Клайв Къслър
Изгубеният град (22)

20

За мъж, висок почти два и десет, Траут умееше да се промъква удивително незабелязано. Само най-зорко око би забелязало как се измъква от затворническата си квартира. Беше малко след полунощ и той бързо се придвижваше от сянка към сянка, като избягваше прожекторите.

Предпазливостта му се оказа излишна. Никой не патрулираше из комплекса, а наблюдателните кули бяха празни. От една от бараките се чуваха пиянски смях и викове — явно охраната пируваше. Пол предположи, че празнуват края на досадното си заточение на този самотен остров.

Траут тръгна по черния път. Шумът зад гърба му постепенно заглъхна. Без повече да се крие, той закрачи с широка крачка. В ноздрите му нахлу силна миризма и той разбра, че наближава целта. Решителността му се разклати, когато си представи какво го очаква, но той стисна зъби и продължи към залата на ужасите, която полковник Стрега на шега наричаше „зоопарка“.

Траут навлезе в осветения район около бетонната сграда, забави ход и се насочи право към входната врата. Огледа касата с фенерчето, но не видя следи от алармена система. Никой не допускаше, че на някого ще му хрумне да влезе там с взлом, замисли се Траут. А той възнамеряваше да направи точно това.

Двойните стоманени врати биха устояли и на таран, но бяха заключени с обикновен катинар. От лабораторията той взе чука и острото длето, с които трошаха каменните проби, и с тях бързо успя да разбие катинара. Огледа се — сякаш му се искаше някой да го спре, — после отвори вратата и влезе.

Отвратителната смрад го удари като с бейзболна бухалка и той с мъка потисна желанието си да повърне. Огромната зала тънеше в полумрак, осветена само от няколко слаби лампи на тавана. Шумното му нахлуване явно привлече вниманието на обитателите, които се размърдаха в клетките си. Кървясалите им очи следяха всяка негова крачка. Чувстваше се като агне на заколение.

Обходи стената с фенера и видя един ключ. Когато в залата се разля светлина, съществата в клетките заръмжаха в хор и се отдръпнаха назад. След миг обаче разбраха, че Пол не е заплаха, и отново залепиха демонските си лица за решетките.

Траут осъзна, че го наблюдават с нещо повече от хищнически глад — в погледите им имаше любопитство, а ръмженето и нечленоразделните звуци бяха тяхната форма на общуване. Напомни си обаче, че същите тези същества бяха отговорни за смъртоносното нападение на съседния остров, така че не биваше да ги възприема просто като животни. Те бяха някогашни хора и все още притежаваха способност да мислят.

Опита се да не обръща внимание на втренчените им очи и започна да оглежда залата. Зад един метален панел откри това, което търсеше. Пръстите му заиграха по ключовете с номера, съответстващи на клетките, и етикети „Алфа“ и „Бета“. Поколеба си, мислейки за стихията, която възнамерява да отприщи. Сега или никога! Той натисна един ключ, на който пишеше „Алфа“. Забръмча мотор и вратата на една от клетките се отвори с дрънчене. Съществото в нея се втурна назад към стената, но после запристъпва предпазливо към отворената врата, сякаш очакваше това да е клопка.

Траут бързо натисна останалите ключове. Вратите се заотваряха една след друга. Нито едно от съществата обаче не смееше да излезе навън. Бръщолевеха неразбираемо и си правеха жестове едно на друго. Пол не се задържа достатъчно, за да схване примитивния им разговор. Освободил демоните, той бързо затича към вратата.

Маклийн, Гамей и Санди го чакаха в една горичка на стотина метра от входа на комплекса. Траут ги беше инструктирал да се измъкнат от бараките веднага след него и да се скрият, докато отиде при тях.

Маклийн беше чул пиянската веселба в бараката на охраната, но все още бе неспокоен. Познаваше непредсказуемите пазачи по-добре от Траут. Изведнъж чу тежки стъпки и си помисли, че най-страшните му опасения се сбъдват. Някой тичаше към тях. Напрегна очи в тъмнината, чудейки се да бяга или да се приготви за схватка.

— Мак!

Беше Траут.

Гамей излезе от горичката и силно го прегърна.

— Толкова се радвам да те видя!

— За бога, човече! Помислих, че нещо се е случило — рече Маклийн.

Траут си пое дъх.

— Оказа се по-лесно, отколкото предполагах.

В този момент откъм дърветата се показа фигура и Траут замръзна. Един по един излязоха шестимата им колеги от лабораторията.

— Съжалявам — каза Маклийн, — не можех да ги оставя.

— Идеята беше моя — подкрепи го Гамей.

— Всичко е наред. Аз самият промених решението си и мислех да се върна за тях. Всички ли са тук?

— Да — обади се един от учените, — никой не ни видя. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отвърна Пол.

Той се промъкна между дърветата, застана зад един дъб и погледна към главната порта. Видя двамата часови, които се въртяха пред нея. Върна се тихо при другите и им каза да имат търпение.

Траут знаеше, че освобождавайки съществата от клетките, е поел пресметнат риск. След като усетят свободата, те можеха просто да се втурнат към хълмовете. Възможно беше обаче поривът им да избягат да бъде победен от чисто човешки емоции и желание за мъст към тези, които ги бяха затворили и измъчвали.

Отново погледна към портата. Пазачите пушеха и си подаваха бутилка. Понеже не можеха да се присъединят към купона, явно си бяха организирали свой собствен. Траут се върна през горичката, за да погледне към зоопарка.

В бързината да излезе беше оставил вратите леко открехнати. От сградата струеше сребриста светлина. Видя как отвътре бавно излизат тъмни силуети. Спираха и после отново продължаваха, промъквайки се към квартирите на охраната. После се скриха в тъмнината.

От бараката продължаваха да се чуват смях и музика и Пол се боеше, че наистина е преценил погрешно. След това изведнъж смехът спря и се разнесоха проклятия, изстрели и писъци на болка и ужас.

Траут си представи кървавата баня, която се разиграва и неволно изпита съжаление към охраната. Напомни си обаче, че същите тези хора бяха готови да смажат него и останалите затворниците само при една дума на Стрега.

Часовите при портата чуха виковете и се спогледаха, чудейки се какво да правят. Като че ли спореха помежду си. Разгорещеният спор секна, когато видяха приближаващите фарове. Вдигнаха автоматите и ги насочиха срещу автомобила, който караше на зигзаг и надуваше клаксона.

Колата навлезе в осветеното от прожекторите петно и Траут видя, че това е кабриолетът на Стрега. По предните и задните седалки бяха скупчени гърчещи се тела. По капака и отстрани висяха страховитите същества, яростно вкопчени, за да не изпаднат при резките завои, с които шофьорът се опитваше да ги изхвърли.

Пазачите засипаха автомобила с откоси. Две от съществата паднаха от капака и се изтъркаляха на земята, разтърсвайки нощта с пронизителни писъци, но другите успяха да се задържат. Колата направи още един рязък завой, но шофьорът изгуби управление и автомобилът се заби странично в караулката. От удара съществата изпопадаха и вратата на шофьора се отвори. Полковник Стрега слезе от колата с пистолет в ръка. Безупречната му униформа беше цялата в кръв и парцали. Кръв се стичаше и от десетките рани по главата и тялото му.

Той направи няколко крачки, като се олюляваше и стреляше напосоки. Уби един от нападателите, но останалите същества го повалиха на земята. Известно време изпод грамадните им тела се виждаха мятащите му се ръце и крака, после се отпуснаха безжизнено.

Съществата завлякоха тялото му в сянката. На двамата часови това им стигаше. Стреляха няколко пъти като убиха още две от зловещите създания, после си плюха на петите, а червенооките демони ги подгониха.

Траут бързо изведе Гамей и останалите от горичката, заобикаляйки гърчещите се тела пред „Мерцедеса“. Седна зад волана и включи на задна, но колата здраво се беше заклещила в бараката. След няколко опита другите мъже успяха да я избутат и всички се качиха в кабриолета.

Пол почти се изправи върху педала на газта. Автомобилът скочи напред и прелетя през затворената порта, все едно я нямаше. После се понесе по пътя към морето и, както се надяваше Траут, към свободата.