Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (10)

Десета глава

Някъде в Англия пролетта бе покрила земята със зелено кадифе и бе накарала цветята да разпукат пъпки. Някъде небето беше синьо, а въздухът — сладък. Но не и в ничията земя, където пушекът от милионите комини разваляше впечатлението от града с жълтата мъгла, която дневната светлина едва успяваше да пробие. Нямаше нищо друго, освен кал и мизерия на това безплодно място. Намираше се приблизително на четвърт миля от реката и граничеше с хълм и железница.

Кев беше мрачен и мълчалив, докато двамата с Роан яздеха на конете си през циганския стан. Шатрите бяха разхвърляни на голямо разстояние една от друга, пред тях стояха мъже и дялаха колчета или плетяха кошници. Кев чу някакви викове. Когато заобиколи една шатра, видя малка групичка, събрана около борещи се момчета. Мъжете сърдито крещяха инструкции и заплахи срещу тях, сякаш те бяха животни в капан.

При гледката Кев спря и закова очи в момчетата, докато образите от собственото му детство не избухнаха в мозъка му. Болка, насилие, страх… яростта на циганския барон, който щеше да бие Кев, ако загубеше. А ако спечелеше, изпращайки на земята друго момче окървавено, с изпочупени крайници, нямаше награда. Само разбиващата вина, че си наранил човек, който не ти е сторил нищо лошо.

Какво е това? — беше изревал ромският барон, откривайки Кев свит на кълбо в ъгъла и плачещ, защото бе пребил едно момче, което го молеше да спре. — Ах ти, мекушаво, треперещо куче! Ще ти дам… — И той изпрати един ритник с обутия си в ботуши крак в реброто му… — за всички сълзи, дето си ги пролял. Що за идиот трябва да си, за да плачеш, че си победил. Да плачеш, след като си направил единственото нещо, за което те бива? Кълна се, ще избия мекушавостта от теб, ревящ нещастник такъв. — И той не беше спрял да го рита, докато Кев не изгуби съзнание.

Следващия път, когато преби друго момче, Кев не чувстваше вина. Не чувстваше нищо.

Не съзнаваше, че се е заковал неподвижно, потънал в спомените си, нито че диша тежко, докато Роан не го заговори:

— Хайде, фрал.

Като откъсна очи от биещите се момчета, Кев видя състрадание и съчувствие в погледа на другия мъж. Тъмните спомени избледняха. Кев кимна кратко и го последва.

Роан спря пред група шатри, за да попита къде живее жена на име Шури. Отговорите бяха дадени с неохота. Както се очакваше, ромите наблюдаваха Роан и Кев с нескрито подозрение и любопитство. Ромският диалект се поддаваше трудно на интерпретация, смесица от древен ромски и т.нар. „калайджийски жаргон“, използван от градските цигани.

Кев и Роан бяха насочени към една от по-малките шатри, пред чийто вход седеше момче върху захлупено надолу ведро и дялкаше нещо с малък нож.

— Търсим Шури — произнесе Кев на древния език.

Момчето погледна през рамо към шатрата.

— Мами — извика то. — Двама мъже те търсят. Роми, облечени като англичани.

На входа се появи странно изглеждаща жена. Нямаше и пет стъпки на височина, но торсът и главата й бяха едри, лицето тъмно и сбръчкано, а очите блестящи и черни. Кев я позна мигновено. Това наистина бе Шури, която беше само на шестнайсет, когато се беше омъжила за ромския барон. Кев бе напуснал племето малко след това.

Изглежда годините не бяха проявили милост към нея. Навремето момичето беше поразителна красавица, но трудният живот я беше състарил преждевременно.

Въпреки че тя и Кев бяха на почти една и съща възраст, разликата между тях изглеждаше двайсет години.

Тя изгледа Кев без особен интерес. После очите й се разшириха и загрубелите й ръце направиха жест, използван най-често за предпазване от зли духове.

— Кев — прошепна тя.

— Здравей, Шури — произнесе той с усилие и продължи с поздрав, който не бе изричал от детството си: — Дробой туме Ромале.

— Призрак ли си? — попита го тя.

Роан го погледна внимателно.

— Кев? — повтори той. — Това ли е племенното ти име?

Кев не му обърна внимание.

— Не съм призрак, Шури. — Той й се усмихна успокоително. — Ако бях, нямаше да порасна, нали така?

Тя поклати глава, очите й се присвиха и го изгледаха подозрително.

— Ако наистина си ти, покажи ми знака.

— Може ли да го направя вътре?

След дълго колебание Шури кимна неохотно и махна на Кев и Роан да влязат.

Кам спря на входа и заговори на момчето.

— Наблюдавай да не откраднат конете ни — каза той — и ще ти дам половин крона. — Не беше сигурен дали конете са застрашени повече от кородите, или от ромите.

— Да, како — отвърна момчето, използвайки уважителната форма за по-възрастен мъж.

Като се усмихна мрачно, Кам последва Мерипен в шатрата.

Шатрата беше направена от пръти, забити в земята и извити отгоре, и други поддържащи, привързани към първите с върви. Цялото това нещо бе покрито с груб кафяв плат, закован към дървените ребра. Нямаше столове, нито маси. За един ром подът служеше идеално и за двете цели. Но пък се виждаше една огромна купчина от тенджери и копанки в ъгъла и тънък сламеник, покрит с платно. Вътрешността на шатрата се топлеше от малък огън от въглища, който гореше в трикрака тава. Кам седна по турски край огъня и потисна усмивката си, когато Шури настоя да види татуировката на Мерипен, което провокира многострадален поглед от негова страна. Скромен човек и самотник, Мерипен сигурно роптаеше вътрешно, че трябва да се съблече пред тях. Но стисна челюсти, смъкна наметката и разкопча жилетката си.

Вместо да свали напълно ризата си, той я разкопча и когато тя падна надолу, разкри горната част на гърба и раменете му; мускулите му блестяха като медни. Татуировката леко сепна Кам, който не я бе виждал върху никого другиго, освен върху себе си.

Като си мърмореше нещо на цигански, Шури мина зад Кев да погледне татуировката. Мерипен наведе глава и издиша безшумно.

Веселостта на Кам изчезна, когато видя лицето на Мерипен, безизразно, само леко намръщено. За Кам би било радост и облекчение да срещне някого от своето минало. За Мерипен преживяването представляваше истинско нещастие. Но той го понасяше със стоическо търпение, което трогна Кам. И Кам установи, че не му е приятно да вижда Мерипен толкова уязвим.

След като внимателно разгледа знака, Шури се дръпна и му направи знак да се облече.

— Кой е този мъж? — попита тя и кимна по посока на Кам.

— Един от моята компания — промърмори Мерипен. Компания беше дума, която се използваше за клан, група, незадължително свързана със семейни връзки. Докато се обличаше, той попита дрезгаво: — Какво стана с племето, Шури? Къде е циганският барон?

— В земята — отвърна жената с явна липса на уважение към съпруга си. — А племето се разпиля, след като видяха онова, което той ти стори, Кев… като ни накара да те оставим да умреш… всичко потръгна зле. Никой не искаше да го последва. Гаджос най-накрая го обесиха, след като го хванаха да прави уафоду лувву.

— Какво е това? — попита Кам, неспособен да следи акцента й.

— Фалшиви пари — каза Мерипен.

— Преди това — продължи Шури — циганският барон се опита да превърне някои от малките момчета в ашарибе, за да изкарват пари по панаирите и по улиците на Лондон. Но нито едно от тях не можеше да се бие като теб и родителите им не можеха да сторят нищо, за да го накарат да спре да ги малтретира. — Умните й тъмни очи се обърнаха към Кам: — Циганският барон наричаше Кев бойно куче — каза тя. — Но към кучетата се отнасяха по-добре, отколкото към него.

— Шури — промърмори Мерипен навъсено. — Не е нужно той да знае…

— Моят съпруг искаше Кев да умре — продължи тя, — но дори ромският барон не би си позволил да го убие открито. Затова оставяше момчето да гладува, караше го да участва в толкова много боеве, без никакви превръзки или мехлеми за раните. Кев не получи нито одеяло, нито сламеник, на който да спи. Ние крадяхме храна и лекарства за него, когато нямаше опасност баронът да ни види. Бедното момче, нямаше кой да го защити! — Погледът й се върна върху Мерипен: — А и не беше лесно да ти се помогне, когато ти само ръмжеше и се зъбеше. Не каза една дума за благодарност, не се усмихна ни веднъж.

Мерипен мълчеше, беше извърнал лице, когато закопча последното копче на жилетката си.

Кам си помисли, че е добре, дето ромският барон е мъртъв. Защото изпитваше силно желание да намери проклетия мръсник и да му свети маслото. Не му хареса обаче, че Шури е толкова критична към Мерипен. Не че Мерипен беше образец на галантност… но при положение че бе израснал в такава жестока среда, бе истинско чудо, че е бил в състояние да живее като нормален човек.

Семейство Хатауей бяха направили много, за да спасят живота на Мерипен. Но бяха спасили също така и душата му.

— Но защо съпругът ти е изпитвал такава омраза към Мерипен? — попита тихо Кам.

— Ромският барон мразеше всичко, свързано с англичаните. Казваше, че ако някой от племето се свърже някога с някой гаджи, ще го убие.

Мерипен я погледна остро.

— Но аз съм ром.

— Ти си пошрам, Кев. Половин гаджо. — Тя се усмихна на удивлението му. — Изобщо ли не си предполагал? Ами че ти приличаш на гаджо. Този тесен нос, формата на челюстта.

Мерипен поклати глава, не можеше да каже нищо след това разкритие.

— Мили боже — прошепна Кам.

— Майка ти се омъжила за гаджо, Кев — продължи Шури. — Татуировката, която носиш, е гербът на неговото семейство. Но баща ти я изоставил, както белите често правят. А след като повярва, че си умрял, ромският барон каза: сега вече остана само един.

— Само един какво? — успя да прошепне Кам.

— Брат. — Шури отиде до огъня да разбърка тенджерата. — Кев е имал по-малък брат.

Кам усети, че го залива вълна от чувства. Всичко се беше променило изведнъж. Беше прекарал целия си живот, вярвайки, че е сам-самичък на света, а сега се оказваше, че има и друг, който носи неговата кръв. Родният му брат. Той се обърна към Мерипен, който едва сега започваше да осъзнава какво означава това. Не мислеше, че новината ще зарадва толкова Мерипен, колкото той се беше зарадвал, но пет пари не даваше.

— Бабата се грижила известно време за децата — продължи Шури. — Но след това започнала да си мисли, че гаджос могат да дойдат и да ги вземат. Може би дори да ги убият. Затова задържала само едното момче, а Кев бил изпратен в нашето племе на грижите на вуйчо си Пов, ромския барон. Сигурна съм, че бабата не е предполагала, че баронът ще го малтретира, иначе не би го направила.

Шури погледна Мерипен.

— Сигурно си е мислила, че след като баронът е силен човек, ще ти бъде добра защита. Но той мислеше за теб с ненавист, защото си наполовина… — Тя спря да си поеме дъх, когато Кам свали сакото и ризата си и й показа ръката си. Татуировката изпъкваше с тъмния си индигов релеф върху кожата му.

— Аз съм неговият брат — каза Кам с леко дрезгав глас.

Погледът на Шури се местеше от единия върху другия мъж.

— Да, виждам — промърмори най-сетне тя. — Не е съвсем същата, но е тя. — Любопитна усмивка изви устните й. — Девлеса авилай. Господ ви е събрал.

Каквото и да си мислеше Мерипен за това кой или какво ги е събрало, не го сподели. Вместо това попита кратко:

— Знаеш ли името на баща ни?

Шури изглеждаше разочарована.

— Ромският барон никога не го е споменавал. Съжалявам.

— Не, ти и без това ни помогна много — обади се Кам. — Знаеш ли нещо за това защо гаджос може да са искали да…

— Мами — долетя момчешки глас отвън. — Кородите идват.

— Дошли са за конете — каза Мерипен и бързо се изправи. После сложи няколко монети в дланта на Шури. — Късмет и бъди здрава! — каза той.

— Кукшти бок — отвърна тя, връщайки му пожеланието.

Кам и Мерипен излязоха бързо от шатрата. Трима короди се приближаваха. Със сплъстени коси, мръсен тен на лицето, зловонни уста и воня, която предхождаше пристигането им, те приличаха повече на животни, отколкото на хора. Няколко любопитни роми наблюдаваха от безопасно разстояние. Беше ясно, че не може да се разчита на помощ.

— Е — каза Кам и си пое рязко въздух, — май ще се окаже интересно.

— Кородите обичат ножове — каза Мерипен. — Но не знаят как да ги използват. Остави тази работа на мен.

— Давай тогава — съгласи се Кам.

Един от кородите заговори на диалект, който Кам не можеше да разбере. Но той посочи към коня на Кам, Пуука, който гледаше неспокойно и местеше крака.

— По дяволите — промърмори Кам.

Мерипен отвърна на мъжа с няколко също така неразбираеми думи. И точно както бе предрекъл, кородите протегнаха ръце зад гърбовете си и извадиха назъбени ножове. Мерипен изглеждаше спокоен, но пръстите му се свиха и Кам видя как стойката му се промени в едва доловима готовност за атака.

Кородите нападнаха с груби викове, целейки се в средната и долна част на тялото. Но Мерипен пъргаво се дръпна настрани. С изумителна скорост и с ловкост той стисна ръката на нападателя. Извади го от равновесие, използвайки собствената му инерция. Преди да е минал и миг, Мерипен бе хвърлил противника си на земята, като изви междувременно ръката му. Очевидното счупване на ръката накара всички, дори Кам да се дръпнат. Кородът виеше в агония. Като измъкна ножа от осакатената ръка на мъжа, Мерипен го хвърли на Кам, който инстинктивно протегна ръка и го хвана.

Мерипен изгледа останалите двама короди.

— Кой е следващият? — попита той студено.

Макар думите да бяха произнесени на английски, смисълът им очевидно бе разбран недвусмислено. Те се понесоха без да се обръщат назад, оставяйки ранения си другар да стене и да вие.

— Браво, фрал — не се сдържа Кам.

— Тръгваме си — информира го рязко Мерипен. — Преди да са дошли и други.

— Да отидем в хана — предложи Кам. — Имам нужда от едно питие.

Мерипен яхна коня си, без да каже и дума. Като никога двамата с Кам бяха на едно мнение.

* * *

Хановете често се описват като отмора за заети мъже, място за безделници и убежище за тъжни и потиснати. „Хел и Бакит“, намиращ се в едно от известните с лошата си слава лондонски предградия, можеше също така да бъде окачествено и като пристан за престъпниците и пияниците. Беше напълно подходящо за целта на Кам и Кев като място, където двама роми ще бъдат обслужени, без да се пулят срещу тях. Светлата бира беше с добро качество и въпреки че кръчмарите бяха груби, вършеха си добре работата — поддържаха халбите пълни и бършеха пода.

Кам и Кев седнаха на малка маса, осветена от стъклено тумбесто шише, сложено в един свещник с лой, която се стичаше по червеникавите му страни. Кев изпи половин халба, след което я остави на масата. Рядко пиеше нещо друго, освен вино, и то с мярка, не обичаше да губи контрол, нещо, което пиенето влечеше след себе си.

Кам, обаче, пресуши своята чаша. Облегна се назад в стола и огледа Кев със слаба усмивка.

— Винаги съм се забавлявал от неспособността ти да пиеш — отбеляза той. — Един ром с твоя ръст би трябвало да може да пресуши четвърт буре, ако се напъне. А сега, след като се разкри, че си и половин ирландец… това е непростимо, фрал. Ще трябва да поработиш над пияческите си умения.

— Не трябва да съобщаваме това на никого — каза му мрачно Кев.

— За това, че сме братя? — Кам изглежда изпита удоволствие от явното трепване на Кев. — Не е чак толкова лошо да си половин гаджо — каза той меко и се подсмихна на изражението му. — То определено обяснява защо и двамата сме намерили пристан, докато повечето роми избират вечното скиталчество. Ирландското в нас…

— Нито… една… дума — натъртено произнесе Кев. — Дори пред семейството.

Кам изтрезня малко.

— Не пазя тайни от съпругата си.

Кам като че ли се замисли над това, гледайки през един от тесните прозорци на таверната. Улиците бяха препълнени с амбулантни търговци, колелата на количките им тракаха по паважа. Виковете им се носеха във въздуха, докато се опитваха да заинтригуват клиентите с кутии за бонета, играчки, кибритени клечки, чадъри и метли. От отсрещната страна на улицата прозорецът на един месарски магазин блестеше в пурпурно червено и бяло с прясно нарязано месо.

— Мислиш ли, че семейството на баща ни още може да иска да ни убие? — попита Кам.

— Възможно е.

Кам разсеяно потърка ръкава си на мястото, където се намираше татуировката му.

— Съзнаваш ли, че всичко това — татуировките, тайните, разделянето ни един от друг, кръщаването ни с различни имена, нямаше да се случи, ако баща ни беше човек с достойнство. Защото иначе гаджос не биха проклели две деца, които са мелези. Питам се защо ли е изоставил майка ни. Питам се…

— Пет пари не давам.

— Мисля да прегледам отново църковните регистри за раждане. Може би баща ни…

— Недей. Остави нещата каквито са.

— Да оставя лъжата? — Кам го погледна невярващо. — Наистина ли искаш да игнорираш онова, което днес разбрахме? Да игнорираш това, че сме братя?

— Да.

Като клатеше бавно глава, Кам завъртя един от златните пръстени на ръцете си.

— След днес, братко, те разбирам много по-добре. Начина, по който…

— Не ме наричай така.

— Ясно ми е, че след като си израснал като животно в капан не е възможно да изпитваш благи чувства към човешката раса. Съжалявам, че ти си бил лишеният от късмет с изпращането ти при вуйчо ни. Но това не бива да ти пречи да водиш сега пълноценен живот. Да разбереш кой всъщност си.

— Дори да разбера кой съм, това няма да ми даде онова, което искам. Нищо няма да ми даде. Така че няма смисъл.

— И какво искаш? — попита Кам меко.

Кев стисна здраво устни и погледна Кам.

— Не можеш дори да се заставиш да го кажеш? — предизвика го той. Когато брат му продължи да мълчи упорито, Кам му подаде оставената на масата халба. — Ще я довършиш ли?

— Не.

Кам я надигна и я пресуши на няколко глътки.

— Знаеш ли — отбеляза той горчиво, — много по-лесно е човек да управлява клуб, пълен с пияници, комарджии и какви ли не престъпници, отколкото да си има работа с теб и семейство Хатауей. — Той остави халбата и изчака малко, преди да попита тихо: — Подозираше ли нещо? Мислил ли си, че връзката между нас може да е толкова близка?

— Не.

— А аз да, мисля, че дълбоко в себе си съм го чувствал. Винаги съм знаел, че не би трябвало да съм сам.

Кев го изгледа мрачно.

— Това нищо не променя. Не съм ти семейство. Между нас няма връзка.

— Кръвта все пак е нещо — отвърна предпазливо Кам. — И тъй като останалите от рода ми са изчезнали, ти си всичко, което имам, фрал. Само се опитай да се отървеш от мен.