Клайв Къслър
Изгубеният град (6)

4

Остин закрепи последния водоустойчив сак върху палубата зад мехуроподобната кабина и отстъпи назад да огледа. Сиймобилът приличаше повече на механично муле, отколкото на високотехнологично подводно средство, но се надяваше импровизацията да свърши работа. Понеже нямаше представа колко души има под ледника, събра всички възможни водолазни снаряжения и друга екипировка, и се молеше да му стигне.

Даде знак на Франсоа, че е готов. Французинът стоеше наблизо с радиостанция в ръка и действаше едновременно като свръзка и преводач. Той му върна жеста и каза нещо по радиото. Френският пилот това и чакаше.

Хеликоптерът се вдигна във въздуха, увисна над кораба и спусна въже до палубата. Остин наведе глава от силния вятър на пропелера, грабна куката в края на въжето и я закачи за четириточковата осигурителна система. Заедно с другите от екипа вече бяха вързали платформата, сиймобила и останалия товар на едно, за да може хеликоптерът да ги вдигне наведнъж.

Даде знак с вдигнати палци. Въжето се опъна, а лопатите на пропелера бясно пореха въздуха. Въпреки оглушителния рев товарът се повдигна само с няколко сантиметра от палубата. Общото тегло на сиймобила, на платформата и на товара надвишаваше капацитета на хеликоптера. Остин направи знак на пилота да отпусне въжето.

— Кажи им да останат на място, докато измисля какво да правим! — изкрещя той в ухото на Франсоа, сочейки към хеликоптера.

Докато Франсоа превеждаше, Остин се обади по своята радиостанция на Дзавала, чийто хеликоптер кръжеше високо над кораба.

— Имаме проблем.

— Виждам. А колко хубаво щеше да бъде, ако разполагахме с тежкотоварен хеликоптер — отвърна той.

— Може и да не се наложи — рече Остин и изложи плана си.

Дзавала се засмя.

— Животът ми трябва да е бил много скучен, преди да те срещна.

— Е?

— Трудно — каза Джо, — адски опасно, дръзко, но не и невъзможно.

Остин не се съмняваше в способностите на приятеля си. Не, тревожеха го неизвестните променливи — промяна на вятъра, човешко невнимание или грешка в екипировката можеше да превърне внимателно пресметнатия риск в бедствие. Една объркана дума при превода и край. Затова щеше да се погрижи указанията да бъдат пределно ясни.

Дръпна Франсоа настрани и му каза какво иска от френския пилот. После го накара да повтори инструкциите. Франсоа кимна разбиращо. Предаде съобщението по радиостанцията и хеликоптерът се дръпна настрани, така че въжето да се опъне под ъгъл.

Хеликоптерът на Дзавала се приближи и също спусна въже, което Остин бързо закачи за товара. Погледна нагоре към хеликоптерите, за да се увери, че са достатъчно далеч един от друг. От вдигането на товара щяха допълнително да се сближат, а той не би искал двете машини да си оплетат лопатите.

Даде им знак да вдигат. Ревът на роторите беше оглушителен. Този път сиймобилът и платформата едва ли не подскочиха нагоре. Една педя. Две педи. Метър. Два метра. Пилотите ясно съзнаваха разликата в размера и мощността на машините си и изключително умело я компенсираха.

Издигнаха се бавно шейсетина метра над повърхността на езерото със странния товар, люлеещ се помежду им, след което се насочиха към сушата и се изгубиха сред тъмните скали на планината. Дзавала не спираше да коментира по радиото. Няколко пъти прекъсваше, за да коригира позицията си.

Остин слушаше със затаен дъх, докато не чу лаконичното: „Орлите кацнаха“.

Кърт и още неколцина мъже от екипажа скочиха в една малка лодка и излязоха на брега. Когато хеликоптерите се върнаха, той се качи при Дзавала, а френският пилот натовари хората от „Мумичуг“.

След няколко минути кацнаха до яркожълтия сиймобил, който стоеше на платформата пред входа на тунела. Остин внимателно наблюдаваше подготовката и вкарването му в наклонения тунел до ръба на водата. Запряха колелата и Остин излезе навън, за да говори с Лесар. По негова молба отговорникът на електроцентралата беше донесъл още една схема на тунелите. Разгънаха я на близкия плосък камък.

— Това са вътрешните алуминиеви подпори, за които ви казах. Ще ги намерите на стотина метра след входа. Има дванайсет тройки колони, разположени напряко на тунела, на около три метра разстояние между тройките.

— Сиймобилът е под два и четирийсет — каза Остин. — Ще трябва да режем само по една колона от всяка тройка.

— Карайте ги на зигзаг — посъветва го Лесар. — Тоест, не режете колоните в една и съща позиция. Както се вижда на тази схема, на това място таванът е най-тънък. Отгоре му тежат стотици тонове лед и скали.

— Помислил съм за това.

Лесар го погледна съсредоточено.

— След като ми изложихте плана си, се обадих в Париж и разговарях с един приятел в държавната енергийна компания. Той ми разказа, че построили тази част на тунела, за да се вкарат фургоните за лабораторията. Решено било по-нататък да не се използва за вход, тъй като с времето опасността от срутване се увеличава. Колоните са монтирани, за да се поддържа отворът за вентилация. Ето това ме безпокои. — Той прокара пръст по тавана на тунела на скицата. — Тук има голям нестабилен воден джоб. По това време на годината може да е по-голям и от обикновено. Ако системата от опори поддаде, целият таван може да се срути.

— Струва си риска.

— А помислихте ли, че може би напразно си рискувате живота? Хората вътре може да са мъртви.

— Няма да разберем, докато не ги открием, нали? — отвърна Остин с мрачна усмивка.

В погледа на Лесар се четеше възхищение. Този светлокос американец с поразителни сини очи беше или луд, или безкрайно уверен в способностите си.

— Явно много държите на тази жена.

— Познавам я едва от няколко дни, но имаме уговорка за вечеря в Париж и мисля да не я изпускам.

Лесар сви рамене. Всеки французин оценява галантността.

— През първите няколко седмици привличането между мъжа и жената е най-силно — когато още не са се опознали добре. Виждам, че приятелят ви вика.

Остин му благодари и се приближи до Дзавала, който чакаше на входа на тунела.

— Прегледах управлението на сиймобила. Доста е елементарно.

— Знаех си, че няма да имаш проблем — отвърна Остин и се огледа. — Време е да вдигаме чуковете, амиго.

Дзавала го изгледа кисело.

— Твърде много сериали гледаш.

Остин намъкна непромокаем гащеризон и тръгна по тунела, слагайки в крачка каската с подводен акустичен приемник. Дзавала му помогна да сложи акваланга и колана с тежести, след което му подаде ръка да се качи върху сиймобила.

Остин седна зад мехура върху саковете и нахлузи плавниците. Един мъж от екипажа му подаде лек подводен оксижен и голяма кислородна бутилка, която Остин закрепи с ластици за палубата. Дзавала влезе в кабината и вдигна палец.

— Готови за отлитане? — Остин изпробва приемника.

— Да, само дето се чувствам като момче в балона.

— Само кажи и си разменяме местата.

— Не, благодаря — засмя се Дзавала. — Изглеждаш роден каубой.

Остин потупа кабината. Беше готов.

Екипажът повдигна платформата и бавно спусна батискафа във водата, контролирайки скоростта му с помощта на две въжета. Колелата се потопиха изцяло и сиймобилът заплава. Екипажът рязко издърпа въжетата и едновременно с това избута сиймобила. Той се понесе свободно във водата и забръмча.

Използвайки двата странични маневрени мотора в опашния отсек, Дзавала завъртя сиймобила на триста и шейсет градуса и го насочи към тунела. Продължи напред, докато не стана достатъчно дълбоко, за да потъне изцяло. Като регулираше леко мотора за вертикална корекция, той натисна сиймобила надолу, докато корпусът му се скри под водата. Опашните мотори отново забръмчаха, батискафът се понесе напред и водата заля Остин и мехура.

Четирите халогенни прожектора в предната част играеха по оранжевите стени и тавана, а отразената светлина придаваше на водата кафеникав оттенък.

Остин чу металическия глас на Дзавала в слушалките:

— Все едно да се гмурнеш в кофа с развалена шоколадова заливка.

— Ще си го спомня следващия път, когато седна в сладкарница. Мислех си за нещо по-поетично, в стила на Данте. Като например слизане в Хадес.

— Е, поне в Хадес е топло и сухо. Колко остава до първите колони?

Остин се вгледа в мътната вода пред себе си и му се стори, че вижда проблясване на метал. Изправи се и се облегна на кабината, като се държеше за защитните перила.

— Мисля, че наближаваме.

Дзавала намали ход и спря на няколко метра пред първите три алуминиеви колони, всяка около петнайсет сантиметра широка, които препречваха пътя им. Остин взе оксижена и кислородната бутилка и изплува до тази в средата. Включи оксижена и синият пламък бързо преряза метала. Повтори същата операция в горната част на колоната, после я избута. Махна на Дзавала да тръгва, показвайки му пътя с ръце като служител на летището, насочващ самолет към хангара. След това продължи към следващите три колони.

Докато плуваше, Остин хвърляше предпазливи погледи нагоре към тавана и се опитваше да не мисли за хилядите литри вода и тонове лед, притискащи тънкия скален слой. Следвайки съвета на Лесар, той преряза дясната колона. Дзавала отново премина. Средна колона, лява колона. И отначало.

Работата вървеше гладко. Не след дълго на пода на тунела лежаха дванайсет колони. Остин зае мястото си в задната част на сиймобила и каза на Дзавала да ускори до максималната скорост от два възела и половина. Макар да се движеха не по-бързо от енергична походка, тъмнината и близостта на стените го караха да се чувства така, сякаш препуска с каляската на Нептун към морските бездни.

Мислите му се насочиха към трудната задача, която им предстои. Думите на Лесар кънтяха в ушите му. Французинът беше прав за силното привличане. Можеше да се окаже прав и за съдбата на хората под ледника.

Лесно беше да си оптимист горе, под слънчевите лъчи. Но колкото по-дълбоко се спускаха в потискащия мрак, толкова по-ясно съзнаваше, че цялата спасителна операция може би е напразна. Трябваше да признае, че няма голям шанс някой да оцелее толкова дълго на такова ужасяващо място. Неохотно се приготви за най-лошото.

 

 

В съня си Скай вечеряше с Остин в едно парижко бистро близо до Айфеловата кула. Той тъкмо й казваше: „Събуди се“, а тя отговаряше: „Аз не спя“.

— Събуди се, Скай!

Пак Остин. Същински досадник.

Остин се пресегна покрай виното и пастета и леко я пошляпна по бузата. Тя се ядоса и извика:

— Престани!

— Така е по-добре — отвърна той.

Клепачите й се вдигнаха наполовина като повредени капаци на прозорец и тя извърна лице от ослепителната светлина. Светлината се премести и тя видя лицето на Остин. Изглеждаше разтревожен. Внимателно стисна бузите й, докато устните й се разтворят, и пъхна мундщука на дихателния апарат между зъбите й.

В дробовете й потече въздух. Тя се съживи и видя, че Остин е коленичил досами нея. Носеше оранжев непромокаем гащеризон и нещо странно на главата. Той взе ръката й и внимателно уви пръстите й около малката бутилка с въздух.

После извади тръбата от собствената си уста.

— Можеш ли да останеш будна една минутка?

Тя кимна утвърдително.

— Добре. Ей сега се връщам.

Той се изправи и отиде до стълбите. В краткия миг, преди да се спусне във водата с електрическото си фенерче, видя другите, които приличаха на пияници, заспали след тежка вечер в парка.

След секунди във водата на стълбището се появи зловещо сияние и от там се подаде Остин, преметнал въже през рамото си. Той стъпи здраво на краката си и натегна въжето като руснак на Волга. Подът се оказа хлъзгав и той се подпря на коляно, но веднага отново се изправи. От водата се появи гумиран чувал, който той извади и просна навън като голяма риба. Последваха още чували.

Остин бързо ги отвори и раздаде на хората бутилките с въздух. Наложи се да разтърси някои, които бяха потънали в унес, но още с първите глътки кислород всички бързо се оживиха — лакомо поглъщаха животворния въздух, а металическият шум от клапите кънтеше в затвореното пространство наоколо.

Скай изплю мундщука.

— Ти пък какво правиш тук? — попита тя, както домакиня от висшето общество би се обърнала към натрапник на изисканото й тържество.

Той нежно я вдигна на крака и я целуна по челото.

— Ако ще камъни да валят от небето, Кърт Остин не би изпуснал среща за вечеря.

— Вечеря! Но…

Остин пъхна обратно мундщука в устата й.

— После ще говорим.

Той започна да отваря другите чували и да вади от тях непромокаеми гащеризони. Оказа се, че Ролинс и Търстън са водолази, и те помогнаха на останалите да се облекат и да нагласят екипировката си. Не след дълго всички бяха готови. Е, не приличаха на отряд от морски тюлени, помисли си Остин, но с малко късмет можеше и да успеят.

— Готови ли сте да си вървим у дома?

Те отговориха в хор, който проехтя нечленоразделно, но ентусиазирано в пещерата.

— Добре, след мен тогава.

Остин поведе жалкия на вид отряд от подводни гмуркачи по стълбите към наводнения тунел. Всички вежди бяха изненадано повдигнати към Дзавала и странния му светещ мехур.

Остин беше предвидил, че хората ще трябва да се държат за нещо. Преди да натрупат чувалите върху палубата на сиймобила, опънаха по нея рибарска мрежа. С много усилия успя да нареди странния си отряд по лице в редици като сардини в консерва.

Сложи Рено с ранената ръка в първата редица, точно зад кабината, между репортерите. Скай беше в средната редица между Ролинс и Търстън, най-опитните във водата. Той самият щеше да бъде зад нея, в третата редица между Льоблан, който изглеждаше силен като бик, и Роси, младият учен.

За всеки случай Остин прекара въжета и зад гърба на пасажерите си, сякаш бяха товар, който трябва да осигури. Сиймобилът на практика не се виждаше под плътно наредените тела, но това беше най-добрият вариант предвид ограниченото пространство. Накрая доплува отзад и се хвана зад Скай. Трябваше да може да се движи свободно, затова не се върза.

— Всички патета се наредиха — каза той в микрофона. — Стопаджиите са готови за потегляне.

Електрическите мотори забръмчаха и сиймобилът тръгна бавно напред: отначало едва — едва, след това ускори до нормална човешка крачка. Остин знаеше, че оцелелите са уморени до смърт. И макар да бе предупредил всички, че трябва да бъдат търпеливи, бавната скорост го влудяваше и сам трудно се придържаше към съвета си.

Той поне можеше да разговаря с Дзавала. Останалите бяха сами с мислите си. Сиймобилът напредваше по тунела, сякаш теглен от костенурки. От време на време им се струваше, че стоят на място, а стените бавно се движат покрай тях. Единственият звук беше монотонното бръмчене на моторите и бълбукането на мехурчетата. Едва не извика от радост, когато Дзавала съобщи, че вижда колоните отпред.

Остин вдигна глава.

— Спри преди тях. Ще сляза да те насочвам в слалома.

Сиймобилът спря. Остин се откачи от палубата и заплува напред. Първите колони блестяха на десетина метра пред тях. С леки ритмични движения на плавниците той достигна до тях и мина през пролуката. После се завъртя и започна да дава знаци на Дзавала като регулировчик.

Сиймобилът бавно премина между колоните. Дзавала леко зави, за да го насочи към следващия проход, само че загази. Претовареният батискаф реагира твърде мудно и се плъзна. С твърдата си ръка на контролния лост той го овладя и коригира посоката към отвора между колоните. Но точно когато преминаваше покрай тях, се опита да компенсира, сиймобилът се чукна в една от колоните и поднесе.

Остин се притисна до стената, докато Дзавала успее да спре сиймобила. После доплува до кабината.

— Май ти липсват часове на полигона — пошегува се той.

— Съжалявам, братле. Това нещо се управлява по-зле и от сал.

— Просто не забравяй, че не си на волана на „Корвета“.

— Де да бях — усмихна се Дзавала.

Остин погледна пасажерите, видя, че всички се държат, и отплува към следващите колони. Затаи дъх, но сиймобилът премина леко и безаварийно с целия си товар. Дзавала го управляваше умело и те успешно се справиха със следващите няколко колони. Остин броеше наум. Оставаха им още три.

Когато наближиха следващия набор от колони, той забеляза, че нещо не е наред. Присви очи и това, което видя, никак не го успокои. Беше прерязал средната колона, но другите две се бяха огънали. Някакво бързо движение привлече вниманието му и той погледна нагоре. През тесен процеп в тавана се вдигаха мехурчета.

Не беше нужно да е строителен инженер, за да се досети какво става. Подпорите не можеха да удържат. Таванът можеше да се срути всеки миг, погребвайки завинаги сиймобила и пътниците му.

— Джо, имаме проблем — каза Остин с възможно най-спокоен глас.

— Виждам — отвърна Дзавала, приведен напред. — Тези колони приличат на каубойски крака. Някаква идея как да минем?

— Както таралежите правят любов. Внимателно! Движи се точно след мен.

Остин преплува между огънатите колони, оставяйки достатъчно разстояние и от двете страни. Обърна се и засенчи очи от халогенните прожектори, после махна на Дзавала да тръгва. Приятелят му успешно насочи сиймобила през отвора, без да закачи нито една от колоните. Проблемът дойде от съвсем неочаквано място. Мрежата, която се влачеше накрая, закачи ръба на отрязаната колона. Усетил дръпването, Дзавала инстинктивно увеличи мощността, без да мисли.

Това беше най-голямата му грешка.

Сиймобилът се поколеба за миг, после мрежата се откъсна и той полетя с цялата си масивна тежест право към дясната колона от следващата тройка. Дзавала бързо компенсира, но беше късно. Повредената колона застрашително се изкриви.

Остин наблюдаваше как катастрофата се разгръща като на забавен кадър. Стрелна с поглед тавана и видя голям облак мехурчета.

— Бързо навън! — изкрещя той. — Таванът пада!

В ушите му прогърмяха ругатни на испански.

Дзавала подаде пълна мощност и се прицели между следващите колони. Мина на няколко педи от Остин. Той се протегна и се хвана за мрежата, мятайки се в различни посоки като холивудски каскадьор на дилижанс от Дивия запад.

Дзавала заложи на скоростта вместо на точността и внимателното насочване на сиймобила и закачи една от колоните. Ударът беше съвсем лек, но тя се огъна и пречупи. Остин тъкмо беше успял да издрапа на палубата и се държеше здраво, а сиймобилът се завъртя на триста и шейсет градуса и се върна в правилната посока.

Пред тях зееше още един отвор.

Дзавала мина чисто през него, без да докосне колоните. Но белята вече беше станала.

Таванът се сгромоляса с лавина от огромни камъни. Хиляди литри вода, насъбрала се в джоба на ледника, се изляха в тесния тунел. Мощната вълна блъсна сиймобила и го изтика напред като листо през бент.

Вълната се носеше към изхода със сиймобила на гребена си.

Не подозирайки каква драма се разиграва в мрачните дълбини под ледника, хората от екипажа се бяха върнали при хеликоптерите. Беше останал един-единствен мъж, който да наглежда входа. Той тъкмо бе излязъл от тунела да глътне малко въздух, когато чу грохота отвътре. Краката му реагираха по-бързо от мозъка и го отнесоха далеч зад една скала. В този момент сиймобилът се изстреля от изхода на тунела във въздуха.

Вълната се изля с пълната си мощ, оставяйки сиймобила на сухо. Замаяни и разбити, пътниците отвързаха въжетата и скочиха долу. Изплюха мундщуците на кислородните бутилки и напълниха дробовете си със свеж въздух.

Дзавала излетя от кабината и се втурна назад към тунела. Отстъпи крачка встрани пред вторичната вълна, която се изля от тунела, изхвърляйки тяло в оранжев гащеризон. Напуканата маска на Остин беше завъртяна настрани. Каската с комуникатора беше паднала, а водата я въртеше като топка на плажа.

Дзавала го хвана и го изправи на крака.

Остин се олюляваше като пиян моряк, а очите му напомняха на стъклени топчета. Започна да плюе вода и да кашля, лаейки като мокро куче.

— Казах ти, Джо. Липсват ти часове на полигона.

Час по-късно пристигна и френският спасителен отряд. Хеликоптерът се спусна устремно пред електроцентралата като орел рибар, зърнал шаран. Още преди ските му да докоснат земята, отвътре изскочиха шестима енергични и сурови на вид алпинисти, екипирани с въжета и карабинери. Шефът на екипа обясни, че носят катерачна екипировка, защото разбрали, че има пострадали на ледника, не под него.

Когато му казаха, че вече няма нужда от тях, той сви рамене и философски отговори, че и най-добрият отряд от планински спасители би бил безполезен за водно спасяване. После извади две бутилки шампанско, които носеше. Вдигнал високо чаша, рече, че все пак ще има и други възможности: по планините постоянно закъсваха хора.

След импровизираното тържество Остин нагледа връщането на сиймобила на „Мумичуг“, а после двамата с Дзавала отидоха в електроцентралата. Всички оцелели бяха превозени там, за да си вземат душ и да хапнат топла храна. Облечени в разноцветни дрехи, събрани от тук от там, те се събраха в стаята за почивка, за да разкажат какво се е случило.

Репортерите пуснаха записите от нападението над Рено, но всички бяха с лошо качество и лицето на въоръжения мъж се виждаше много размазано. Аудиокасетата също не даваше кой знае каква информация, освен кратката размяна на реплики между Рено и нападателя.

Остин лекуваше цицините и синините си с бутилка белгийска бира от килера на електроцентралата. Седеше, подпрял брадичка с ръка, и усещаше как гневът му нараства, докато Скай и останалите се опитваха да си припомнят подробности за хладнокръвното деяние, което едва не обрече няколко невинни човека на смърт под леда.

— Това е работа за полицията — каза Друе, началникът на електроцентралата, след като чу цялата история. — Властите трябва да бъдат уведомени незабавно!

Остин си замълча. Докато полицаите пристигнат, всички следи щяха да са изстинали повече от бирата в ръката му.

Рено бързаше да си тръгне. Размахвайки ръката си, сякаш е смъртно ранен, той си проби път и си намери място на хеликоптера на електроцентралата. Ролинс и репортерите нямаха търпение да разкажат историята, която значително надхвърляше откриването на замръзналото тяло. Те извикаха чартърния хидроплан, който ги докара на ледника.

Пилотът разкри една от загадките. Каза, че докато чакал при езерото репортерите да се върнат от ледника, един едър мъж се появил на брега със „Ситроена“ на Льоблан и казал, че останалите ще преспят тук, но той трябва незабавно да се прибере у дома.

Загледана в отлитащия хидроплан, Скай се разсмя:

— Видя ли Рено? Как само използваше ранената си ръка, за да избута другите и да се качи пръв.

— Подигравателният ти тон ми подсказва, че няма да ти липсва — каза Остин.

Тя се престори, че си мие ръцете.

— Хубаво отърване от лошия боклук, казваше баща ми.

Лесар стоеше до Скай и с тъжни очи гледаше как хидропланът се отдалечава към долината между два планински върха.

— Е, мосю Остин, аз трябва да се връщам на работа — каза той. — Благодаря ви за вълнението, което вие и приятелите ви донесохте на това самотно място.

Остин стисна здраво ръката му.

— Спасителната операция не би била възможна без вашата помощ — отвърна той. — Не мисля, че това място ще остане самотно за дълго. Когато историята се разчуе, тук ще се напълни с журналисти и полиция.

Лесар изглеждаше по-скоро щастлив, отколкото подразнен от тази перспектива.

— Така ли мислите? — грейна той. — Сега, ако ме извините, трябва да вървя, за да се подготвя за посетителите. Ако желаете, мога да се погрижа камионът да ви закара до езерото.

— Нека се разходим — предложи Скай. — Трябва да взема нещо, което оставих в централата.

— Този господин явно не е доволен от своите петнайсет минути слава — изкоментира Дзавала за Лесар. — А сега, ако повече нямате нужда от услугите ми…

Остин сложи ръка на рамото му.

— Не ми казвай, че ще избягаш от това райско местенце, за да се върнеш в Шамони при френските целувки.

Дзавала проследи с поглед Скай.

— Струва ми се, че не съм единственият, който се наслаждава на местните деликатеси.

— Има много, докато те настигна, Джо. Първата ни среща с младата дама тепърва предстои.

— Е, аз съм последният, който би застанал на пътя на една истинска любовна история.

— И аз така — съгласи се Остин, като го изпрати до хеликоптера. — Ще се видим в Париж!