Клайв Къслър
Изгубеният град (32)

30

Скай беше малко момиченце, когато баща й я заведе в катедралата „Парижката света Богородица“. Тогава за първи път видя гаргойл. Гротескното лице, гледащо я злобно от корниза, приличаше на чудовище от най-страшните й кошмари. Успокои се едва когато баща й обясни, че гаргойлът е просто един улук. Тя се учуди защо скулпторът не е изваял нещо по-красиво, но бързо се отърси от детските си страхове. Сега, когато отвори очи, гаргойлът от неспокойните й сънища се беше върнал. И не само това, той й говореше.

— Добре дошла, мадмоазел — каза жестокият глас на сантиметри от нея. — Липсвахте ни.

Лицето принадлежеше на Марсел, гологлавият шеф на частната армия на замъка Фошар.

— Ще се върна след петнайсет минути — добави той. — Не ме карайте да чакам.

Скай се огледа и видя, че се намира в същата стая, в която се преоблече като котка за маскения бал. Последното, което си спомняше, беше как върви към дома си. Опита се да се съсредоточи и си спомни изгубените американци, ужилването по хълбока, черната пелена пред очите си.

Божичко, беше отвлечена!

Тя седна на леглото и спусна крака на пода. Усещаше метален вкус в устата си, може би от химикала, който й бяха инжектирали. Пое си дълбоко въздух и се изправи. Стаята се завъртя пред очите й. Олюлявайки се, стигна до банята и повърна в мивката.

Погледна се в огледалото и едва разпозна отражението си. Лицето й беше призрачнобяло, а косата — мръсна и разпиляна. Изплакна устата си, наплиска лицето си със студена вода и се почувства малко по-добре. Вчеса косата си с пръсти и пооправи, доколкото беше възможно, дрехите си.

След няколко минути Марсел влезе, без да чука, и й направи знак да го последва. Тръгнаха по дългите, застлани с пътеки коридори, докато стигнаха до двете редици портрети. Скай потърси с поглед портрета на Жул Фошар, но на мястото му зееше празно петно. Спряха пред кабинета на мадам Фошар.

Марсел се усмихна странно, после почука и отвори вратата. Бутна Скай вътре и тя видя, че не е сама. На бюрото с гръб към нея седеше руса жена и гледаше през прозореца. Когато чу затварянето на вратата, тя се обърна и се взря в Скай.

Жената беше около четирийсетгодишна, със светла кожа и остри сиви очи. Червените, почти сладострастни устни се разтвориха и казаха:

— Добър ден, мадмоазел. Очаквахме завръщането ви. Тръгнахте си по такъв зрелищен начин.

На Скай й се зави свят. Зачуди се дали не халюцинира заради инжекцията.

— Седнете — покани я жената, като посочи стола пред бюрото.

Скай се подчини, движейки се като зомби.

Жената я погледна развеселено.

— Какво има? Изглеждате смутена.

По-скоро объркана, помисли Скай. Гласът, който излизаше от устата на тази жена, беше гласът на мадам Фошар. Да, беше изгубил характерната за възрастта дрезгавост, но беше същият. През главата на Скай минаваха най-невероятни мисли. Да не би Расин да има дъщеря? Възможно ли е това да е талантлив вентрилок?

Накрая дар словото й се върна.

— Това някакъв номер ли е?

— Няма номер. Всичко е такова, каквото го виждате.

— Мадам Фошар? — попита Скай с треперещ глас.

— Същата, скъпа — отвърна жената със злорада усмивка. — Само че сега аз съм млада, а ти си стара.

Скай още не можеше да повярва.

— Трябва да ми дадете номера на пластичния си хирург.

В очите на мадам Фошар припламна искра, но само за миг. Тя стана и грациозно заобиколи бюрото. Наведе се, взе ръката на Скай и я допря до бузата си.

— Кажи ми дали наистина мислиш, че това е работа на хирург.

Кожата й беше топла и стегната, със съвършен тен и без следа от бръчки.

— Невъзможно! — прошепна Скай.

Мадам Фошар пусна ръката й, изправи се и се върна на мястото си. Изпъна дългите си, тънки пръсти, за да види Скай опънатата им кожа.

— Не се бой, не полудяваш. Аз съм същият човек, който покани двама ви с мистър Остин на маскения бал. Вярвам, че той е добре.

— Не знам — отвърна предпазливо Скай. — Не съм го виждала от няколко дни. Как…

— Как се превърнах от сбръчкана бабичка в млада красавица ли? Дълга история — каза Расин със замечтан поглед. — Нямаше да бъде толкова дълга, ако Жул не беше избягал с шлема. Щяхме да си спестим десетки години изследвания.

— Не разбирам.

— Ти си специалистката по антики. Кажи ми какво знаеш за шлема.

— Че е много стар. На петстотин години или повече. От изключително висококачествена стомана. Може да е било използвано желязо от метеорит.

Мадам Фошар повдигна вежди.

— Много добре. Шлемът е изработен от звезден метал и е спасил не един Фошар в битка. Бил е претопяван и преработван през вековете и предаван през поколенията на истинските лидери в семейство Фошар. По право принадлежеше на мен, не на брат ми Жул.

На Скай й трябваха няколко секунди да проумее думите.

— Брат ви!

— Точно така. Жул беше с една година по-млад от мен.

Скай се опита да пресметне наум, но в главата й беше същински водовъртеж.

— Никога не питай една дама за възрастта й — усмихна се само с устни мадам Фошар. — Но ще ти спестя усилията. Минала съм стоте.

Скай поклати глава невярващо.

— Скептицизмът ти ме обижда — каза мадам Фошар, макар изражението й да говореше точно обратното. — Искаш ли да чуеш подробности?

Скай беше раздвоена между научното си любопитство и отвращението си.

— Видях какво се случи с Кавендиш, само защото знаеше твърде много за вас.

— Лорд Кавендиш беше досадник и приказливец. Но ти се ласкаеш, мила. Когато станеш на моите години, ще се научиш да гледаш на нещата в правилната им перспектива. Мъртва не си ми нужна. Живата стръв винаги е по-примамлива.

— Стръв? Но за какво?

— Не за какво, а за кого. За Кърт Остин, разбира се.

 

 

Малко след пет часа работният ден на лозята на Фошар, започнал още при първите лъчи на слънцето, приключи. Докато берачите се прибираха в примитивните си общежития, от хълмовете заприиждаха натоварени с грозде камиони, които се събраха пред портата в електрическата ограда. Отегчен пазач им махаше с ръка да минават и камионите се насочваха към бараката, където гроздето щеше да бъде разтоварено, за да се смачка, да ферментира и да се бутилира.

Когато последният камион спря пред бараката, от него скочиха двама души и хукнаха към гората. Доволни, че никой не ги забеляза, Остин и Дзавала се опитаха да изтупат калта от дрехите си и да избършат гроздовия сок от лицата и ръцете си, но без особен успех.

Дзавала изплю пръстта, с която беше пълна устата му.

— За последен път се оставям Траут да ме убеди в някой от откачените си планове! Приличаме на лилав вариант на Сините мъже.

Остин вадеше гроздови зърна от косата си.

— Трябва да признаеш, че беше гениално хрумване. Кой би очаквал да се маскираме като чепки грозде?

Планът на Пол беше наглед елементарен. Двамата с Гамей направиха още една обиколка на лозята, само че с Остин и Дзавала, скрити на задната седалка. Спряха да кажат „здрасти“ на Маршан, с когото се запознаха още първия път. Докато си бъбреха с него, камионът спря пред колата им. Остин и Дзавала изчакаха да го натоварят, а после се измъкнаха крадешком от колата, качиха се в каросерията на движещия се камион и се заровиха в гроздето.

Мрачните гори сякаш бяха извадени от роман на Толкин. Остин носеше малко устройство, на което би завидял и магьосникът Гандалф. Миниатюрният GPS щеше да ги отведе право до замъка с точност от няколко метра. Все пак в началото използваха прост компас, за да излязат от гората в правилната посока.

Гората беше гъста, обрасла с бодливи храсти и треви, в които краката се оплитаха, сякаш Фошар някак бяха успели да заразят със злината си и растителността наоколо. Слънцето се спускаше все по-ниско над хоризонта и гората притъмняваше. Двамата мъже вървяха в сумрака, препъваха се в корените, а острите като игли тръни закачаха дрехите им. Най-сетне излязоха от гората и се озоваха върху пътека, която водеше до доста използвани релси. Остин често поглеждаше GPS–a. Скоро съзряха светлини между дърветата.

Свиха зад последните дървета и наблюдаваха пазача, който вървеше покрай рова. Щом мъжът се скри зад стената на замъка, Остин включи хронометъра на часовника си.

— Имаме късмет — рече Дзавала, — само един часови.

— Това не ми харесва. Краткото ми познанство със семейство Фошар ме убеди, че не се отнасят нехайно към охраната.

Още по-подозрително беше, че мостът над рова беше спуснат, а решетката на портата — вдигната. Водата във фонтана ромолеше мелодично. Цялото това спокойствие някак противоречеше на впечатленията му от последната му визита тук, когато летеше с „Ролс Ройс“-а под дъжд от куршуми. Сега всичко изглеждаше прекалено гостоприемно.

— Мислиш, че е капан ли?

— Липсва само голямо парче сирене.

— Какви са вариантите?

— Не са много. Можем да се върнем или да продължим напред, като се стремим да вървим една крачка пред лошите.

— Аз хапнах достатъчно грозде — рече Дзавала. — Ти не спомена нищо за стратегиите за бягство.

Остин го потупа по рамото.

— Предстои ти вълнуваща обиколка на замъка Фошар, а ти вече си мислиш как да си тръгнеш!

— Прощавай, но аз не мога да бъда безгрижен като теб. Надявам се на по-достойно оттегляне от плаване с „Ролс-Ройс“ в ров с вода.

Остин потръпна от спомена.

— Добре, ето какъв е планът. Ще предложим размяна на Емил и Скай.

— Не е зле като идея, само дето ти удави Емил.

— Мадам Фошар не знае. А когато разбере, ние отдавна ще сме изчезнали оттук.

— Не те ли е срам, да блъфираш с възрастна дама! — Дзавала сви замислено устни. — Харесва ми, но какво ще правим, ако не захапе? Ще викнем полиция?

— Де да беше толкова просто. Представяш ли си как ченгетата тропат на портата и охраната казва: „Моля, претърсете навсякъде“. Влизал съм в подземията: там можеш да укриеш цяла армия. Ще минат седмици, преди да открием Скай.

— А времето не е на наша страна.

Остин се замисли.

— Един час струва колкото сто години — каза той, като погледна часовника си.

— Това от твоите философски книги ли е? Остин учеше философия и етажерките в бунгалото му на брега на Потомак бяха претъпкани със съчиненията на велики мислители.

— Не, нещо, което доктор Маклийн ми каза веднъж.

В този момент пазачът се появи от другата страна на замъка и прекъсна разговора им. Остин спря хронометъра. Бяха минали точно шестнайсет минути.

Веднага щом пазача започна следващата си обиколка, Остин даде сигнал на Дзавала. Двамата се втурнаха през откритото пространство покрай рова, стигнаха до моста и влязоха в двора. Движеха се в сенките покрай стената и с черните си дрехи почти не се забелязваха. Прозорците на първия етаж на замъка светеха, но наоколо нямаше никаква охрана, което още повече засили подозренията на Остин.

Инстинктите и този път не го подведоха. Когато Дзавала стигна до вратата на стълбището към укрепленията, се оказа, че за разлика от предния път, сега тя беше широко отворена и приветливо ги канеше да се качат на стената и да пресекат тясното мостче до кулата. Остин обаче имаше други планове. Той поведе Дзавала по калдъръма към задната част на замъка и двамата слязоха по малките каменни стълби до обкована в желязо дървена врата.

Остин натисна дръжката. Беше заключена. Извади малка ръчна дрелка и трионче от раницата си, проби няколко дупки и изряза кръгъл отвор. Бръкна с ръка, напипа резето и го вдигна. Лъхна ги миризма на гнило като от устата на мъртвец. Включиха фенерите си, влязоха и затвориха след себе си.

Слязоха по няколко стълбища. Остин спря за кратко при тъмниците, където Емил бе демонстрирал кървавата си почит към Едгар Алан По. Махалото се клатеше над дървената маса, но от злощастния лорд Кавендиш нямаше и помен.

Остин влезе по погрешка в няколко задънени коридора, но като цяло безпогрешното му чувство за ориентация го водеше в правилната посока. Скоро прекосиха костницата и се насочиха към оръжейната. И тук вратата беше отключена. Остин я отвори и Дзавала влезе. Напомнящата на катедрала зала тънеше в мрак, с изключение на мъждиво сияние от дъното на кораба, което се отразяваше от лъснатите брони и оръжия.

Дзавала огледа витрините.

— Уютно! Харесва ми съчетанието на готика и тежък метал. Кой е дизайнерът?

— Същият, който работил и за маркиз дьо Сад.

Двамата мъже прекосиха залата, минавайки покрай смъртоносните реликви, на които се крепеше богатството на Фошар. С приближаването им до рицарите светлината се усилваше. Остин вървеше напред и когато стигна до тях, съзря Скай.

Тя седеше в груб дървен стол, покрай който бяха наредени мангали. Ръцете и краката й бяха здраво вързани с въже, а устата й беше залепена с тиксо. От двете й страни стояха лъскави брони, сякаш готови да я защитават от свирепа атака.

Очите на Скай се разшириха и тя заклати яростно глава. Остин тъкмо посегна да извади ножа си, за да я освободи, когато мерна нещо с периферното си зрение. Бронята от дясната му страна се движеше.

— Мамка му! — изруга той поради липсата на по-добра идея.

Дрънчейки на всяка крачка, рицарят вдигна ръката с меча и продължи да настъпва като робот към Остин. Той направи няколко стъпки назад.

— Някакви идеи? — попита Дзавала.

— Не и ако не носиш отварачка за консерви.

— Ами пистолетите?

— Много шум ще вдигнем.

Другата броня също оживя и тръгна към тях. Приближаваха учудващо бързо. Остин осъзна, че ножът ще му помогне колкото и клечка за зъби. Скай се бореше отчаяно на стола си.

Остин не беше готов да го накълцат като салам. Той наведе глава и се затича като американски футболист към по-близката броня, удряйки я с цялата си тежест право в коленете. Бронята се олюля, изтърва меча и падна назад със страшен трясък. Обитателят й потрепна с крака и замръзна на място.

Другият се поколеба. Дзавала повтори маневрата на Остин със същата ефективност. Втората броня също се стовари на пода. Остин побърза да среже въжетата, с които беше вързана Скай, а Дзавала се наведе над двамата злополучни рицари.

— С един удар — рече той гордо. — Колкото по-големи са, толкова по-тежко падат.

— Оказа се, че часовете гледане на футболни мачове не са отишли напразно.

— А ти се притесняваше за шума! Тези двамцата вдигнаха дандания като скелети, правещи любов на ламаринен покрив.

Остин сви рамене и внимателно отлепи тиксото от устата на Скай. Помогна й да стане. Тя се изправи на треперещите си крака, прегърна Остин и го дари с една от най-дългите и горещи целувки, които някога бе преживявал.

— Мислех, че вече никога няма да те видя! — каза тя.

От сенките в дъното се чу сребрист смях и от там се появи висок строен силует на жена, чието лице бе покрито с воал. Прозрачната тъкан стигаше чак до петите й. През воала проникваше светлина и очертаваше идеалната й фигура.

— Очарователно, безкрайно очарователно! — каза тя. — Но трябва ли всеки път да идвате и да си отивате с такъв драматизъм, мосю Остин?

Зад жената пристъпи Марсел с автоматичен пистолет в ръка. От ъглите се появиха още шестима въоръжени мъже. Марсел взе пистолетите на Остин и Дзавала.

Остин погледна безжизнените брони на пода.

— Като гледам тая купчина ламарина, не съм единственият със склонност към драматизъм.

— Знаете, че обичам театъра. Присъствахте на маскения ми бал.

— Маскеният бал…

Тя бавно вдигна булото от лицето си. Косата й, която имаше вид на изпредена от златни нишки, падна тежко върху раменете й. После бавно и прелъстително свали целия воал, сякаш развиваше скъп подарък. Беше облечена в дълга бяла рокля. На тънкия й кръст проблясваше златен колан с триглав орел. Остин се взря в студените й очи и сякаш го удари мълния.

Макар да знаеше за тайните разработки, свързани с ензимите от Изгубения град, логичният му мозък беше отказал да ги приеме докрай. По-лесно му беше да си представи, че при неправилна употреба формулата на Философския камък може да създаде кошмарни мутанти, отколкото да си представи, че може да превърне един смъртен в удивително красиво, богоподобно същество. Дори да допуснеше, че тя може да удължава живота, през ум не му минаваше, че ще може да върне времето назад с петдесет години.

Най-сетне Остин си възвърна дар словото.

— Виждам, че работата на доктор Маклийн се е оказала много по-успешна, отколкото някой е очаквал.

— Не го прехвалвайте. Той беше по-скоро като акушер при раждането. Самата формула за живота, който гори в мен, беше създадена, преди той да се роди.

— Изглеждате много различно отпреди няколко дни. Колко време бе нужно за преобразяването?

— Формулата за удължаване на живота е прекалено силна, за да се приеме наведнъж. Необходими са три дози. Първите две постигнаха това, което виждате, в рамките на двайсет и четири часа. Предстои да взема и третата.

— Защо ви е да позлатявате роза?

Расин беше поласкана от комплимента.

— Третата доза прави траен ефекта от първите две. Един час след нея ще започна пътя си към вечността. Но стига сме говорили за химия. Защо не ме представите на красивия си приятел? На него май му е трудно да си прибере очите обратно в главата.

Дзавала не беше виждал мадам Фошар в предишното й, по-възрастно въплъщение. Разбираше само, че се намира в присъствието на една от най-ослепителните жени, които някога бе срещал. Измърмори нещо на испански, а в крайчеца на устните му заигра усмивка. Всичките дула на света не можеха да попречат на възхищението му от жена, тъй съвършена във всеки физически аспект.

— Това е колегата ми Джо Дзавала. Джо, запознай се с Расин Фошар, собственик на тази уютна купчина от камъни.

— Мадам Фошар? — Дзавала зяпна от изненада.

— Да, нещо не е наред ли?

— Не, просто имах други очаквания.

— Мосю Остин без съмнение ме е описал като стара торба кокали. — В очите й проблясваха студени пламъци.

— Нищо подобно — възрази Дзавала, попивайки с поглед елегантната й фигура и поразителните й черти. — Каза, че сте очарователна и интелигентна.

Отговорът му явно й достави удоволствие, защото тя се усмихна.

— НАМПД явно подбира служителите си не само по уменията, но и по галантността им. Забелязах това качество и у вас, мосю Остин. Затова бях сигурна, че ще се върнете да спасите дамата на сърцето си. — Тя погледна лилавите петна по кожата им. — Ако сте искали да опитате гроздето ни, можеше просто да си купите бутилка вино, вместо да се къпете в него.

— Цената ми е непосилна — отвърна Остин.

— Наистина ли мислехте, че можете да се промъкнете незабелязано в замъка? Камерите ви уловиха още щом пресякохте моста. Марсел обаче мислеше, че ще се качите по стената.

— Много мило от ваша страна да оставите вратата отключена.

— Оказахте се прекалено умни да захапете стръвта, а и ни изненадахте, че се ориентирахте в катакомбите. Знаехте, че замъка се охранява. Какво се надявахте да постигнете?

— Да си тръгна с мадмоазел.

— Е, смелото ви романтично начинание не успя.

— Така изглежда. А може би в името на романтиката ще ми предложите утешителна награда. При първата ни среща обещахте някой ден да ми разкажете повече за семейството си. В замяна с радост ще ви разкажа това, което знам пък аз.

— Няма начин да се мерите с това, което знам аз за вас, но се възхищавам на дързостта ви. — Тя замълча за миг, скръсти ръце и леко потърка брадичката си. Остин си спомни, че и като възрастна правеше същия жест, когато се замисли. Мадам Фошар се обърна към Марсел и му нареди: — Отведи другите.

— На твое място не бих го направил — каза Остин и застана пред Скай. Марсел и останалите въоръжени мъже пристъпиха напред, но мадам Фошар им даде знак да спрат.

— Кавалерството ви не знае граници, мосю Остин. Не се бойте, приятелите ви ще бъдат съвсем наблизо и ще можете да ги виждате. Искам да поговоря с вас насаме.

Тя му посочи освободения от Скай стол и щракна с пръсти. Двама от мъжете донесоха тежко средновековно кресло, напомнящо на трон, и тя се настани в него. Каза на Марсел нещо на френски и част от охраната отдалечи двамата пленници на известно разстояние, докато другите отнесат броните.

— Сега сме само двамата. Наясно сте, че ако направите нещо глупаво, хората ми ще убият приятелите ви.

— Нямам намерение да мръдна и пръст. Очертава се твърде интригуваща среща, за да я прекратя толкова скоро.

— Знаете колко обичам костюмите. Харесва ли ви?

Остин, противно на волята си, не можеше да откъсне очи от мадам Фошар. Тя изглеждаше изумително, като изящна восъчна фигура, при която всички важни детайли са идеални, с изключение на един. Бездушните като стоманата, от която Фошар и мечовете и броните си.

— Просто не приемам хладнокръвните убийци — повдигна изписаните си вежди. — Мосю Остин, много странен начин да флиртувате мен.

— Далеч съм от тази мисъл.

— Жалко! Имала съм много любовници през последния един век, но вие определено сте един от най-привлекателните мъже, които съм срещала. — Тя замълча и се вгледа в лицето му. — А също така и опасен, което ви прави още по-привлекателен. Но първо изпълнете вашата част от сделката. Кажете ми какво знаете.

— Знам, че вие и семейството ви сте наели доктор Маклийн да открие еликсира на живота, който той наричаше Философския камък. Междувременно сте убивали всички, които се изпречат на пътя ви, и сте създали група диви мутанти.

— Добро резюме, но това е само повърхността.

— Разкажете ми тогава подробностите.

Тя замълча, а спомените й се понесоха през годините.

— Родът ми води началото си още от минойската цивилизация, процъфтявала преди голямото вулканично изригване на остров Санторини. Предците ми били жреци и жрици в минойския култ на богинята змия. Кланът на змията бил могъщ, но заради борбите за власт сме били прогонени от острова. Настанили сме се в Кипър, където сме навлезли в оръжейния бизнес. Змията се превърнала в копие, Ланс, а после във Фошар.

— Как стигнахте от копията до мутантите?

— Това беше логичното развитие на оръжейния бизнес. Към началото на века „Ланс“ направиха лаборатория, в която да се опитат да създадат супервойник. Американската гражданска война показала, че окопните войни ще стигнат до задънена улица. Първо едната страна напада, после другата, завоювайки съвсем малки територии. Войниците щяха да отстъпват пред автоматичните оръжия, които тъкмо се разработваха. Искахме войник, който ще превзема окопите без страх, като викингски воин. Освен това той трябваше да бъде изключително бърз и издръжлив, и раните му бързо да заздравяват. Пробвахме формулата върху няколко доброволци.

— Като Пиер Льован?

— Името не ми е познато — намръщи се тя.

— Капитан Льован е бил френски офицер. Един от първите мутанти, резултат от вашите експерименти.

— Да, започвам смътно да си спомням. Един дързък и красив младеж?

— Ако го видите сега, няма да го познаете.

— Не бързайте да ме съдите. Всички те бяха доброволци; войници, които се вълнуваха при мисълта, че могат да се превърнат в супергерои.

— А знаеха ли, че освен свръхчовешка сила ги очаква и драстична промяна във външността?

— Това никой не знаеше. Проучванията не бяха достатъчно напреднали. Но формулата все пак проработи. Даде на войниците наистина свръхчовешка сила и бързина, но след това се превърнаха в неконтролируеми агресивни зверове.

— Зверове, които могат да живеят вечно.

— Удължаването на живота се оказа неочакван страничен ефект. Още по-вълнуващо бе, че формулата обещаваше обратимост на състаряването. Щяхме да я усъвършенстваме много отдавна, ако не беше Жул.

— Оказа се, че той има съвест?

— Оказа се, че е глупак! — каза тя с неприкрита злоба. — Реши, че откритията ни могат да бъдат дар за човечеството. Опита се да убеди мен и останалите от семейството да прекратим подготовката за война и да огласим формулата. Аз организирах семейството срещу него. Той избяга със самолета си и взе със себе си документи, които ни уличаваха в подклаждане на войната, за да ни изнудва с тях, но беше прихванат и свален.

— А защо е взел и шлема?

— Шлемът беше символ на властта. Предаваше се между лидерите в семейството от поколение на поколение. С действията си той изгуби правото да носи шлема и беше длъжен да ми го предаде.

Остин се облегна назад и сложи ръце зад тила си.

— Значи Жул е ликвидиран, а заедно с него и заплахата, че машинациите на семейството могат да бъдат разкрити. Вече не е можел да сложи край на проучванията ви.

— Напротив, вече им беше сложил край. Унищожи изчисленията ни за основната формула и ги гравира върху шлема. Умно. Много умно! Трябваше да започнем всичко отначало. Имаше милион възможни комбинации. Запазихме мутантите живи с надеждата, че някой ден могат да ни разкрият тайната. Работата ни беше прекъсната от войните и депресията. По време на Втората световна война бяхме на косъм от успеха, но лабораторията ни бе бомбардирана от съюзнически самолети. Върнаха ни десетки години назад.

Остин се подсмихна.

— Войните, които сами сте разпалили, са осуетили проучванията ви. Не може да не сте забелязали иронията.

— Де да бях.

— А междувременно вие остарявахте.

— Да, остарявах — каза тя с несвойствена тъга в гласа. — Изгубих красотата си и се превърнах в кудкудякаща старица. И все пак упорствах. Постигнахме известен напредък в забавянето на остаряването, който споделих с Емил, но дамата с косата продължаваше да ни дебне. А бяхме толкова близо. Опитвахме се да създадем правилния ензим, но не докрай успешно. И тогава един от учените ми чу за ензимите от Изгубения град. Това сякаш беше липсващата брънка. Купих компанията, която правеше изследванията, и ангажирах доктор Маклийн и колегите му да работят денонощно по въпроса. Построихме подводница, която да събира микроорганизми, и направихме лаборатория.

— Защо поръчахте убийствата на учените от екипа на Маклийн?

— Не сме първите, които се освобождават от определени учени, за да си осигурят мълчанието им. Британското правителство все още разследва смъртта на учените, които са работили по проект за космическа отбрана. Ние бяхме създали група мутанти, а учените заплашваха да разгласят новината. Затова се отървахме от тях.

— Единственият проблем бил, че не са си довършили работата. Простете, но цялата тази работа ми напомня на цирк.

— Имате известно право. Допуснах грешка да оставя всичко на Емил. Голяма грешка наистина. Когато взех нещата отново в свои ръце, върнах доктор Маклийн и създадох нов научен екип. Те успяха да възстановят голяма част от работата.

— Емил ли беше виновен за наводняването на тунела под ледника?

— Моя грешка отново. Не му бях казала за истинското значение на шлема и той така и не се постара да го намери, преди да наводни тунела. За щастие, мадмоазел Лабел го беше взела и сега той е у мен. Даде ни липсващата информация и затворихме лабораторията. Както виждате, и ние допускаме грешки, но се учим от тях. За разлика от вас. Избягахте веднъж от тук, но се върнахте.

— Не съм сигурен, че това е грешка.

— Какво искате да кажете?

— Чували ли сте се наскоро с Емил?

— Не! — За първи път на лицето й се изписа съмнение. — Къде е той?

— Пуснете ни и с радост ще ви кажа.

— Изяснете се, моля.

— На път за тук се отбих до ледника. В момента Емил е задържан.

— Срамота! — каза тя, повдигайки пръсти. — Жалко, че не сте го убили.

— Блъфирате! Говорим за сина ви все пак.

— Няма нужда да ми напомняте за семейния ми дълг — отвърна студено тя. — Не ме интересува какво ще стане с Емил, нито с малоумния му приятел Себастиан. Емил планираше да ми отнеме властта. Щеше да се наложи сама да го унищожа. Ако сте го убил, сте ми направил услуга.

Остин се почувства така, сякаш току-що му се е паднал чифт двойки на игра на покер с високи залози.

— Трябваше да се досетя, че змиите понякога изяждат собствените си яйца.

— Не можете да ме засегнете с глупавите си обиди. Въпреки вътрешните си търкания, семейството ни е ставало все по-силно през вековете.

— Леейки реки от кръв.

— Какво ни интересува кръвта? Тя е най-лесно заменимата суровина на света.

— Някои биха поспорили.

— Представа си нямате в какво сте се забъркали — изсумтя мадам Фошар. — Мислите си, че ни познавате? Много пластове остават невидими за вас. Родът ни датира от зората на човечеството. Докато вашите прадеди са чоплели гнили дънери в търсене на ларви, първият Ланс вече бил измислил острието от кремък, закрепвал го на колове и го продавал на съседите си. Ние принадлежим на всички и на никой конкретно. Продавали сме оръжия на гърците срещу персийците и на персийците срещу гърците. Римските легиони са прекосили цяла Европа, размахвайки нашите мечове. А сега ще станем господари на времето и ще го подчиним на волята си, също както някога сме направили със стоманата.

— Добре, вие ще живеете още сто или хиляда години, а после какво?

— Въпросът не е колко дълго живееш, а какво правиш с времето си. Защо не се присъедините към мен, мосю? Находчивостта и куражът ви ме възхищават. Може дори да намеря място и за приятелите ви. Помислете си. Безсмъртие! Нима това не е най-съкровеното ви желание?

— Синът ви ми зададе същия въпрос.

— И?

През лицето на Остин премина хладна усмивка.

— Единственото ми желание е да пратя вас и приятелите ви при него в ада.

— Значи все пак сте го убил! — Мадам Фошар плесна с ръце. — Добра работа, мосю Остин, както и очаквах. Предполагам, се досещате, че предложението ми не беше сериозно. Ако съм научила нещо през последния век, то е, че съвестните хора винаги са опасни. Много добре! С приятелите ви поискахте да участвате в моята драма. Така да бъде! В замяна на това, че ме отървахте от сина ми, няма да ви убия веднага. Ще ви позволя да присъствате на зората на новия ден на земята. — Тя бръкна в роклята си и извади малка кехлибарена стъкленица. Вдигна я над главата си и каза: — Вижте, еликсирът на живота.

Остин си мислеше за друго: последните думи на Маклийн. Очите му леко просветнаха.

— Безумният ви замисъл никога няма да се осъществи — каза той тихо.

Расин го изгледа яростно и сви презрително устни.

— Кой ще ме спре? Вие ли? Как смеете да противопоставяте жалкия си интелект на мъдрост, трупана цял век?

Тя отвори стъкленицата, допря я до устните си и изпи съдържанието й. Лицето й сякаш засия с аура. Остин я погледна изумено за миг, съзнавайки, че става свидетел на чудо, но бързо се отърси от магията. Расин забеляза, че той натисна хронометъра на часовника си.

— Може спокойно да го изхвърлите — каза тя подигравателно, — в моя свят времето няма да има никакво значение.

— Простете, че ще пренебрегна съвета ви, но в моя свят времето все още има голямо значение.

Тя го изгледа, отметнала високомерно глава, след това даде знак на Марсел. Той се приближи и отведе тримата пленници в катакомбите.

Когато дървената врата се отвори и Марсел ги подкара навътре в коридорите, в ума му проблесна предупреждението на френския пилот: „Фошар имат минало“.

Остин погледна часовника си и се помоли на боговете, бдящи над глупаците и авантюристите, което често е едно и също. С малко късмет злото семейство нямаше да има бъдеще.

Расин грабна един факел от стената и се втурна през вратата. Опиянена от свободата на преоткритата си младост, тя слезе грациозно по стълбите към катакомбите. Ученическото й въодушевление странно контрастираше с мрачната атмосфера, влажните стени и покритите с лишеи тавани.

Зад Расин вървяха Скай, Остин и един пазач, който следеше всяко негово движение, после Дзавала и още един пазач. Най-отзад крачеше Марсел, дебнещ като овчарско куче някой да не се отклони. Процесията мина покрай костницата и тъмниците, а след това слезе по стълбите още по-дълбоко в катакомбите, пълни с тежък и застоял въздух.

След последното стълбище се озоваха в тесен, сводест проход, дълъг трийсетина метра, който ги отведе до каменна врата. Двамата пазачи я отместиха. Отвори се тихо, сякаш беше монтирана на релси. Докато вървяха по следващия коридор, Остин се опита да прецени възможностите за бягство и стигна до извода, че такива няма. Поне засега. Пол и Гамей Траут бяха инструктирани да чакат, докато ги повика.

Идеше му сам да се срита. Сгреши в преценката си. Расин беше безскрупулна, беше поръчала убийството на брат си, но той дори не подозираше, че ще се отнесе така безчувствено към съдбата на собствения си син. Погледна към Скай. Тя се владееше добре — беше прекалено заета да маха паяжините от косата си, за да мисли за бъдещето. Единствено, за което Остин се молеше в момента, бе да не се наложи тя да плати за погрешните му преценки.

Проходът отново свърши с каменна врата. Расин мина през нея и размаха факела във въздуха. Пламъкът запращя и освети каменна плоча, широка около шейсет сантиметра, която сякаш стърчеше в празното пространство от ръба на пропаст.

— Наричам го Моста на въздишките — каза Расин, а гласът й отекна в бездната. — Много по-стар е от този във Венеция. Чуйте! — Вятърът виеше долу като хор от изгубени души и развяваше дългата й сатенена коса. — Най-добре не спирайте.

После тръгна смело напред по плочата.

Скай се поколеба. Остин я хвана за ръката и двамата заедно последваха трепкащия пламък от факела в ръцете на Расин. Вятърът издуваше дрехите им. Разстоянието беше по-малко от десет метра, но те се чувстваха така, сякаш трябва да изминат десет километра над пропастта.

Дзавала, който беше роден атлет и бивш боксьор, премина по моста с увереността на опитен въжеиграч. Пазачите, включително Марсел, пристъпваха бавно и отдалеч личеше, че не харесват тази част от задълженията си.

Стигнаха до здрава дървена врата, която ги изведе от мрежата от тунели. Озоваха се сред някакво огромно пространство. Въздухът беше сух и наситен с ухание на борове. Намираха се на пътека, широка около три метра. Расин се приближи до ниската стена между две масивни квадратни колони и махна на другите да я последват.

Пътеката всъщност представляваше най-горният ред на амфитеатър. Към арената се спускаха още три реда седалки, осветени от наредени в кръг факли. Местата бяха заети от стотици безмълвни зрители.

Остин гледаше огромното открито пространство през една арка.

— Пълна сте с изненади, мадам Фошар.

— Малко са страничните хора, допуснати до светая светих на семейство Фошар.

Страхът на Скай за момент отстъпи пред научното й любопитство.

— Това е точна реплика на Колизеума — каза тя. — Подредбата на колоните, аркадата, всичко е направено по същия начин, с изключение на размерите.

— Точно така — потвърди Расин. — Умалена версия на Колизеума, построена от носталгия от римския проконсул в Галия, на когото му липсвали домашните развлечения. Когато предците ми избирали място за замъка си, си помислили, че ако построят дома си върху земята, на която гладиаторите са проливали кръвта си, ще могат да попият от военния им дух. Семейството ми е внесло някои подобрения като например уникална вентилационна система, но иначе всичко си е така, както са го намерили.

Остин беше озадачен от зрителите. Очакваше да чуе приглушени разговори, шумолене, покашляния. Но цареше пълна тишина.

— Кои са тези хора? — попита той.

— Нека ви запозная.

Слязоха надолу по ронливите стълби. Щом стигнаха до нивото на земята, един от пазачите отвори желязната врата и преминаха през малък тунел. Расин обясни, че това е пътят, по който минавали гладиаторите и артистите. Озоваха се на кръгла арена, покрита с фин бял пясък.

В средата на арената имаше правоъгълен мраморен подиум висок около метър и половина. От двете му страни имаше издълбани стъпала. Остин тъкмо разглеждаше безжизнените лица на пазачите, наредени около арената, когато чу възклицанието на Скай и усети стисването на ръката й.

Проследи погледа й към първия ред пейки. На жълтите пламъци на факлите се виждаха скелетни усмивки и пергаментови лица. Изведнъж осъзна, че стои пред публика от мумии. Всички редове бяха заети от съсухрени тела, които гледаха към арената с отдавна мъртви очи.

— Всичко е наред — каза той с равен глас, — няма да те наранят.

Дзавала беше зашеметен.

— Това е просто огромна гробница.

— Признавам, че съм имал и по-жизнена публика — отвърна Остин, а после се обърна към мадам Фошар. — Джо е прав. Вашата светая светих не е нищо повече от един мавзолей.

— Напротив! — възрази Расин. — Намирате се на най-свещената земя за нашето семейство. Именно на тази арена предизвиках Жул през 1940 година. Тук той се изправи и заяви, че ще се подчини на желанието на семейния съвет. И ако Емил не се бе провалил, щях да наредя тялото му до другите, за да види триумфа ми.

Остин се опита да си представи как Жул Фошар отчаяно защитава благото на човечеството пред глухите уши на останалите от семейството.

— Нужна му е била голяма смелост да се изправи срещу вас — отбеляза той.

Расин не обърна внимание на коментара. Завъртя се като балерина. Явно се чувстваше у дома си сред всички тези мъртъвци. Показа им някои от лицата отхвърлили апела на Жул преди почти сто години.

— Простете, ако не се просълзявам — каза Остин, — но като ги гледам, май още не са преодолели родоотстъпничеството на брат ви.

— Това не бе просто родоотстъпничество. Той тръгна срещу хилядолетната ни история. Когато семейството ни се върнало във Франция с кръстоносците, сме преместили и предците си тук. Нужни са били години и дълги кервани, прекосили хиляди километри от Близкия Изток, докато мумиите най-сетне стигнали до мястото на вечния си покой.

— Защо сте си правили целия този труд за купчина кожи и кости?

— Семейството ни винаги е мечтаело за вечен живот. Също като египтяните предците ми са вярвали, че ако тялото се запази, животът ще продължи и след смъртта. Мумифицирането е бил един от първите предшественици на криониката. Само че древните балсамирали телата с борова смола, вместо с течен кислород, както сега. — Тя погледна над рамото на Остин. — Виждам, че гостите ни са започнали да пристигат. Можем да започнем церемонията.

Към арената прииждаха призрачни фигури, облечени в бели роби. Бяха около две дузини, по равно мъже и жени, с бели коси и сбръчкани лица, които изглеждаха съвсем малко по-млади от мумиите. Те целуваха ръка на мадам Фошар и се нареждаха в кръг около подиума.

— Вече познавате тези хора — каза Расин, — срещнахте ги на маскения ми бал. Това са наследниците на старите фамилии от оръжейния бизнес.

— В костюми изглеждаха по-добре.

— Времето не прощава никому, но днес те ще се превърнат в елита, който ще управлява света заедно с мен. Марсел пък ще ръководи частната ни армия.

Остин се засмя. Новодошлите се обърнаха изумено.

— За това ли е цялата работа? Световно господство?

Расин го изгледа като разгневена Медуза.

— Смешно ли го намирате?

— Не сте първите мегаломани, на които им се иска да превземат света. Хитлер и Чингиз Хан отдавна са ви изпреварили. Но единственото, което са постигнали, е да пролеят много кръв, нищо повече.

Расин си възвърна самообладанието.

— Представете си обаче как би изглеждал светът днес, ако бяха безсмъртни.

— Не като свят, в който повечето хора биха искали да живеят.

— Грешите! Достоевски е бил прав, като е казал, че човечеството винаги ще се стреми да намира личности, които да боготвори. Когато световният океан се превърне в зеленясало блато, нас ще ни приветстват като спасители. Не се и съмнявам, че в НАМПД вече знаят за подводната чума, която се разпространява като рак в океана.

— Горгоновата трева?

— Така ли я наричате? Колоритно название, при това доста точно.

— Проблемът не е известен на населението. Вие как разбрахте за него?

— Колко сте жалък! Аз го създадох. Сам по себе си дългият живот не може да ми даде властта, която жадувам. Учените ми случайно откриха мутиралите водорасли. Когато ме осведомиха, разбрах, че това е идеалното средство да осъществя плана си. Превърнах Изгубения град в плантация.

Остин определено се възхити на разнопосочните усилия на коварния й ум. Тя вървеше една стъпка пред всички останали.

— Затова ли се опитахте да потопите експедицията на Океанографския институт?

— Разбира се! Не можех да позволя тези глупаци да осуетят плановете ми.

— Искате да станете императрица на света, щом той потъне в хаос?

— Именно! Когато държавите банкрутират, съсипвани от глад и политическа анархия, аз ще избавя света от тази напаст.

— Казвате, че можете да унищожите водораслите?

— Със същата лекота, с която мога да убия вас и приятелите ви. Смъртните ще боготворят безсмъртните, които ще бъдат създадени тази вечер тук. Тези хора ще се върнат в родните си страни и постепенно ще превземат властта. Ние ще бъдем висши същества, чиято мъдрост ще бъде дългоочакваният заместител на демокрацията с нейното непостоянство и изисквания към обикновените хора. Ние ще бъдем богове!

— Полубогове, които живеят вечно? Тази перспектива не ми звучи никак примамливо.

— За вас и приятелите ви — не. Но не унивайте. Може да ви оставя да живеете в леко променено състояние. Може би като домашни любимци. Достатъчни са няколко дни, за да превърнеш човек в ръмжащ звяр. Процесът е наистина впечатляващ. Ще бъде забавно да наблюдавате как се променя приятелката ви. Интересно, дали и тогава ще искате да я прегръщате?

— Не бих заложил на това. Еликсирът може да не ви стигне.

— Невъзможно. Моите лаборатории ще продължат да произвеждат толкова, от колкото се нуждая.

— Имате ли пресни новини от острова?

— Няма нужда. Хората ми там знаят какво да правят.

— Хора там вече няма. Лабораториите ви са унищожени. Бях там и го видях с очите си.

— Не ви вярвам!

Остин се усмихна, но коралово сините му очи бяха безкрайно сериозни.

— Мутантите избягаха и набързо видяха сметката на полковник Стрега и подчинените му. Разбиха лабораториите ви, но те бездруго щяха да ви бъдат безполезни, защото островът и подводницата ви вече са в ръцете на британските военноморски сили. Водещият ви учен доктор Маклийн е мъртъв, застрелян от собствените ви хора.

Расин дори не трепна.

— Няма значение. С ресурсите, с които разполагам, мога да построя нови лаборатории на други острови. Що се отнася до Маклийн, така или иначе щях да се отърва от него, както и от всички останали. Вече имам формулата и тя лесно може да бъде възпроизведена. Аз спечелих, а вие и приятелите ви изгубихте.

Остин погледна часовника си.

— Жалко, че никога няма да видите утопията си — каза той, възвърнал самоувереността си.

— Изглежда, минаването на времето много ви вълнува — отбеляза Расин. — Да не би да ви задържам? Среща ли имате?

Остин я погледна право в очите, които излъчваха нажежена до червено ярост.

— Не, вие имате среща.

Тя се озадачи.

— Така ли? И с кого?

— Не с кого, а с какво. Това, от което се страхувате най-много.

Изражението на Расин стана още по-студено.

— Аз не се страхувам от нищо и от никого!

Тя се обърна рязко и се приближи до подиума.

Двойка с бели коси бяха пристъпили напред от кръга около платформата. Жената носеше табличка с кехлибарени стъкленици, подобни на тази, която Расин изпи в оръжейната. Мъжът държеше кутия от тъмно резбовано дърво с инкрустиран триглав орел от слонова кост.

Скай стисна още по-здраво ръката на Остин.

— Това са хората, които ме отвлякоха в Париж — прошепна тя. — Какво ще правим?

— Ще чакаме. — Той погледна отново часовника си, макар да бе минала едва минута от предния път.

Събитията се развиваха прекалено бързо. Остин започна да обмисля отчаян план. Спогледаха се с Дзавала, за да му даде знак да бъде нащрек. Джо лекичко кимна, че е разбрал. Следващите минути щяха да бъдат решаващи.

Расин бръкна в кутията и извади шлема. Чуха се тихи овации, докато тя се изкачваше по стълбите на подиума. Расин вдигна високо шлема, постави го на главата си и се огледа наоколо.

— Изминахте дълъг път до това светилище и се радвам, че всички успешно сте преминали по Моста на въздишките.

От събраното множество се чу приглушен смях.

— Няма значение. На връщане ще имате сили да скочите през пропастта. Скоро всички ние ще бъдем богове и простосмъртните ще ни се кланят, неспособни дори да си представят безмерното ни могъщество и мъдрост. Аз бях това, което сте вие сега. Но скоро и вие ще бъдете това, което съм аз сега.

Мадам Фошар свали шлема и последователите й попиваха красотата й с жадни, ненаситни очи.

— Аз приех последната доза от формулата само преди час. Сега, мои приятели, които сторихте толкова много за мен, е ваш ред. Вие ще изпиете истинския Философски камък, еликсира на живота, който мнозина напразно са търсили през вековете!

Жената с подноса започна да обикаля подиума. Нетърпеливи ръце се протягаха към стъклениците.

Остин чакаше напред да пристъпят Марсел и останалите от охраната. Тогава за кратко вниманието им щеше да бъде отвлечено от пленниците към прекрасното светло бъдеще, което ги очаква. Съмняваше се, че дори Марсел би устоял на вълнението. Остин се приближаваше с едва доловими стъпки към най-близкия пазач. Онзи вече беше омагьосан от спектакъла на подиума и беше свалил оръжието.

Ето че подадоха стъклениците на Марсел и хората му.

Остин възнамеряваше да скочи върху него и да го събори на земята, а Дзавала да грабне Скай и двамата да избягат към тунела. Съзнаваше, че това си е чисто самоубийство, но го дължеше на приятелите си, задето ги въвлече във всичко това. Той даде знак на Джо с очи и се подготви за скок. В този момент през тълпата се понесе тих шепот.

Допрели стъклениците до устните си, последователите на мадам Фошар бяха вперили очи в подиума.

Расин вдигна ръка към тънката си шия, сякаш нещо застана на гърлото й. В очите й се четеше неразбиране. После дланите й попипаха бузите. Кожата й сякаш се сгърчваше. След секунди стана жълта и сбръчкана, сякаш е поля киселина.

— Какво става? — попита Расин. Тя докосна косата си. Може да беше от светлината, но вместо златна, сега тя изглеждаше платинено бяла. Подръпна я леко с дългите си, хищнически пръсти, и в ръката й остана сив кичур. Тя го погледна с ужас. Бръчките по лицето й се умножаваха като по засъхваща кал. — Кажете ми какво става!

— Тя пак остарява! — прошепна някой, но думите му отекнаха като вик.

Расин се обърна. Очите й губеха блясъка си и хлътваха все по-дълбоко. Ръцете й заприличаха на сухи съчки, а шлемът натежа в изнемощялата й ръка. Тялото й започна да се сгърбва, сякаш се смаляваше. Красивото й доскоро лице стана безформено, а мраморната й кожа се покри със старчески петна. Напомняше на жертва на скоротечна болест.

Най-сетне мадам Фошар проумя какво се случа с нея.

— Не! — опита се да извика тя, но гласът й беше пресипнал. — Неееее!

Краката й вече не можеха да я държат и тя падна на колене, после се захлупи по лице. Запълзя напред и протегна костеливата си ръка към Остин.

Той не беше безразличен към ужаса й, но именно Расин беше виновна за смъртта и нещастието на много хора. В погледа му нямаше и капка съжаление. Дамата с косата трябваше отдавна да я е застигнала.

— Желая ви приятен път към вечността — каза той.

— Откъде знаехте? — изхриптя тя.

— Маклийн ми каза. Програмирал е формулата така, че всъщност да ускорява състаряването. Третата доза от еликсира води до състаряване с един век в рамките само на час.

— Маклийн… — изсъска тя, потрепери и застина безжизнено.

В последвалата тишина последователите й свалиха стъклениците от устните си и ги пуснаха на земята.

Една жена изпищя и се спусна към тунела. Марсел и хората му бяха пометени от множеството, което побягна в паника.

Остин се хвърли върху най-близкия пазач и го повали с дясно кроше. Дзавала грабна Скай за ръката и тримата се затичаха, пробивайки си път през тълпата.

Марсел видя, че пленниците се опитват да избягат и хладнокръвно започна да стреля. Откосът мина през цялото множество от бели роби, покосявайки ги като невидим бич Божи, но и тримата вече бяха успели да се скрият в тунела.

Докато Скай и Дзавала тичаха към стълбите, Остин простреля ключалката, за да я блокира и да залости вратата, и ги последва. Куршумите звънтяха в металните решетки и заглушаваха виковете на умиращите.

Остин спря на първото ниво и каза на Джо и Скай да не го чакат. После сви в прохода, водещ към редовете за зрителите. Марсел и останалите главорези не си губиха времето с вратата, а намериха по-пряк път — изкачиха се по стената, която отделяше първия ред пейки от арената.

Остин се изкачи до следващото ниво. Дзавала и Скай го чакаха. Извика им да продължават и се втурна през прохода към следващия ред пейки. Марсел и хората му също бързо напредваха нагоре, събаряйки мумиите по пътя си.

Злополучният шеф на частната армия вдигна очи и като видя Остин, нареди на хората си да стрелят.

Остин бързо се скри. Куршумите надупчиха стената над главата му. Марсел щеше да го настигне след минути. Трябва някак да го спре.

Остин излезе смело напред. Преди Марсел и останалите да се опомнят, той взе един горящ факел, замахна с всичка сила и го хвърли напред. Пламъкът описа дъга и избухна в искри, когато се приземи сред групичка от мумии.

Напоените с борова смола древни останки мигом избухната в пламъци. Огънят се извиси във въздуха, а ухилените трупове експлодираха като фойерверки. Целият амфитеатър пламна и въоръжените мъже се завтекоха надолу, за да спасят кожите си. Марсел обаче не отстъпи. Продължи да стреля, докато стената от пламъците не го обгърна и автоматът му не замлъкна.

Огънят за секунди обхвана имитацията на Колизеума. Всички редове горяха, а във въздуха се издигаха черни облаци гъст дим. Настъпи неописуем ад. Остин имаше чувството, че е отворил вратата на нажежена ковашка пещ. Свел ниско глава, той побягна към стълбите. Димът лютеше на очите му и той не виждаше почти нищо, докато тичаше към най-горния ред на амфитеатъра.

Дзавала и Скай го чакаха нетърпеливо в началото на прохода, който водеше към катакомбите. Тримата се спуснаха по изпълнения с дим тунел, опипвайки стените, докато стигнаха до пропастта и Моста на въздишките.

Дзавала носеше факел, но той беше на практика безполезен сред черните кълба, излизащи от тунела. После изобщо угасна. Остин падна на колене и ръце и започна да опипва в мрака пред себе си. Пръстите му докоснаха твърда, гладка повърхност и той каза на другите двама да го последват. Опипвайки ръбовете на каменния мост, те запълзяха по тясната ивица в непрогледна тъмнина.

Горещият вятър, духащ откъм пропастта, този път беше наситен със задушлив пушек. Около тях се носеха сажди. Кашляйки, тримата бавно и мъчително стигнаха до отсрещната страна.

Връщането през катакомбите беше същински кошмар. Лабиринтът беше пълен с дим и трудно се ориентираха по преплетените коридори, но благодарение на факлите, които събраха по пътя, успяха да стигнат до костницата. На Остин и през ум не му бе минавало, че някой ден ще се радва да я види. Пътят към двора щеше да ги изведе от замъка, но не беше сигурен, че ще успее да го намери, затова предпочете да следва прохода към оръжейната.

Надяваше се, че въздухът там ще бъде по-свеж, отколкото в катакомбите, но когато стигнаха до залата, се оказа, че тя е пълна с гъста мъгла от сив дим. Задушливите пари нахлуваха през дузината отдушници по стените. Остин си спомни думите на Расин за вентилационната система на подземния амфитеатър и предположи, че е свързана с вентилацията на самия замък.

Все още се виждаше сравнително ясно и тримата тичешком пресякоха залата. Излязоха през двойните врати и тръгнаха на прибежки по коридорите, докато стигнаха до галерията с портрети. Изрисуваният таван беше покрит от гъсти кълба дим, а температурата се доближаваше до тази в Сахара.

На Остин никак не му харесваше това и постоянно подканяше другите да побързат. Най-после стигнаха до входната врата и с радост откриха, че е отключена.

Изскочи на двора и поеха въздух с пълни гърди.

През отворената врата в замъка нахлу свеж въздух. Подхранен от кислорода, нажеженият въздух в галерията с портрети избухна със силен тътен. Пламъците запълзяха по стените, изпепелявайки маслените портрети на многобройните поколения Фошар.

Из задимения двор тичаха мъжки фигури — охраната на Расин. Всички обаче бяха заети да спасяват живота си и никой не обърна внимание на Остин и приятелите му. Тримата прекосиха двата моста и спряха чак при гротескния фонтан, където потопиха глави в хладната вода, за да отмият саждите от лютящите си очи и да успокоят раздразнените си гърла.

За няколко минути пожарът се разрасна. Докато тримата се отдалечаваха по алеята към гората, чуха силех грохот, сякаш тектонските плочи се наместваха една спрямо друга. Обърнаха се и видяха, че огромната сграда беше напълно обгърната от пламъци, с изключение на кулите, които се издигаха предизвикателно над черните облаци.

После и те се скриха в дима. Чу се втори тътен, още по-силен, последван от приглушен рев. В небето се издигнаха нови пламъци. За миг въздухът над замъка се избистри и Остин видя, че кулите също са изчезнали.

Замъкът се бе сринал до основи, а над руините беше надвиснал гъст облак с формата на гъба. Навсякъде валяха сажди, а облакът се гърчеше и извиваше като жив.

— Мили боже! — извика Скай. — Какво стана?

— Домът на Ъшър — рече Остин.

Скай изтри очите си с края на блузата си.

— Какво каза?

— Разказът на По. Семейство Ъшър и домът им били гнили до мозъка на костите си. Също като Фошар, и те се сринали под тежестта на делата си.

Скай погледна към мястото, на което доскоро се издигаше замъкът.

— Русо май ми допада повече.

Остин я прегърна. Тримата поеха по дългия път към цивилизацията. Няколко минути, след като излязоха от гората, чуха рев на мотор. След малко пред очите им се появи хеликоптер. Бяха твърде изморени да бягат и само го изгледаха апатично. Той кацна пред тях и отвътре се показа Пол Траут.

— Да ви предложа транспорт?

Остин кимна.

— Ако може, и душ.

— И една текила — допълни Дзавала.

— И вана — присъедини се Скай.

— Всичко по реда си — успокои ги Траут и ги поведе към хеликоптера. Гамей, която седеше зад контролните лостове, им се усмихна ослепително.

Закопчаха коланите и след секунди хеликоптерът се вдигна над дърветата, направи кръгче около черната димяща дупка, където някога се намираше замъкът Фошар, и ги понесе към свободата.

Никой повече не погледна назад.