Кейт Мортън
Забравената градина (10)

9

Мерибъро, 1914 г.

Нел живееше при тях от шест месеца, когато писмото пристигна в канцеларията на пристанището. Някакъв човек от Лондон търсеше четиригодишно момиченце. Червена коса. Сини очи. Беше изчезнала преди осем месеца и човекът — Хенри Мансел, както пишеше в писмото — имаше основания да смята, че се е качила на кораб, най-вероятно пътуващ за Австралия. Издирваше я от името на клиентите си, семейството на детето.

Застанал до бюрото си, Хю усети коленете му да се подгъват и мускулите му да омекват. От този момент се беше страхувал, знаеше, че рано или късно той ще настъпи. Понеже каквото и да смяташе Лил, децата, особено децата като Нел, не изчезваха просто ей така, без някой да вдигне тревога. Хю седеше на стола, помъчи се да успокои дишането си и хвърли поглед към прозорците. Внезапно му се стори, че го наблюдава непознат враг.

Прокара ръка през лицето си, после обхвана с длан шията си. Как да постъпи, по дяволите? Беше само въпрос на време колегите му да дойдат на работа и да видят писмото. И макар че той единствен беше виждал Нел самичка на пристана, това нямаше да осигури безопасността им задълго. В града щеше да се разчуе — винаги се разчуваше — и някой щеше да събере две и две. Щеше да стане ясно, че момиченцето е у семейство О’Конър на Куин Стрийт — онова момиченце, дето говори странно и страшно прилича на изчезналото англичанче.

Не, не можеше да рискува друг да прочете писмото. Хю се позамисли, ръката му леко потрепваше. Прилежно сгъна писмото на две, после още на две и го прибра във вътрешния джоб на палтото си. Засега това решаваше въпроса.

Седна. Ето, вече се чувстваше по-добре. Нуждаеше се само от малко пространство и време да помисли, да измисли как да убеди Лил, че трябва да върнат Нел. Вече подготвяха преместването си в Брисбън. Лил беше съобщила на хазяина им, че освобождават квартирата, беше започнала да събира малкото им вещи и беше разгласила в града, че в Брисбън са се отворили възможности за Хю, които би било глупаво да пропуснат.

Плановете обаче можеха да се променят, трябваше да се променят. Понеже сега, след като знаеха, че някой търси Нел, всичко се променяше, нали?

Знаеше какво ще отговори Лил: че те — онези хора, Хенри Мансел — не заслужават Нел, след като са я изгубили. Щеше да го умолява, да го увещава, че не могат да предадат Нел на човек, който е толкова небрежен. Хю обаче щеше да й обясни, че нямат избор, че Нел не е тяхна и никога не е била тяхна, че е дете на друг. Тя дори вече не беше Нел — собственото й име я търсеше.

Следобед Хю се изкачи по стълбите и поспря за малко да събере мислите си. Докато вдишваше острия пушек от комина, приятен, понеже идваше от огъня в домашното му огнище, някаква невидима сила го накара да се закове на място. Изпита смътното усещане, че е застанал на прага на нещо и че ако премине отвъд, всичко ще се промени.

Пое си дълбоко въздух, отвори вратата и двете му момичета се извърнаха към него. Седяха до огъня — Нел в скута на Лил с провесена на мокри кичури дълга червена коса, която Лил решеше.

— Тате! — възкликна Нел, а вълнението озари лицето й, вече порозовяло и затоплено.

Лил му се усмихна над главичката на малката. С онази усмивка, която винаги го разтапяше. Още откакто я зърна за пръв път, докато Лил навиваше въжетата в навеса за лодки на баща си. Кога за последен път беше виждал тази усмивка? Преди бебетата, знаеше го. Техните бебета, които не искаха да се родят.

Хю отвърна на усмивката на Лил, после пусна чантата си и бръкна в джоба, където писмото сякаш прогаряше дупка в плата, и усети гладката му повърхност под пръстите си. Извърна се към печката, където къкреше най-голямата тенджера.

— Вечерята ухае вкусно. — Проклета пресипналост!

— Вкусната каша на майка ми — отговори Лил, вчесвайки сплетените кичури на Нел. — Да не се разболяваш?

— Така ли мислиш?

— Ще ти приготвя лимон и овес.

— Не е нищо сериозно, не се главоболи — увери я Хю.

— Не е главоболие, щом е за теб — отново му се усмихна тя и потупа раменете на Нел. — Готово, миличка, мама трябва да стане и да направи чай. Ти стой тук, докато косата ти изсъхне, да не изстинеш като татко. — Докато говореше, тя погледна към Хю с такова задоволство в очите, че го прониза право в сърцето и той извърна поглед.

* * *

Докато вечеряха, писмото тежеше в джоба му, неумолимо напомняйки за себе си. Привличаше ръката му, както магнит привлича метал. Оставеше ли ножа, пръстите му се плъзваха към сакото и потъркваха гладката хартия — смъртна присъда за тяхното щастие. Писмо от човек, който познаваше близките на Нел. Е, така поне пишеше…

Изведнъж Хю изпъна гръб и се запита как така бе приел незабавно твърденията на този човек. Отново премисли съдържанието на писмото, измъкна редовете от паметта си и потърси доказателства. Тутакси го заля хладно облекчение. Писмото не съдържаше нищо, нищичко, което да подсказва, че вътре пише истината. По света има всякакви хора, които кроят какво ли не. Хю знаеше, че в някои страни се търгува с момиченца, че белите робовладелци не спират да търсят деца за продан…

Но това беше нелепо. Макар да се вкопчи в тази възможност, прекрасно съзнаваше колко слабо вероятна е тя.

— Хюи?

Той сепнато вдигна поглед. Лил се взираше озадачено в него.

— Беше се отнесъл някъде — положи тя топлата си длан на челото му. — Дано да нямаш треска.

— Добре съм — увери я той по-рязко, отколкото смяташе. — Добре съм, Лил, скъпа.

Тя стисна устни.

— Просто отбелязвам. Ще сложа тази малка госпожица да си легне. Днес беше вълнуващ ден за нея, капнала е.

И сякаш по даден знак, Нел се прозя широко.

— Лека нощ, тате — каза тя доволно след това. И после мигом се озова в скута му, сгушена като топло котенце и увила ръце около шията му. С небивала яснота той осъзна колко груба е кожата му, колко бодливи са бакенбардите му. Обгърна с ръце крехкото гръбче като на птиче и затвори очи.

— Лека нощ, скъпа Нели — прошепна в косата й.

После ги проследи с поглед, докато излизаха от стаята. Неговото семейство. По някакъв необясним за него начин това дете, тяхната Нел с дългите плитки, донесе стабилност на тях двамата с Лил. Вече бяха семейство, трима неразделни, а не само две души, решили да скрепят съдбите си в едно.

А ето че той седеше и мислеше как ще развали всичко това…

Шум в коридора го накара да вдигне очи. Лил стоеше под резбованата греда и го наблюдаваше. Игра на светлината придаваше червеникав оттенък на тъмната й коса, запалила бе пламъче дълбоко в очите й и бе нарисувала черни луни под дългите й мигли. Връвчицата на някакво вълнение подръпваше ъгълчето на устните й и устата й бе разтеглена в усмивка, изразяваща чувство, което бе твърде дълбоко, че да го изразиш с думи.

Хю отвърна колебливо на усмивката й, а пръстите му отново се мушнаха в джоба и безшумно се плъзнаха по повърхността на писмото. Устните му тихичко се раздалечиха, изтръпнали от думите, които той не искаше да изрече, но не беше сигурен, че ще успее да възпре.

Лил се приближи до него. Пръстите й докоснаха китката му и към шията му плъзнаха горещи тръпки, топлата й длан легна на бузата му.

— Ела в леглото.

О, има ли други толкова блажени слова? В гласа й се криеше обещание и той просто ей така, тутакси взе решение.

Плъзна длан в нейната, стисна я силно и последва съпругата си.

Докато минаваше покрай огнището, хвърли плика вътре. Хартията просъска, пламна и с периферното си зрение Хю долови краткия й укор. Ала не спря, продължи и повече не погледна назад.