Клайв Къслър
Изгубеният град (16)

14

При условие, че металната решетка затваряше портата, а и колата им я няма, Остин и Скай нямаха много възможности за избор. Те продължиха да се разхождат в двора на замъка като туристи на почивка. От време на време спираха да си побъбрят, после продължаваха. Искаха с небрежното си поведение да заблудят всеки, който евентуално ги наблюдава.

Коралово сините очи на Остин обаче внимателно търсеха слаби места в укреплението. Мозъкът му запаметяваше всеки дребен детайл. Когато завършиха обиколката и се върнаха там, откъдето тръгнаха, той вече можеше да начертае точен план на целия комплекс.

Скай спря пред решетката от ковано желязо, препречваща тясното стълбище към бойниците, и я разтърси.

— Ще ни трябват криле, за да прехвръкнем над тези стени — отбеляза тя.

— Оставих моите на химическо — пошегува се Остин. — Ще трябва да измислим нещо друго. Да влезем вътре и да се огледаме.

Емил Фошар ги посрещна на терасата. Усмихна се широко и каза:

— Насладихте ли се на обиколката?

— Вече никой не строи така — отвърна Остин. — Между другото, забелязахме, че колата ни я няма.

— А, да, преместихме я, за да освободим място за гостите, които очакваме. Ключовете бяха на таблото. Ще ви я върнем, когато си тръгвате. Надявам се, че не възразявате.

— Не, разбира се — ухили се Остин, — благодаря, че ми спестихте маневрите.

— Чудесно! Да влезем вътре. Гостите ще дойдат всеки момент.

Емил ги въведе в замъка и след като се качиха по широкото стълбище до верандата на втория етаж, им показа две съседни стаи за гости. Тази на Остин всъщност се оказа малък апартамент със спалня, баня и дневна в бароков стил, с тежък плюш и позлатени елементи, които напомняха на викториански бардак.

На леглото, покрито с балдахин, лежеше костюмът му. Почти му беше по мярка, опъваше му само в раменете. Остин се преоблече и хвърли един поглед в голямото огледало. После почука на вратата, свързваща апартамента му с този на Скай. Тя открехна и надникна. Като видя Остин в костюма на шут с бели и черни квадрати и шапка със звънче, тя избухна в смях.

— Мадам Фошар има по-силно чувство за хумор, отколкото очаквах!

— Едно време учителите все ми се караха, че се държа като шут. Я да те видим тебе.

Скай влезе в стаята и се завъртя бавно като манекенка на сцена. Беше облечена в тясно черно трико което подчертаваше всички извивки на тялото й. На ръцете и краката си имаше пухкави пантофи и ръкавици, а на главата — лента с две заострени ушички.

— Какво мислиш? — попита тя, като направи още един пирует.

Остин я гледаше с несдържана мъжка възхита.

— Иде ми да измяуча.

На вратата леко се почука. Беше прислужникът Марсел. Той изгледа Скай като лъв, зърнал примамлива плячка, после дребните му очички се преместиха към Остин и устните му се разтегнаха в презрителна усмивка.

— Гостите пристигат — съобщи той с глас, напомнящ на изсипващ се от лопата чакъл. — Мадам Фошар помоли да ви заведа в оръжейната, където ще бъдат поднесени коктейлите и вечерята. — Гангстерският му тон рязко контрастираше с официалния му вид на иконом.

Остин и елегантната му спътничка сложиха черните маски на лицата си и последваха широкоплещестия прислужник по стълбите към първия етаж. Отдалече чуха гласове и смях, идващи от оръжейната зала. Около две дузини мъже и жени, облечени във фантастични костюми, се разхождаха около бара, поставен пред витрината с боздугани. Прислужници, които приличаха на клонинги на Марсел, си проправяха път през тълпата с подноси с хайвер и шампанско. Струнен квартет в костюми на мишки свиреше тиха музика.

Остин взе две чаши от преминаващия сервитьор и подаде едната на Скай. След това двамата си намериха удобно място под пиките на рицарите, където можеха да си пият шампанското и да наблюдават гостите. Разпределението между мъже и жени изглеждаше сравнително равномерно, макар да беше трудно да се определи заради костюмите.

Остин тъкмо се опитваше да отгатне темата на карнавала, когато към тях се приближи голяма черна птица, носеща се като кораб в морето. Поклащайки се на жълтите си крака, птицата се наведе напред, застрашително доближи черния си клюн към окото на Остин, след което пропя с британски акцент и завалени думи:

— „Веднъж, среднощ, във час нещастен“… Как беше нататък?

„Нищо не е по трудно за разбиране от аристократичен британец, фиркан до козирката“, помисли си Остин, а на глас довърши стиха:

— „Аз, уморен, безучастен…“

Птицата плесна с криле и грабна чаша шампанско. Когато понечи да отпие, клюнът му попречи и той го вдигна на челото си. Червендалестото, развеселено лице отдолу напомни на Остин за Джон Бул, смешният англичанин от комиксите.

— Винаги е удоволствие да срещнеш начетен джентълмен — рече птицата.

Остин представи Скай и себе си. Птицата протегна облечената си в крило ръка.

— Тази вечер съм Нивга вече, но когато не се разхождам като мрачната птица на По, се подвизавам под името Кавендиш. Лорд Кавендиш, което иде да покаже колко изпаднала е някога гордата ни нация, щом стар пияница като мен носи рицарско звание. Сега ще прощавате, но чашата ми е празна. Нивга вече! — Той се оригна шумно и се заклатушка в търсене на нова чаша шампанско. — Едгар Алън По, разбира се! Това е темата на карнавала.

Кавендиш беше един добре подпийнал Гарван. Скай беше Черният котарак. Самият Остин — шутът от „Бъчвата с амонтилядо“.

Остин огледа останалите гости. Видя жена, маскирана като труп с мръсни окървавени одежди — „Падението на дома на Ашър“. Друга пък носеше пелерина с миниатюрни звънчета — „Звънчета и камбани“. На бара се беше подпрял орангутан с чаша мартини в ръка — „Убийствата на улица Морг“. Орангутанът разговаряше с огромен бръмбар с череп на черупката — „Златният бръмбар“. Явно мадам Фошар имаше не само чувство за хумор, но и влечение към гротеската.

Музиката спря и залата замлъкна. На вратата се появи фигура. Кавендиш, който тъкмо се връщаше с нова чаша в ръка, измърмори „Мили боже!“ и се мушна сред останалите, сякаш търсеше закрила от тълпата.

Всички очи се впериха във високата жена, която изглеждаше като току-що излязла от гроба. Дългият й плащ и изпитото й мъртвешко лице бяха опръскани с кръв. Устните й бяха съсухрени, а очите — хлътнали в дълбоките си гнезда. Когато тя влезе, в стаята се чу сподавено ахване. Жената се спря и погледна гостите в очите. След това тръгна през залата, сякаш се носеше на въздушна възглавница. Спря пред огромния абаносов часовник и плесна с ръце.

— Добре дошли при Маската на Алената смърт — прозвуча ясният глас на Расин Фошар. — Моля ви, продължете веселбата си, приятели. И помнете: животът е мимолетен, когато по земята броди Алената смърт — добави тя мелодраматично.

Сбръчканите устни се разтегнаха в отвратителна усмивка. През тълпата премина вълна от нервен смях и квартетът отново засвири. Прислужниците, застинали на място, продължиха да обикалят с подносите. Остин очакваше мадам Фошар да поздрави гостите си, но за негова изненада тя се приближи към него и махна противната си маска, за да разкрие изящните си черти.

— Изглеждате много красив в клин и с шапка със звънчета, мосю Остин — каза тя с прелъстителна нотка в гласа.

— Благодаря ви, мадам Фошар. Аз пък никога не съм срещал по-очарователна чума.

Мадам Фошар наклони кокетно глава.

— Умеете да ласкаете — каза тя, после се обърна към Скай. — А вие сте една прекрасна черна котка, мадмоазел Буше.

— Мерси, мадам Фошар — отговори Скай с тънка усмивка. — Ще се опитам да не изям струнния квартет, колкото и да обичам мишките.

Мадам Фошар се взря в нея със завистта на остаряваща красавица към млада жена.

— Всъщност са плъхове. Ще ми се да можех да ви предложа по-богат избор на костюми. Но вие не възразявате да поиграете глупака, нали, мистър Остин?

— Ни най-малко. Някога шутовете са съветвали кралете. По-добре да играеш глупак, отколкото да си такъв.

Мадам Фошар се засмя весело и погледна към вратата.

— Добре, виждам, че и принц Просперо пристигна.

Към тях се приближаваше мъж с клин и туника от лилаво кадифе, поръбено със злато, и маска на лицето. Той свали кадифената си шапка с театрален жест и се поклони на мадам Фошар.

— Прекрасна поява, майко. Гостите ни бяха истински ужасени.

— Така и трябва. Ще им обърна внимание след разговора си с мистър Остин.

Емил отново се поклони, този път на Скай, и се отдалечи.

— Имате интересни приятели — отбеляза Остин, обхождайки с очи тълпата. — Ваши съседи ли са?

— Напротив. Това са остатъците от големите оръжейни фамилии по света. В тази зала е представено огромно богатство, изградено върху основите на смъртта и разрушението. Предците им са майсторели върхове на копия и стрели, убили стотици хиляди хора, изработили са оръдията, опустошили Европа през миналия век, произвели са бомбите, сравнили цели градове със земята. Трябва да се чувствате поласкани, че се намирате в такава височайша компания.

— Надявам се, няма да се обидите, ако кажа, че не съм впечатлен.

Мадам Фошар отговори с остър смях.

— Не ви виня. Тези самонадеяни приказливи глупаци са декадентски евробоклуци, живеещи от състоянията, натрупани с потта на дедите им. В момента някога гордите им компании и картели не са нищо повече от безлични корпорации, търгувани на Нюйоркската борса.

— Ами лорд Кавендиш? — попита Остин.

— Той е по-жалък и от другите, защото има име, но не и богатство. Семейството му някога държало тайната на закалената стомана, преди Фошар да я откраднат.

— Ами Фошар? Имунизирани ли сте срещу декадентство?

— Никой не е имунизиран, дори нашето семейство. Затова ще управлявам корпорация „Ланс“, докато съм жива.

— Никой не е вечен — отбеляза Скай.

— Какво казахте? — рязко се обърна мадам Фошар и я стрелна с очи, блестящи като нажежени въглени.

Скай направи нехайна забележка и изобщо не бе готова за острата й реакция.

— Исках да кажа, че всички сме смъртни.

Пламъчето в очите на Расин трепна и угасна.

— Така е, но някои са по-смъртни от други. Семейство Фошар ще просперира през бъдните десетилетия и векове. Помнете думите ми! А сега ме извинете, трябва да се погрижа за гостите си. Вечерята скоро ще бъде сервирана.

Тя сложи отново грозната си маска и се плъзна към сина си.

Скай беше разтърсена.

— За какво беше всичко това?

— Мадам Фошар е докачлива от възрастта. Не я обвинявам. Някога сигурно е била красавица. Щеше да ми хване окото.

— Ако си падаш по трупове — отвърна Скай, като тръсна глава.

Остин се ухили.

— Я, котката имала нокти.

— При това много остри и с радост бих издрала твоята приятелка. Не знам защо беше толкова притеснен. Аз лично съм отегчена до смърт.

Остин забеляза, че са се появили нови прислужници. В залата безшумно се бяха вмъкнали дузина сурови на вид мъже и заемаха позиции до всички врати, през които можеше да се влезе или излезе.

— Само почакай — рече той, — имам чувството, че партито още не е започнало.

Кавендиш беше много пиян. Премести клюна на главата си, за да осигури безпрепятствен достъп на чашата до устата си. Наливаше се с вино по време на цялата вечеря в средновековен стил, изобилстваща от екзотични дивечови ястия — от чучулига до глиган. Остин хапваше по малко и от време на време отпиваше по глътка от любезност. Посъветва и Скай да прави същото. Ако инстинктите не го лъжеха, щяха да имат нужда от бистри глави.

Щом отнесоха празните чинии от десерта, Кавендиш се изправи, олюлявайки се, и почука с лъжичка по чашата си. Всички погледи се обърнаха към него. Той вдигна чашата си.

— Бих искал да вдигна тост за домакина и домакинята!

Гостите с готовност вдигнаха чаши.

Насърчен от отклика, Кавендиш се усмихна.

— Както много от вас знаят, семействата Фошар и Кавендиш са свързани от векове. Всички сме наясно как Фошар… хм, заеха технологията на Кавендиш за каляване на стоманата, осигурявайки собствения си възход, докато моят род залязва.

— На война като на война — обади се орангутанът от „Убийствата на улица Морг“.

— Ще пия за това — отвърна Кавендиш и отпи от чашата си. — За съжаление или за щастие, предвид традицията Фошар да умират от нелепи инциденти, никога не сме се женили помежду си.

— На любов като на война — пошегува се жената със звънчетата.

Гостите шумно приветстваха думите й с пиянско одобрение.

Кавендиш изчака смехът да утихне и каза:

— Съмнявам се, че думата „любов“ някога е била изричана в този дом. Всеки може да обича. Но колко семейства могат да се похвалят, че лично са поставили начало на велика война, за да сложат край на всички войни?

Възцари се тягостно мълчание. Гостите поглеждаха крадешком към мадам Фошар, която седеше начело на масата с Емил от дясната си страна. Восъчната усмивка на лицето й, която бе надянала от началото на това слово, не помръдна, но очите й излъчваха същия пламък, както когато Скай й напомни, че никой не живее вечно.

— Мосю Кавендиш е много любезен, но той преувеличава влиянието на семейство Фошар — заяви тя хладно. — За Първата световната война имаше много причини. Включително алчността, глупостта и арогантността. Всички семейства, събрани тук, дадоха своя принос за разпалването на войната, благодарение на която натрупахме състояния.

Кавендиш не се предаваше.

— Приемете заслужената чест, скъпа ми Расин. Вярно, че ние, хората на оръжието, притежавахме вестниците и подкупвахме политиците, но именно Фошар със своята безкрайна мъдрост платиха за убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд, за да се разгори кървавият конфликт. Всички сме чували слуховете, че Жул Фошар е напуснал глутницата, с което си е осигурил и напускането на този свят.

— Мосю Кавендиш! — предупредително изръмжа мадам Фошар, но Кавендиш беше набрал скорост и нищо не можеше да го спре.

— Това, което мнозина обаче не знаят — продължи той, — е, че Фошар са подкупили един австрийски капрал чрез политическото му издигане и са насърчили членове на Японската имперска армия да нападнат Съединените щати. — Той замълча, за да отпие от чашата си. — Само че това се оказа лъжица не за вашата уста и нещата излязоха от контрол, а робските ви заводи бяха направени на прах… Но както някой каза преди малко, на война като на война.

Залата се скова от непоносимо напрежение.

Мадам Фошар свали маската си. Омразата, изписана на лицето й, беше по-страшна и от Алената смърт. Остин не се съмняваше, че ако беше способна на телекинеза, оръжията щяха да отскочат от стените и да направят Кавендиш на парчета.

Един от гостите наруши мълчанието:

— Кавендиш, вече казахте достатъчно! Седнете си!

За първи път англичанинът забеляза как го гледа мадам Фошар. Осъзна, че е стигнал твърде далеч. Глупавата му усмивка изчезна от лицето и той повехна като цвете под кварцова лампа. Седна умислен и доста изтрезнял.

Мадам Фошар се изправи като кобра и вдигна чаша:

— Благодаря! Сега аз ще предложа тост за великия, някогашен род Кавендиш.

Червендалестото лице на англичанина побеля. Той измърмори някаква благодарност и каза:

— Трябва да ме извините. Не се чувствам добре. Лошо храносмилане, предполагам.

След което стана, отправи се към изхода и изчезна през вратата.

Мадам Фошар погледна сина си:

— Моля те, погрижи се за госта ни. Не бихме искали да падне в рова с вода.

Спокойният й глас като че ли разсея напрежението и разговорите се подновиха, сякаш последните няколко минути изобщо не съществуваха. Остин обаче не беше толкова оптимистично настроен. Докато гледаше Кавендиш да излиза от стаята, си помисли, че англичанинът току-що си подписа смъртната присъда.

— Какво става? — попита Скай.

— Фошар не обичат някой да излага мръсните им ризи на показ, особено в присъствието на непознати.

Остин видя как мадам Фошар се наведе и прошепна нещо на сина си. Емил се усмихна и стана от масата. Взе Марсел и двамата заедно напуснаха оръжейната. Десет минути по-късно, тъкмо когато поднасяха брендито, той се върна сам, без Марсел. Погледна право към Остин и Скай и прошепна нещо в ухото на майка си. Мадам Фошар кимна с безизразно лице. Беше незначителен жест, но Остин схвана смисъла му. Двамата със Скай бяха добавени в списъка на смъртниците заедно с Кавендиш.

Няколко минути по-късно Марсел се върна от мисията си. Емил го видя, изправи се и плесна с ръце.

— Дами и господа, гости на Маската на Алената смърт, принц Просперо е подготвил незабравимо развлечение, което да увенчае тазвечерното празненство.

Той даде сигнал на прислужника, който запали от мангала един факел и му го подаде. Емил извади тържествено голям ключ от гънките на туниката си и тръгна през залата, прекосявайки трансепта към задната част на оръжейната. Там той се спря и пъхна ключа в ниска дървена вратичка, резбована с черепи и кости. Когато я отвори, факелът припламна и запращя от хладния плесенясал въздух, който лъхна през вратата.

— Последвайте ме, ако смеете — каза Емил със самодоволно и зло изражение, след което се шмугна през вратата.

Гостите с лекомислен смях взеха чашите си с вино и тръгнаха след Емил като децата от Хамелин след Вълшебния свирач. Остин хвана ръката на Скай и не й позволи да ги последва.

— Преструвай се на пияна — каза той.

— Иска ми се наистина да бях — отговори тя. — Merde! Змеицата идва.

Мадам Фошар се приближи грациозно и каза:

— Време е Червената смърт да си тръгне, мосю Остин. Съжалявам, че не успяхме да се опознаем по-добре.

— Аз също. Тостът на господин Кавендиш беше много интересен — каза той, заваляйки думите.

— Големите фамилии често са прицел на злостни клюки. — Тя се обърна към Скай. — Маскарадът е към своя край. Мисля, че вие държите една реликва, която принадлежи на семейството ми.

— За какво говорите?

— Не си играйте с мен. Знам, че шлемът е у вас.

— Значи вие сте изпратила онзи ужасен човек.

— Себастиан? Не, той е кученцето на сина ми. Ако това ще ви утеши, той ще бъде елиминиран заради провала си. Няма значение, ние ще ви убедим да кажете къде се намира нашата собственост. Що се отнася до вас, мосю Остин, трябва да се сбогуваме.

— До нови срещи! — отговори той, олюлявайки се.

Тя го погледна почти с тъга.

— Да… До нови срещи.

Придружена от антуража си от прислужници, мадам Фошар се насочи към изхода. Марсел стоеше наблизо. Той се приближи към Остин и Скай и изкриви уста в типичната усмивка на гангстер от филм.

— Мосю Емил ще бъде съкрушен, ако пропуснете развлечението, което ви е подготвил.

— За нищо на света! — отвърна Остин, като продължаваше нарочно да заваля думите.

Марсел запали още един факел и показа с жест вратата. Остин и Скай настигнаха шумната тълпа от гости. Марсел вървеше най-отзад, за да е сигурен, че никой няма да се отклони.

Процесията слезе по късо каменно стълбище до коридор, широк около два метра. Навлизайки в недрата на замъка, смехът на гостите започна да стихва. Веселото им настроение и разговорите замряха окончателно, когато се озоваха в тунел, където стените на нивото на очите бяха опасани с каменни лавици, отрупани с човешки кости. Емил спря пред една от тях, взе един череп от рафта и го вдигна над главата си. Черепът сякаш се смееше, развеселен от оригиналните им костюми.

— Добре дошли в катакомбите на замъка Фошар! — обяви Емил с бодър тон, сякаш е екскурзовод в „Дисни Уърлд“. — Запознайте се с един от предците ми. Не му се сърдете, че е малко резервиран. Не му се случва често да посреща гости.

Той подхвърли черепа обратно на мястото му, където той предизвика малка лавина от лакътни кости, ребра и ключици. После продължи напред, подканяйки гостите си да побързат, за да не пропуснат шоуто.

Тунелът се отвори в поредица от големи помещения с железни решетки — тъмници и стаи за изтезания както обясни Емил. Във всяка от тях имаше запалени мангали, чиято светлина се процеждаше през разноцветни паравани от рисувано стъкло.

Странната цветна светлина осветяваше восъчните лица на фигури, които изглеждаха толкова живи, че никой не би се изненадал, ако помръднат. В една от стаите голяма маймуна натъпкваше жена в комин. В друга мъж се изравяше от гроба. Явно във всяка стая беше разиграна сцена от разказ на По.

Емил се обърна към Остин. Светлината от факела придаваше на разядените му черти сатанински оттенък, който напълно подхождаше на околния мизансцен.

— Е, мосю Остин, какво мислите за малкото ми шоу дотук?

— Не съм се забавлявал толкова, откакто бях в музея на мадам Тюсо.

— Ласкаете ме. Браво! Най-хубавото тепърва предстои.

Емил продължи напред. Стигна до една зала, която светеше в червено и всички наоколо заприличаха на жертви на Алената смърт. В пода имаше кръгъл кладенец. Над дървената плоча се поклащаше остро като бръснач махало. Върху нея имаше вързана голяма черна птица, напълзяна от плъхове. Това беше сцена от „Кладенецът и махалото“, където испанската инквизиция изтезава жертвата. Само че в този случай жертвата беше Кавендиш.

— Ще забележите някои разлики в тази сцена — каза Емил. — Плъховете в тъмницата са истински. Жертвата — също. Като същински джентълмен, мистър Кавендиш бе така мил да се съгласи да участва в нашето малко забавление.

Докато гостите любезно ръкопляскаха, насърчавани от Емил, англичанинът се бореше с всички сили с ремъците.

Махалото продължи да се спуска, докато стигна на сантиметри от повдигащите му се гърди.

— Той ще бъде убит! — изпищя една жена.

— Накълцан на парчета — потвърди Емил с неуместна радост. После започна да шепне. — Лорд Кавендиш е актьор по душа. Не се безпокойте, приятели. Острието е направено от дърво. Не бихме искали нещо да се случи на нашия гост. Но ако това ви притеснява…

Той щракна с пръсти и махалото се забави и спря. Кавендиш потръпна и замря.

Емил поведе гостите си към последната тъмница. В нея нямаше сцена, но въпреки това помещението изглеждаше най-зловещо от всички. Стените бяха облицовани в черно кадифе, което попиваше всяка светлина, процедила се през мътния черен параван. Атмосферата беше извънмерно потискаща. Всички въздъхнаха с облекчение, когато Емил ги покани да продължат по коридора. Но когато дойде ред на Остин и Скай, той препречи пътя им.

Остин се олюля като пиян и размаха шапката си.

— След теб, Гастон!

Емил беше зарязал ролята си на Просперо. Гласът му бе делови и твърд като стомана.

— Докато Марсел изведе гостите ни от катакомбите, аз имам нещо специално за вас и младата ви дама — каза той, вдигайки една от гънките на черното кадифе на стената. Зад завесата се откри цепнатина в камъните, широка около шейсет сантиметра.

Остин премигна.

— Какво става? Това част от шоуто ли е?

— Да, част от шоуто е — отвърна Емил с хладна усмивка и извади пистолет.

Остин погледна оръжието и се засмя.

— На това му се казва шоу — рече той, подрънквайки със звънчетата на главата си.

Остин пристъпи през отвора, последван от Скай и Емил. Слязоха по две стълбища. Температурата падна и въздухът замириса на блато. По стените лъщеше вода и капеше по главите им. Продължиха да слизат надолу, докато Емил най-сетне им нареди да спрат пред една ниша около метър и петдесет широка и метър и двайсет дълбока.

Мушна факелът в един свещник и дръпна парчето плат от една купчина с тухли. До тухлите имаше мистрия и кофа с хоросан. От една ниша извади тъмнозелена бутилка вино, покрита с прах и паяжини. Беше запушена с коркова тапа, която Емил извади със зъби, и подаде шишето на Остин.

— Пийте, мосю Остин.

Остин гледаше бутилката.

— Може би трябва да го оставим да подиша.

— Имало е няколко века да диша — рече Фошар и посочи с пистолета си: — Пийте!

Остин се ухили глупаво, като че ли си мислеше, че оръжието е играчка. Допря гърлото на шишето до устните си. Виното покапа по брадичката му и той го изтри с ръка. Предложи бутилката на Фошар, но онзи отказа:

— Не, благодаря, предпочитам да остана в съзнание.

— А?

— Прекалено много неприятности ни докарахте — каза Емил. — Майка ми поръча да се отърва от вас по най-уместния начин, за който се сетя. Добрият син винаги слуша майка си. Себастиян, поздравѝ отново мис „Буше“.

От сянката се появи фигура и факелът освети бледите черти на мъжа, когото Остин беше кръстил бледия. Дясната му ръка висеше с превръзка за шията.

— Познавате се със Себастиян — каза Емил. — Той има подарък за вас, мадмоазел.

Себастиян хвърли стрела от арбалет в краката на Скай.

— Това е ваше.

— Какво става? — попита Остин.

— Във виното имаше паралитично вещество — обясни Емил. — След секунди няма да можете да се движите, но всичките ви сетива ще продължат да функционират отлично и вие добре ще знаете какво се случва с вас. — Той извади чифт белезници изпод пелерината и ги разклати пред лицето на Остин. — А може би, ако кажете: „В името на Божията милост, Монтрезор“, ще ви пусна.

— Копеле такова! — отвърна Остин. Той се подпря с ръка на стената, усетил как силата напуска краката му, но очите му не изпускаха стрелата от арбалет на два метра от него.

Скай ахна от ужас при появата на Себастиян, но като видя какво става с Остин, тя се хвърли напред и стисна Фошар за ръката, с която държеше пистолета. Себастиян я заобиколи отзад и уви здравата си ръка около шията й. Въпреки че другата му ръка беше неизползваема, силата му беше забележителна и Скай започна да се задушава.

Изведнъж Остин се изправи. Хвана бутилката за гърлото и я стовари върху главата на Себастиян. Бутилката се счупи, пръскайки навсякъде стъкла и вино. Себастиян пусна Скай, която падна на пода, постоя прав няколко секунди със слисан поглед и се стовари на земята като отсечена секвоя.

Емил се дръпна, за да избегне падащото тяло, и насочи дулото на пистолета към Остин. Кърт хвърли една тухла и го уцели в гърдите. Опита се да хване оръжието, но Фошар успя да стреля. Изстрелът беше напосоки и куршумът уцели стената на сантиметри от главата на Остин. По бузата му се посипаха парченца от стената, а очите му за кратко ослепяха от близкото присветване на дулото. Остин се препъна в тухлите и падна на колене. Фошар пъргаво се дръпна.

— Много жалко, че няма да преживеете бавната смърт, която ви бях предвидил — каза Емил. — Но като бездруго сте на колене, защо не помолите за живота си?

— Не мисля да го правя! — отвърна Остин. Пръстите му се свиха около тънка дървена пръчка. Той вдигна стрелата и я заби в стъпалото на Емил.

Острият й връх лесно проби позлатената пантофка. Емил нададе силен вик, който отекна в подземието, и пусна пистолета.

Остин вече беше на крака. Прицели се в челюстта на Емил и с цялата си сила и тежест стовари върху нея кроше, което едва не отдели главата на Фошар от раменете му. Пистолетът издрънча на пода и Емил се сгърчи до другарчето си. Остин помогна на Скай да се изправи. Тя държеше гърлото си с ръка и с мъка си поемаше въздух.

Той се увери, че Скай все пак може да диша, а после се наведе над мъжа с брашненото лице.

— Май Себастиян допусна виното да го замае, а?

— Емил каза, че във виното има отрова. Как…

— Оставих го да се стече по брадичката ми. Толкова старо вино сигурно има вкус на оцет.

Остин хвана Емил за глезените и го издърпа в нивата. После закопча едната гривна на белезниците за китката на Фошар, а другата — за един пръстен в стената. Накрая свали шутовската си шапка и я нахлузи на Фошар, като не пропусна да каже: „В името на Божията милост, Монтрезор“.

Взе факела от стената и поведе Скай през тунела. Въпреки че се правеше на пиян, беше успял да запомни всяка педя от пътя, по който дойдоха. Не след дълго стигнаха до тъмниците и видяха тялото на Кавендиш. Щом ги усетиха, плъховете се разбягаха. Пухкавото лице на англичанина беше замръзнало с отворена от ужас уста.

Остин сложи пръсти на шията му, но не усети пулс.

— Мъртъв е.

— Не разбирам. Няма кръв.

Остин прекара пръст по ръба на махалото, което едва докосваше перата по гърдите на Кавендиш.

— Този път Фошар за разнообразие не е излъгал. Острието наистина е дървено. Само че е пропуснал да посвети Кавендиш в шегата си. Мисля, че нашият приятел е умрял от страх. Хайде, вече не можем да му помогнем.

Продължиха по коридора и стигнаха стръмно и тясно вито стълбище. С изкачването въздухът ставаше все по-свеж. Озоваха се пред врата, която ги отведе на двора, и следвайки смеха, заобиколиха замъка. Гостите излизаха през портата с решетката.

С бавна и олюляваща се походка, като на пияни, Остин и Скай настигнаха другите. Сляха се с тълпата и минаха през портата и каменния мост. На кръглата алея отпред бяха наредени колите в очакване на гостите, които сърдечно се сбогуваха и си пожелаваха приятна вечер. Скоро всички си заминаха и останаха само Остин и Скай. Приближи още една кола. Беше „Ролс Ройс“-ът на Дарне. Шофьорът явно бе сметнал, че колата е на някой от гостите. Остин отвори задната врата на Скай.

Чу някой да крещи на френски, обърна се и видя Марсел да тича по моста. Един от прислужниците, който стоеше наблизо, чу нареждането на Марсел и застана между Остин и колата. Охранителят тъкмо посягаше под смокинга си, когато Остин го обезвреди със силен удар в диафрагмата и изкрещя на Скай да се качва в колата. Той изтича от другата страна, отвори със замах вратата, изхвърли шофьора навън, удари го с лакът през устата и седна зад волана.

Включи на скорост и натисна газта. „Ролс Ройс“-ът потегли, хвърляйки камъчета зад себе си, и поднесе, докато профучаваха покрай фонтана. Остин забеляза движение от лявата страна. Някой тичаше към колата. Завъртя рязко волана в обратната посока. Пред фаровете изскочи още един охранител. В ръцете си държеше пистолет.

Остин се сниши зад таблото и натисна газта до дупка. Мъжът се преметна през капака и се удари в предното стъкло, след което се изтъркаля настрани. Стъклото се напука. След това се строши прозорецът откъм пътническото място. Остин видя проблясване на дуло пред себе си и чу особен звук, сякаш някой удряше с пневматичен чук по хромираната решетка. Завъртя волана, усети удар с още едно тяло и врътна в обратна посока.

В лицето му блесна силна светлина. Не виждаше нищо през напуканото стъкло. Натисна отново газта, мислейки си, че се е насочил към портата, но този път ориентацията му изневери. Колата се удари в ръба на рова, подскочи във въздуха и падна във водата. Въздушната възглавница се отвори и докато Остин се опитваше да се пребори с нея, усети как през прозореца се стича вода. По покрива на потъващия автомобил се сипеха куршуми, но водата ги забавяше. Остин се сви зад таблото и напълни дробовете си с въздух. След секунда колата потъна под вода.

„Ролс Ройс“-ът заби дългата си муцуна във водата като аварирала подводница и след броени секунди затъна в тинята и утайките, трупани с векове. Остин пропълзя пипнешком на задната седалка, протегнал ръце като антенки на рак. Пръстите му напипаха мека плът. Скай го хвана за китките и го издърпа до тънкия слой въздух. Той чуваше ускореното й дишане.

Остин изплю тинестата вода от устата си.

— Чуваш ли ме?

Нечленоразделният отговор май беше „да“.

Водата стигаше до брадичката му. Той протегна шия, за да държи устата и носа си над водата и бързо изстреля инструкциите си.

— Без паника! Стой до мен! Стисвай ръката ми, когато имаш нужда от въздух. Разбра ли?

Още едно нечленоразделно гъргорене.

— Сега си поеми три пъти дълбоко въздух и задръж!

Дишайки в унисон, те напълниха дробовете си докрай, точно когато въздушният джоб изчезна и те се оказаха изцяло под вода. Остин дръпна Скай към вратата, свали прозореца, измъкна се през него и я изтегли след себе си. По повърхността на водата блестяха фенерчета. Двамата щяха да са мъртви в мига, в който подадат глави. Той я хвана здраво и заплува надалеч от колата.

Изминаха едва няколко метра, когато Скай стисна ръката му. Остин също я стисна в отговор и продължи да плува. Скай отново размърда пръсти. Беше останала съвсем без въздух. Остин се насочи нагоре към едно тъмно петно. Извади глава над водата, колкото да се подават само едно ухо и око. Марсел и хората му стреляха срещу мехурчетата въздух, които излизаха от потъналия автомобил. Той дръпна Скай на повърхността и тя си пое въздух със свирещ звук като повредена помпа. Остин й даде секунда да напълни дробовете си и отново я натисна под водата.

Плувайки и излизайки само за глътка въздух, те успяха да се отдалечат от преследвачите си, но Марсел започна да разширява периметъра на търсене. Светлините от фенерите обхождаха целия ров. Остин плуваше близо до стената на замъка. Лявата му ръка беше протегната, за да се ориентира по хлъзгавите камъни. Заобиколиха една от кулите и се скриха в сянката на голям камък.

— Колко остава? — попита Скай, едва произнасяйки думите, но със здравословен гняв в гласа.

— Още едно гмуркане. Трябва да се измъкнем от рова.

Скай изруга на френски. Гмурнаха се отново, преплуваха до отсрещната страна и се подадоха на повърхността точно под гъсталака на брега.

Остин пусна китката на Скай и се хвана с две ръце за клоните. Забивайки стъпала в процепите между камъните по стената на рова, той се заизтегля нагоре като скален катерач под таван. Издърпа се по корем през ръба и подаде ръка на Скай. В мига, в който и тя се озова горе, изведнъж множество фенери осветиха храсталака.

Двамата бързо се изтърколиха към сенките, но беше късно. Чуха се викове и стъпки. Хората на Марсел се приближаваха и от двете страни, но не стреляха от страх да не се уцелят един друг. Единственият път за бягство беше гората, обграждаща замъка.

Остин се втурна към една просека между дърветата, която се очертаваше на фона на синьо-черното нощно небе. В тъмнината проблясваше бледа чакълеста пътечка. Мокрите дрехи и умората не им позволяваха да поставят олимпийски рекорди, но отчаянието даваше крила на нозете им.

Хората на Марсел се разкрещяха, като видяха плячката пред очите си. Пътеката стигна до кръстопът.

— Накъде? — попита Скай.

Нямаха много избор. И от двете страни чуваха приближаващи се стъпки.

— Напред! — викна Остин.

Той прекоси кръстопътя, следван от Скай. Докато тичаха, той се оглеждаше за пролука, но дърветата все повече се сгъстяваха, храсталаци и тръни препречваха пътя им. После гората изведнъж свърши и пътеката продължи между стени от жив плет, високи около три метра. Стигнаха до разклон. Остин направи няколко крачки по едната пътека, после се върна и тръгна по другата. И двете бяха обградени от жив плет, непроходим също като стена.

— Уф! — изпуфтя той.

— Мисля, че това е лабиринт.

Скай се огледа.

— Oh, merde!^[1] Какво ще правим сега?

— Тъй като нямаме лабораторен плъх, който да ни води, предлагам да продължим да вървим, докато не намерим изход.

Избраха лявата пътечка и продължиха покрай извита стена от плет. Пътечката направи рязък завой и отново се разклони. Този лабиринт няма да е лесен, помисли Остин. Беше нахвърлян свободно, с кръгове и заврънтулки, вместо с прави ъгли. Заобикаляха остри ъгли, само за да открият, че се движат общо взето в кръг.

Хората на Марсел също бяха в лабиринта. Остин и Скай два пъти спираха и затаяваха дъх, докато гласовете от другата страна на плета заглъхнат. Намираха се на няколко крачки от тях и само гъстите листа ги деляха от преследвачите.

Остин знаеше, че Марсел ще повика подкрепление и че е въпрос на време да ги хванат. Историята нямаше да има щастлив край, ако не успеят да излязат от лабиринта. Ако беше на мястото на Марсел, щеше да заварди всички изходи.

По дяволите!

Остин удари крака си в нещо твърдо. Коленичи и изля яда си в тихи ругатни. Гневът му обаче отстъпи място на тиха радост, когато откри, че предметът, който е сритал, всъщност е дървена стълба, забравена от някой градинар.

Вдигна стълбата, подпря я на плета и се изкачи до плоската му повърхност. Запълзя по корем, а острите клончета го пробождаха като пирони през шутовския костюм. Важното обаче беше, че плетът издържа тежестта му.

Виждаха се движещи се светлини на различни места в лабиринта. Една група приближаваше по пътеката към Скай. Той я повика тихо и й каза да се качи по стълбата. После издърпа стълбата и легнаха върху нея. Само след секунда чуха ботуши по чакъла, тежко дишане и шепот.

Остин изчака преследвачите да се отдалечат, после прехвърли стълбата като мост до съседната стена от плет. Пропълзя по стълбата и я задържа, за да мине и Скай. Повториха упражнението още веднъж.

Така можеха да излязат от лабиринта. Работеха като екип, местеха импровизирания си мост, пълзяха по него, оглеждаха се за преследвачи и отново го преместваха. Клоните деряха дланите и коленете им, но те не обръщаха внимание на болката.

Остин виждаше черната линия на дърветата в мрака. Оставаха им само две стени от жив плет, когато чуха рева на хеликоптер откъм замъка. Машината летеше на стотина метра височина и приближаваше към лабиринта. Два прожектора осветяваха земята под него.

Остин бързо премести стълбата върху следващия плет, но в бързината прецени зле разстоянието. Когато запълзя по нея, тя се изплъзна и той падна на пътеката. Скочи на крака и се покатери обратно при Скай. Отново намести стълбата, този път по-внимателно. Премина по нея и Скай побърза да го последва.

Грешката им струваше ценно време. Хеликоптерът закръжа над лабиринта, а ярките му светлини превръщаха нощта в ден. Остин се прехвърли върху последния плет и се обърна да помогне на Скай. Кракът й се подхлъзна на едно от стъпалата и той се протегна да я издърпа.

Хеликоптерът приближаваше.

Щом Скай се озова до Остин, той спусна стълбата от външната страна на последния плет. Тя слезе бързо по нея. Ловкостта й отчасти може би се дължеше на желанието да избегне краката на Остин, готови всеки момент да я настъпят по ръцете. Когато и двамата бяха на земята, Остин свали стълбата и я бутна под плета. Двамата със Скай се проснаха по очи до нея.

В този момент хеликоптерът изрева над главите им.

Усетиха течението, когато машината направи остър завой и се върна над плетеницата от стени. След минута се отдалечи и започна да обикаля над гората.

За миг прожекторите на хеликоптера осветиха пролука в гората. Остин помогна на Скай да се изправи и двамата се втурнаха по чакълестата пътека, заобикаляща живия плет. Продължиха по тревистата просека в гората, без да знаят къде отиват, но благодарни, че са се измъкнали от лабиринта.

След няколко минути излязоха на открито. Намираха се на някаква поляна, но вниманието на Остин беше привлечено от призрачен силует на сграда в края на гората.

— Какво е това? — прошепна Скай.

— В бурята всяко пристанище е спасение — отвърна Остин.

Каза й да стои на място и се втурна през поляната, огряна от сребристите лъчи на луната.

Остин успя да стигне до отсрещния край на поляната и тръгна покрай сградата. Откри незаключена врата и се вмъкна вътре. Усети миризма на масло и бензин. В един гараж не може да няма кола или камион. Напипа ключа на лампата и след секунда разбра, че не е в гараж, а в малък хангар.

Вътре имаше яркочервен биплан със сърцевидна опашка с черна емблема на триглав орел. Остин прокара пръсти по платнения фюзелаж, възхитен от безупречната реставрация на самолета. От долната страна на двете крила имаше продълговати метални резервоари, от външната страна на които бяха нарисувани черепи и кости — отрова.

Надникна в двойната кабина. Пред седалката в задната кабина се виждаха един лост и педал, с който се управлява вертикалният стабилизатор. Явно това беше мястото на пилота, който с движението на лоста напред и назад контролира елеваторът, а настрани — елероните в края на крилата, за да завие самолетът. Системата беше примитивна, но в същото време удивително проста, позволяваща управление само с една ръка.

В кабината имаше множество прибори, които едва ли са били налични в оригиналния модел — съвременна радиостанция, модерен компас и навигационна система GPS. Двете кабини бяха свързани със слушалки. Остин огледа набързо хангара. По стените висяха инструменти и резервни части. Надникна в склада, който беше пълен с пластмасови контейнери, маркирани с черепи и кости. Надписите сочеха, че в тях се съдържат пестициди.

Остин грабна фенер от една кука на стената, изключи осветлението и се приближи до вратата. Всичко беше тихо. Присветна три пъти с фенера и видя как една сянка се стрелна от гората и безшумно прекоси поляната до хангара. Огледа се, за да се увери, че никой не я е забелязал, дръпна я вътре в хангара и затвори вратата.

— Защо се забави толкова? — попита Скай леко ядосано. — Притесних се, като видях първо да светваш лампите, а после да ги гасиш.

Остин нямаше нищо против обвинителния той на Скай — приемаше го като знак, че естествената й енергичност се завръща. Целуна я по бузата.

— Извинявай! Имаше опашка на рецепцията.

Тя премигна, взирайки се в тъмнината.

— Какво е това?

Остин включи фенера и освети фюзелажа от дървеното витло до герба на опашката.

— Пред себе си виждаш въздушното въоръжение на семейство Фошар. Явно го използват за пръскане на лозята.

— Красив е!

— Не само. Това е нашият билет за бягство.

— Можеш ли да летиш с такова нещо?

— Предполагам.

— Предполагаш?! — Тя поклати глава. — Някога летял ли си с подобен самолет?

— Десетки пъти. — Остин забеляза скептичния й поглед и се поправи. — Добре де, веднъж, на един панаир.

— Панаир — повтори тя с леден тон.

— Голям панаир. Виж сега, самолетите, които съм управлявал, може да са имали малко по-сложни системи, но принципът е един и същ.

— Надявам се да пилотираш по-добре, отколкото шофираш.

— Не беше моя идея да плуваме посред нощ. Ако си спомняш, бях разсеян от хрътките на Фошар.

Тя го щипна по бузата.

— Как бих могла да забравя, скъпа. Е, какво чакаме? Кажи какво да правя.

Остин й показа няколко ключа на стената с надписи на френски.

— Първо ми кажи какво пише тук.

Тя му ги преведе. После я заведе до предната част на самолета, сложи ръцете й върху витлото и й каза да завърти перките и бързо да отскочи назад. Самият той се качи в пилотската кабина, провери бързо уредите и й даде знак с вдигнати палци. Скай стисна перките с две ръце, завъртя ги и отскочи назад, точно според инструкциите. Моторът се закашля, но не успя да запали. Остин нагласи леко газта и й каза да опита пак. На лицето й се изписа мрачна решителност, когато вложи цялата си сила в завъртането. Този път двигателят запали и ревът му изпълни хангара.

Скай се втурна през мъглата от изгорели газове и натисна ключовете на стената, за да отвори вратата на хангара и да включи осветлението на пистата. После се качи в кабината. Още не беше успяла да закопчае колана, когато самолетът излезе от хангара.

Остин не губеше време. Максимално бързо ускори. Наду двигателя и самолетът започна да набира скорост между двойните линии от светлини на пистата. Стараеше се да пипа леко лостовете, но от неопитната му ръка самолетът поднесе и се забави.

Знаеше, че ако скоро не достигне скорост за излитане, ще се разбие в дърветата. Наложи си да се успокои и да остави лостовете сами да насочват ръцете и краката му. Самолетът се изправи и започна отново да набира скорост. Остин леко дръпна елеватора. Колелата се отлепиха от земята и самолетът започна да се издига, но все още беше опасно ниско и близо до дърветата.

Искаше да се вдигне само с още няколко педи. Сърцатият биплан явно чу молитвите му, защото набра още височина и едва-едва закачи върховете на дърветата с колелата си. Крилете се разлюляха, но бързо си възвърнаха равновесието.

Докато самолетът продължаваше да се издига, Остин се огледа наоколо. Пейзажът тънеше в мрак, с изключение на замъка Фошар и зловещите му кули, които бяха облети в светлина. Опита се да начертае мислена карта, разчитайки на спомените си от пътуването с колата. Видя кръглата площадка със странния фонтан и алеята, водеща през дългия тунел от дървета.

Зави, за да последва пътя през лозята на изток. Летеше на височина около триста метра. Бореше се с лекия вятър, който не позволяваше на самолета да надвиши скорост от сто и двайсет километра в час. Доволен, че е поел курс към цивилизацията, той взе микрофона, свързан с кабината на Скай.

— Съжалявам за излитането — опита се той да надвика рева на двигателя, — надявам се да не съм те разтресъл прекалено.

— Всичко е наред, само да успея да си върна зъбите в устата.

— Радвам, се да го чуя. Внимавай със зъбите, ще ти трябват за вечерята.

Идея къде отиваме?

— Летим горе-долу в посоката, от която дойдохме. Оглеждай се за светлини. Ще се опитам да кацна на пътя до някой град. Надявам се, че по това време да няма много движение. Отпусни се и се наслаждавай на полета.

Остин насочи вниманието си към безопасното приземяване. Въпреки кавалерското си отношение, беше наясно с рисковете, които го очакваха. Летеше практически на сляпо над непознат терен, с антикварен самолет, без никакъв опит, с изключение на онзи панаир. Същевременно се наслаждаваше на простата надеждност на старата машина. Това си беше истински полет. Нямаше покрив на кабината, която да го дели от хладния вятър. Седеше буквално върху двигателя и шумът го оглушаваше. Изпита още по-голямо уважение към мъжете, летели с тези самолети в бой.

Много му се искаше да изтръгне още няколко възела от биплана, който едва пълзеше в нощното небе. Окуражи се, като видя блещукащи светлинки в далечината. Наближаваха края на огромните владения на Фошар. Самодоволството му изгасна, като чу Скай да крещи в слушалките.

В същия момент забеляза някакво движение с периферното си зрение и се обърна наляво. Хеликоптерът, който ги беше преследвал над лабиринта, като по магия се беше материализирал на няма и сто метра от тях. Кабината беше осветена, а на пътническото място седеше един от охранителите на Фошар с автомат в скута. Въпреки че самолетът бе лесна мишена, той не направи опит да стреля.

След секунда по радиото се чу познат глас — Емил Фошар.

— Добър вечер, мистър Остин. Много се радвам да ви видя отново.

— Каква приятна изненада, Емил! Но не забелязвам да сте в хеликоптера.

— Защото съм в контролната зала на замъка. Аз обаче ви виждам много ясно с камерата на хеликоптера.

Остин се обърна към камерата, закачена под хеликоптера, и помаха с ръка за поздрав.

— Мислех, че още сте в тъмницата с останалите плъхове.

Емил не обърна внимание на хапливата забележка.

— Харесва ли ви моят „Фокер Авиатик“, мистър Остин?

— Бих предпочел F-6 с ракети въздух-въздух, но и с това ще се задоволя. Много мило от ваша страна, че ми го заехте.

— Няма за какво. Фошар са извънредно щедри към гостите си. А сега ще ви помоля да обърнете или ще бъдете застрелян.

Мъжът в хеликоптера се размърда и насочи своя АК-47 към кабината на самолета.

— Очевидно сте ни проследили. Защо не ни застреляхте по-рано?

— Не ми се ще да повредя самолета.

— Ах, тези момчета с техните играчки.

— Моля?

Остин остави самолета на дрифт за няколко метра. Хеликоптерът рязко зави, за да избегне сблъсъка.

— Съжалявам — извини се Остин, — не съм свикнал с този самолет.

— Детинските ти маневри доникъде няма да те отведат! — мина на „ти“ Фошар. — Добре познавам способностите на моя „Авиатик“. Много неприятно ще ми бъде да го изгубя, но съм готов да го преживея. Само гледай!

Емил явно беше дал заповед на пилота си, защото хеликоптерът се вдигна високо над „Авиатика“ спусна ските си на няколко педи над главата на Остин. Бипланът опасно се залюля под въздушното течение. Остин насочи носа на самолета надолу, но хеликоптерът го последва, за да му покаже, че няма къде да избяга. След няколко секунди хеликоптерът се дръпна и отново се озова зад опашката му.

В слушалките се чу гласът на Емил.

— Както виждате, мога да ви сваля, когато си пожелая. Ако не обърнете назад, и двамата с приятелката ти ще загинете.

— Аз може и да не съм ти от полза, но ако тя умре, и тайната на шлема си отива с нея.

— Ще поема този риск.

— А дали първо да не питаш майка си?

Емил изруга на френски. След секунди хеликоптерът отново се вдигна над самолета. Ските му го притиснаха надолу. Вдигна се леко и отново се спусна. Остин едва удържаше „Авиатика“. Беше неравна надпревара. Самолетът от плат и дърво не беше равностоен противник на бързия и маневрен хеликоптер. Емил можеше да го притиска надолу, докато не се разбие или не се разпадне във въздуха.

Остин грабна микрофона.

— Добре, ти печелиш. Какво искаш да направя?

— Да се върнеш на пистата. И не се опитвай да ми играеш номера. Ще те чакам там!

„Бас ловя!“, помисли си Остин.

Той наклони самолета и го обърна. Скай, която чу целия разговор в слушалките, каза:

— Кърт, не можем да се върнем. Той ще те убие.

— Ако не се върнем, ще убие и двама ни.

— Не искам да го правиш заради мен.

— Не се притеснявай. Правя го за себе си.

— По дяволите, Остин! Проклет си като французин!

— Ще го приема за комплимент. Но те предупреждавам, че не ям охлюви и жабешки бутчета.

— Добре, предавам се. Но няма да се дам без бой.

— Нито пък аз. Коланът ти затегнат ли е?

Той изключи интеркома и се съсредоточи върху злокобните кули на фамилния замък на човека, който искаше да го убие. Наближиха замъка и Остин видя двете линии от светлини, бележещи пистата пред хангара. Престори се, че захожда към тях, но в последния момент зави в обратна посока и литна право към най-близката кула.

Хеликоптерът не изоставаше. По радиото се чу гласът на Емил, който крещеше на френски. Остин сви рамене, изключи радиото и насочи цялото си внимание върху предстоящата задача.

Хеликоптерът се дръпна настрани точно в момента, когато изглеждаше, че самолетът ще се разбие в кулата. Само няколко метра пред нея Остин рязко зави и прелетя над замъка диагонално към отсрещната кула. Описа тесен кръг около нея и се върна обратно, изписвайки осмица. Същото направи със следващата кула. Представяше си как ще реагира Емил, но не го интересуваше. Беше готов да се обзаложи, че Фошар няма да се опита да го свали точно над замъка.

Знаеше, че не може цяла вечност да описва осмици. Пък и не възнамеряваше. При всеки завой оглеждаше терена отвъд рова. Включи отново радиото. По средата на следващата осмица рязко зави, прелетя над кръглата площадка с чудатия фонтан и се насочи към светлините на дългата алея.

Хеликоптерът кръжеше високо над него. В момента в който Остин премина над стената, той се спусна след него и зае позиция над „Авиатика“. Остин се сниши докато колелата стигнаха на няколко метра над земята. Пилотът на Фошар можеше веднага да го притисне, но сметна, че Остин се готви да кацне и се отдръпна. Този миг на нерешителност му излезе през носа.

Вместо да се приземи, Остин полетя през тунела между дърветата.

Хеликоптерът набра височина, закачайки върховете на дърветата със ските си. Пилотът описа кръг.

— Хвани го! Хвани го! — крещеше Фошар по радиото.

Пилотът се подчини и погна „Авиатика“ в тунела като хрътка — лисица.

Благодарение на по-голямата си скорост бързо го настигна. Остин чуваше трещенето на ротора, което заглушаваше собствения му двигател. Устните му се разтегнаха в усмивка. Боеше се хеликоптерът да не литне над гората и да го причака в другия край. Явно обидата за майката на Фошар беше постигнала целта си и го бе разярила до безумие. Никой не обича да го наричат „мамино синче“, особено когато е вярно.

Остин летеше на два метра над земята. Имаше по няколко метра от двете страни, но все пак беше прекалено тясно и най-малкото отклонение щеше да остави самолета без крила или Остин — без глава.

Хеликоптерът го следваше плътно зад опашката, но Остин се опита да не мисли за него. Вниманието му беше насочено върху тъмното петно в далечината, което бележеше края на тунела. Някъде около средата той спокойно се пресегна и дръпна лоста на контейнерите с пестициди.

Отровата заизлиза на големи струи от двата контейнера. Белият облак покри предното стъкло на хеликоптера и заслепи пилота, после започна да се просмуква през отворените отдушници и превърна кабината му в летяща газова камера.

Пилотът изкрещя от болка и вдигна ръце, за да изтрие лютивата течност от очите си. Хеликоптерът се наклони настрани, а перките му започнаха да секат дърветата. Роторът се разпадна, последван от фюзелажа. Горивото се запали и хеликоптерът избухна в огромно оранжево-бяло кълбо.

Остин продължи напред и излетя като снаряд от тунела. Щом излезе на открито, дръпна елеватора и самолетът се вдигна нагоре. Докато бавно набираше височина, Остин погледна през рамо. От изхода на тунела бълваха дим и пламъци, а над гората грееше зарево.

Той включи интеркома.

— Излязохме!

— Опитвах се да се свържа с теб — отговори Скай. — Какво стана там?

— Нищо, малко мерки за контрол над вредителите.

В далечината се виждаха светлините на шосетата и градовете. Не след дълго под тях се появиха фарове на автомобили. Остин потърси път, който да е едновременно достатъчно осветен, но и пуст, и кацна малко тромаво, но безаварийно. Изведе самолета от шосето и го остави в края на ливадата.

Щом стъпиха на земята, Скай прегърна Остин и впи устните си в неговите в целувка, която далеч не бе само приятелска. След това тръгнаха напред. Въпреки раните и синините, на сърцата им беше леко.

Прегърнал Скай, Остин вдъхваше аромата на тревата и сеното наоколо.

След около час стигнаха до стара странноприемница. Съдържателят беше полузаспал, но когато Остин и Скай влязоха и попитаха за стая, веднага се разсъни.

Зяпна шутовския костюм на Остин, после Скай която приличаше на сбила се улична котка, след това пак Остин.

— American?^[2]

— Oui!^[3] — отвърна Остин с уморена усмивка.

Онзи кимна разбиращо с глава и им подаде книгата за регистрация.