Клайв Къслър
Изгубеният град (26)

24

Без повече думи двамата тръгнаха по тъмния път.

Мъжът, който бе насочил автомат срещу Траут, имаше лице на гущер — с много зъби, без никакви устни.

— Очаквахме ви — каза той с австралийски акцент.

— Как разбрахте къде сме?

Мъжът се засмя.

— Обзалагам се, че не сте знаели за камерите за наблюдение, разположени по целия остров. Ако момчетата не бяха толкова пияни, щяхме да ви видим и по-рано.

— Съжалявам, че прекъснахме купона.

— Приятелите ви не пожелаха да говорят. Откъде взехте колата на Стрега?

— Полковникът не я използваше и ние решихме да се повозим.

Мъжът завъртя автомата и удари Пол в корема. Траут имаше чувството, че сърцето му спря. Преви се одве, стиснал корема си, и падна на колене. Когато гаденето намаля, Пол с мъка се изправи на крака. Мъжът го стисна за яката на гащеризона и го придърпа към себе си. Вонеше на уиски.

— Не ми се прави на умен! — Блъсна го назад и насочи оръжието към Гамей. — Откъде взехте колата?

— Стрега е мъртъв — отговори Пол, борейки се за глътка въздух.

— Мъртъв ли?! — присви очи мъжът. — И как стана това?

Траут знаеше, че дори да му каже истината, онзи няма да повярва.

— По-добре да ви покажа.

Мъжът се поколеба.

— Какво си намислил?

— Нищо. Не сме в състояние да ви нараним.

Коментарът погали егото му, точно както Пол се надяваше.

— За това си прав, приятелче.

Пазачите изкараха Пол и Гамей от църквата и ги заведоха отзад, където беше паркиран „Мерцедесът“. Санди, Маклийн и другите учени бяха скупчени около колата под зоркото наблюдение на двама въоръжени мъже. До „Мерцедеса“ беше спрял дълъг пикап. Натовариха всички затворници, включително Гамей, в каросерията. Част от охраната се качи при тях, а двама се наместиха на задната седалка на кабриолета.

Австралиецът нареди на Траут да шофира и седна до него.

— Гледай разкарването да си струва!

— Защо просто не ни пуснете? — попита Пол. — Експериментът завърши.

— Добър опит. Тръгваме си, а на следващия ден идва някой пич и ви намира да се разкарвате по бели гащи на плажа. В тази работа всичко те застига. Сега карай и си затваряй устата.

Траут се подчини. Когато стигнаха до комплекса, австралиецът му каза да спре. Взе ключовете от таблото и слезе да огледа наоколо. Колегите му наскачаха от пикапа и се взряха в тъмнината, готови за стрелба.

Австралиецът разгледа останките от портата и разбитата караулка. Цареше зловеща тишина. Не се чуваха дори крясъци на птици или жужене на насекоми. Нямаше и помен от кървавата баня, на която Траут и останалите бяха станали свидетели по-рано. Спомни си пира с плъховете и реши, че не иска и да знае какво е станало с телата.

Австралиецът се върна при него.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Знаете ли върху какво работехме в лабораториите?

— Да. Някакви микроби. Беше свързано с материалите, които подводницата носеше от дъното на морето. Но никога не са ни допускали в комплекса. Казваха, че можело да се заразим с нещо.

Траут се разсмя.

— Какво е толкова смешно? — заплашително попита австралиецът.

— Лъгали са ви. Изследвахме ензими.

— Какво е това?

— Чувал ли сте за Философския камък?

Онзи ръгна Траут в ребрата с дулото на автомата.

— Това е моята философия.

Пол се присви, но запази спокойствие.

— Това е била тайна формула, за която се смятало, че може да превръща всякакви метали в злато.

— Няма такова нещо.

— Мислите ли, че хората, които са ви наели, биха си направили толкова труд, ако нямаше „такова нещо“?

Австралиецът замълча за момент.

— Добре, приятел, покажи ни златото.

— Ще ви заведа в склада, където го държат. Може да преразгледате предложението ми да ни оставите на мира.

Мъжът се усмихна:

— Става.

Слязоха от колата. Австралиецът взе ключовете и нареди на хората си да слязат от пикапа, като остави само един със заповед да стреля по всеки, който наруши реда. След това нареди на Траут да води.

— Исусе Христе, каква е тази смрад? — попита един от пазачите.

— Това е миризмата на златото — отвърна австралиецът през смях.

Вървеше към вратата като в транс. Знаеше, че поема известен риск, но предполагаше, че съществата, които доскоро бяха затворени в помещението, вероятно ще се върнат у дома си. Разбра, че е познал, още в мига, в който пристъпи в зловонния мрак и чу звука от трошене на кости. Прекара пръсти по стената и напипа ключа за осветлението.

Съществата се бяха прибрали в клетките си и пируваха с останките на полковник Стрега и подчинените му. Щом светнаха лампите, съществата се отдръпнаха назад до стената. Австралиецът извика от изненада и отвращение.

После хвана Траут и го притисна до стената.

— Ти и приятелчетата ти ще платите за това с главите си!

Пол хвана дулото на оръжието и се опита да го извие от ръката му, но противникът имаше предимството да стои от страната на спусъка. Той стреля напосоки и куршумът отцепи малко парче от стената на няколко пръста от врата на Траут. Докато се бореха за оръжието, съществата се приближиха до предната част на клетките си. Видът на униформения пазач явно събуди яростта им. Те връхлетяха върху него с ръмжене, оголвайки зъби и нокти.

Австралиецът успя да изстреля няколко откоса, преди да бъде разкъсан. Две от съществата скочиха на гърба му и го притиснаха към пода. Друго се обърна към Траут, но се спря в крачка и го изгледа втренчено. В този кратък миг Пол можеше да се закълне, че вижда човешка искра в очите му. Забелязало, че Пол не е с униформа, съществото се нахвърли срещу австралиеца.

Пол се завтече към вратата, събаряйки по пътя мъжа, който охраняваше затворниците. Едно от съществата го последва, но като видя падналия пазач, се спря при него.

Пол изкрещя на Гамей да подкара пикапа, а самият той се метна зад волана на „Мерцедеса“. Посегна да запали, но ключовете ги нямаше. Сети се, че австралиецът ги взе със себе си. В това време Гамей извика, че и нейните ключове липсват. Той изскочи от колата, грабна я за ръката и изкрещя на всички да бягат с всички сили.

Внезапната тишина в зоопарка му подсказваше, че съществата се наслаждават на вечерята. Не му се искаше да бъде наблизо, когато дойде време за десерта.