Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (13)

Тринадесета глава

В последната им вечер в Лондон семейството посети един частен бал, даван в дома на господин и госпожа Саймън Хънт в Мейфеър. Господин Хънт, предприемач в железниците и съсобственик на британска фабрика за строеж на локомотиви, беше забогатял от собствения си труд мъж, син на лондонски касапин. Той беше част от една нова и увеличаваща се класа инвеститори, бизнесмени и мениджъри, които нарушаваха дългогодишните традиции и авторитет на самата аристокрация.

Очарователно и до голяма степен променливо стълпотворение от гости бяха посетили годишния пролетен бал у Хънт, политици, чужденци, аристократи и хора на бизнеса. Говореше се, че поканите били много търсени след това, тъй като дори благородниците, които външно презираха преследването на богатство, горяха от нетърпение да имат някаква връзка с изключително влиятелния господин Хънт.

Имението Хънт би могло да се опише като символ на успеха на частното предприемачество. Огромна, луксозна, въплъщение на напредналите технологии, къщата се осветяваше със светилен газ във всяка стая и беше пълна със скулптури, направени от модерни гъвкави отливки, изложени наскоро в Кристалния дворец. Стигащи до пода прозорци даваха достъп до широки алеи и градини навън, да не споменаваме една забележителна оранжерия със стъклен покрив, отоплявана със сложна система от подподови тръбопроводи.

Точно преди семейство Хатауей да дойдат в имението Хънт, мис Маркс даде няколко последни напътствия на своите поверенички, казвайки им, че не бива да попълват танцувалните си карти прекалено бързо, тъй като някой привлекателен джентълмен може да пристигне по-късно на бала, и никога да не позволяват да бъдат видени без ръкавици, така също никога да не отказват на джентълмен, който ги покани на танц, освен ако вече не са ангажирани да танцуват с другиго. При всички положения те не трябваше да си позволяват повече от три танца с един и същ джентълмен — такава прекомерна фамилиарност би породила клюки.

Уин бе трогната от деликатния начин, по който госпожица Маркс предаваше инструкциите, и сериозното внимание, с което я слушаха Попи и Биатрикс. Очевидно те трите бяха се трудили дълго и упорито върху сложния лабиринт на светския етикет.

Сравнена с по-малките си сестри, Уин беше в неизгодна позиция. Тъй като дълго време бе прекарала далеч от Лондон, липсваше й познаване на социалните нрави.

— Надявам се да не поставя някоя от вас в неловко положение — подхвърли тя безгрижно. — Макар че трябва да ви предупредя, че шансовете да направя социален гаф, са доста големи. Вярвам, че ще се заемете да научите и мен на поведение, госпожице Маркс.

Гувернантката се усмихна леко, разкривайки равни бели зъби и сочни устни. Уин неволно си помисли, че ако мис Маркс беше малко по-закръглена, щеше да е доста хубавичка.

— Имате толкова естествено чувство за добро държание — каза тя на Уин. — Не мога да си ви представя иначе, освен като перфектна дама.

— О, Уин никога не прави нищо неправилно — обърна се Биатрикс към госпожица Маркс.

— Уин е светица — съгласи се Попи. — Много е трудно. Но ще дадем най-доброто от себе си, за да я изтърпим.

Уин им се усмихна.

— За ваша информация — каза им тя безгрижно, — възнамерявам да наруша най-малко три правила на етикета, преди балът да е завършил.

— Кои точно? — попитаха едновременно Попи и Биатрикс. Мис Маркс само погледна объркано, сякаш се опитваше да разбере защо някой преднамерено ще вземе да прави такова нещо.

— Още не съм решила. — Уин сгъна облечените си в ръкавици ръце в скута си. — Ще трябва да изчакам да се появи подходяща възможност.

Когато гостите влязоха в имението, домакините дойдоха да поемат пелерините и шаловете, както и шапките и връхните дрехи на господата. Виждайки Кам и Мерипен да стоят близо един до друг и да събличат палтата си с еднакви пъргави жестове, Уин усети насмешлива усмивка да разтяга устните й. Тя се запита как никой от останалите не може да види, че те двамата са братя. Приликата им за нея бе толкова явна, макар да не бяха съвсем еднакви. Същите тъмни коси, въпреки че тази на Кам беше по-дълга, а Мерипен носеше своята спретнато подстригана. Същата висока, атлетична стойка, въпреки че Кам беше по-слаб и по-жилав, докато Мерипен имаше по-якото, по-мускулесто телосложение на боксьор.

Най-голямата им разлика, обаче, беше не във външния им вид, а в начина, по който всеки подхождаше към света. Кам с чувство на забавна толерантност и чар, на проницателна вяра. А Мерипен със смачкано достойнство и стаена напрегнатост, и най-вече — силата на чувствата, които той така отчаяно се мъчеше да скрие.

О, колко много го желаеше тя. Но той нямаше да бъде спечелен лесно, ако това изобщо станеше. Уин си помисли, че сигурно е по-лесно да се опиташ да склониш диво животно да се приближи до ръката ти: безкрайните опити за сближение и отдръпвания, копнежът и нуждата за връзка бяха непримирими със страха.

Тя го желаеше дори повече сега, когато го виждаше тук сред тази бляскава тълпа — отделен от другите самотен силует, облечен в черно и бяло според строгите изисквания на вечерта. Мерипен не се смяташе за по-низш от хората около него, но знаеше също така отлично, че не е един от тях. Той разбираше ценностите им, въпреки че невинаги беше съгласен с тях. Беше се научил как да се държи добре в света на белите — бе от типа мъже, които се адаптират към всякакви ситуации. Уин си помисли с тайно задоволство, че не всички мъже могат да укротят кон, да издигнат каменна ограда на ръка, да кажат гръцката азбука и да обсъждат философските достойнства на емпиризма и рационализма. Да не споменаваме, че беше построил наново едно имение и го управляваше така, сякаш е бил роден в дом на аристократи.

Съществуваше някаква неразгадаема мистерия около Кев Мерипен. Тя беше обсебена от възбуждащата мисъл какво ли е чувството да проникне във всичките му тайни, да стигне до самата им сърцевина, която той така страстно бранеше.

Обхвана я меланхолия, когато погледна красивия интериор на имението, гостите, които се смееха и бъбреха, докато музиката се лееше от сцената. Толкова много неща, на които да се наслаждава и радва, а единственото, което искаше, беше да е сама с най-недостъпния мъж в залата.

Само че тя не се канеше да играе ролята на останала без кавалер дама. Щеше да танцува, да се смее и да прави всички неща, които си беше представяла години наред, докато лежеше в болничното си легло. И ако това не се харесваше на Мерипен или го караше да ревнува, толкова по-добре.

Като съблече пелерината си, Уин тръгна напред със сестрите си. Те всички бяха облечени в светло — Попи в розово, Биатрикс в синьо, Амелия в бледолилаво, а тя самата — в бяло. Роклята й не й беше удобна, на което Попи беше казала със смях, че това е добър знак, тъй като удобната рокля би означавала почти със сигурност, че не е стилна. Имаше чувството, че е прекалено бухнала отгоре, че деколтето е прекалено дълбоко, а гърдите вдигнати, ръкавите — къси и стегнати. Освен това я усещаше прекалено тежка от кръста надолу, с три пласта поли, захванати с волани. Но основният източник на дискомфорт беше корсетът, какъвто тя не бе носила толкова дълго, че се възмущаваше дори от най-слабото ограничение. Макар да бе вързан доста хлабаво, той стягаше торса й и избутваше гърдите й неестествено високо. Това едва ли изглеждаше благоприлично. А да излезе без корсет щеше да е направо неприлично. Но явно целият дискомфорт си струваше, реши тя, когато регистрира реакцията на Мерипен. Лицето му пребледня, когато я видя в дълбоко деколтираната бална рокля, очите му се плъзнаха от върха на сатенените й пантофки до ръба на деколтето й. Втренчи се в гърдите й и сякаш ги обхваща с ръце. Когато очите му най-накрая срещнаха нейните, горяха с обсидианов пламък. Тръпка премина под корсета на Уин. Тя едва успя да откъсне очи от него.

Хатауей продължиха по-навътре, където един полилей пръскаше светлина върху покрития с паркет под.

— Какво изключително създание — чу Уин д-р Хароу да промърморва наблизо. Тя проследи погледа му към домакинята на къщата, госпожа Анабел Хънт, която поздравяваше гостите.

Макар никога да не бе срещала госпожа Хънт, Уин я позна от описанието, което бе чувала. Говореше се, че била една от най-големите красавици на Англия с нейната красиво изваяна фигура, засенчени от гъсти мигли очи и тежка коса с цвят на пчелен мед и злато. Но нейното дружелюбие и жива изразителност бе това, което я правеше истински обаятелна.

— Този, който стои до нея, е съпругът й — прошепна Попи. — Изглежда застрашителен, но е много мил.

— Позволи ми да не се съглася — каза Лео.

— Не смяташ, че е застрашителен? — попита Уин.

— Не мисля, че е мил. Когато се е случвало да бъда в една стая със съпругата му, той ме гледа така, сякаш иска да ме нареже на парчета.

— Ами — каза Попи прозаично, — човек не може да го вини. — Тя се наведе към Уин и добави: — Господин Хънт е лудо влюбен в съпругата си. Подхождат си изключително много, то се вижда.

— Колко старомодно — направи коментар с усмивка д-р Хароу.

— Той дори танцува с нея — каза Биатрикс на Уин, — нещо, което не се очаква съпрузите да правят. Но като се има предвид състоянието на господин Хънт, хората намират добри причини да го извинят за подобно поведение.

— Виж колко тънка е талията й — промърмори Попи. — И това е след три деца — две от тях големи момчета.

— Ще трябва да смъмря госпожа Хънт за стегнатия корсаж — изкоментира д-р Хароу полугласно и Уин се разсмя.

— Боя се, че изборът между здраве и мода не е толкова лесен за една жена — каза му тя. — Още съм изненадана, че ми позволихте да нося корсет тази вечер.

— Не ви е необходим — каза той и сивите му очи проблеснаха. — Естествената ви талия едва ли е по-широка от стегнатия с корсет кръст на госпожа Хънт.

Уин се усмихна на красивото лице на Джулиан и си помисли, че където и да се намира, в негово присъствие се чувства сигурна и уверена. Така беше от първия път, в който го бе срещнала. За нея бе като бог, както и за всички останали в клиниката. Но все пак нямаше реална представа за него като за човек от плът и кръв. Нямаше идея дали има потенциал за тях да бъдат заедно, или трябва да останат разделени.

— Мистериозно изчезналата сестра Хатауей! — обяви гръмогласно госпожа Хънт и взе ръцете на Уин в своите.

— Не е толкова мистериозна — усмихна се в отговор тя.

— Госпожице Хатауей, какво удоволствие, че ви срещам най-после, и най-вече в добро здраве.

— Госпожа Хънт винаги пита за теб — каза Попи на Уин, — така че ние я информирахме за твоя напредък.

— Благодаря ви, госпожо Хънт — срамежливо отвърна Уин. — Сега съм доста добре, и за мен е чест да гостувам в прекрасната ви къща.

Госпожа Хънт й изпрати ослепителна усмивка, пусна ръцете й и заговори на Кам:

— Такива елегантни маниери. Мисля, господин Роан, че госпожица Хатауей лесно ще достигне популярността на сестрите си.

— Боя се, че ще е следващата година — каза Кам. — Този бал бележи края на сезона за нас. След една седмица всички пътуваме към Хемпшир.

Госпожа Хънт направи скръбна физиономия.

— Толкова скоро? Предполагам, че трябваше да се очаква. Лорд Рамзи сигурно няма търпение да види имението си.

— Да, госпожо Хънт — кимна Лео. — Обожавам селската обстановка. Човек никъде другаде не може да види толкова овце.

При звука от смеха на госпожа Хънт съпругът й се присъедини към разговора.

— Добре дошли, господарю — каза Саймън Хънт на Лео. — Новината за връщането ви се празнува из цял Лондон. Заведенията за комар и винарните пострадаха сериозно от заминаването ви.

— Тогава ще се наложи да дам всичко от себе си, за да подсиля икономиката — ухили се Лео.

Хънт се усмихна кратко.

— Дължите много на този приятел тук — каза той на Лео, обръщайки се да стисне ръката на Мерипен. Мерипен, както обикновено, стоеше ненатрапчиво встрани от групата. — Според Уестклиф и другите съседи Мерипен е постигнал изключителен успех в имението Рамзи за много кратко време.

— Като се има предвид, че името „Рамзи“ е толкова рядко свързвано с думата „успех“ — отвърна Лео, — постижението на Мерипен е още по-впечатляващо.

— Може би по-късно тази вечер — каза Хънт на Мерипен, — ще намерим малко време да обсъдим впечатлението ви от вършачката, която купихте за имението. Създаването на фабрики за локомотиви е толкова трудно, че обмислям да разширя бизнеса към областта на селскостопанските машини. Чух за един нов дизайн вършачки, както и за парна преса за пластене на сено.

— Целият селскостопански процес се механизира — отвърна Мерипен. — Жътварски машини, трактори, сноповръзвачки… много от прототиповете са показани на изложбата.

Тъмните очи на Хънт проблеснаха с интерес.

— Иска ми се да чуя повече.

— Съпругът ми е безкрайно очарован от машините — каза госпожа Хънт, смеейки се. — Струва ми се, че те засенчват всичко друго.

— Съвсем не — меко възрази Хънт. Нещо в начина, по който погледна съпругата си, накара страните й да се изчервят.

Развеселен, Лео разведри ситуацията:

— Господин Хънт, бих искал да ви представя д-р Хароу, лекарят, който помогна на сестра ми да възстанови здравето си.

— За мен е удоволствие, сър — поклони се д-р Хароу и стисна ръката на Хънт.

— За мен също — приветливо отвърна Хънт на ръкостискането. Но изгледа доктора със странен, изучаващ поглед. — Вие същият онзи Хароу ли сте, който ръководи клиниката във Франция?

— Самият той.

— И още живеете там?

— Да, въпреки че се опитвам да посещавам приятелите и семейството си във Великобритания толкова често, колкото графикът ми позволява.

— Мисля, че се познавам със семейството на починалата ви съпруга — промърмори Хънт, поглеждайки го твърдо.

След като примигна няколко пъти, Хароу отвърна със съжалителна усмивка:

— Ланхамс. Заслужаващи уважението хора. Не съм ги виждал от години. Спомените… сам разбирате…

— Разбирам — произнесе бързо Хънт.

Уин беше объркана от дългата неприятна пауза, която последва, и дисонансът, който се излъчваше от двамата мъже. Тя погледна към семейството си и госпожа Хънт, която очевидно не бе разбрала.

— Е, господин Хънт — произнесе тя усмихнато, — ще шокираме ли присъстващите, като танцуваме заедно? Скоро ще свирят валс, а вие знаете, че сте любимият ми партньор.

Вниманието на Хънт бе мигновено привлечено от флиртуващите нотки в гласа на неговата съпруга. Той й се усмихна.

— За вас всичко, моя любов.

Хароу закова поглед в Уин.

— Не съм танцувал твърде дълго — каза той. — Може ли да ми запазите място в плановете си за танцуване?

— Името ви вече е там — отвърна тя и положи ръка върху неговата. Двамата последваха семейство Хънт към залата за танци.

Попи и Биатрикс вече бяха наобиколени от бъдещи партньори, докато Кам сключи облечените си в ръкавици пръсти около тези на Амелия.

— Проклет да съм, ако оставя само Хънт да си позволят да бъдат предизвикателни. Ела да танцуваш с мен.

— Боя се, че няма да шокираме изобщо никого — каза тя, като го придружи без колебание. — Хората вече са приели, че не знаем нищо по-добро.

Лео гледаше процесията към балната зала с присвити очи.

— Чудя се — каза той на Мерипен, — какво знае Хънт за Хароу. Достатъчно близък ли си с него, за да го попиташ?

— Да — каза Мерипен. — Но дори и да не бях, нямаше да си тръгна оттук, докато не го накарам да ми каже.

Това накара Лео да се засмее.

— Сигурно си единствен в цялото имение, който би си позволил да опита да „накара“ Саймън Хънт да направи нещо. Той е дяволски опасен тип.

— Както и аз — усмихна се Мерипен.

* * *

Беше приятен бал, или поне щеше да бъде, ако Мерипен се бе държал като разумно човешко същество. Той гледаше Уин непрекъснато, без да се старае да се прикрива. Докато тя стоеше в една или друга групичка, а Мерипен говореше с група мъже, включително Хънт, очите му не се откъсваха от нея.

Поне три пъти до Уин се приближаваха различни мъже, с които тя бе обещала да танцува, и всеки път Мерипен се появяваше до нея и гледаше намръщено бъдещия танцов партньор, докато той накрая се измъкнеше.

Мерипен разгонваше всички ухажори наоколо.

Дори мис Маркс не беше в състояние да го възпре. Гувернантката каза на Мерипен твърдо, че не е необходим като придружител, тъй като тя държи ситуацията в ръце. Но той й отговори твърдоглаво, че ако ще играе ролята на придружителка, по-добре ще е да гони нежеланите мъже от повереницата си.

— Какво си мислиш, че правиш? — прошепна му ядосано Уин, когато той отпрати поредния сконфузен джентълмен. — Исках да танцувам с него! Бях му обещала!

— Няма да танцуваш с такава отрепка — промърмори Мерипен.

Уин поклати глава озадачено.

— Той е виконт от уважавано семейство. Както против би могъл да имаш?

— Приятел е на Лео. Това е достатъчна причина.

Уин вдигна очи към Мерипен. Опита се да запази спокойствие. Винаги бе успявала толкова лесно да прикрие емоциите си под една ведра фасада, но напоследък го намираше за все по-трудно. Всички нейни чувства се таяха прекалено близо до повърхността.

— Ако се опитваш да съсипеш вечерта ми — каза му тя, — справяш се блестящо. Искам да танцувам, а ти прогонваш всеки, който се доближи до мен. Остави ме сама.

Тя му обърна гръб и въздъхна с облекчение, когато Джулиан Хароу се насочи към тях.

— Госпожице Хатауей — каза той, — ще ме удостоите ли с честта…

— Да — прекъсна го тя, преди да е успял да завърши изречението. И като го хвана за ръка, го остави да я поведе към множеството въртящи се, танцуващи двойки. Хвърляйки поглед през рамо тя видя, че Мерипен гледа след нея и му изпрати заплашителен поглед. Той й отвърна с намръщване.

В гърлото й се надигна смях на разочарование. Преглътна го и си помисли, че Мерипен е най-разгневеният мъж в света. Отказваше да има отношения с нея, но не позволяваше на никой друг да я доближи. Като куче, което не яде, но и на другите не дава. И като знаеше колко е издръжлив, това сигурно щеше да трае години. Вечно. Тя не би могла да живее по този начин.

— Уинифред — каза Джулиан Хароу със загриженост в сивите си очи. — Тази вечер е прекалено приятна, за да се измъчвате. За какво спорите?

— Нищо важно — каза тя, опитвайки се да говори безгрижно, но прозвуча сковано. — Семейни разправии.

Тя направи реверанс и Джулиан се поклони, вземайки ръцете й в своите. Ръката му стоеше уверено на гърба й, умело я водеше, докато танцуваха.

Докосването на Джулиан събуди спомените за клиниката, за начина, по който я беше окуражавал и помагал, за случаите, в които бе твърд, когато се налагаше, и други пъти, когато празнуваха, след като бе постигнала поредния успех. Той беше добър, сърдечен, благороден мъж. Красив мъж. Уин не беше забравила възхитените женски погледи, които той привличаше. Повечето от неомъжените девойки в тази зала биха дали всичко, за да имат такъв великолепен ухажор.

Бих могла да се омъжа за него, помисли си тя. Беше й дал ясно да разбере, че единственото, от което се нуждае, е малко окуражаване от нейна страна. Можеше да стане съпруга на доктор, да живее в южна Франция, и евентуално да помага в работата му в клиниката. Да помага на други болни и страдащи хора, каквато тя беше… да направи нещо позитивно, нещо, което си заслужава, с живота си… нямаше ли да е по-добре от това?

Всичко беше за предпочитане пред болката да обича мъж, когото не би могла да има. И, господ да й е на помощ, да живее в близост до него. Можеше да стане озлобена и неудовлетворена. Можеше дори да намрази Мерипен.

Усети, че се отпуска в ръцете на Джулиан. Мрачното чувство на гняв избледня, успокоено от музиката и ритъма на валса. Джулиан летеше с нея из залата, водеше я внимателно между танцуващите двойки.

— Това е, за което си мечтаех — каза му Уин. — Да съм в състояние да правя това… както всички останали.

Ръката му се стегна на кръста й.

— И го правите. Но не сте като всички останали. Вие сте най-красивата жена тук.

— Не — каза тя, като се смееше.

— Да. Като ангел върху платно на стар майстор. Или може би „Спящата Венера“. Знаете ли тази картина?

— Боя се, че не.

— Ще ви заведа да я видите някой ден. Макар че може да я намерите твърде предизвикателна.

— Предполагам, че в тази картина Венера не е облечена? — Уин се опита да звучи обиграно, но усети, че се изчервява. — Никога не съм разбирала защо картините, в които са изобразени красавици, винаги ги представят голи, когато едно малко парче плат би постигнало същия ефект.

— Защото няма нищо по-красиво от непокрито женско тяло. — Джулиан се засмя тихо, когато видя, че руменината върху бузите й се сгъстява. — Накарах ли ви да се чувствате неловко с моята откровеност? Съжалявам.

— Не мисля, че съжалявате. Според мен искахте да ме смутите. — Това бе ново усещане, да флиртува с Джулиан.

— Права сте. Исках да ви изкарам леко от равновесие.

— Защо?

— Защото бих искал да ме видите като по-различен от предсказуемия, скучен д-р Хароу.

— Не сте нито едното от двете — каза тя, смеейки се.

— Добре — промърмори той и й се усмихна. Валсът свърши и джентълмените започнаха да извеждат партньорките си от танцовата площадка, докато други заемаха местата им.

— Тук е топло и доста претъпкано — каза Джулиан. — Искате ли да скандализираме обществото и да се измъкнем за момент?

— Би ми харесало.

Той я заведе до един ъгъл, отчасти закрит от големи растения и саксии. В подходящия момент я изведе от балната зала и двамата влязоха в огромна стъклена оранжерия. Пространството беше изпълнено с растения и стайни дръвчета и цветя, и изолирани малки пейки. Отвъд оранжерията една широка тераса гледаше към оградените паркове и другите имения в Мейфеър. Градът се очертаваше в далечината с настръхнали комини, които лъхаха пушеци към среднощното небе.

Те седнаха на една пейка. Джулиан се обърна към нея. Лунната светлина придаваше лек блясък на кожата му с цвят на слонова кост.

— Уинифред — прошепна той. Тембърът на гласа му беше нисък и интимен. Поглеждайки в сивите му очи, Уин осъзна, че се кани да я целуне.

Но той я изненада, сваляйки едната й ръкавица с изключително внимание. Луната блестеше в черната му коса. Като вдигна тънката й ръка към устните си, той целуна пръстите, а после крехката й китка. Вдигна ръката й като полуотворено цвете към лицето си. Нежността му я обезоръжи.

— Знаете ли защо дойдох в Англия — каза той тихо. — Искам да ви опозная по-добре, скъпа моя, по начин, който не е възможен в клиниката. Искам… — Но един звук наблизо накара Джулиан да прекъсне и да вдигне глава.

Той и Уин се втренчиха в досадника.

Беше Мерипен, разбира се, едър и тъмен, вървеше агресивно към тях.

Челюстта на Уин увисна невярващо. Беше я проследил тук навън? Почувства се като подгонено животно. За бога, нямаше ли едно място, където да избяга от възмутителното му преследване?

— Махай се… — каза тя, произнасяйки всяка дума с презрителна прецизност. — Не си ми придружителка.

— Би трябвало да си с придружителката си — сопна се Мерипен. — А не тук с него.

Уин никога не бе усещала такава трудност да овладее емоциите си. Тя ги изтласка, затваряйки ги зад безизразна маска. Но можеше да усети раздразнението, което кипеше в нея. Гласът й трепна съвсем леко, когато се обърна към Джулиан:

— Бихте ли бил така любезен да ни оставите, д-р Хароу? Има нещо, което трябва да уредя с Мерипен.

Джулиан премести очи от непоколебимото лице на Мерипен към нейното.

— Не съм сигурен, че трябва да го направя — каза той бавно.

— Досажда ми през цялата вечер — натърти Уин. — Само аз мога да спра това. Моля ви, позволете ми минутка с него.

— Много добре. — Джулиан стана от пейката. — Къде да ви чакам?

— Вътре в балната зала — отвърна Уин, благодарна, че не последва възражение от негова страна. Очевидно я уважаваше нея и способностите й, достатъчно, за да й позволи да се справи със ситуацията. — Благодаря ви, д-р Хароу.

Почти не осъзна кога Джулиан е тръгнал, беше до такава стенен фокусирана върху Мерипен. Изправи се и отиде до него силно намръщена.

— Вбесяваш ме! — избухна тя. — Искам да спреш това, Кев! Имаш ли представа колко абсурдно изглеждаш? Колко лошо се държиш тази вечер?

— Аз ли съм се държал лошо? — протътна той. — Ти си тази, която позволява да бъде компрометирана.

— Може би искам да съм компрометирана.

— Това е много лошо — каза той и протегна ръка да хване ръката й, готов да я измъкне от оранжерията. — Защото искам да съм сигурен, че си в пълна безопасност.

— Не ме докосвай! — опита се да се освободи от хватката му тя ядосано. — От години съм в безопасност. Пъхната послушно в леглото, гледайки как всички около мен се наслаждават на живота си. Бях толкова дълго в безопасност, че ми стига за цял живот, Кев. И ако това е, което искаш от мен — да продължа да бъда сама и необичана, тогава можеш да вървиш по дяволите!

— Никога не си била сама — възрази той дрезгаво. — Никога не си била необичана.

— Искам да ме обичат като жена. Не като дете или сестра, или пък като инвалид…

— Аз не така те…

— Може би дори не си способен на такава любов. — В изблика си на отчаяние Уин усети нещо, което никога не бе усещала преди това. Желание да нарани някого. — Няма го в теб.

Мерипен пресече лъча лунна светлина, който проникваше през прозореца на оранжерията, и Уин изпита лек шок, когато видя убийственото му изражение. Само с няколко думи бе успяла да го пореже дълбоко, достатъчно, за да отвори една вена с тъмно и яростно чувство. Тя отстъпи назад разтревожена, когато я хвана грубо и рязко я дръпна напред.

— Дори целият огън на ада да гори хиляда години, пак няма да е равен на онова, което изпитвам към теб в една минута. Обичам те толкова много, че това не носи никакво удоволствие. Нищо, освен изтезание. Защото мога да разбия онова, което чувствам към теб на милиони частици, и пак ще е достатъчно да те убие. И дори да ме докарва до лудост, бих предпочел по-скоро да те виждам жива в ръцете на този студен, бездушен негодник, отколкото да умреш в моите.

Преди още да е схванала какво й казва, и всички изводи от това, той взе устните й с дивашка ненаситност. В продължение на минута или две тя не можеше дори да помръдне — просто стоеше безпомощна, лишена от всяка рационална мисъл. Усети се немощна, но не от болест. Ръцете й се вдигнаха към врата му, към скованите мускули над колосания ръб на яката му и усетиха къдриците на косата му като сурова коприна.

Пръстите й несъзнателно го галеха по тила, опитвайки се да укротят накъсаното му знойно дишане. Устата му се спусна по-навътре в нейната, засмукваше и дразнеше, вкусът му бе упойващ и сладък. После нещо успокои яростта му и той стана нежен. Ръката му трепереше, когато докосна лицето й, пръстите му галеха страните й, дланта му обхвана челюстта й. Жадният натиск на устата му се отдели от нейната и той зацелува клепачите й, носа, челото й.

В стремежа си да е съвсем близко до нея я бе притиснал към стената на оранжерията. Тя жадно си пое дъх, когато голите й рамене усетиха стъклото на прозореца, карайки я да настръхне. Студено стъкло… но неговото тяло беше толкова топло, горещата му мека уста се движеше по шията й, по гърдите.

Мерипен пъхна два пръста в горната част на роклята й и помилва хладката заобленост на гърдите й. Това не беше достатъчно. Дръпна нетърпеливо ръба на корсажа и плитката чашка на корсета отдолу. Уин затвори очи, без да протестира, само гръдният й кош се вдигаше по-бързо.

Мерипен издаде тих стон на доволство, когато гърдата й се освободи. Той повдигна Уин по-високо срещу прозореца, като почти отлепи краката й от пода и обхвана с устни нежното връхче.

Уин прехапа устни, за да не извика. Всяко близване на езика му изпращаше стрелички пламък надолу до пръстите на краката й. Тя плъзна ръце в косата му — едната в ръкавица, другата — съблечена, тялото й се извиваше към нежната стимулация на устата му.

Когато зърното й се стегна и се възбуди, той се върна обратно към тила й, прокарвайки устни по деликатната й кожа.

— Уин. — Гласът му беше дрезгав. — Искам да… — Но спря изречението по средата и я целуна отново, дълбоко и страстно, докато обхващаше връхчето на гърдата й с пръсти. Стисна го и го разтърка леко, докато болезнено нежното дразнение не я накара да се гърчи и да трепери от удоволствие.

После всичко свърши с жестока внезапност. Той замръзна необяснимо и я дръпна от прозореца, притиснал тялото й към своето. Сякаш се опитваше да я скрие от нещо. От устните му се изплъзна тиха ругатня.

— Какво… — Уин установи, че й е трудно да говори. Беше толкова замаяна, сякаш излизаше от дълбок сън, мислите й се блъскаха една в друга. — Какво има?

— Забелязах движение на терасата. Някой може да ни е видял.

Това я сепна и я върна към реалността. Тя се извърна от него, несръчно оправи корсета си.

— Ръкавицата ми — прошепна тя, виждайки я да лежи до пейката като малък, изоставен флаг за временно прекратяване на бойните действия.

Мерипен отиде да я вземе.

— Аз… Аз отивам в гардеробната — каза тя разтреперана. — Ще се оправя и ще се върна в залата за танци веднага щом съм в състояние.

Не беше сигурна какво точно се е случило и какво трябва да означава. Мерипен бе признал, че я обича. Най-после го беше изрекъл. Но тя винаги си го беше представяла като радостно признание, а не гневно и горчиво. Всичко й изглеждаше ужасно неправилно.

Само ако можеше сега да се върне обратно в хотела и да бъде сама в стаята си. Нуждаеше се от уединение, в което да мисли. Какво беше казал той? … Бих предпочел по-скоро да те виждам в ръцете на онзи студен, бездушен негодник, отколкото да умираш в моите. Но това нямаше смисъл. Защо бе изрекъл подобно нещо?

Искаше й се да го обори, но сега не беше нито времето, нито мястото. Беше тема, към която трябваше да се отнася с изключително внимание. Мерипен беше много по-сложен, отколкото повечето хора осъзнаваха. Макар да създаваше впечатлението, че е по-нечувствителен от останалите мъже, истината беше, че изпитваше такива мощни чувства, с които той самият не успяваше да се справя добре.

— Трябва да поговорим по-късно, Кев — каза тя.

Той кимна кратко, раменете и тилът му бяха така сковани, сякаш носеше непосилен товар.

* * *

Уин отиде колкото се може по-дискретно в дамската гардеробна на втория етаж, където прислужниците се занимаваха с поправка на скъсани волани, помагаха в попиваното на лъскавите от пот лица и оправяха прическите с допълнителни фуркети. Жените се бяха събрали в малки групички, хихикаха и клюкарстваха за неща, които бяха видели и дочули. Уин седна пред едно огледало и разгледа внимателно отражението си. Страните й пламтяха, забележим контраст с обикновено спокойната бледност, устните й бяха червени и подути. Руменината се задълбочи, когато се запита дали всички са видели онова, което е направила.

Една прислужница дойде да попие лицето й и я напудри с оризова пудра. Уин побърза да благодари. Пое си няколко пъти дъх да се успокои — доколкото стегнатият корсет позволяваше и се опита, без да предизвиква подозрения, да провери дали корсажът покрива напълно гърдите й.

Когато реши, че е готова да слезе по стълбите отново, бяха минали почти трийсет минути. Тя се усмихна, когато Попи влезе в гардеробната и се приближи до нея.

— Здравей, скъпа — каза Уин, изправяйки се от стола. — Ето тук, седни на моето място. Трябват ли ти фуркети? Пудра?

— Не, благодаря. — Попи беше с напрегнато, тревожно изражение, беше почти толкова изчервена, колкото Уин преди малко.

— Забавляваш ли се? — В гласа на Уин прозвуча нотка на тревога.

— Всъщност не — придърпа я Попи към ъгъла, за да не ги чува никой. — Очаквах да срещна някой друг, освен обичайната тълпа от скучните стари благородници, или по-лошо — скучните младоци. Но единствените нови мъже, с които се запознах, бяха кариеристи и бизнесмени. Или искат да говорят за пари — което е просташко и аз не разбирам от това, или са с кариери, които казват, че не искат да обсъждат, което означава, че вероятно са замесени в нещо незаконно.

— А Биатрикс? Тя как е?

— Тя е всъщност доста популярна. Разхожда се наоколо, говори ексцентрични неща, а хората се смеят и мислят, че е духовита, без изобщо да осъзнават, че е напълно сериозна.

Уин се усмихна.

— Да слезем долу и да я намерим, а?

— Още не. — Попи се пресегна към ръката й и я хвана здраво. — Уин, скъпа… Дойдох да те търся, защото… долу има голямо вълнение. И… то е свързано с теб.

— Вълнение? — Уин поклати глава и усети как я пронизва студ до мозъка на костите. Стомахът й се сви болезнено. — Не разбирам.

— Бързо се разпространява мълва, че са те видели в оранжерията в компрометираща поза. Много компрометираща.

Уин усети, че лицето й побелява.

— Бяха само трийсет минути — прошепна тя.

— Това е лондонското общество — каза Попи мрачно. — Слуховете се носят с пълна пара.

В гардеробната влязоха няколко млади жени, видяха Уин и веднага си зашепнаха една на друга.

Ужасеният поглед на Уин срещна този на сестра й.

— Ще се разрази скандал, нали? — попита тя тихо.

— Не и ако действаме бързо и както трябва. — Попи стисна ръката й. — Ще те отведа в библиотеката, скъпа. Амелия и господин Роан са там — ще се срещнем с тях да помислим и да решим какво да предприемем.

Уин почти си пожела да може да се върне назад, когато беше инвалид с чести припадъци. Защото в момента една дълга загуба на съзнание щеше да е съвсем на място.

— О, какво направих? — прошепна тя.

Това предизвика лека усмивка у Попи.

— Това, изглежда е въпросът, който занимава съзнанието на всички.