Крис Картър
Скулптора (109)

109.

Екип „Бета“ се състоеше от Чарли Карило и Оливър Менса. Те бяха влезли в къщата през задната врата. Менса беше взривил ключалката, затова пръв нахлу вътре Карило. Всекидневната беше голяма, но оскъдно обзаведена — стар диван, маса с четири стола, две кресла и телевизор върху дървен шкаф. На дивана срещу вратата седеше висок, мършав русокос мъж. Изглеждаше дрогиран. До него имаше полуавтоматичен пистолет „Зиг зауер P226 X-файв“.

Мъжът подскочи, когато чу шума. За миг погледът му изглеждаше унесен и объркан, но после, сякаш някой размаха вълшебна пръчица за изтрезняване, очите му се фокусираха и той посегна към пистолета.

— Не — каза Карило и прицели червения лазерен лъч точно в челото му. — Повярвай, друже, не си достатъчно бърз.

Мъжът застина с ръка във въздуха, преценявайки възможностите си за избор. Знаеше, че ако направи рязко движение, мозъкът му ще се разплиска из стаята. В очите му гореше ярост.

Менса се беше придвижил мълниеносно и докато мерникът му търсеше други заплахи, вече беше до мършавия мъж и бе взел зиг зауера от дивана.

— На пода с ръцете зад гърба! Веднага! — заповяда Карило.

Мършавият не помръдна.

Карило се приближи до него. Нямаха време за губене в спорове или повтаряне на заповеди. Той доближи дулото на автомата си на няколко сантиметра от лицето на мъжа, сграбчи го за косата и го събори на пода.

Карило притисна с коляно врата на заподозрения, заби лицето му в пода и сложи белезници на китките и глезените му. Всичко продължи по-малко от пет секунди.

— Qij ju, ju ndyre derr!^[1] — изкрещя мършавият, когато Карило махна коляното си от врата му, и започна да се мята на земята като риба на сухо. Колкото и да беше силен обаче, нямаше да отиде никъде.

Карило погледна за последен път лицето му.

Не беше Кен Сандс.