Метаданни
Данни
- Серия
- Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lost City, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Манушева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sabisabina 2014
- Разпознаване и корекция
- egesihora(2014)
Издание:
Клайв Къслър, Пол Кемпрекос. Изгубения град
Американска. Първо издание
ИК „Pro book“, София, 2012
ISBN: 978-954-2928-188
История
- —Добавяне
27
Самолетът излетя призори, но вместо към Лондон, се насочи направо към Париж. Остин успя да убеди Мейхю да променят курса. Каза, че няма време за подробности, но въпросът е на живот и смърт.
Мейхю му зададе само един въпрос:
— Свързано ли е с нещата, които обсъждахме снощи?
— Възможно е да се окаже много тясно свързано.
— Тогава, надявам се, ще ме информирате развоя на събитията, нали?
— Ще ви докладвам по същия начин, както на шефовете си в НАМПД.
Мейхю се усмихна и двамата си стиснаха ръцете.
Преди обяд кацнаха на летище „Шарл дьо Гол“. Двамата Траут потеглиха към замъка Фошар, Остин и Дзавала взеха чартърен полет до старото алпийско селце близо до ледника.
По-рано Дзавала се беше свързал с приятелката си Дениз във френския парламент. След като изтръгна от него обещание да се видят отново, тя им уреди катер, който да ги чака в селото. Качиха се с него по реката и привечер бяха в подножието на Льо Дормьор. Не желаеха да привличат внимание и затова намалиха скоростта, когато стигнаха до мъгливите, огледално спокойни води на езерото. Движеха се бавно и безшумно покрай малките айсберги, но на Остин му се струваше, че тихият четиритактов двигател е гръмогласен като човек, крещящ в катедрала.
Той насочи лодката към хидроплана, закотвен на няколко метра от брега. Когато се изравниха, Остин се прехвърли на него и надникна в кабината. Беше модел „Авиан Отер“ с място за девет пътника. Три от седалките бяха затрупани с водолазна екипировка, което потвърждаваше думите на Лесар, че го използват като платформа за гмуркане. Остин се върна в катера и огледа брега. Нищо не помръдваше. Продължиха още малко напред и скриха лодката зад една скала. После двамата с Дзавала тръгнаха пеша към електроцентралата.
Взеха съвсем малко багаж: вода, енергийни десертни блокчета, пистолети и муниции. Въпреки това стигнаха до централата по тъмно. Вратата на портала беше отключена. Вътре в сградата беше съвсем тихо, чуваше се само бръмченето на турбината. Остин бавно се завъртя, заслушан в приглушеното ръмжене, което се носеше от недрата на планината. Коралово–сините му очи се присвиха.
— Нещо не е наред — каза той. — Турбината работи.
— Това е електроцентрала — напомни му Дзавала, — не е ли в реда на нещата?
— Да, при обичайни обстоятелства. Но Лесар ми каза по телефона, че ще се опита да я спре. Загубата на енергия би трябвало да притесни шефовете в централното управление и да изпратят някого на проверка.
— Може да е размислил.
Остин скептично поклати глава.
— Надявам се някой да не го е принудил.
След като огледаха офиса и жилищните помещения, двамата се запътиха към контролната зала. Остин спря пред вратата. Беше тихо, но интуицията му подсказваше, че вътре има някого. Извади пистолета си, даде знак на Дзавала да направи същото и влезе.
Тогава видя Лесар. Изглеждаше заспал, но дупката от куршум в гърба му говореше друго. Дясната му ръка беше протегната и почти докосваше опръсканите с кръв бутони, с които е щял да спре генератора.
На лицето на Остин се изписа едва сдържан гняв. Мълчаливо се закле, че някой ще плати за смъртта на този благороден французин, благодарение на чийто професионализъм успяха да спасят Скай и другите учени от наводнения тунел под ледника. Докосна шията му. Тялото беше студено. Вероятно е бил убит, малко след като се е обадил на Остин.
Фактът, че изобщо не е имал шанс да го спаси, не утеши Кърт. Той се приближи до монитора, на който се виждаше схема на системата от тунели, и седна пред екрана, за да разгледа движението на вода през тях. Лесар се беше справил блестящо със задачата да отводни тунела на обсерваторията с помощта на сложна схема за отклоняване на водите от ледника.
— Има цветен код — обясни той на Дзавала. — Мигащите сини линии обозначават мокрите тунели, а червените — сухите. Ето това е тунелът, който използвахме за спасителната операция.
Дзавала се наведе над рамото му и проследи с пръст виещия се път от помощния тунел на обсерваторията до електроцентралата.
— Същински лабиринт. Ще има доста навеждане и прескачане.
— Представи си го като нещо средно между лунапарк и водна атракция. Трябва да излезем там, където нашият приятел Себастиан взриви защитната врата. Оттам до обсерваторията е съвсем близо. Сега лошите новини. Очакват ни петнайсет-двайсет километра през тунелите.
— Може да ни отнеме часове. Или по-дълго, ако изгубим.
— Не е задължително — каза Остин, спомняйки си нещо, което Лесар му беше казал за доктор Льоблан.
Остин направи разпечатка на схемата от екрана, погледна тъжно към тялото на Лесар и двамата с Дзавала излязоха от контролната зала. След секунди бяха на наблюдателната площадка, откъдето Лесар му беше показал мощта на топящите се от ледника води. Течението, което тогава бе напомнило на Остин за река Колорадо, сега се беше превърнало в тесен поток, няколко метра на ширина и не повече от трийсет сантиметра дълбок.
Доволен, че тунелът е пресушен, той поведе Дзавала обратно през залата и излязоха от централата. Извървяха няколкостотин метра до гаража от ламарина, подпрян на скалния планински склон. Вътре имаше два автомобила: камионът, който беше взел Остин при първата му визита в електроцентралата, а до него, под найлоново покривало — любимият „Ситроен 2С“ на доктор Льоблан.
— Запознай се с Фифи.
— Фифи?!
— Принадлежи на един от глациолозите. Изпитва специални чувства към нея.
— Виждал съм и по-красиви жени, но винаги съм смятал, че най-важното е характерът.
С извития си покрив и капак, издръжливият малък „Ситроен 2С“ беше една от най-забележителните коли в историята на автомобилостроенето. Дизайнерът заявил, че иска „четири колела под чадър“ — кола, която може да пренесе кошница с яйца през разорана нива, без да ги счупи. Очевидно и Фифи беше виждала трудни пътища. Задните й калници бяха очукани, а червената боя, избледняла почти до розово, беше надраскана от пясъка и камъните. Въпреки това излъчваше самоуверената жизненост на жена, която никога не е била красива, но се чувства безкрайно сигурна в способността си да се справя с живота.
Ключовете бяха на таблото. Качиха се и запалиха без проблем. Поеха по чакълестия път в подножието на склона, докато стигнаха до висока двойна врата. Остин погледна картата и видя, че се намират на място, отбелязано като „Porte de Sillon“. Не беше сигурен как точно се превежда това, но предположи, че огромните изкопни машини все трябва да са влизали и излизали отнякъде.
Тежките стоманени врати бяха добре балансирани и се отвориха с лекота. Остин подкара през тунела. Воят на малкия двигател кънтеше в тунела, който водеше право в недрата на планината, подминаваше турбинната зала и се включваше в главната система от подземни проходи. Ако не беше картата, щяха да се загубят в плетеницата от разклонения. Дзавала се справяше майсторски като навигатор въпреки тежкия крак на Остин върху газта и резките му завои. Петнайсет минути след влизането им в тунела Дзавала му каза да направи ляв завой на следващото разклонение.
— Стигнахме почти до тунела на обсерваторията — каза той.
— Колко остава?
— Малко под километър.
— Мисля, че е по-добре да оставим Фифи тук и да продължим пеша.
Както навсякъде по системата, по тавана на тунела бяха наредени лампи. Много от крушките бяха изгорели.
Спорадичното осветление усилваше мрака между бледите петна светлина. Двамата мъже не спираха да вървят напред. По оранжевите стени се стичаше вода, а студът, който излъчваха, вкочаняваше лицата им и ги караше да се загръщат в яките на пухените якета, които намериха в служебните квартири в централата.
— Когато постъпих в НАМПД, ме предупредиха, че ще трябва да ходя по разни места — оплака се Дзавала, — но и през ум не ми минаваше, че ще ходя пеша.
— Приеми го като каляване на волята — бодро отвърна Остин.
След още няколко минути каляване на волята стигнаха до стълба покрай стената, която водеше към тясна пътечка. Част от нея беше покрита с пластмасови и стъклени плоскости. Остин се сети, че Лесар му бе споменавал за множеството контролни кабини, пръснати в цялата система от тунели. Продължиха напред и тъкмо навлязоха в нов тунел, когато острото ухо на Остин долови звук, достатъчно силен да надмогне постоянния фон от капене и клокочене на вода.
— Какво е това? — каза той, слагайки ръка на ухото си като фуния.
Дзавала се заслуша.
— Прилича на локомотив.
Остин поклати глава.
— Това не е призрачен влак. Бягай!
Дзавала стоеше като истукан на място, но гласът на Остин го извади от транса. Плю си на петите като спринтьор при изстрел за „старт“, следвайки изкъсо партньора си. Тичаха направо през локвите, без да обръщат внимание на водата, която ги плискаше и мокреше до кръста.
Тътенът се усилваше. Остин рязко зави надясно в друг тунел. Дзавала се опита да го последва, но се подхлъзна на мократа земя. Остин го видя как пада и се върна да му помогне. Двамата отново се втурнаха да бягат от невидимата заплаха. Подът сякаш вибрираше под краката им, а шумът ставаше все по-оглушителен.
Напрегнатият поглед на Остин попадна върху стълбата, водеща към издигнатата пътечка. Хвана се за първото стъпало и се набра нагоре като цирков акробат. Дзавала си беше ударил коляното при падането и не успяваше да се катери толкова пъргаво, колкото обикновено. Остин се протегна и му помогна да стъпи върху пътеката. Двамата бързо се скриха в контролната кабина.
Тъкмо навреме.
Само секунда, след като затвориха вратата, през тунела премина огромна синя вълна. Пътечката изчезна под разпенените води, които се блъскаха в прозорците, сякаш са на кораб в бурно море. Пътечката се разтресе от стихията и за миг Остин се уплаши, че ще отнесе цялата конструкция, заедно с контролната кабина.
След първоначалната вълна течението се поуспокои, но водите все още стигаха до пътечката. Остин се приближи до контролното табло и погледна схемата. Предполагаше, че някоя водозащитна врата е подала и стопените води от ледника с цялата си мощ са потекли през тунела. Ако предположението му беше вярно, щяха да си останат затворени в кабината, докато умрат или докато целият ледник се стопи.
На контролното табло линията на тунела обаче още беше червена, показвайки, че е сух. Остин се обнадежди. Това означаваше, че водата идва от някой джоб и все някога ще свърши.
Джобът явно беше доста голям. Минаха пет минути, които им се сториха като пет години, преди нивото на водата да започне да спада. Скоро двамата можеха да излязат от кабината, без опасност водата да ги помете.
Дзавала надвика рева на стихията:
— Интересна представа имаш за лунапарк.
— Казах и водна атракция!
Наложи се да изчакат още десет минути, докато водата спадне достатъчно, за да слязат по стълбата. На Остин му хрумна, че има вероятност и други джобове да не издържат, но отхвърли тази мисъл и двамата отново поеха през лабиринта от тунели. Попаднаха на друг тунел, който би трябвало да е сух, но се оказа наводнен и вместо да заменят неприятно влажните си дрехи с опасно подгизнали, решиха да потърсят обиколен маршрут.
Намираха се само на няколко минути от тунела на обсерваторията. Накрая се озоваха пред масивна стоманена врата, подобна на тези, които бяха виждали и в другите тунели, и в същото време различна. Дебелата стомана беше огъната навътре като кора от портокал.
Дзавала се приближи и предпазливо я докосна.
— Това трябва да е вратата, която главорезът на Фошар изби.
Остин взе картата и посочи линията на един тунел.
— Ние сме тук. Минаваме през вратата, свиваме надясно и ни остават към седемстотин метра до обсерваторията. Добре е да бъдем нащрек и да се движим колкото е възможно по-тихо.
— Ще направя всичко възможно, за да не тракам със зъби, но няма да е лесно.
Безгрижните им шеги биха заблудили всеки, който не ги познава. В действителност и двамата добре съзнаваха опасността, пред която се изправят, и това ясно си пролича по старанието, с което провериха оръжието си. Когато навлязоха в главния тунел, Остин шепнешком описа на Дзавала разположението на лабораторията, стълбището към обсерваторията и ледената камера, в която беше погребан Жул Фошар.
Малко преди да стигнат фургоните на лабораторията, Дзавала отново закуцука. Удареното коляно му създаваше сериозен проблем. Той предложи на Остин да продължи сам и да го настигне след минута. Кърт реши най-напред да провери фургоните. Прозорците им бяха тъмни и той предположи, че Емил и хората му са обсерваторията. Разбра, че е сгрешил, когато зад гърба му безшумно се отвори врата и мъжки глас му заповяда на френски да вдигне ръце и бавно да се обърне.
На мъждивата светлина Остин различи тромав силует. За миг проблясна дуло на пистолет, насочен право към него.
— Здравейте — каза Себастиян учтиво. — Мастър Емил ви очаква.