Клайв Къслър
Изгубеният град (23)

21

Най-новото попълнение във флотилията на НАМПД започна да се пълни с вода още щом навлязоха в открито море. Преходът от спокойното море в залива към кротките вълнички не беше особено рязък, но стигаше, за да отвори пробойни в престарелия му корпус. Остин, който стоеше на кормилото, забеляза, че лодката се движи мудно, и натисна няколко пъти копчето за изпомпване, само че помпата отказа да заработи.

— Трябваше да я кръстят „Пробитото казанче“ — измърмори Остин.

— Ей сега ще сляза да видя какво става — рече Дзавала. В сърцето на всеки инженер дреме майстор механик и Джо не правеше изключение. Най-щастлив беше, когато изцапаше ръцете си с масло. Той се пъхна в люка на палубата и след няколко минути извика: — Пробвай пак!

Макар и трудно, помпата заработи. Когато излезе отново навън, Дзавала приличаше на пръчка за проверка на маслото, но на омазненото му лице грееше усмивка.

— Поправка на двигателя. Когато всичко друго се провали, потърси откачената жица — рече той доволно.

Беше успял тъкмо навреме. Лодката беше започнала да се накланя застрашително. Помпата обаче работеше отлично и героично наваксваше. След няколко минути „Спутър“ се изправи и продължи напред.

Остин вече беше установил, че когато не потъва, лодката се справя доста добре. Тя беше построена за местните условия и изящният й повдигнат нос пореше вълните, все едно е кану в спокойно езеро. Вятърът духаше в гърба им, а двигателят, макар с известни прекъсвания, ги носеше напред, така че се движеха относително бързичко.

Остин погледна радара и видя, че се движат по курса. Присви очи, но видя само черна пелена през опръсканото стъкло. Предаде кормилото на Дзавала и излезе на палубата. Студеният и влажен въздух го удари в лицето. Повече почувства, отколкото видя тъмната маса, надигаща се от още по-тъмното море. Върна се в топлата кабина.

— Островът трябва да е право пред нас — каза той.

Не след дълго застрашителното присъствие, което Остин бе доловил, доби физически очертания. Силуетът на острова ясно се открои на мастилено-черното небе. Остин леко завъртя кормилото надясно и погледна компаса. Предполагаше, че патрулите наблюдават лодката, и искаше да създаде впечатлението, че възнамерява да заобиколи острова.

По-трудно щеше да заблуди електронните очи и уши на АПС. Остин беше разгледал внимателно образите на сателитните снимки, заснети в продължение на няколко часа, и беше изчислил режима на АПС, макар да бе наясно, че той се влияе от естествени и човешки отклонения. Беше проследил позициите на АПС и забеляза, че те периодично се връщат за презареждане на акумулаторите.

Погледна си часовника. Сега АПС трябва да е от другата страна на острова. Надявайки се да се изплъзне от радара, той насочи лодката към скалите и се помоли да не е сбъркал в изчисленията.

Командният център, който се грижеше за недостъпността на острова, се помещаваше в ниска постройка от газобетонни блокчета и с плосък покрив, разположена близо до устието на залива. Половината беше натъпкана с електронни прибори за наблюдение. Другата половина служеше за спално помещение на дванайсетимата души охрана.

Те бяха разделени на екипи по четири и работеха на три смени. През деня трима души обикаляха периметъра на острова с лодка, а четвъртият стоеше в командния център. През нощта острите като бръснач скали правеха плаването изключително рисковано и патрулната лодка стоеше на котва, готова да реагира, ако АПС или радарът засече натрапници. В това време пазачите се редуваха да презареждат акумулаторите на АПС. Операторът на радара беше забелязал мигащата точица на екрана, много преди лодката да се доближи до острова, и беше видял как си променя курса и се приближава към брега.

Мъжът се казваше Макс, наемник от Германия. От опит знаеше, че рибарските лодки рядко излизат по тъмно, и изпита облекчение, когато видя точката да подминава острова. Запали цигара и запрелиства някакво порно списание. След няколко минути хвърли бегъл поглед към екрана и видя, че е празен. Изруга, смачка фаса в пепелника и се наведе напред, забивайки нос в екрана. Дори го почука с кокалчетата на пръстите си, все едно това щеше да помогне.

От обекта нямаше и следа. Явно, докато той изучаваше женската анатомия, лодката беше навлязла в сляпото петно на радара покрай основата на скалите. Досадно, но не фатално. Все пак разполагаха с АПС. Обърна се към другия монитор. Докато обикаляше, АПС отразяваше сигнали от поредица плаващи транспондери, които ограждаха острова. Транспондерите предаваха сигналите към командния център и така местоположението му беше известно във всеки един момент.

Въпросното АПС беше дълго три метра и половина, плоско и широко. По форма приличаше на нещо средно между скат и акула и имаше висока гръбна перка. Един от пазачите беше казал, че страховитият му профил му напомня на тъща му, която се казвала Гертруда, и името така си остана. „Гертруда“ обикаляше на малко повече от метър под повърхността, сканираше водата на трийсет метра от двете си страни и заснемаше картината под вода с камери.

От командния център можеха да подават команди и към АПС. Това беше ценно преимущество, тъй като „Гертруда“ служеше не само за наблюдение: тя носеше четири миниторпеда, способни да потопят голям боен кораб.

Макс подаде команда на „Гертруда“ да се върне максимално бързо на мястото, на което за последно видя лодката. После натисна бутона на интеркома.

— Съжалявам, че ви прекъсвам играта, момчета — каза той на микрофона, — но имаме съд, навлязъл в зоната за сигурност.

Екипажът на патрулната лодка играеше покер в бараките, когато високоговорителите на стената изпращяха и се чу съобщението за натрапника. Двама от мъжете бяха бивши наемници от Френския легион, а третият — от Южна Африка. Той хвърли картите си възмутено и отиде при интеркома.

— Къде е?

— Навлезе в периметъра за сигурност от север, после попадна в сляпото петно на радара. Пратих „Гертруда“ да подуши наоколо.

— Мамка му! — изпсува южноафриканецът. — Да си имам късмета тази вечер!

Тримата мъже навлякоха якетата и ботушите и грабнаха късоцевните си пушки „ФАМАС“. След миг вече вървяха по обвития в мъгла кей. Качиха се на деветметровата си надуваема лодка с твърдо дъно. Двата дизелови мотора забръмчаха. Мъжете отвързаха въжетата и лодката се понесе по водата, бързо ускорявайки до четирийсет възела.

Няколко минути по-късно дежурният от командния център съобщи, че обектът отново се е появил на радара близо до устието на залива. Лодката се насочи натам. Скоро видяха натрапника. Двама от мъжете застанаха в готовност да застрелят всичко, което помръдне, а кормчията внимателно приближи до малката лодка, докато прожекторът осветяваше всеки сантиметър от лющещата се боя. Южноафриканецът свали пушката и се разсмя.

— „Спутър“! Развалихме си играта заради някакъв „Спутър“!

— Какво зяпаш? И без това губеше.

Всички избухнаха в смях.

— Време е за абордаж! — напомни кормчията.

И тримата бяха опитни военни, които не допускаха забавлението да попречи на бдителността им. Смехът заглъхна и годините обучение си казаха думата. Охраната се изравни с лодката и двама от тях се прехвърлиха в нея, докато третият ги прикриваше. Провериха празната кабина, после отвориха люка на палубата и погледнаха долу.

— Няма никого — извика единият. После се облегна на перилата и запали цигара.

— Аз на твое място не бих висял дълго там — рече партньорът му.

— Върви по дяволите!

Легионерът се ухили и се върна в патрулната лодка.

— Както искаш. Само гледай да не си намокриш краката.

Южноафриканецът погледна към обувките си. От двигателния отсек течеше вода и пълнеше палубата. Лодката потъваше. Той изкрещя, с което предизвика бурния смях на другите двама. Кормчията отдалечи патрулната лодка, сякаш си тръгва, но докато онзи ругаеше на африкаанс^[1], се смили и се върна да го прибере.

Южноафриканецът скочи пъргаво вътре, а после и тримата загледаха лодката, която бързо потъваше. Водата вече беше стигнала до планшира. Скоро над водата остана да стърчи само мачтата. Накрая и тя се скри под вълните и единствено мехурчетата напомняха, че там е имало нещо.

— Добре, копелета, пошегувахте се. Хайде сега да се връщаме и да си отворим още една бутилка.

Кормчията включи радиото и докладва в командния център.

— Не разбирам — каза Макс, — когато го хванах на радара, това нещо се движеше по права линия.

— А ти пил ли си?

— Естествено, че съм пил.

Бяха дочули от охраната на комплекса, че островната операция е към своя край, и също поливаха новината.

— Това обяснява нещата.

— Ама…

— Около проклетия остров има силни течения. Може да е била подхваната от някое от тях.

— Сигурно — съгласи се Макс.

— Не мога да ти помогна, братле. Отдавна е под вода. Прибираме се.

— Оглеждайте се за „Гертруда“. Трябва да е някъде наоколо.

След секунди огромната перка проряза водата наблизо. Мъжете бяха свикнали да я виждат, но винаги се чувстваха неспокойни, когато беше наблизо. Притесняваше ги разрушителната й мощ и фактът, че действа автоматично. АПС спря на петнайсетина метра от тях. Сравняваше звуковия профил на патрулната лодка с информацията в базата си данни.

— Дано не активира торпедата.

Смях.

— Ще накарам рибите да проверят.

— Както желаеш. Ние вдигаме гълъбите от тук.

Моторите заръмжаха, лодката обърна и се насочи към кея.

Перката продължи да се движи напред-назад в успоредни линии. Сонарът й обследваше потъналата рибарска лодка и изпращаше картината към командния център. Макс наблюдава екрана няколко минути, после подаде команда на „Гертруда“ да възобнови нормалната си обиколка.

Няколко секунди, след като АПС се отдалечи, от кабината на потъналата лодка се измъкнаха две фигури и с енергични ритмични движения заплуваха към брега.