Клайв Къслър
Изгубеният град (13)

11

Благословен от спокойно море и умерени ветрове, изследователският кораб „Атлантида“ бързо премина разстоянието от Азорските острови до мястото, на което трябваше да пусне котва на север от Средноатлантическия хребет над подводната планина, известна като Атлантическия масив. Тя се издига стръмно нагоре от океанското дъно на около хиляда и петстотин мили от Бермудските острови и точно на юг от Азорските. В далечното минало, масивът се подавал над повърхността на океана, но сега плоските му върхове се крият на почти осемстотин метра под вълните.

„Алвин“ трябваше да бъде потопен на следващата сутрин. След вечеря Пол и Гамей се събраха с другите учени на борда, за да обсъдят потапянето. Решиха да съберат проби от камъни, минерали и растения от района около Изгубения град и да запишат възможно най-много визуални наблюдения.

Призори екипът на „Алвин“, състоящ се от седем души, пилоти и инженери, беше на крак и в шест вече действаха по задачите от списъка от четиринайсет страници. В седем бяха наобиколили батискафа и проверяваха акумулаторите, електрониката и другите системи и инструменти. После натовариха фотоапаратите и видеокамерите, провизии и топли дрехи за пилота и учените.

След това закрепиха снопове железни пръти от външната страна на корпуса, за да натежи достатъчно и да стигне до дъното. Потапянето всъщност щеше да прилича много повече на свободно падане. А когато дойдеше време да излезе на повърхността, щяха да изхвърлят баласта и батискафът да изплува. С оглед на безопасността манипулаторите можеха да се откачат ако се заплетат в нещо, а ако стане проблем, целият външен корпус можеше да се изхвърли и сферата с екипажа да се издигне от само себе си нагоре. Ако попаднеха в коварно течение, имаха кислород и най-необходимото за седемдесет и два часа.

Пол Траут, ветеран в риболова, добре познаваше непостоянството на океана. Той беше проверил прогнозите за времето, но разчиташе преди всичко на собствените си инстинкти и опит. Огледа метеорологичните и морските условия от палубата на „Атлантида“. Яркосиньото небе беше съвършено чисто, с изключение на няколко перести облачета, а водата беше по-спокойна, отколкото във вана. Идеални условия за гмуркане.

Щом се просветли достатъчно, екипът спусна два предавателя към дъното на мястото, където трябваше да се потопи „Алвин“. Те започнаха да излъчват сигнал, с помощта на които батискафът да се ориентира в мрака, където липсваха улични табели, а повърхностните методи за навигация бяха практически безполезни.

Гамей стоеше наблизо, погълната от телефонен разговор с доктор Озбърн. Обсъждаха най-новите сателитни снимки на районите с горгонова трева.

— Разпространява се по-бързо, отколкото очаквахме — каза Озбърн. — Големи маси с водорасли са се насочили към източния бряг на Съединените щати. Появяват се петна и в Тихия океан.

— След малко спускаме „Алвин“ — отвърна Гамей. — Тихо е и водата би трябвало да бъде сравнително прозрачна.

— Да, трябва да имате максимална видимост. Оглеждай се внимателно за признаци на растеж. Източникът на заразата може да не се види веднага.

— Камерите ще снимат постоянно и може да открием нещо на записа. Ще ти пратя снимките, веднага щом имаме нещо.

След като затвори, тя предаде на Пол разговора си с Озбърн. Беше време да тръгват. На палубата се събраха изпращачи. Сред множеството беше строен мъж с прошарена коса, който дойде да им пожелае късмет. Чарли Бек беше ръководител на екипа, който обучаваше екипажа на кораба по процедурите за безопасност.

— Не ви липсва кураж, щом сте готови да слезете там долу — поздрави ги той. — От десантните лодки на тюлените винаги ме хваща клаустрофобията.

— Ще бъде малко тесничко — съгласи се Гамей, — но е само за няколко часа.

Когато не беше под вода, батискафът се съхраняваше в специална постройка на задната палуба, известна като „хангара на Алвин“. Вратите й се отвориха и отвътре излезе „Алвин“, спусна се по релсите до кърмата и спря под А-образната рамка. Семейство Траут и пилотът се качиха по стълбата и минаха по тясното мостче до боядисаната в червено горна част на батискафа. Свалиха обувките си и се промушиха през петдесетсантиметровия люк.

Двамата съпровождащи водолази се изкатериха върху съда и закачиха лебедката от А-образната рамка. Междувременно отстрани се появи малка надуваема лодка. Под надзора на инженера, стоящ върху „кучешката колибка“ — малко помещение върху хангара, осемнайсеттонният батискаф беше спуснат в океана заедно със съпровождащите водолази. Те свалиха въжетата, осигуряващи коша с инструменти в предната част, направиха последна проверка и махнаха за довиждане през люка. След това изплуваха до надуваемата лодка, която щеше да ги върне на кораба.

Семейство Траут и пилотът седнаха по местата си в тясната кабина — титанова сфера под налягане с диаметър едва два метра. Всеки квадратен сантиметър беше покрит с контролни табла за мощността и баласта, монитори за кислород и въглероден двуокис, други прибори. Пилотът се настани на една леко повдигната седалка, откъдето щеше да управлява с помощта на лоста пред себе си.

Пол и Гамей се сместиха от двете му страни върху малки възглавнички, които трябваше да им осигурят поне малко комфорт. Въпреки теснотията и двамата се вълнуваха. Единствено типичната за Нова Англия сдържаност на Пол му пречеше да се развика от радост. За дълбоководния геолог никой луксозен апартамент в скъп хотел не можеше да се мери с „Алвин“.

От построяването си за американския военноморски флот през 1964 година досега „Алвин“ се беше превърнал в най-знаменития батискаф на света. Тромавото на вид средство с дължина едва седем метра и половина можеше да се потапя на смайващата дълбочина от над пет хиляди метра. „Алвин“ се озова на първите страници на международните издания, след като откри изгубена водородна бомба край бреговете на Испания. При друга експедиция пък за първи път отведе хора до гроба на „Титаник“.

Човек трудно можеше да се добере до място на „Алвин“. Траут се смяташе за голям късметлия. Ако не беше тази спешна експедиция, можеше да чака с години реда си, въпреки впечатляващите препоръки от НАМПД и сериозните си връзки.

Пилот беше млада морска биоложка от Южна Каролина на име Санди Джексън. Със спокойното си излъчване и с лаконичността си тя напомняше на по-млада версия на легендарната авиаторка Жаклин Кокран. Беше слаба, около трийсетина годишна, а под дънките и вълнения пуловер се криеше тяло на маратонска бегачка. Косата й, с цвят на свежи моркови, беше прибрана под бейзболна шапка с надпис „Алвин“, обърната с козирката назад.

Гамей беше облякла удобен гащеризон, но Пол не видя смисъл да изменя на модните си навици заради някакво си дълбоководно спускане. Беше облечен безупречно, както винаги — специално шити избелели дънки, риза от „Брукс Брадърс“ и една от големите цветни папийонки, които колекционираше — на морски кончета. Спортното му яке беше изработено от фина италианска кожа. Дори дългото му копринено бельо беше правено по поръчка. Светлокестенявата му коса беше грижливо сресана на път през средата и прибрана назад по слепоочията, с което много напомняше на герой от роман на Франсис Скот Фицджералд.

— Спускането ще бъде леко — каза Санди, докато резервоарите се пълнеха с вода и съдът бавно потъваше надолу. — „Алвин“ се потапя с около трийсет метра в минута, така че ще стигнем до дъното след по-малко от половин час. За максималното му потапяне от пет хиляди метра са нужни около час и половина. Обикновено по пътя надолу си пускаме класическа музика, а нагоре — рок, но от вас зависи.

— Моцарт ще бъде подходящ — съгласи се Гамей.

След секунда кабината се изпълни с живите трели на концерт за пиано.

— Сега сме горе-долу по средата — осведоми ги Санди след петнайсет минути.

Траут посрещна новината с широка усмивка.

— Нямам търпение да видя този подводен метрополис.

Докато „Алвин“ потъваше в дълбините, „Атлантида“ се движеше бавно в кръг около мястото на потапяне, а екипажът се беше събрал в лабораторията между мостика и щурманската кабина, откъдето можеха да наблюдават спускането на батискафа.

Санди докладва за движението им по акустичния телефон, прие отговора и се обърна към двамата си спътници.

— Какво знаете за Изгубения град? — попита тя, докато продължаваха да се спускат към дъното.

— Доколкото съм чела, открит е случайно през 2000 година. Явно е било доста изненадваща находка.

Санди кимна.

— Меко казано, по-скоро беше шокираща находка. Влачехме се зад кораба „Арго II“ и търсехме вулканична активност по Средноатлантическия хребет. Към полунощ шефът на втората смяна забеляза нещо, което приличаше на замръзнали бели елхи, и разбра, че сме попаднали на хидротермални полета. Не се виждаха обичайните за такива места тръбни червеи и миди. Новината се разнесе като пожар. Скоро целият екипаж се опитваше да се вмъкне в контролната зала. Вече се виждаха кулите.

— Чух един учен да казва, че ако Изгубеният град беше на земята, отдавна да е станал национален парк — вметна Пол.

— Въпросът не е само какво намерихме, но и къде.

Повечето открити до момента пукнатини, като „черните пушачи“ например, са разположени близо до океански рифове, образувани при тектоничните движения на плочите. Изгубеният град обаче се намира на девет мили от най-близкия вулканичен център. Още на следващия ден спуснахме „Алвин“ долу.

— Разбрах, че някои от колоните са високи колкото двайсететажен блок.

Санди включи прожекторите и погледна през стъклото.

— Сами вижте.

Пол и Гамей впериха очи в кръглите илюминатори. Бяха виждали снимки и видео кадри от Изгубения град, но нищо не можеше да ги подготви за сцената, която се разкри пред тях. Огромните лешникови очи на Пол премигаха от вълнение, докато батискафът се носеше над фантастична гора от величествени колони. Гамей, не по-малко омагьосана, каза, че кулите й напомнят на „снежните призраци“, образуващи се високо в планините, където свръхохладената мъгла трупа купища скреж по клоните на дърветата.

Стълбовете от карбонат и слюда бяха различни на цвят — от ослепително бяло до бежово. От прочетеното Гамей знаеше, че по-светлите са активни, а по-тъмните — угаснали. При върховете си кулите се разклоняваха на множество перести шипове. По страните им стърчаха нежни бели израстъци, напомнящи на гъби по стволовете на стари дървета. Постоянно се образуваха нови и нови кристали, придаващи им вид на испанска дантела.

Санди забави ход и „Алвин“ се залюля близо до един комин, чийто плосък връх беше към десет метра в диаметър. Беше покрит с килими от растителност, които се вееха по течението сякаш в ритъм с музиката от колоните.

— Прилича на сън! — възхити се Гамей, притаила дъх.

— Идвала съм и преди и пак губя ума и дума — съгласи се Санди, като насочи „Алвин“ към върха на високата колона. — Ето там става наистина интересно. Топлата вода, която идва от дъното, се издига и стига под тези израстъци. Килимчетата, които виждате, са всъщност гъсти колонии от микроорганизми. Израстъците улавят седемдесетградусовите алкални потоци, които се издигат нагоре по комините от земната кора. Водата носи със себе си метан, водород и минерали, изхвърляни от пукнатините. Някои смятат, че тук виждаме как на практика се е зародил животът — каза тя тихо.

Пол се обърна към жена си.

— Аз съм си по камънаците. Ти какво мислиш за всичко това като биолог?

— Със сигурност е възможно — отвърна Гамей. — Условията тук може би са сходни на тези отпреди милиарди години. Микроорганизмите, които живеят около колоните, приличат на първите форми на живот в океана. Ако този процес е възможен и без вулкани, това значително увеличава броя на местата по морското дъно, където може да е започнал животът. Подобни пукнатини може да се окажат инкубатори за живот и на други планети. Не е изключено на спътниците на Юпитер да има замръзнали океани, които всъщност бъкат от живот. Средноатлантическият хребет е дълъг стотици мили, така че потенциалът за нови открития е безкраен.

— Впечатляващо!

— Къде е епицентърът на горгоновата трева? — попита Гамей.

Санди присви очи към приборите.

— Леко на изток. Скоростта на „Алвин“ е доста скромна, не повече от два възела, така че седнете и се наслаждавайте на пътуването.

Кулите изтъняха и изчезнаха в мрака, докато батискафът се отдалечаваше от Изгубения град. Скоро обаче прожекторите осветиха нови колони.

Санди тихо подсвирна.

— Гледайте! Още един Изгубен град. Невероятно!

„Алвин“ си проправяше път сред гора от кули, които се простираха във всички посоки далеч извън обсега на ярките прожектори.

— В сравнение с това Изгубеният град прилича на малък краен квартал — отбеляза Пол, вперил изумено очи в илюминатора. — Тук има истински небостъргачи. Този прилича на Емпайър Стейт Билдинг.

— Хм — каза Гамей след малко, — май това е мястото.

Приближаваха към тъмнозелена завеса от водорасли, която се носеше като димна пелена между кулите.

„Алвин“ се издигна с десетина метра, премина над облака и после отново се спусна надолу.

— Интересно е да видиш подобни неща на такава дълбочина — рече Гамей и поклати глава.

Пол не откъсваше поглед от илюминатора.

— „Интересно“ не е точната дума — измърмори той. — Виждате ли това долу?

Санди обърна „Алвин“ така, че прожекторите да са насочени към дъното.

— Не може да бъде! — възкликна тя, сякаш бе видяла „Макдоналдс“ в подводния метрополис. Спусна батискафа на няколко метра от дъното. Там се виждаха ясно очертани две успоредни следи на поне девет метра една от друга, които се отдалечаваха в тъмнината.

— Изглежда не сме първите посетители — отбеляза Пол.

— Все едно е минал булдозер — каза Санди, — само дето това е невъзможно. — Тя замълча, после с приглушен глас добави: — Може би това наистина е изгубената Атлантида.

— Добър опит, но тези следи изглеждат доста новички — възрази Пол.

Следите известно време вървяха направо, след това завиваха между две кули, високи почти сто метра. На няколко места срещнаха полегнали кули, напомнящи на съборени кегли за боулинг. Други бяха сринати на купчини прах. Нещо много голямо и мощно беше преминало през новия Изгубен град.

— Прилича на подводна операция за обезлесяване.

Двамата Траут се заловиха да заснемат пораженията с видеокамерите и фотоапаратите. Бяха навлезли поне на половин миля в новото поле с пукнатини. Първият Изгубен град приличаше на малка борова горичка в сравнение с внушителния лес от секвои тук. Някои от кулите бяха толкова високи, че върховете им не се виждаха. От време на време се налагаше да заобикалят огромни пелени от водорасли.

— Слава богу, че имаме камери — рече Санди, — тези горе никога няма да повярват какво сме видели.

— Аз самият не вярвам — съгласи се Пол. — Аз… какво беше това?

— И аз го видях — потвърди Гамей, — над нас премина голяма сянка.

— Кит? — предположи съпругът й.

— Не и на тази дълбочина — възрази тя.

— Ами гигантска сепия? Чувал съм, че плуват по-дълбоко от китовете.

— На такова място всичко е възможно.

Пол помоли Санди да намали скоростта и бавно да завърти батискафа.

— Няма проблем.

Батискафът започна бавно да се завърта. Намираха се сред гъсто разположени кули, които ограничаваха видимостта им във всички посоки.

Кулите отпред сякаш трептяха като струни на пиано. След това две или три от тях се срутиха като на забавен кадър и се превърнаха в облаци прах. Пол изпитваше смътното усещане, че нещо черно и чудовищно по размери се показва от праха и приближава право към тях.

Извика на Санди да включи на заден ход, съзнавайки, че са прекалено бавни, за да избягат от каквото и да е, различно от медуза. Тя обаче беше вцепенена от приближаващия бегемот и когато се опомни, бе твърде късно.

„Алвин“ се разтресе, а по корпуса му отекна силно дрънчене на метал.

Санди се опита да го задвижи назад, но батискафът не реагира.

Пол отново погледна през илюминатора.

Там, където допреди миг прожекторите осветяваха гора от бели и бежови кули, сега зееше чудовищна паст.

Огромният търбух безмилостно погълна „Алвин“.

 

 

От „Алвин“ не отговориха на повикването и макар още да му бе рано да излиза на повърхността, тревогата на борда на „Атлантида“ нарастваше с всяка изминала секунда. Отначало никой не се притесняваше. Батискафът нямаше ни едно петънце в историята си по отношение на сигурността и беше снабден с надеждни аварийни системи. Но напрежението нарасна, когато се появи странният кораб.

Чарли Бек се облегна на перилата, за да го разгледа с бинокъл. Беше малък, доста старичък товарен кораб. Корпусът му бе осеян с петна от ръжда и отчаяно се нуждаеше от боядисване. Целият изглеждаше жертва на нехайно отношение. Под името му с боя беше написана държавата, в която бе регистриран — Малта.

Бек знаеше, че корабът вероятно не е нито келтски, нито малтийски — тези означения бяха условни. Името му може да е било променяно пет пъти през последната година. Екипажът несъмнено беше съставен от нископлатени моряци от третия или четвъртия свят. Идеален пример за потенциален пиратски или терористичен кораб, които някои от хората, занимаващи се с морска сигурност, наричаха „флота на Ал Кайда“.

Като професионален боец капитан Чарли Бек живееше в сравнително прост свят. Клиентите му възлагаха задачи и той ги изпълняваше. В редките моменти на вглъбяване си мислеше, че някой ден трябва да издигне паметник на пирата Черната брада. Ако не беше Едуард Тийч и кръвожадните му братя и последователи, днес той нямаше да има „Мерцедес“, катер в залива Чесапийк и луксозна къща в прочутата с конете си провинция на Вирджиния. Щеше да бъде един разорен бюрократ, който седи на бюрото си някъде в лабиринта на Пентагона, взира се в служебния си пистолет и се чуди дали да не пусне един куршум в главата си.

Бек беше собственик на СМС, Служба за морска сигурност — специализирана консултантска фирма, която предлагаше услугите си на собственици на кораби, притесняващи се от пиратски нападения. Екипите му работеха по целия свят и обучаваха корабните екипажи как да разпознават и да се защитават от нападения в морето. В най-опасните води действаха и въоръжени.

Компанията беше започнала с няколко бивши морски тюлени, на които им липсваше напрежението от действието. Бизнесът бързо се разрасна, подхранван от зачестилите пиратски нападения. А след атаката срещу Световния търговски център, насочила вниманието на всички към заплахата от тероризъм, Бек скоро се озова начело на огромна корпорация за милиони долари.

Търговските кораби открай време се страхуваха от пирати, но нападението срещу изследователския кораб „Морис Юинг“ изправи нащрек и научната общност. „Юинг“ плаваше на океанографска експедиция близо до крайбрежието на Сомалия, когато група мъже с малка лодка открили огън по него и изстреляли ракетен снаряд.

Гранатата не го уцелила и корабът успял да се измъкне, но инцидентът ясно показваше, че изследователските кораби, тръгнали на мирна научна експедиция, са също толкова примамлива мишена, колкото и товарния кораб, пълен със скъпа стока. За пирата научният съд е плаваща златна мина. Може да продаде откраднатия лаптоп на черния пазар за повече пари, отколкото би спечелил за цяла година почтена работа.

Като проницателен бизнесмен Бек веднага съзря нишата. Но мотивацията му далеч не се изчерпваше с това. Колкото и суров да беше, той не беше лишен от чувства. Изпитваше силна любов към морето, а всяко посегателство срещу научните търсения в океана приемаше като лична обида.

Компанията му беше разработила специална програма за сигурността на изследователските кораби, които бяха особено уязвими за нападения, защото дълго време стояха закотвени на едно място, за да събират проби и да подпомагат батискафи. За пиратите закотвеният кораб е като легнала патица за ловеца.

Бек и екипът му от тюлени се намираха на борда на „Атлантида“ заради по-рано договорен ангажимент с Океанографския институт „Уудс Хоул“. След неколкодневен престой над Изгубения град „Атлантида“ трябваше да продължи към Индийския океан и поради тази причина бе наел СМС. Бек, който участваше лично във всички операции, в които можеше, държеше екипажът и собствените му хора да бъдат добре подготвени. Беше чел за Изгубения град в едно списание и нямаше търпение да се включи в експедицията.

Бек беше малко под шейсетте, с прошарена коса и бръчици около сивите си очи. Водеше постоянна битка с появяващото се шкембенце с диети и упражнения. И все пак беше съхранил нагласата си на кайманова костенурка и жилавостта си, които му бяха помогнали да се справи с трудното, понякога сурово обучение на морски тюлен. Сега самият той управляваше компанията си с желязна ръка и с военна дисциплина.

По време на пътуването Бек и тричленният му екип от бивши тюлени проведоха стандартното обучение и тренировки на екипажа и учените. Обясниха им, че най-големите съюзници на пиратите са бързината и изненадата. Научиха ги как да променят плановете си, да ограничават достъпа на пристанищата, да пътуват дневно време, да забелязват потенциалните заплахи, да насочват прожекторите, да повишат бдителността на нощните вахти, да отблъскват опити за превземане с противопожарните шлангове. А ако всички тези мерки се окажеха недостатъчни, да дадат на пиратите всичко, което поискат. Нито един компютър не струва колкото човешки живот.

Обучението премина добре, но с увеличаването на научната активност на борда съображенията за сигурност останаха на заден план. За разлика от Югоизточна Азия и Африка, водите около Средноатлантическия хребет не се смятаха за опасни. Имаше известно вълнение при спускането на „Алвин“, но след това нямаше какво да правят, докато батискафът не се върне.

И точно когато нарасна тревогата за „Алвин“, се появи и този странен кораб. За Бек това не беше просто съвпадение.

Макар да знаеше, че не се намират в опасни води, и да не виждаше нищо заплашително в поведението на кораба, той го наблюдаваше изкъсо. Когато корабът спря на място, Бек се качи на мостика да се консултира с капитана. С влизането си в кабината чу писклив глас по радиото:

— Мейдей! Мейдей! Моля отговорете!

Капитанът държеше микрофона в ръка и се опитваше да установи връзка.

— Сигналът получен! Тук изследователски кораб „Атлантида“! Моля уточнете какъв е проблемът!

Сигналът се повтори без промяна.

В това време от палубата на другия кораб се вдигна гъст черен дим.

Капитанът погледна през бинокъла.

— Изглежда, има пожар в един от трюмовете.

Той нареди „Атлантида“ да се приближи до бедстващия кораб. Сигналът за помощ продължаваше да се повтаря. „Атлантида“ спря на двеста метра от товарния кораб. Бек го огледа внимателно. Трюмът продължаваше да бълва дим, но за негово учудване, на палубата нямаше жива душа. При пожар на борда обикновено целият екипаж е там, струпан по перилата — опитват се да привлекат вниманието, да спускат спасителните лодки, дори да скачат във водата.

Бек усети смътно безпокойство — нещо не е наред.

— Какво мислите? — попита той капитана.

Капитанът свали бинокъла.

— Не мога да разбера. Пожарът едва ли е парализирал целия екипаж. Допреди минута някой управляваше този кораб. И явно има човек на мостика, който изпраща сигнал за помощ. Най-добре да изпратя хора да проверят. Може да се окаже, че огънят е хванал всички долу и не могат да излязат.

— Използвайте моите хора — предложи Бек. — Те са обучени и за абордаж, и за оказване на първа помощ. Освен това са се размързеливили и упражнението ще им дойде добре — ухили се той.

— С удоволствие — прие капитанът, — бездруго си имам достатъчно грижи с „Алвин“.

Той нареди на първия помощник да приготви една от малките лодки.

Хората на Бек стояха на палубата, приковали очи в драматичната сцена на горящия кораб. Той им заповяда да приготвят оръжията и мунициите си.

— Много се отпуснахте, момчета — каза той. — Приемете го като тренировка, но дръжте оръжията си заредени. Винаги нащрек!

Екипът му се залови за работа. Мъжете се бяха отегчили от бездействието и приветстваха разнообразието. Морските тюлени са прочути с нестандартното си облекло. Набитото око веднага би разпознало характерните кърпи за глава, които тюлените предпочитаха пред шапките, въпреки че бяха заменили камуфлажните униформи с дънки и ризи.

Дори малък отряд като този на Бек можеше да произведе силна огнева мощ. Държаха оръжията си скрити в дрехите и далеч от очите. Бек предпочиташе късоцевка дванайсети калибър, която можеше да разсече човек на две. Хората му носеха черни „Кар-5“, компактна версия на М-6, така популярна сред тюлените.

Четиримата мъже се качиха в надуваемата лодка и бързо преодоляха разстоянието между двата кораба. Бек, който стоеше на кормилото, направи маневра към горящия съд. След като никой не стреля по тях, той се върна да огледа отблизо и се насочи към стълбата, която висеше отстрани на палубата близо до носа.

Заслонени от стръмните стени на кораба, те сложиха противогазите и нарамиха оръжията, след което се качиха на покритата с дим палуба. Бек взе най-неопитния със себе си, а другите двама изпрати да заобиколят от другата страна към кърмата.

Срещнаха се след секунди, без да са видели жива душа и тръгнаха към мостика. Придвижваха се на бързи прибежки, като всеки от двата екипа прикриваше другия.

— Мейдей! Мейдей! Моля отговорете!

Гласът идваше през отворената врата на кабината с щурвала. Но когато влязоха вътре, не видяха никого.

Бек се приближи и разгледа касетофона, поставен до микрофона. Беше настроен така, че да повтаря съобщението отново и отново. В главата му светна червена лампа.

— По дяволите! — изруга един от хората му. — Каква е тази смрад?

Миризмата проникваше през противогазите.

— Зарежи вонята — тихо каза Бек, щраквайки предпазителя на оръжието си. — Връщаме се в лодката. Бързо!

Думите едва бяха излезли от устата му, когато кабината се изпълни със смразяващ кръвта вик. През отворената врата влетя ужасяващо същество. Действайки по инстинкт, Бек извади оръжието с едно движение и стреля от хълбок.

Чуха се още писъци, смесени с виковете на мъжете. Пред очите им се мярнаха дълги бели коси, жълти зъби, светещи червени очи, мятащи се тела.

Късоцевката изхвърча от ръцете му. Мършави пръсти се вкопчиха в гърлото му. Силните ръце го изхвърлиха на палубата, а в ноздрите му нахлу непоносимата миризма на разложена плът.