Клайв Къслър
Изгубеният град (4)

2

Монемвасия, Пелопонес (Гърция)

Ангъс Маклийн отново сънуваше същия кошмар. Беше жертвен козел, дебнат от изгладнял тигър, който беше вперил жълтите си очи в него от мрака на джунглата. Тихото ръмжене ставаше по-силно и по-силно, докато накрая ушите му забучаха. Тогава тигърът скочи. Усети зловонния му дъх, почувства как острите му зъби се впиват в шията му. Напрегна мишци в безполезен опит да се отскубне. Жалното му, ужасено врещене се превърна в отчаян стон… Той се събуди, плувнал в студена пот, а гърдите му тежко се повдигаха под мокрите от потта чаршафи.

Маклийн се измъкна от тясното си легло и отвори кепенците на прозорците. Гръцкото слънце обля варосаните стени на някогашната монашеска килия. Той навлече късите панталони и тениската, обу сандалите и излезе навън, примижавайки срещу отблясъците на сапфиреното море. Сърцето му вече не биеше така лудо.

Пое си дълбоко въздух и вдъхна силния аромат на дивите цветя, които растяха около двуетажния манастир. Изчака ръцете му да спрат да треперят и тръгна на обичайната си сутрешна разходка, която се оказа най-доброто лекарство за разбитите му нерви.

Манастирът беше построен в сянката на масивна скала, висока над сто метра, която туристическите брошури обикновено наричаха „Гръцкия Гибралтар“. За да стигне до върха, Агнъс се изкачи по пътечката по ръба на древната стена. Преди векове жителите на долния град се криели в това укрепление, за да се отбраняват срещу нашествениците. Сега само руините напомняха за крепостта, която някога по време на обсада бе приютявала цялото население.

Застанал високо върху руините на старата византийска църква, Маклийн виждаше километри надалеч. В морето имаше само няколко шарени рибарски лодки. Всичко изглеждаше спокойно. Маклийн съзнаваше, че този сутрешен ритуал му дава измамно чувство за сигурност. Хората, които го преследваха, нямаше да му се разкрият, преди да го убият.

Маклийн бродеше из руините като бездомен дух. Накрая се върна в манастира и се отправи към трапезарията на втория етаж.

Манастирът, построен през петнайсети век, беше една от многото, пръснати из цялата страна подобни сгради, които гръцкото правителство използваше за туристически цели.

Маклийн нарочно влезе в трапезарията, след като всички останали гости бяха приключили със закуската и бяха излезли на разходка из околните забележителности.

Младият мъж, който почистваше кухнята, се усмихна и го поздрави:

— Калимера, доктор Маклийн.

— Калимера, Ангело — отвърна Маклийн и се почука по главата с показалец. — Забрави ли?

Очите на Ангело светнаха.

— Да, много съжалявам, мистър Маклийн.

— Няма нищо. Аз съжалявам, че те натоварвам със странните си молби — успокои го Маклийн с мекия си шотландски акцент. — Но както ти казах, не искам хората наоколо да си мислят, че мога да излекувам разстроените им стомаси.

— Не. Да, разбира се, мистър Маклийн, разбирам.

Ангело донесе купа с пресни ягоди, пъпеш „медена роса“ и гъсто гръцко кисело мляко с мед и орехи, както и чаша силно черно кафе. Младият монах, който работеше като домакин, беше трийсетинагодишен, с тъмна къдрава коса и красиво лице, на което обикновено грееше блажена усмивка. На практика Ангело беше едновременно портиер, уредник, готвач и домакин. Носеше обикновени работни дрехи, а единственият намек за монашеския му обет беше дебелото въже, вързано хлабаво около кръста му.

През няколкото седмици, откак Маклийн отседна в манастира, между двамата мъже се породи силно приятелство. Всеки ден, след като монахът приключеше с работата си покрай закуската, те водеха пространни разговори за общия си интерес — Византийската цивилизация.

Маклийн се беше впуснал в изучаване на историята, за да се откъсне от напрегната си работа на химик. Преди години търсенията му го отведоха в Мистра, някогашен център на византийския свят. Докато обикаляше надолу по Пелопонес, се натъкна и на Монемвасия. До селото можеше да се стигне само по един тесен провлак, а през стената, зад която се криеше лабиринт от малки улички и алеи, се минаваше през „единствена врата“, откъдето идваше и името му. Маклийн беше завладян от магията на това красиво място. Зарече се някой ден да се върне, без да подозира, че това ще стане в опит да спаси кожата си.

Отначало проектът изглеждаше съвсем невинен.

Маклийн преподаваше химия в Единбургския университет, когато му предложиха мечтаната работа — да се занимава изцяло с научни изследвания. Той си взе отпуск и прие предложението. Впусна се в работа, готов да издържи дългите часове упорит труд и крайна секретност. Ръководеше един от екипите, които се занимаваха с ензими — сложните протеини, отговарящи за различни биохимични реакции.

Учените, наети по проекта, бяха настанени в удобни общежития във френската провинция, и нямаха почти никаква връзка с външния свят. Един от колегите му шеговито го бе кръстил „Проектът Манхатън“^[1]. Изолацията не беше проблем за Маклийн — беше ерген и нямаше близки роднини. Изобщо малцина от колегите му се оплакваха. Астрономическите заплати и отличните условия на работа бяха предостатъчна компенсация.

След това в проекта настъпи тревожен обрат. Когато Маклийн и останалите започнаха да задават въпроси, им отговориха да не се безпокоят, а после ги изпратиха у дома да чакат, докато анализират резултатите от работата им.

Вместо да остане у дома Маклийн замина за Турция да разглежда древни руини. Когато няколко седмици по-късно се върна в Шотландия, на телефонния му секретар имаше няколко празни записа и едно странно съобщение от бивш колега. Той питаше дали Маклийн е чел вестници напоследък и го молеше да му се обади. Маклийн се опита да се свърже с него, но откри, че преди няколко дни е загинал при катастрофа. Виновният шофьор избягал от местопроизшествието.

По-късно, като преглеждаше пощата си, Маклийн откри малък пакет, изпратен от същия колега преди смъртта му. Дебелият плик беше натъпкан с изрезки от вестници, описващи поредица от фатални нещастни случаи. Докато четеше, по гърба на Маклийн полазиха студени тръпки. Всички жертви бяха учени, работили по проекта.

На една бележка беше надраскано лаконично, но ясно предупреждение:

 

 

„Бягай, за да не умреш!“

 

 

На Маклийн му се искаше да повярва, че става дума за случайни съвпадения, въпреки че инстинктът му на учен говореше обратното. Няколко дни по-късно един камион се опита да избута малкия му „Мини Купър“ от пътя. Като по чудо се отърва само с няколко драскотини. Успя обаче да разпознае в шофьора един от безмълвните охранители, които наблюдаваха учените в лабораторията.

Какъв глупак е бил!

Вече беше сигурен, че трябва да бяга. Но къде? Първото, което му дойде наум, беше Монемвасия. Градчето беше популярно място за почивка за гърците, а повечето чуждестранни туристи отиваха там само за по един ден. Така се озова тук.

Докато размишляваше над събитията, които го доведоха в Гърция, се появи Ангело с един брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ в ръка. Каза, че имал малко работа, но щял да се върне до час. Маклийн кимна и отпи от кафето, наслаждавайки се на силния му вкус. Прехвърли набързо обичайните новини за икономически и политически кризи. Погледът му беше привлечен от едно заглавие в международните новини:

„Оцеляла твърди, че чудовища избили участниците и екипа на ТВ шоу“

Ставаше дума за един от шотландските острови Оркни. Маклийн заинтригувано зачете. Статията се състоеше само от няколко абзаца, но когато свърши, ръцете му трепереха. Прочете я отново, а думите се замъглиха пред очите му.

„Господи — помисли си той, — станало е нещо ужасно!“

Сгъна вестника и излезе навън. Там, под успокояващите лъчи на слънцето, взе решение — ще се върне у дома и ще потърси някой, който ще повярва на историята му.

Маклийн отиде до портата на града и хвана такси до касата на фериботите. Взе си билет за хидрофойла за Атина за следващия ден. После се върна в стаята и събра багажа си. А сега какво? Реши да се придържа към обичайните си занимания, затова се разходи до едно кафене навън и си поръча чаша студена лимонада. Беше потънал във вестника, когато осъзна, че някой му говори.

Вдигна поглед и видя жена с посивели коси и свободни дрехи от изкуствена материя на цветя. Тя стоеше до масата и държеше фотоапарат в ръка.

— Прощавайте, че ви прекъсвам — каза тя с мила усмивка, — ако нямате нищо против. Двамата със съпруга ми…

Туристите често молеха Маклийн да документира пътешествието им. Висок и слаб, със сини очи и прошарена коса, той изпъкваше сред по-ниските и мургави гърци.

На съседната маса седеше мъж, който се усмихна широко. Луничавото му лице беше почервеняло като цвекло от слънцето. Маклийн кимна и взе фотоапарата.

Щракна няколко снимки на двойката и им го върна.

— Много ви благодаря! — възторжено каза жената. — Не знаете колко много значи за нас да имаме такава снимка в албума си.

— Американци ли сте? — Желанието му да поговори на английски надделя над неохотата му да завързва разговори. Английският на Ангело беше доста ограничен.

Жената грейна.

— Толкова ли е очевидно? А ние се опитвахме да се впишем в обстановката.

Жълто-розовият полиестер определено не изглеждаше гръцки, помисли си Маклийн. Съпругът й пък носеше бяла памучна риза без яка и черна капитанска шапка от тези, които се продават по сергиите за туристи.

— Дойдохме с хидрофойла — каза мъжът, като се надигна от стола и се здрависа с Маклийн с влажната си ръка. — Биваше си го пътуването. Англичанин ли сте?

— А, не, шотландец! — ужаси се престорено Маклийн.

— Аз пък съм наполовина шотландско, наполовина сода — ухили се пак онзи. — Простете за шегата. Аз съм от Тексас. Сигурно и аз бих се засегнал, ако решите, че сме от Оклахома.

Маклийн се зачуди защо всички тексасци, които познава, говореха така, сякаш човекът срещу тях има проблем със слуха.

— Никога не бих си и помислил, че сте от Оклахома — рече той, — желая ви да си прекарате добре.

Понечи да се отдалечи, но жената го помоли да се снима с нея, понеже бил много мил. Маклийн позира с нея, после и със съпруга й.

— Благодаря ви — каза американката. Говореше по-изискано от мъжа си. Маклийн набързо научи, че Гюс и Ема Харис са от Хюстън, че Гюс е в петролния бизнес, а тя е бивша учителка по история, и че мечтата на живота й била да посети „люлката на цивилизацията“.

Накрая Маклийн стисна ръцете им за довиждане, прие прочувствените им благодарности и тръгна по тясната уличка. Вървеше бързо с надеждата, че няма да го проследят, и се върна в манастира по заобиколен път.

Затвори кепенците, за да затъмни и разхлади стаята. През най-горещата част от следобеда спа, а после стана и наплиска лицето си със студена вода. Излезе навън да вземе глътка свеж въздух и с изненада видя семейство Харис, които стояха близо до варосания параклис в двора на манастира.

Двамата правеха снимки, а когато го видяха, му махнаха за поздрав. Маклийн излезе и им предложи да им покаже стаята си. Американците останаха впечатлени от ръчната дърворезба. Когато отново излязоха навън, те се взряха в стръмните скали до сградата.

— Отгоре сигурно се открива невероятна гледка — отбеляза жената.

— Бая разходка е дотам.

— Хобито ми е да наблюдавам диви птици, така че съм в доста добра форма. А и Гюс е по-жилав, отколкото изглежда — усмихна се тя. — Преди беше футболист, макар сега да не му личи.

— Аз съм „Аги“ — потвърди мистър Харис, — тексаските „А и М“. Е, понатрупал съм няколко килца с годините, но ще се пробвам.

— Дали бихте ни показал пътя? — помоли Ема.

— Съжалявам, но утре рано сутринта заминавам.

Каза им, че могат и сами да отидат, стига да тръгнат достатъчно рано, преди слънцето да напече.

— Толкова сте мил — рече тя и го потупа майчински по бузата.

Маклийн ги гледаше усмихнат, докато двамата американци се отдалечаваха по пътеката по стената, и се радваше на смелостта им. Разминаха се с Ангело, който тъкмо се връщаше от града.

Монахът го поздрави, после се обърна и изгледа двойката.

— Запознахте ли се с американците от Тексас?

Усмивката на Маклийн се стопи.

— Откъде ги познаваш? — попита той озадачен и смръщен.

— Минаха от тук вчера сутринта. Вие бяхте на разходка — отвърна Ангело, като посочи към стария град.

— Странно, държаха се така, сякаш идват за първи път.

Ангело сви рамене.

— Може би като остареем, и ние ще започнем да забравяме.

Изведнъж Маклийн се почувства като жертвения козел от съня си. Усети студена празнота в стомаха си. Извини се, качи се в стаята си и си наля чаша узо.

Колко лесно щеше да бъде. Щеше да се качи с тях на скалите и да го помолят да се снима до ръба. Едно бутване и край!

Още един нещастен случай. Още един нещастен смъртен случай.

Без никакво напрягане. Дори за една мила възрастна учителка по история.

Маклийн бръкна в найлоновата торбичка, в която държеше дрехите си за пране. На дъното имаше плик с пожълтели изрезки от вестници. Пръсна ги по масата.

Заглавията бяха различни, но темата бе една и съща.

„Учен загива на пътя“

„Учен убит в катастрофа, виновният водач избягал“

„Учен убива жена си и се самоубива“

„Учен загива при нещастен случай със ски“

Всички жертви бяха работили по проекта. Отново прочете бележката: „Бягай, за да не умреш!“. Прибра изрезката от „Хералд Трибюн“ при останалите и слезе на рецепцията. Ангело тъкмо преглеждаше резервациите.

— Налага се да замина — осведоми го Маклийн.

Монахът изглеждаше съкрушен.

— Много съжалявам! Кога?

— Тази вечер.

— Невъзможно! До утре сутринта няма нито хидрофойл, нито автобус.

— Въпреки това трябва да замина и те моля да ми помогнеш. Ще ти платя.

Ангело го погледна натъжено.

— Бих го направил заради приятелството ни, не заради пари.

— Извинявай! — отвърна Маклийн. — Малко съм разстроен.

Младежът не беше глупав.

— Заради американците ли?

— Едни лоши хора ме преследват. Възможно е тези американци да са изпратени да ме намерят. А аз с цялата си глупост им казах, че заминавам утре с хидрофойла. Не съм сигурен дали са сами. Може някой да ме причаква на портата.

Ангело кимна.

— Мога да ви закарам с лодка. Ще ви трябва и кола.

— Надявах се да ми уредиш някоя под наем — рече Маклийн, като му подаде кредитната си карта. Досега бе избягвал да я ползва, защото знаеше, че може да бъде проследена.

Ангело се обади на фирмата за автомобили под наем.

— Готово! Ще оставят ключовете в колата.

— Ангело, не знам как ще ти се отплатя.

— Не искам отплата. Следващия път, когато влезете в църква, оставете дарение.

Маклийн хапна в кафенето, където се улови, че оглежда предпазливо другите маси. Вечерта обаче мина спокойно. По пътя към манастира постоянно се озърташе през рамо.

Чакането беше мъчително. Чувстваше се като в капан в стаята, но си напомняше, че стените са дебели поне трийсет сантиметра, а вратата може да издържи и таран. Няколко минути след полунощ чу тихо почукване.

Ангело взе сака му и го поведе по крайбрежната стена до едно стълбище, по което слязоха до каменна площадка, използвана за скокове във водата. На светлината на електрическото фенерче Маклийн видя малка моторница. Качиха се в нея. Ангело тъкмо посягаше да откачи въжето, когато по стъпалата се чуха тихи стъпки.

— Среднощна разходка, а? — рече сладкият глас на Ема Харис.

— Нали не смяташ, че доктор Маклийн би си тръгнал, без да се сбогува? — отвърна мъжът й.

Отърсил се от първоначалната си изненада, Маклийн си възвърна дар словото.

— Какво стана с тексаския ви акцент, мистър Харис?

— А, това ли? Не беше особено автентичен, признавам.

— Не се притеснявай, скъпи, беше достатъчно добър, за да заблуди доктор Маклийн. Макар че имахме и късмет. Просто си седяхме в кафенето, когато и вие се озовахте там. Много мило от ваша страна да се съгласите да ви снимаме, за да можем да сравним снимката ви. Не обичаме да правим грешки.

Съпругът й се изкиска добродушно.

— Сетих се за онова стихне: Ела ми на гости сега…

— … Рече паякът на една муха — довърши тя и двамата избухнаха в смях.

— Компанията ви изпраща, нали? — попита Маклийн.

— Те са умни хора — потвърди Гюс, — знаеха, че ще се оглеждате за индивиди с гангстерски вид.

— Много хора допускат тази грешка — рече Ема с тъжна нотка в гласа. — Но пък затова има работа за нас, нали, Гюс? Е, пътуването в Гърция беше приятно, но всичко хубаво си има край.

Ангело слушаше разговора с озадачено изражение. Не осъзнаваше в каква опасност се намират.

— Извинете ни, но трябва да вървим — каза той и се пресегна да откачи въжето, преди Маклийн да успее да го спре.

Това бяха последните му думи.

Чу се глух пукот от пистолет със заглушител и в мрака проблесна ален огнен език. Ангело вдигна ръце към гърдите си и с гърлен звук падна във водата.

— Лош късмет е да застреляш монах, мила — рече Гюс на жена си.

— Не носеше расо — оправда се тя нацупено, — как да го позная?

Гласовете им бяха жестоки и насмешливи.

— Елате с нас, доктор Маклийн — каза Гюс, — чака ви кола, която ще ви отведе до самолета на компанията.

— Няма ли да ме убиете?

— О, не! — успокои го Ема, отново с гласа на невинна туристка. — За вас има други планове.

— Не разбирам.

— Ще разберете, съкровище, ще разберете.