Клайв Къслър
Изгубеният град (28)

26

Съвсем друго посрещане ги очакваше в Къркуол, столицата на Оркни. На брега бяха наредени автобус, катафалка и двайсетина души в бели предпазни костюми с качулки.

Остин стоеше на перилата заедно с капитан Брус.

— Това е или екип за деконтаминация, или последният писък в британската мода.

— Така, като гледам, хората ми няма скоро да излязат в отпуск — рече капитанът. — „Скапа“ и екипажът са поставени под карантина, в случай че сте ни оставили някой гаден микроб на борда.

— Съжалявам, че ви причинихме толкова неприятности, капитане.

— Глупости! Определено ни разнообразихте. Пък и, както казах, това ни е работата.

Остин стисна ръката му, а после слезе по мостчето заедно с другите бегълци. Всеки от тях, щом стъпеше на земята, трябваше да облече прозрачен найлонов костюм, шапка и хирургична маска. След това ги изпратиха до автобуса, а труповете натовариха в катафалката. Помолиха ги да не вдигат щорите на прозорците. След около пет минути автобусът спря пред голяма тухлена сграда, може би някогашен склад.

Вътре в сградата беше опъната голяма палатка, предназначена за деконтаминационна лаборатория и обслужвана от други хора в бели защитни облекла. Всички, които бяха стъпвали на острова, бяха помолени да вземат душ, а дрехите им бяха прибрани в найлонови чували и отнесени за анализ. След това им раздадоха болнични дрехи. Почувстваха се като група пациенти в психиатрия, наобиколени от доктори в найлонови защитни облекла, които трябваше да определят дали са годни да се завърнат в човешкото общество. Въпреки унижението, с тях се отнасяха изключително любезно.

След прегледа Остин и колегите му от НАМПД получиха току-що изпраните си и грижливо сгънати дрехи. После ги отведоха в малка, сравнително гола стая само с няколко стола и маса. Зад масата седеше мъж в костюм на тънки райета, който при влизането им стана и се представи като Антъни Мейхю. Каза, че е от МИ5, британското вътрешно разузнаване, и ги помоли да седнат. Мейхю имаше изящни черти и изискан акцент, което накара Остин веднага да попита:

— Оксфорд?

— Всъщност Кеймбридж — усмихна се той. Говореше с кратки изречения, сякаш мислено орязваше всички излишни думи. — Разликата е трудно доловима. Извинявам се за притеснението от докторите и лабораторните служители в скафандри. Надявам се да не е било проблем.

— Ни най-малко. Бездруго имахме отчаяна нужда от душ — отвърна Остин.

— Моля ви, предайте на тези, които перат дрехите, да слагат по-малко кола на яките — допълни Дзавала.

Мейхю се разсмя.

— Обещавам! МИ5 добре познава с работата на Специалния екип на НАМПД. Но когато капитан Брус докладва за трупове, тайни експерименти и мутанти, от МИ5 се паникьосаха като най-обикновени държавни служители, каквито всъщност са. Поискаха да се уверим, че няма да замърсите Британските острови.

Остин направи гримаса.

— Не подозирах, че миришем чак толкова.

Мейхю го погледна неразбиращо, после отново избухна в смях.

— Американски хумор. Трябваше да се досетя, все пак прекарах няколко години в САЩ. Всъщност шефовете ми се притесняват не от миризмата, а от някой смъртоносен вирус.

— Не сме и помисляли да замърсяваме английските си братовчеди — увери го Остин. — Моля ви, предайте на шефовете си, че цялата тази работа по никакъв начин не е свързана с биологично оръжие.

— Ще го направя — отвърна Мейхю, взирайки се в лицата им. — А може ли някой да ми обясни какво, по дяволите става?

Остин се обърна към Траут.

— Пол най-добре ще ви разкаже за острова. Ние прекарахме там само няколко часа.

Траут се усмихна мрачно.

— Като начало ще кажа, че островът не е екзотичен курорт.

След това му разказа всичко — от отвличането на „Алвин“ край Изгубения град до бягството от острова.

Когато Траут стигна до Философския камък, Остин очакваше да чуе скептично сумтене, но вместо това Мейхю се плесна съвсем не по британски по коляното:

— Пасва идеално! Знаех си, че има нещо зад смъртта на тези учени.

— Боя се, че този път ние не разбираме.

— Прощавайте! Преди няколко месеца отделът ми разследва странна поредица от нещастни случаи с фатален край за няколко учени. Първият беше петдесет и една годишен компютърен специалист, който влязъл в бараката си с инструменти, увил голи електрически проводници около гърдите си, пъхнал кърпичка в устата си и пъхнал проводниците в контакта. Без явен мотив за самоубийство.

Остин потръпна.

— Много оригинално.

— Това беше само началото. Друг учен, на връщане от парти в Лондон, излетял с колата си от моста. От полицията заявили, че алкохолът в кръвта му значително превишавал допустимото количество, но свидетели от партито казали, че не е пил, а според роднини никога не близвал нищо по-силно от портвайн, иначе повръщал. Отгоре на всичко някой бил сложил износени гуми на безупречно поддържания му „Роувър“.

— Заинтригувахте ме.

— О, това далеч не е всичко. Трийсет и пет годишен учен се блъснал с кола, натоварена с газови бутилки, в тухлена стена. Очевидно самоубийство според властите. Друг бил открит под мост. Отново самоубийство. Данни за злоупотреба с алкохол и депресия. Семейството му обаче твърди, че никога в живота си не е близвал алкохол поради религиозни убеждения и че изобщо не бил депресиран. Ето ви и още един: двайсетинагодишен младеж връзва единия край на найлоново въже около врата си, а другия — на едно дърво, качва се в колата и потегля с мръсна газ. Обезглавяване.

— Колко от тези случаи разследвахте?

— Около две дузини. Все учени.

Остин тихо подсвирна.

— Каква е връзката със забранения остров?

— Тогава не знаехме. Двама от учените бяха американци и от посолството ни помолиха да се занимаем с въпроса. Някои депутати също поискаха пълно разследване. Дадоха ми съвсем малък екип и ми казаха да огледам наоколо, без да раздухвам нещата, като докладвам направо на министър-председателя.

— Като че ли висшите чиновници не са искали да се мъти водата.

— И аз останах с такова впечатление. Разговарях с роднините и научих, че всички загинали са работили за една и съща научна лаборатория.

— Бившият работодател на Маклийн? — предположи Траут.

— Именно! След като не открихме Маклийн, решихме, че или е станал поредната жертва, или е бил замесен в смъртта на колегите си. А сега го откриваме на вашия остров, за съжаление мъртъв, но това ясно потвърждава връзката с лабораторията.

Траут се наведе напред.

— Какво е било естеството на научните им изследвания?

— Предполага се, че са се занимавали с човешката имунна система в научен комплекс някъде във Франция. Бил филиал на голяма, мултинационална корпорация, но доста са се потрудили да прикрият собствеността със серия от фиктивни компании и сметки в офшорни банки. Все още се опитваме да проследим собственика.

— И ако успеете, ще ги обвините в убийството на тези учени?

— Това е най-малкото. От разказа на доктор Траут разбирам, че именно тяхната работа е виновна за създаването на мутантите и обричането им на смърт.

— Да обобщим информацията, с която разполагаме до тук — предложи Остин. — Лабораторията наема учени за работа по проект, който има за цел да открие тъй наречения Философски камък — еликсир, базиращ се на ензимите от Изгубения град. Учените явно успяват да намерят формула, която удължава живота с което подписват собствените си смъртни присъди Маклийн успява да избяга, но го връщат и го поставят начело на нов изследователски екип, който трябва да коригира грешките във формулата. Грешки, които водят до отвратителни мутации. Пол се натъква на тях по време на експедицията и също бива принуден да работи в лабораторията.

— Всички парчета от мозайката се наместват — потвърди Мейхю. — Може ли да ви задам един въпрос, мистър Остин? Защо веднага не се свързахте с британските власти?

— Ще ви отговоря също с въпрос. Щяхте ли да ми повярвате, ако ви бях заговорил за червенооки чудовища?

— Категорично не!

— Благодаря за откровеността. Знаете, че официалните процедури щяха да отнемат твърде много време, а всяко забавяне можеше да се окаже фатално. Пол Траут е не само мой колега, но и приятел.

— Разбирам! И както казах, съм запознат с работата на Специалния екип и знам, че сте били повече от подготвени за задачата. Но бях длъжен да ви попитам, защото същия въпрос ще зададат и моите шефове.

— Властите ще проучат ли острова? — попита Гамей.

— Един военноморски кораб вече е изпратен натам. Ще се опитат да открият въпросната подводница, да запечатат лабораториите, да неутрализират охраната и мутантите.

— Съмнявам се, че е останало много от охраната — обади се Траут.

Настъпи мълчание. Накрая Мейхю каза:

— Вие имате най-много опит с тези мутанти, доктор Траут. Какво е вашето впечатление?

— Те са диви, извънредно силни и са канибали. Способни са да общуват, а и съдейки по нападението им на острова на „Изгнаници“, да планират. — Той замълча, мислейки си за мутанта в зоопарка. — Смятам, че не всички от основните им човешки качества са докрай унищожени.

Мейхю се усмихна загадъчно.

— Много интересно… Мисля, че засега приключихме, но ако имате още няколко свободни минути, бих искал да ви покажа нещо.

Той ги поведе през лабиринт от коридори, докато стигнаха до студено помещение, оборудвано като медицински кабинет. На метална маса, осветена от голяма лампа, лежеше тяло, покрито с чаршаф. До масата стоеше мъж на средна възраст в бяла престилка.

Мейхю му направи знак и онзи дръпна чаршафа, за да открие обезобразеното лице на червеноокото същество, което беше паднало мъртво на борда им. Със затворени очи не изглеждаше толкова страшно. Лицето му вече не беше изкривено, а изглеждаше някак успокоено.

— Малко е брадясал — каза Мейхю, — но не изглежда зле като за французин.

— Демонстрирате вековна вражда или наистина знаете, че е французин?

Мейхю се усмихна, бръкна в джоба си и извади малка метална пластина с верижка. Подаде я на Остин.

— Намерихме го на врата на господина. Малко е изтъркано, но все още се чете.

Остин вдигна табелката под лампата и прочете: „Капитан Пиер Льован, Армия на Република Франция. 1885“.

— Явно нашият приятел е откраднал нечий войнишки медальон.

— И аз първо така си помислих, но медальонът всъщност си е негов.

Остин го погледна озадачено. Мейхю, изглежда, не се шегуваше.

— Тогава той трябва да е на повече от сто години.

— Близо сто и двайсет, за да бъдем по-точни.

— Очевидно има някаква грешка. Откъде сте сигурни, че това е същият човек? През Първата световна война са изчезнали милиони.

— Вярно е, но армиите са се справяли доста добре с документацията въпреки повсеместния хаос. Загиналите били идентифицирани от другарите или офицерите си. Дори в разгара на битката мъртвите тела били изнасяни от специални екипи, а оттам нататък работата поемал човекът, отговарящ за регистрацията на гробовете, подпомаган от военния свещеник. Имало карти на гробищата, а информацията се предавала от екипите за изнасяне на труповете, болниците, регистрацията на гробовете и прочее. Тези данни вече са качени на компютър. Научихме, че наистина е съществувал човек на име Пиер Льован, който е служил във френската армия и е изчезнал по време на бойни действия.

— Много хора са изчезнали по време на бойни действия.

— Ех, вие, скептични американци. — Мейхю извади джобен часовник и го подаде на Остин. — Ето какво още намерихме у него. Навремето е бил е доста красив дявол.

Остин разгледа надписа на гърба на часовника: „На Пиер, с любов, Клодет“. После отвори часовника. На капачето имаше снимка на млад мъж и жена.

Показа го на колегите си от НАМПД.

— Какво мислите?

Гамей разгледа медальона и часовника.

— Едно от първите неща, които научих в морската археология, беше колко е важно да се установи произходът на всеки предмет. Например, ако намериш римска монета в царевична нива в Кънектикът, това може да означава, че я е изпуснал някой римлянин, но не по-малко вероятно е да е била изгубена от колекционер преди няма и два века.

Мейхю въздъхна.

— Може би доктор Блеър ще ви убеди.

— И аз отначало не повярвах — обади се патологът. — Направихме аутопсия на господина. Клетките му са сходни с тези на човек малко под трийсетте, но черепните сутури сочат, че е на… — той се прокашля, — повече от сто години.

— Това означава, че работата върху удължаването на живота е започнала много по-отдавна, отколкото сме предполагали.

— Невероятно, но логично предположение — съгласи се Мейхю. — По време на Първата световна война имало слухове за опити да се създаде супер войник, който да превзема вражески окопи под дъжд от куршуми.

— И смятате, че това е свързано с научния проект за удължаване на живота?

— Не знам.

Мейхю дръпна чаршафа върху лицето на съществото.

— Горкият човек — рече Дзавала, загледан в щастливите лица на снимката от часовника. — Колко жалко за стоте години живот.

— Може би това е само върхът на айсберга — каза Мейхю. — Кой знае колко хора са се простили с живота си, за да се запази тази ужасна тайна.

— Не ги обвинявам, че не са парадирали с проба като този на масата тук — отбеляза Гамей.

— Не е само това — продължи Мейхю. — Да предположим, че еликсирът бъде усъвършенстван. Що за свят ще бъде този, в който някои хора могат да живеят по-дълго от други?

— Свят с чувствително нарушен баланс — каза Гамей.

— И аз така смятам, но не ме бива за предсказател. Ще оставя този въпрос на анализаторите и политиците. Възнамерявате ли да останете по-дълго във Великобритания?

— Вероятно не — отговори Остин. — Ще обсъдим плановете си и ще ви информираме.

— Ще ви бъда благодарен. — Мейхю му подаде визитка с името и телефонния си номер. — Можете да ми се обаждате по всяко време на денонощието. Междувременно трябва да ви помоля информацията за случилото се да не се изнася.

— Ще изпратя доклада си само до Дърк Пит и Руди Гън. Сигурен съм, че Океанографският институт „Уудс Хоул“ живо се интересува от съдбата на батискафа си.

— Добре. Ще ви осведомя какво са намерили нашите войници на острова. Може би ще успеем да проследим кой стои зад всичко това. Убийства, отвличания, робски труд… жаждата за безсмъртие е могъщ двигател на злото. Бих се обзаложил, че всеки човек в тази стая би продал и първородното си дете срещу шанса да живее вечно.

— Не всеки — възрази Остин.

— Какво имате предвид? Кой не би искал да живее вечно, стига да може?

Остин махна с ръка към масата.

— Питайте стария войник ей там.

— Ще трябва да прекъсна милия ви разговор — каза Гамей, — но от толкова приказки за червенооки чудовища и философски камъни, забравихме, че имаме недовършена работа.

След срещата с Мейхю всички отидоха в хотела да обсъдят какво ще правят оттук нататък. Санди, пилотът на „Алвин“, бързаше да се върне у дома и Мейхю я качи на самолет за Лондон, докато все още разпитваха учените.

— Прав си — съгласи се Дзавала, като вдигна чашата си към светлината. — Доста изоставам от целта си да изпия всичката качествена текила на света.

— Похвално, Джо, но мен повече ме интересува оцеляването на света. Може ли да обобщя проблема с две думи? Горгонова трева.

— Не съм забравил — успокои я Остин. — Просто исках да ви оставя да си се нарадвате с Пол. Но след като повдигна въпроса, какво е положението в момента?

— Лошо. Говорих с доктор Озбърн. Водораслите се разпространяват по-бързо, отколкото сме очаквали.

— Вече никой не рови в Изгубения град. Това няма ли да ограничи проблема?

Гамей въздъхна.

— Би ми се искало. Мутиралото водорасло се размножава само и ще продължи да се разпространява. Първо ще видим задръстени заливи по източния бряг на САЩ, след това в Европа и по западния бряг. Постепенно ще достигне и до други континенти.

— С колко време разполагаме?

— Не знам. Теченията го разнасят из целия Атлантически океан.

Остин се опита да си представи любимия си океан превърнат в противно соленоводно блато.

— Иронично, нали? — каза той. — В желанието си да удължат живота си, Фошар създават свят, в който не си струва да се живее. Някой да има идея как можем да спрем това?

— Ключът към ограничаването на горгоновата трева се крие в ензима от Изгубения град — отговори Гамей. — Ако успеем да разгадаем основния молекулен строеж, може да намерим начин да обърнем процеса.

— Шестото чувство ми подсказва, че Фошар няма да издадат семейната си тайна толкова лесно.

— Затова с Гамей трябва да се върнем във Вашингтон и да свикаме среща в НАМПД, на която да присъства и доктор Озбърн — намеси се Пол. — Може да излетим утре рано сутринта.

— Добре — Остин погледна уморените им лица, — но първо предлагам всички хубаво да се наспим.

След като пожела лека нощ на приятелите си, Кърт намери компютърната зала до фоайето и написа кратък доклад за Руди Гън. Пусна го по електронната поща с обещанието сутринта да се чуят и по телефона. Докато пишеше, няколко пъти разтъркваше очи и се зарадва, когато най-сетне натисна бутона за изпращане.

Качи се в стаята и видя, че някой го е търсил на мобилния телефон. Беше Дарне. Веднага върна обаждането. Оказа се, че беше открил Остин чрез централата на НАМПД.

— Слава на бога, че се обадихте, мосю Остин! Чували ли сте се със Скай?

— Не, бях в движение и далеч от сушата. Мислех, че е с вас.

— Тя си тръгна още същия ден, в който пристигна. Открихме върху шлема нещо, което изглежда като химично уравнение, и тя поиска да го покаже на специалист в Сорбоната. Изпратих я до влака. Понеже не се обади на следващия ден, звъннах в университета. Казаха, че не е идвала на работа.

— Може би е болна.

— Де да беше. Потърсих я и в апартамента й. Никой не отговори. Говорих с хазяйката. Мадмоазел Скай изобщо не се е прибирала след пътуването си до Прованс.

— Според мен трябва да се обадите в полицията — каза твърдо Остин.

— Полицията?

— Разбирам неприязненото ви отношение към властите, но сте длъжен да го направите заради Скай. Ако искате, обадете се анонимно от уличен телефон, но трябва да съобщите за изчезването й. Животът й може да зависи от това.

— Да, да, разбира се! Ще им се обадя. Тя ми е като дъщеря. Предупреждавах я да внимава, но знаете какви са младите.

— В момента съм в Шотландия, но утре се връщам във Франция. Ще ви потърся, веднага щом пристигна в Париж.

Той затвори, за да може Дарне да извести полицията, и се замисли какво може да означава всичко това. Телефонът му отново иззвъня. Този път беше Лесар.

— Слава богу! Откога се мъча да ви намеря!

— Съжалявам, нямах връзка — каза Остин. — Какво е положението при ледника?

— Ледникът си е добре, но се случват някои странни неща.

— Какви например?

— Преди няколко дни пристигна катер с водолази. Зачудих се дали не е екип на НАМПД, който иска да довърши изследванията.

— Експедицията приключи — отговори Остин, — и доколкото знам, не са планирани други дейности в района. Какво правят?

— Не е за вярване. Отводняват тунелите под ледника.

— Не казахте ли, че е невъзможно?

— Не сте ме разбрал правилно. Невъзможно беше да стане толкова бързо, че да спасим хората в тунела. Вече няколко дни изпомпват вода и тунелът на обсерваторията е почти сух.

— Това решение на електрическата компания ли е?

— Шефовете ми намекнаха, че се прави под натиск от много високо ниво. Работата се финансира от частна научна фондация.

— Доктор Льоблан участва ли?

— Отначало така си мислех. Колата му, Фифи, още е тук, затова предположих, че ще се върне. Един от водолазите дойде в електроцентралата, показа ми пълномощно и хората му окупираха контролната зала. Изглеждат много страшно, мистър Остин. Наблюдават ме на всяка крачка. Страхувам се за живота си. Дори този разговор е огромен риск. Предупредиха ме да не се меся.

— Информирахте ли шефа си?

— Да. Той каза да им сътруднича. Не зависело от него. Не знаех към кого да се обърна, затова се обадих на вас.

— Можете ли да си тръгнете?

— Няма да е лесно. Пуснаха екипа ми в отпуск и сега само аз съм тук. Ще се опитам да спра турбините. Може би тези отгоре ще ме вземат по-насериозно, когато мощностите спрат.

— Направете, каквото смятате за удачно, но не поемайте рискове.

— Ще бъда внимателен.

— Как се казва човекът, който е дошъл при вас?

— Фошар, Емил Фошар. Напомня ми на змия.

Емил Фошар!

— Дръжте се така, сякаш всичко е наред — каза Остин. — Утре ще бъда при вас.

— Много благодаря, мосю Остин. Как да разбера, че сте пристигнал? Предполагам, че няма да звъннете на вратата.

— Не се притеснявайте, аз ще ви известя.

Затвориха и Остин се замисли над развоя на събитията. След това вдигна хотелския телефон и се обади на Джо и семейство Траут, за да ги информира, че плановете са се променили. Когато всички се събраха в стаята, им разказа за двата разговора.

— Мислиш ли, че Фошар са отвлекли Скай? — попита Дзавала.

— Много е възможно предвид интереса им към шлема.

— Щом са взели шлема, за какво им е тя? — обади се Гамей.

— Предположи.

Лицето на Гамей просветна.

— Схванах. Използват я като примамка да те вкарат в капана.

Остин кимна.

— Първият ми импулс беше да отида право в замъка. След това обаче се сетих, че те точно това очакват. Трябва да ги изненадаме и да се насочим към Емил. Той може да ни бъде полезен, пък и се безпокоя за Лесар. Струва ми се, че е в опасност. А Скай ще държат жива, докато лапна въдицата.

— Кажи ние какво да правим? — попита Пол.

— Огледайте защитите около замъка. Вижте дали има начин да се проникне вътре. Но внимавайте, мадам Фошар е много по-опасна от сина си. Той е агресивен социопат. А тя е умна и коварна.

— Очарователно — рече Гамей, — нямам търпение да се запознаем.

Пожелаха си още веднъж лека нощ и се разотидоха по стаите. Остин звънна на номера от визитката, която Мейхю му даде. Каза му, че им се налага да заминат възможно най-скоро, и го помоли за помощ. Мейхю отговори, че на другата сутрин пътува за Лондон със служебния самолет и ще се радва да ги закара.

Остин му благодари и обеща някой ден да му върне услугата. После легна да поспи няколко часа. Лежеше по гръб и се опитваше да пропъди всички други мисли. Трябваше да се концентрира върху непосредствената си задача — да спаси Скай. Не след дълго потъна в неспокоен сън.