Клайв Къслър
Изгубеният град (15)

13

„Алвин“ се вдигна като чайка върху вълна, а после полетя надолу. Свободното падане приключи със силен удар на метал в метал, от който всичко се разтресе и тримата души в него излетяха от местата си. Пол се опита да избегне сблъсъка с Гамей и слабичката Санди, но двуметровото му тяло не беше пригодено за акробатични изпълнения и той се размаза в херметичната преграда. Когато звездите пред очите му най-после изчезнаха, той видя лицето на Гамей, надвесено над него. Изглеждаше притеснена.

— Добре ли си? — попита тя с угрижен глас.

Той кимна. Надигна се и внимателно попипа главата си с пръсти. Болеше го, но нямаше кръв.

— Какво стана? — попита Санди.

— Не знам. Ще погледна.

Мъчейки се да потисне лошото предчувствие, Пол изпълзя до илюминатора. За миг се почуди дали не халюцинира заради удара по главата. Срещу себе си видя намръщено мъжко лице. И мъжът го видя. Почука на акрилното прозорче с дръжката на пистолета си и вдигна палец нагоре. Смисълът беше ясен: отворете люка.

Гамей беше притиснала лице в другия илюминатор.

— Тук има един голям грозник — каза тя, — и носи пистолет.

— От тази страна също — отвърна Пол. — Искат да излезем.

— Какво ще правим? — попита Санди.

Някой започна да тропа силно по корпуса.

— Посрещаните ни губят търпение — рече Гамей.

— Виждам — каза Пол, — и ако не измислим как да превърнем „Алвин“ в бойна подводница, ще трябва да правим, каквото кажат.

Той се протегна и отвори люка. Вътре нахлу топъл влажен въздух и в кръглия отвор се появи същото лице, което видя през люка. Мъжът му махна с ръка и се отдръпна. Траут провря глава и рамене в отвора и видя, че батискафът е обграден от шестима въоръжени мъже.

Той бавно излезе върху корпуса. Санди го последва и кръвта се дръпна от лицето й, когато видя непознатите. Замръзна на място, но Гамей чакаше да излезе и Пол й помогна да седне до него.

„Алвин“ се намираше в ярко осветено помещение, голямо колкото паркинг за три коли. Във въздуха се носеше силна миризма на море. От корпуса се стичаше вода и капеше в малки локвички на пода. Някъде в далечината се чуваше приглушено бръмчене на мотори. Пол предположи, че се намират в трюма на огромна подводница. В единия край на помещението стените се извиваха и образуваха нещо като голяма механична уста. Подводницата явно беше погълнала батискафа като скарида.

Един от мъжете натисна ключ на стената и от другата страна срещу устата се отвори врата. Той им посочи натам с цевта. Пленниците минаха през вратата и се озоваха в по-малка зала, която приличаше на фабрика за роботи. На стената висяха поне дузина „лунни скафандри“, чиито дебели ръце завършваха с механични щипки. От работата си в НАМПД Пол знаеше, че това са батискафи с човешка форма, предназначени за продължителни гмуркания на голяма дълбочина.

Вратата се затвори и пленниците тръгнаха по коридора, като пред и зад тях вървяха по трима въоръжени мъже. По сините им водолазни костюми нямаше никакви отличителни знаци. Бяха мускулести, сурови на вид, късо подстригани и се движеха с увереността на добре обучени войници. Изглеждаха към трийсет-четирийсет годишни — прекалено възрастни за новобранци. Нямаше как да отгатнат националната им принадлежност, защото мълчаха и комуникираха единствено с жестове. Пол предположи, че са наемници, може би някакъв специален военен отряд.

Пресякоха множество коридори. Накрая въведоха пленниците в една кабина и вратата зад гърба им се затвори. В малкото помещение имаше две койки, стол, празен шкаф и чешма.

— Уютно — рече Гамей, оглеждайки тясната кабина.

— Това сигурно е трета класа — пошегува се Пол. Главата му беше замаяна и той се подпря на стената. Забелязал угриженото лице на жена си, побърза да каже: — Добре съм. Само трябва да поседна.

— Трябва ти и малко първа помощ — възрази тя.

Пол приседна на края на койката, а тя намокри една кърпа със студена вода от чешмата и я сложи на слепоочието му, за да намали отока. Двете със Санди се редуваха да мокрят студения компрес. Накрая отокът спадна. Пол внимателно намести папийонката, която се беше изкривила, и среса косата си с пръсти.

— По-добре ли си? — попита Гамей.

Освежен, Пол се ухили и отговори:

— Винаги си твърдяла, че някой ден ще си разбия главата.

Санди се разсмя въпреки тревогата си.

— Как успявате да запазите спокойствие? — възхити се тя.

Невъзмутимостта на Пол беше въпрос не толкова на смела поза, колкото на прагматизъм и вяра в собствените способности. Като член на Специалния отряд на НАМПД той беше свикнал с опасностите. Академичната му външност и поведение прикриваха твърдост на характера, наследена от дедите му. Прадядо му бил член на морската спасителна служба, където девизът бил: „Задължително е да излезеш, не е задължително да се върнеш“. Дядо му и баща му, които се препитаваха с риболов, го бяха възпитали да уважава морето и му бяха показали всичко, което знаеха за него, а той се беше научил да разчита на собствените си сили и съобразителност.

Със слабата си спортна фигура и грациозни движения, лъскавата тъмночервена коса и сияйна усмивка, хората понякога взимаха Гамей за фотомодел или актриса. Малцина биха повярвали, че като малка била същинска мъжкарана, израснала в Уисконсин. Макар надарена с всички възможни женски качества, тя не беше цвете в саксия. Руди Гън, помощник-директорът на НАМПД, беше прозрял интелекта й и беше предложил да я вземат в НАМПД заедно със съпруга й. Адмирал Сандекър веднага се съгласи. Оттогава насам Гамей неведнъж бе доказвала ума и хладнокръвната си находчивост в множество мисии на Специалния отряд.

— Спокойствието няма нищо общо — каза тя, — просто сме практични. Харесва ни или не, сме затворени тук за известно време. Нека използваме дедуктивното си мислене, за да разберем какво се случва.

— Учените не бива да си правят заключения, докато не са готови да ги подкрепят с факти — рече Санди. — А ние не разполагаме с фактите.

— Добре си усвоила научния метод — отбеляза Пол.

— Както е казал Бен Джонсън, нищо не може да съсредоточи мислите по-добре от перспективата за бесило. След като не разполагаме с всички факти, можем да използваме научни разсъждения, за да разберем това, което искаме. Освен това просто нямаме друг избор. Първо, със сигурност знаем, че сме отвлечени и че ни държат в плен в голяма, странна подводница.

— Възможно ли е именно тя да е оставила следите в Изгубения град? — предположи Санди.

— Е, нямаме факти, с които да подкрепим теорията — усмихна се Пол, — но не е изключено подводницата да може да пълзи по морското дъно. НАМПД направиха нещо подобно преди години.

— Добре, а какво прави тук? Кои са тези хора? И какво искат от нас?

— Имам чувството, че скоро ще получим отговор на тези въпроси — каза Гамей.

— Говориш повече като източен гуру, отколкото като учен — вметна Санди.

Гамей сложи пръст на устните си и посочи към вратата. Дръжката се завъртя, тя се отвори и в кабината влезе мъж. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да мине под рамката. Беше облечен в същия гащеризон като останалите, само че зелен. Той затвори тихо вратата след себе си и погледна пленниците.

— Успокойте се — каза той, — аз съм от добрите.

— Нека позная — обади се Пол, — вие сте капитан Немо, а ние се намираме на борда на „Наутилус“.

Мъжът премигна изненадано. Беше очаквал да ги намери сковани от страх.

— Не, всъщност се казвам Ангън Маклийн — отвърна той с лек шотландски акцент. — Доктор Маклийн. Аз съм химик. Но за подводницата сте прав. Точно толкова невероятна е, колкото тази на капитан Немо.

— А ние все пак сме герои от роман на Жул Верн? — не се сдържа и Гамей.

Маклийн въздъхна тежко.

— Де да беше толкова просто. Не искам да ви тревожа излишно — каза той с тих и сериозен глас, — но животът ви може би зависи от разговора ни през следващите няколко минути. Моля ви, кажете ми имената си и какво работите. Умолявам ви да бъдете честни. На този съд няма излишни каюти.

Двамата Траут схванаха посланието. Нямаше място за пленници. Пол погледна Маклийн в добронамерените сини очи и реши да му се довери.

— Аз се казвам Пол Траут. Това е съпругата ми Гамей. И двамата работим в НАМПД. Това е Санди Джексън, пилотът на „Алвин“.

— С каква наука се занимавате?

— Аз — с океанска геология, а Гамей и Санди са морски биолози.

Маклийн се усмихна с облекчение.

— Слава богу — измърмори той, — има надежда.

— Може би и вие ще ми отговорите на един въпрос — каза Пол. — Защо ни отвлякохте?

Маклийн горчиво се засмя.

— Аз нямам нищо общо с това. И аз съм тук по своя воля, колкото и вие.

— Не разбирам — каза Санди.

— Сега не мога да ви обясня. Ще ви кажа само, че имаме късмет, задето могат да използват професионалните ни умения. Ще ви държат живи дотогава, докато имат нужда от вас — също като мен.

— Кои са „те“? — попита Пол.

Маклийн прекара дългите си пръсти през прошарената си коса.

— За вас ще бъде по-опасно, ако знаете.

— Който и да сте, моля ви, предайте на хората, които ни отвлякоха и отнеха батискафа ни, че екипът ни на повърхността ще започне да ни търси в мига, в който установят, че сме изчезнали — настоя Гамей.

— Казаха ми, че това няма да бъде проблем, и аз нямам причина да не им вярвам.

— Какво значи това? — настръхна Пол.

— Не знам. Но знам, че тези хора са безскрупулни в преследването на целите си.

— А какви са целите им? — попита Гамей.

Сините очи сякаш хлътнаха.

— Има въпроси, които не е мъдро да ми задавате, нито аз — да ви отговарям. — Той се надигна от стола си. — Трябва да докладвам за резултатите от разпита. — Той посочи малката лампичка и докосна устните си, явно предупреждавайки ги за скрит микрофон. — След малко ще ви донеса храна и напитки. Съветвам ви да си починете.

— Вярвате ли му? — попита Санди, когато отново останаха сами.

— Историята му изглежда достатъчно откачена, за да е вярна — отговори Гамей.

— А имате ли идеи какво да правим?

Пол се излегна на койката и се опита да се протегне, макар че дългите му крака стърчаха от края на матрака. Той посочи светлинката и каза:

— Стига някоя от вас да не държи на тази койка, възнамерявам да послушам съвета на Маклийн и да си почина.

Маклийн се върна след половин час със сандвичи със сирене, термос горещо кафе и три чаши. И с усмивка на лице, което беше по-важното.

— Поздравления! — каза той, докато им раздаваше сандвичите. — Официално сте включени в проекта.

Гамей разви сандвича си и отхапа.

— А какво по-точно представлява той?

— Не мога да ви кажа всичко. Достатъчно е да знаете, че сте част от научен екип. Всеки от вас ще научи толкова, колкото е необходимо, за да върши работата си. Разрешиха ми да ви разведа наоколо, за да се подготвите за предстоящите си задачи. Бавачката ни чака.

Той почука на вратата. Навъсеният пазач, който отвори, се дръпна настрани, за да ги пропусне да излязат. Маклийн ги поведе из лабиринта от коридори, следвани изкъсо от пазача. Стигнаха до голяма зала, чиито стени бяха покрити с монитори и светещи електронни прибори. Пазачът застана така, че да може да ги наблюдава, но без да се меси по какъвто и да било начин.

— Това е контролната зала — обясни Маклийн.

Пол се огледа.

— Къде са хората?

— Подводницата е почти изцяло автоматизирана. Има малоброен екипаж, охрана и водолази.

— Видях скафандрите отвън.

— Много сте наблюдателен — кимна Маклийн. — Ако погледнете на този монитор, ще видите водолазите ни по време на работа.

Видяха колона, типична за Изгубения град. В долната част на екрана нещо се раздвижи. Водолаз, екипиран в голям скафандър, се издигаше покрай колоната, движен от вграден мотор. Следваха го още трима водолази, стиснали дебелите гумени маркучи с механичните манипулатори, които им служеха за ръце.

Гротескните фигури се движеха беззвучно, докато стигнаха до горния край на екрана. Спряха се под зъбестия връх, напомняйки на пчелици, събиращи нектар.

— Какво правят? — попита Пол.

— Аз знам — обади се Санди. — Събират биоорганизми от колониите, които живеят покрай пукнатините.

— Права сте. Отстраняват цели колонии — допълни Маклийн. — Живият материал и течността, в която живее, се пренася по маркучите до специални резервоари.

— Искате да кажете, че това е научна експедиция? — изненада се Гамей.

— Не точно. Гледайте.

Двама от водолазите се бяха отделили от другите и се приближаваха към върха на друга колона. Тези, които останаха, започнаха да разрушават колоната с триони.

— Унищожават ги! — възкликна Санди. — Това е престъпление!

Маклийн погледна към пазача да види дали е забелязал избухването й. Онзи обаче се облягаше на стената с отегчено, разсеяно изражение. Маклийн махна с ръка, за да привлече вниманието му, и посочи към една врата. Пазачът се прозина и кимна в знак на съгласие. Маклийн ги поведе натам. Озоваха се в стая, пълна с големи кръгли пластмасови съдове.

— Тук можем да говорим — каза тихо той. — Това са контейнерите, в които се съхранява биологичният материал.

— Имат огромен капацитет! — не се сдържа Гамей.

— Трудно е да се поддържат организмите живи, далеч от естествената им среда. Затова взимат и част от колоните. Докато се върнем на сушата, съвсем малка част от събрания материал ще остане използваем.

— Суша ли казахте?

— Да, събраните организми се обработват в лаборатория на един остров. Периодично пътуваме до там, за да разтоварим резервоарите. Не съм сигурен къде се намира острова.

Маклийн забеляза, че пазачът ги гледа.

— Съжалявам! Бавачката излезе от летаргията си. Ще трябва да продължим разговора друг път.

— Бързо ми кажете за острова. Това може да е единственият ни шанс за бягство.

— За бягство ли? Никакъв шанс!

— Винаги има шанс! Как изглежда този остров?

Маклийн видя, че пазачът се приближава, и сниши глас, от което думите му прозвучаха още по-злокобно:

— По-зле от всичко, родено от въображението на Данте.

Остин обходи с поглед стръмните стени и здравите бойници, обграждащи замъка Фошар, и изпита огромно уважение към майсторите, които бяха редили тежките блокове. Възхищението му обаче не трая дълго, защото ясно осъзна, че ефективната конструкция, предназначена да държи натрапниците на разстояние, също толкова добре пречи и на тези вътре да излязат.

— Е, какво мислиш? — попита Скай.

— Така щеше да изглежда „Алкатраз“, ако се намираше на сушата.

— Какво ще правим?

Той я улови под ръка.

— Ще продължим разходката си.