 година. Днес ми донесоха белия куфар. Щом го зърнах, разбрах какво е.

Придадох си небрежен вид. Дъг и Филис не знаят истината, затова не исках да забележат, че съм се разтреперила. Искаше ми се да си помислят, че това е просто стар куфар на татко, който той завещава на мен. След като си тръгнаха, постоях, вперила поглед в куфара, и се мъчех да си спомня коя съм, откъде съм. Разбира се, беше безполезно, така че накрая го отворих.

Вътре намерих бележка от татко, своеобразно извинение, а отдолу — други неща. Детска рокличка — сигурно моя, — сребърна четка за коса и книжка с приказки. Тутакси я познах. Отгърнах корицата и я видях — Писателката. Думите изплуваха ясно в съзнанието ми. Тя е ключът за моето минало, сигурна съм. Ако я намеря, най-сетне ще намеря себе си. Защото точно това възнамерявам да направя. В тази тетрадка ще описвам всички етапи на търсенето си, а накрая ще знам името си и защо съм го изгубила.“

Касандра предпазливо разлистваше мухлясалите страници, обзета от напрегнато очакване. Беше ли успяла Нел да постигне намисленото? Открила ли беше коя е? Затова ли беше купила къщата? За последен път беше писала в дневника си през ноември 1975 година, когато Нел тъкмо се бе върнала у дома в Брисбън:

„Ще се върна веднага щом уредя нещата тук. Ще ми е мъчно да напусна къщата си в Брисбън и магазина, но нима това може да се сравни с удовлетворението най-сетне да науча истината за себе си? Толкова съм близо. Знам го. Сега, след като къщата е моя, усещам, че ще последват и окончателните отговори. Това е моето минало, моята самоличност и аз почти съм ги разбулила.“

Нел е възнамерявала да напусне Австралия завинаги. Защо не го е сторила? Какво се е случило? Защо е престанала да пише в тетрадката?

Касандра отново погледна датата — ноември 1975 година — и кожата й настръхна. Два месеца, преди тя, Касандра, да бъде поверена на грижите на Нел. Обещаните от Лезли седмица-две се бяха проточили цяла вечност.

Касандра остави тетрадката с все по-засилваща се убеденост. Нел беше поела родителските задължения, без да й мигне окото, беше се намесила и бе осигурила на Касандра дом и семейство. Майка. Касандра така и не бе узнала за плановете, които пристигането й е осуетило.

* * *

Касандра се извърна от прозорчето на самолета, измъкна от чантата си книжката с приказките и я положи в скута си. Не знаеше откъде е толкова сигурна, че иска да вземе книжката в самолета. Сигурно се дължеше на връзката с Нел, защото това беше книжката от куфара, връзката с миналото на Нел, една от вещите, съпровождали момиченцето по целия път до Австралия. А имаше и нещо в самата книжка… Въздействието й върху Касандра беше точно толкова силно, колкото и когато бе десетгодишна и я бе изнамерила в мазето на Нел. Заглавието, илюстрациите, дори името на писателката. Елайза Мейкпийс. Касандра го прошепна и усети как по гръбнака й пробягва странна тръпка.

Океанът продължаваше да се шири долу, а Касандра се зачете в първата приказка, озаглавена „Очите на магьосницата“, която й беше позната от онзи горещ летен ден преди много години.

Очите на магьосницата

Едно време в страна отвъд искрящото море живеела принцеса, която не знаела, че е принцеса, защото когато била мъничка, царството й било опустошено, а царското семейство — избито. Случило се така, че през онзи ден невръстната принцеса си играела извън крепостта на замъка и не подозирала за нападението, докато нощта не започнала да се спуска към земята и тя прекъснала игрите си, прибрала се и заварила дома си в развалини. Малката принцеса скитала някое време и стигнала до къщурка в края на тъмна гора. Докато хлопала на вратата, небето, разгневено от разрухата, на която е станало свидетел, се разкъсало от ярост и върху земята ливнал проливен дъжд.

В къщурката живеела сляпа магьосница, която съжалила момиченцето и решила да му даде подслон и да го отгледа като свое дете. Работата в къщурката на магьосницата била много, но принцесата нито веднъж не се оплакала, понеже била истинска царкиня с чисто сърце. Най-щастливи са хората, заети с работа, тъй като съзнанието им не разполага с време да намира злочестини. Затова принцесата растяла щастлива. Обикнала смяната на сезоните и познала удовлетворението от това да сееш семена и да се грижиш за реколтата. И макар да растяла истинска красавица, принцесата не го знаела, понеже магьосницата нямала нито огледало, нито суета, та и принцесата не се сдобила с тези неща.

Вечерта на шестнайсетия рожден ден на принцесата двете с магьосницата седели в кухнята и вечеряли.

— Какво се е случило с очите ти, скъпа магьоснице? — попитала принцесата, понеже отдавна се чудела.

Магьосницата се обърнала към принцесата — на мястото на очите й имало само сбръчкана кожа.

— Отнеха ми зрението.

— Кой?

— Когато бях девойка, баща ми толкова ме обичаше, че отне зрението ми, за да не виждам смъртта и разрухата по света.

— Но, скъпа магьоснице, така не можеш да се любуваш и на красотата — възразила принцесата и си помислила с каква наслада съзерцава златистите си цветя.

— Не мога, а много ми се иска да можех да гледам как растеш, красавице моя.

— Не може ли да потърсим някъде очите ти?

Магьосницата се усмихнала тъжно.

— Пратеник трябваше да ми върне очите, когато навърша шейсет години, но точно във въпросната нощ пристигна ти, красавице моя, а по петите те следваше страхотна буря, затова не успях да се срещна с пратеника.

— Не може ли да го намерим сега?

Магьосницата поклатила глава.

— Пратеникът не можеше да чака и отнесе очите ми в дълбокия кладенец в Страната на изгубените неща.

— Защо не заминем там?

— За жалост, е много далеч, а пътят е пълен с опасности и лишения.

Сезоните се сменяли, а магьосницата линеела и ставала все по-бледа. Един ден принцесата отишла да бере ябълки, за да ги сложи в килера за зимата, но намерила магьосницата да нарежда печално, седнала на чатала на едно дърво. Принцесата сепнато се заковала на място, тъй като никога не била виждала магьосницата тъжна. Заслушала се и разбрала, че старицата говори на една сиво-бяла птица с опашка на ивици.

— Очите ми, очите ми — нареждала тя. — Краят ми наближава, а няма да възвърна зрението си. Кажи ми, мъдра птицо, как ще намеря пътя към отвъдния свят, ако не виждам?

Принцесата побързала тихомълком да се върне в къщурката — знаела какво трябва да направи. Магьосницата пожертвала очите си, за да осигури подслон на принцесата, и вече било време добрината й да бъде възнаградена. Принцесата не се поколебала, макар че никога не била излизала извън гората. Обичта й към вещицата била толкова дълбока, че дори всички песъчинки в океана да се натрупат една върху друга, пак нямало да стигнат до такава дълбочина.

Принцесата станала с първите утринни лъчи и поела през гората. Спряла едва когато стигнала брега. Оттам отплавала по безбрежния океан към Страната на изгубените неща.

Пътят бил дълъг и труден и принцесата се удивила, понеже гората в Страната на изгубените неща била съвсем различна от гората, с която тя била свикнала. Дърветата били сурови и назъбени, зверовете — страховити, дори птичите песни я карали да тръпне боязливо. Колкото повече се страхувала, толкова по-бързо тичала, но накрая спряла с лудешки разтуптяно сърце. Загубила се, не знаела накъде да поеме. Тъкмо да се отчае, и пред нея се появила сиво–бялата птица.

— Магьосницата ме изпрати — обяснила птицата, — за да те отведа невредима до Кладенеца на изгубените неща, където ще намериш съдбата си.

Принцесата изпитала огромно облекчение и последвала птицата, но коремът й къркорел, понеже не успяла да намери храна в тази необикновена страна. След време срещнала старица, която седяла на повален дънер.

— Как си, красавице? — попитала старицата.

— Много съм гладна — отговорила принцесата, но не знам къде да потърся храна.

Старицата посочила към гората и не щеш ли, по клоните на дърветата и храстите се появили плодове.

— О, благодаря ти, добра жено — възкликнала принцесата.

— Не съм направила нищо — отвърнала старицата, — само ти отворих очите и ти показах онова, което ти знаеше, че си е тук.

Принцесата продължила да следва птицата, вече по-доволна, но времето започнало да се променя и задухал студен вятър.

След време принцесата се натъкнала на друга старица, седнала на един пън.

— Как си, красавице?

— Много ми е студено, но не знам къде да намеря дрехи.

Старицата посочила към гората и не щеш ли, принцесата видяла храсталаци диви рози с меки като коприна листенца. Покрила се с тях и се сгряла.

— О, благодаря ти, добра жено — възкликнала принцесата.

— Не съм направила нищо — отвърнала старицата, — само ти отворих очите и ти показах онова, което ти знаеше, че си е тук.

Принцесата продължила след сиво–бялата птица, заситена и стоплена, но толкова път била изминала, че краката започвали да я болят.

След време принцесата се натъкнала на трета старица, която седяла на дънер.

— Как си, красавице?

— Много съм изморена, а не знам къде да намеря превоз.

Старицата посочила към гората и не щеш ли, в просеката принцесата видяла лъскав кафяв елен със златна каишка на шията. Еленът примигнал към принцесата с тъмните си замислени очи и тя, блага по душа, протегнала ръка. Еленът се приближил и свел глава, за да може тя да го яхне.

— О, благодаря ти, добра жено — възкликнала принцесата.

— Не съм направила нищо — отвърнала старицата, — само ти отворих очите и ти показах онова, което ти знаеше, че си е тук.

Принцесата и еленът последвали сиво-бялата птица още по-навътре в горските дебри и с всеки изминал ден принцесата все по-добре разбирала нежния и благ език на елена. Двамата разговаряли нощ след нощ и принцесата узнала, че еленът се крие от вероломен ловец, изпратен от зла вещица да го убие. Принцесата била толкова признателна на елена за проявената добрина, че обещала да го пази от неговите мъчители.

Добрите намерения обаче са сигурен път към разрухата. И наистина: когато се събудила на следващата сутрин, принцесата установила, че еленът не е на обичайното си място до огъня. Горе в клоните на дървото сиво-бялата птица чуруликала тревожно, затова принцесата скокнала на крака и последвала птицата. Докато навлизали по-навътре в храсталаците, чула елена да плаче. Принцесата забързала към него и видяла стрела да стърчи от хълбока му.

— Злата вещица ме намери — продумал еленът. — Докато събирах плодове и семена за пътуването ни, тя нареди на стрелците си да стрелят. Хукнах възможно най-бързо и най-надалеч, но щом стигнах до тук, не можех да продължа.

Принцесата коленичила до елена, завладяна от дълбока мъка заради неговата болка, заронила сълзи над тялото му, а от истината и светлината в тях раната му заздравяла.

През следващите няколко дни принцесата се грижела за елена, а след като здравето му се възстановило, двамата продължили пътя си до края на огромната гора. Когато най-сетне се показали измежду последните дървета, пред тях се ширнали брегът и искрящото море.

— Малко по на север се намира Кладенецът на изгубените неща — обяснила птицата.

Денят свършил, здрачът се превърнал в мрак, но песъчинките на брега светели като сребърни и очертавали пътя им. Вървели на север, докато накрая, на върха на черна назъбена канара съзрели Кладенеца на изгубените неща. Сиво-бялата птица се сбогувала с тях и отлетяла, изпълнила дълга си.

Когато принцесата и еленът стигнали до кладенеца, девойката се извърнала и погалила своя благороден спътник по шията.

— Не можеш да се спуснеш заедно с мен в кладенеца, скъпи елене — рекла тя, — това трябва да свърша сама.

Събрала цялата си смелост, натрупана по време на пътешествието, принцесата скочила в кладенеца и полетяла към дъното му.

Принцесата непрекъснато заспивала и се събуждала, докато не се озовала да броди насред поле, където тревата била позлатена от слънцето и дърветата пеели.

Изведнъж сякаш от нищото се появила прелестна фея с дълга къдрава коса, сияйна като чисто злато, и с лъчезарна усмивка. Принцесата мигом изпитала покой.

— Идваш отдалеч, изморена броднице — рекла феята.

— Идвам, за да взема очите на своя скъпа приятелка. Виждала ли си клъбцата, за които говоря, фейо?

Без да продума, феята отворила длан и там се показали две очи — красивите очи на девойка, която не била виждала нито една световна злина.

— Можеш да ги вземеш, но твоята магьосница никога няма да ги използва — казала феята.

И още преди принцесата да успее да я попита какво иска да каже, се събудила и се озовала легнала до скъпия си елен горе, до гърлото на кладенеца. В ръцете си държала пакетче с очите на магьосницата.

Цели три месеца се връщали пътниците от Страната на изгубените неща и плавали по дълбокото синьо море, преди да стигнат в родината на принцесата. Когато наближили къщурката на магьосницата в околностите на познатата тъмна гора, един ловец ги спрял и потвърдил предсказанието на феята. По време на пътуването на принцесата до Страната на изгубените неща старата магьосница с мир отпътувала в отвъдното.

Щом научила тази новина, принцесата избухнала в сълзи заради безсмислието на тъй дългото странстване, но еленът, който бил колкото добър, толкова и мъдър, помолил красавицата да спре да плаче.

— Няма значение, тъй като магьосницата не се нуждаеше от очи, за да знае коя е. Разбираше го от твоята обич.

Принцесата изпитала такава силна благодарност заради добрината на елена, че се пресегнала и погалила топлата му страна. В този миг еленът се преобразил в красив принц, златната му каишка се превърнала в корона и той разказал на принцесата как зла вещица го омагьосала и го затворила в тяло на елен, докато някоя красива девойка не оплаче клетата му участ.

Двамата с принцесата се венчали и живели заедно, трудейки се щастливо в къщурката на добрата магьосница, а очите й неспирно ги наблюдавали от един буркан на полицата над камината.