Джейн Фийдър
Опасен маскарад (7)

6

Когато Алекс се върна вкъщи, там го очакваше послание от царя. Той посегна към ножчето за разрязване на писма, счупи печата и се вгледа в равния почерк на владетеля върху разгънатия лист.

„Скъпи приятелю…“

Алекс се разтрепери. Царят винаги го прегръщаше като по-голям брат, освен когато обстоятелствата не изискваха да се държи официално… или когато се ядосваше, че Алекс си позволява да прекрачва границите на приятелството, да му дава непоискани съвети и дори да го критикува, без да крие. Тогава ставаше студен и недостъпен — истински император, който недвусмислено заявяваше на „приятелите“ си, че мястото им в двора съвсем не е сигурно. Единствено и само той имаше право да определя докъде стига приятелството. За разлика от баба си Александър I не умееше да се вслушва в думите на близките си хора. Много често вършеше всичко напук, само за да им покаже кой е господарят. Следваше единствено своите убеждения, а те никога не се променяха. Веднъж решил нещо, Александър упорито държеше на своето.

Алекс въздъхна тихо и зачете писмото. На цяла страница царят изразяваше ентусиазма си от новия съюз с Наполеон и се самовъзхваляваше с най-силни думи. Явно изпитваше пълно доверие в съюза с французина и се надяваше да издигне Русия до ранга на велика сила, чието влияние се разпростира върху целия свят — рамо до рамо с любимия си френски приятел. Двамата заедно ще покорят Европа и ще принудят дори Англия да коленичи. След като се разправят с всички врагове, ще си поделят света. А княз Проков, най-близкият, най-верният приятел на руския цар, ще му помага да върви уверено към тази велика цел. Щом стигнат до целта, ще го възнагради така, както не си е представял дори в най-смелите си мечти.

„Пишете ни скоро, скъпи приятелю, какво е настроението в английския двор. Сигурно сърцата на английските политици се късат, като си мислят за нашия алианс. Как ще реагират, ако Русия се присъедини към континенталната бариера на Наполеон? Какво ще кажат, ако вече не могат да търгуват с Русия?“

А какво ще предприеме Русия, когато Англия спре да внася нашите стоки? — възрази безмълвно Алекс и стисна устни. Англия беше най-големият вносител на руски суровини. Търговията в Москва и Петербург ще замре, ако английските кораби престанат да влизат в пристанищата. Складовете ще се пръскат от стока и няма да има кой да я купи. И всичко това само заради някакъв си корсикански парвеню, както го наричаше вдовстващата царица. Алекс въздъхна и продължи да чете царското послание.

„Какви са плановете на англичаните във връзка с Австрия? Вие, скъпи приятелю, ще откриете всичко това по своя неустоимо привлекателен начин. А ако се боите от лошото отношение на емигрантите в Лондон, не се притеснявайте — аз държа всичко под контрол. Въпреки това ви моля да внимавате, приятелю. Не се доверявайте никому.“

Алекс се намръщи подозрително и прочете последните изречения още веднъж. Звучаха като предупреждение. Но защо му беше на царя да го предупреждава? Дали се страхува, че Алекс ще си навлече гнева на лондонските емигранти? Или предупреждението беше отправено към съвсем друг адрес?

Внезапно Алекс си спомни посещението на княз Михаил Михайлович. Старецът бе останал верен на своя цар, но иначе не беше особено умен. Ако тайната полиция му е наредила да следи княз Проков, няма да научи нищо интересно.

— Вкъщи ли ще благоволи да вечеря Ваше Сиятелство? — осведоми се Борис, който по обичая си се бе появил безшумно.

Александър поклати глава.

— Не. Отивам с приятели на опера. — Хвърли бърз поглед към позлатения часовник върху камината и се стресна. — Господи, закъснявам! Моля, донесете ми чаша шери в стаята, докато се преобличам.

Князът мина през малкото си светилище и оттам в спалнята, като пътьом сваляше костюма за езда. Само след минута Борис донесе гарафа с шери и чиния бисквити и ги остави върху скрина. Алекс си наля и изчака камериерът да извади от гардероба черен жакет, бяла жилетка и панталон до коленете — тоалет, подходящ за операта. Точно когато обличаше жакета, някой почука на входната врата.

— Кой ли идва точно сега? — учуди се Александър. — Нямам никакво желание да приемам посетители.

— Ще видя, господарю — отговори спокойно камериерът и отвори вратата към преддверието. — Не се безпокойте, само пратеник. Лев вече се е погрижил.

Борис излезе в коридора и повика момчето, което тъкмо затваряше входната врата.

Хлапакът, не повече от четиринайсетгодишен, се втурна към него и се подхлъзна на полирания под. Поклони се дълбоко и подаде запечатания плик на камериера.

— За негово сиятелство.

— Сякаш не мога и сам да видя — отбеляза с леко смръщване камериерът и се обърна отново към стаята на господаря си: — Да изпратя ли Лев за карета, Ваше Сиятелство?

— Да, след пет минути съм готов. — Алекс стоеше пред голямото огледало и оправяше колосаното шалче на шията си. — Дайте да видя кой ми е писал.

Той протегна ръка, без да отвръща поглед от огледалото, докато приглаждаше една гънка в снежнобелия лен. Най-сетне доволен от вида си, изпъна рамене и сведе поглед към писмото. Почеркът събуди любопитството му. Явно го е писала жена, каза си той, въпреки че хартията е бяла, неароматизирана, а буквите не са украсени с красиви завъртулки, както обичат да правят жените. Взе пила за нокти от сребърната табла върху скрина и отвори печата. Разгъна листа, прочете набързо писмото и на лицето му изгря усмивка. Очевидно лейди Ливия се притесняваше за доброто си име и искаше да се предпази… но не стигаше чак дотам да поведе със себе си компаньонка. Предложението й можеше да се определи недвусмислено като уговорка. А всъщност си беше тайна среща. Явно младата дама имаше и друго предвид, не само да провери как препуска кобилата. Алекс се засмя доволно.

Ливия бе взела решението вместо него. Би било грешка да промени тактиката точно сега. Ако продължи да й оказва — натиск и даже го засили, цитаделата скоро ще се предаде. Лейди Ливия явно искаше да се поддаде на импулсите си. Точно както беше предположил. Искреният й смях и ярко изразеното чувство за хумор го завладяха от първия миг. Тя бе докоснала една скрита струна в сърцето му, която го тласкаше да прати приличието по дяволите и да се отдаде на желанията си. Сериозно постижение за млада жена в положението на Ливия, помисли си Алекс, но то я прави още по-привлекателна. Да, тя ще е най-добрата партньорка за него. Ще му помогне да осъществи плана си.

— Кажете на кочияша да почака — заповяда през рамо Алекс — и съобщете на Лев, че трябва да се приготви да отнесе писмо на Кавендиш Скуеър.

Князът влезе в своята светая светих, седна зад писалището си и бързо започна да пише отговор.

 

 

— Я ми кажи, Хари, какво изпитваш, когато чуеш името княз Проков? Звънват ли в главата ти предупредителни камбанки? — Корнелия се обърна към съпруга си и нетърпеливо разтърси глава. Хари Бонъм бе свел глава към писмото на Аурелия и усилено размишляваше. Като чу гласа на жена си, се извърна към нея и се засмя развеселено.

— Може би да… а може би не — отговори той с лека ирония. Двамата седяха в библиотеката на Дейджънхем Менър, провинциалното имение на Корнелия. Всъщност къщата принадлежеше на малкия й син Стийв, който след смъртта на баща си бе наследил титлата виконт Дейджънхем и цялото семейно богатство. Но докато Стийв порасне и се ожени, Корнелия смяташе наследството за своя собственост. Тя се облегна на рамото на мъжа си и посегна игриво към пергамента.

— Не виждам как би могъл да научиш нещо за него — отбеляза тя. — Откъде ще събереш сведения? Отдавна си прекъснал връзка с приятелчетата си от подземния свят. Сигурна съм, че напълно са те забравили.

Корнелия грабна писмото и се зачете.

— Е, това беше крайно неучтиво — оплака се през смях Хари, хвана жена си през кръста и я сложи на коляното си. — Чуй ме, Нел, постарай се да си мълчиш. И да знаеш, че съм взел твърдото решение да те опитомя.

Той я прегърна здраво, изви главата й назад и целуна засмените й устни. Корнелия се сгуши в него, дъхът й се ускори, бузите й пламнаха, а в очите й блесна желание. Хари я целуна отново.

— Очевидно съм била права — промърмори тя и нежно плъзна пръст по бузата му. — Как мислиш, не е ли време да се завърнем в Лондон, любов моя?

— С други думи, писнало ти е да живееш откъсната от света с новоизпечения си съпруг, така ли? — Хари вдигна ръката й към устните си и започна да целува пръстите един по един.

— Изобщо не исках да кажа това — нацупи се Нел. — Но имам впечатление, че започваш да ставаш неспокоен. Сигурно не те мъчи скука, но имаш нужда от работа. — Тя вдигна глава и го измери с внимателен поглед. — Не се лъжа, нали?

Хари кимна. Нямаше смисъл да я залъгва.

— Права си, скъпа. Пръстите вече ме сърбят да се заема с нещо ново.

— Тогава да действаме, преди да те е засърбяло цялото тяло — реши Корнелия и скочи от коленете му. — Ще кажа на Линтън, че утре се връщаме в Лондон. Така ще има достатъчно време да подготви децата. Знам, че ще ми се разсърди, но няма как — заключи тя и тръгна към вратата.

— Почакай! — извика подире й Хари и тя спря с ръка на бравата. — Според мен, Нел, ти също копнееш да се върнеш в отечеството, както аз искам отново да се захвана с работата си.

Корнелия се усмихна с лека меланхолия.

— Да, прав си. Горя от желание да видя и да опозная княза, който така упорито преследва Лив. Ели май храни известни съмнения относно мотивите му, какво ще кажеш?

— Не съм съвсем сигурен. По-скоро се притеснява, че Ливия реагира така силно на авансите му.

— Да, това е — прошепна Корнелия. — И аз останах с усещането, че Лив харесва руския княз много повече, отколкото позволява приличието. Това плаши Ели. Как мислиш, ще можеш ли да научиш нещо повече за него?

— О, разбира се — кимна уверено Хари. — При сегашните обстоятелства нито един руски емигрант не остава извън обсега на министерството. Всъщност и преди беше така, но след мира от Тилзит мерките за сигурност се увеличиха… Е, добре — заключи той и стана. — Ще възложа на иконома да предупреди Хектор, че вдругиден отново ще се настаним на Монт стрийт. С децата в каретата ще се налага да почиваме по-често. И да нощуваме в някоя крайпътна гостилница.

Корнелия изкриви лице. Хари вече беше наясно колко пъти трябваше да спира каретата с две деца, на които им ставаше лошо от друсането.

— Ще почиваме на всеки два часа и се надявам, че Сузи ще издържи — рече тя, но явно много не вярваше в думите си. Хари кимна.

— Смятам, че ще се справи. Но ако каретата се раздруса и й стане много лошо, ще я взема пред мен на коня.

— Добро предложение. И аз правя така, когато вече не издържам. Да се надяваме, че пътуването ще мине без особени проблеми.

Хари кимна и предупредително вдигна пръст.

— И не забравяй да напишеш кратко писъмце на достопочтения граф. Сбогувай се с него, както е редно.

— С най-голямо удоволствие — засмя се Корнелия. — Още тази вечер ще го изпратя в Маркби Хол.

В Маркби Хол живееше бащата на починалия й съпруг. Имението се намираше на около две мили от Дейджънхем Менър. Корнелия не изпитваше особено топли чувства към бившия си свекър — още преди да се омъжи за виконт Дейджънхем, старият граф бе задвижил всички лостове, за да контролира живота им. Това, естествено, се отнасяше и за живота на сина й Стийв, внук и наследник на семейното богатство. Първата му реакция след брака й с Хари беше изблик на ярост. Много скоро обаче Хари успя да го примири със себе си и графът прие новия съпруг на бившата си снаха. Корнелия предполагаше, че Хари е обещал на стареца да не взема решения за бъдещето на Стийв, без да се посъветва с него и без да получи изричното му съгласие. Това я изпълваше с възхищение към съпруга й, защото знаеше, че самата тя никога не би приела такова предложение. Но Хари беше великодушен и почтен човек. И главното — знаеше как да постъпи в една или друга ситуация. Сега смяташе, че не е добре да разлайва спящите кучета, и сигурно беше прав. Тя нямаше намерение да разпитва Хари как е постигнал помирението. Знаеше, че ще дойде време, когато ще могат свободно да говорят по темата. По-добре да изчака. А сега трябваше да отиде в детската стая и да уведоми Линтън, че още утре заминават за Лондон. Знаеше, че я очаква буря от протести.

 

 

Ливия се събуди още на разсъмване, възбудена от предстоящия ден. Отметна завивката, стана и се протегна с чувството, че си е отспала и е бодра и свежа. Вдигна завесите, отвори прозореца, седна на перваза и се загледа към Скуеър Гардън. Растенията в градината бяха покрити с роса. Изгревът на слънцето бе потопил небето в наситено оранжевочервено, а песните на птиците изпълваха въздуха, който вече ухаеше на есен. В този ранен час градът изглеждаше чист и нов. След час или два отново щеше да стане шумен и мръсен, железните колела на каретите щяха да затрополят по паважа и улиците щяха да се изпълнят с крясъци, воня на тор и човешки отпадъци, пот и гниещи зеленчуци, прясно опечен хляб и месо. Сега обаче Ливия имаше чувството, че целият град й принадлежи, че всички обещания, скрити между стените му, са предназначени само за нея. Глупава мисъл, каза си с лека усмивка тя, но въпреки това не можа да потисне сладостните тръпки, които пробягаха по гърба й.

Ливия скочи на пода и отиде до гардероба. За първи път в живота си изпитваше желание да притежава повече дрехи — не само един-единствен костюм за езда. Да, костюмът и беше много елегантен, но князът вече я бе виждал два пъти с него. Я се овладей, заповяда си тя. И приятелките й, и тя самата не бяха суетни. Баща й, строгият отец Лейси, беше аристократ, отказал се от достойната стара титла и приписал доходите от земите си на църквата. Самият той живееше скромно като обикновен провинциален свещеник и възпита единственото си дете в съзнанието да цени простите радости на живота и дори да ги обича. Още от най-ранните й години самоотричането и строгите упражнения по скромност бяха част от всекидневието й. Не е нужно да размишлявам дълго, за да знам какво би казал татко за един руски княз, помисли си Ливия и се засмя тихо. За щастие досега баща й не бе имал случай да забележи своенравното същество, което се криеше в усърдно молещото се момиче.

Тя извади костюма за езда от гардероба и се запита какво би могла да стори, за да промени общото впечатление с няколко малки трика. В този момент някой почука на вратата й, явно и Аурелия беше ранобудна като нея.

— Добро утро, Лив, радвам се, че вече си на крак — поздрави весело приятелката й. — Франи ме събуди още преди половин час и реших да намина, за да видя дали си вече будна и знаеш ли какво — хрумна ми, че би могла да облечеш моето черно жакетче към зелената пола на костюма. Така ще изглеждаш напълно нова.

Аурелия вдигна високо късото, вталено жакетче със златни ширити.

— Убедена съм, че ще ти стои добре.

— Малко дръзка комбинация, не мислиш ли? — попита тихо Ливия. — Зелено, черно и златно. Но си права, че ще изглежда много добре. — Внезапно в очите й светнаха дяволски искри. — Не съм сигурна, че ще ми стане. Ти си по-тънка от мен… особено тук… — Ръцете й се плъзнаха към бюста. — Аз имам доста… плът.

— Жакетчето ще подчертава фигурата ти, а това е много важно — увери я Аурелия и й намигна. Остави дрехата на леглото и попита: — По кое време ще се срещнеш с твоя княз?

— Изобщо не е мой княз — отговори остро Ливия. — В писмото му пишеше, че в десет ще ме чака с конете на Уайт Арт край Ричмънд Гейт. Твърде рано, за да яздим из парка само за удоволствие. Но поне няма да има хора.

— С файтона ще пътуваш поне час — предположи Аурелия — Това означава, че трябва да излезеш от къщи в девет.

— Да, в девет — кимна Ливия. — Но ако се забавя, той ще почака. Право на дамата е да определи кога ще пристигне.

— Точно така — кимна сериозно Аурелия. — Не би било зле да сложиш и черната ми филцова шапка с воал вместо твоята с перото. Така князът изобщо няма да забележи, че носиш същия костюм като вчера.

— И какво толкова, ако забележи? — попита сърдито Ливия. — Изобщо не е негова работа, че изборът в гардероба ми е ограничен.

— Точно така — кимна отново Аурелия и се усмихна едва забележимо. — Отивам да донеса шапката.

Точно в девет Джейми скочи от файтона, който беше довел от ъгъла на площада, и се втурна към входната врата.

— Джарви каза, че много се радвал да се поразходи до Ричмънд, лейди Ливия — съобщи весело той, влизайки шумно в преддверието. — Първите два файтона, които спрях, не пожелаха да отидат чак дотам.

— Много ти благодаря, Джейми. — Ливия кимна любезно и опъна ръкавиците си. — Знаех си, че ще се справиш.

— Във файтона си абсолютно скрита — рече тихо Аурелия и нагласи воала пред лицето на приятелката си. — Не искам никой да те познае. Всъщност не си изложена на опасност, защото по това време хората от висшето общество спят сладък сън. В Ричмънд Парк няма да има други ездачи, освен вас. — Тя отстъпи крачка назад, за да огледа Ливия и кимна доволно. — Отлично ти стои. Много си елегантна.

— Готова съм за приключението. — Ливия се засмя и целуна приятелката си по бузата. — Много ти благодаря, Ели. Ти си моята опора в този луд свят.

— Ама че глупости! — възмути се през смях младата жена.

— Ти нямаш нужда от опора. Хайде, върви и гледай да прекараш деня по най-приятния начин. Ако кобилата е такава, каквато ми я описваш, язденето ще е истинско удоволствие. Наслаждавай се и не мисли за приличието и обществените норми.

— Ти си чудесна — усмихна се топло Ливия. — Точно в това е смисълът на сутрешното упражнение.

— Много добре го каза — съгласи се сериозно Аурелия.

— Точно в това е смисълът.