Джейн Фийдър
Опасен маскарад (23)

22

Малко след единайсет Ливия пристигна на Монт стрийт, без да е видяла съпруга си. Борис й съобщи, че князът е заповядал да оседлаят коня му и е излязъл от къщи почти веднага след закуска, без да каже кога ще се върне. Толкова по-добре, каза си Ливия, защото имаше нужда от време, за да размисли. Като го види следващия път, решението й трябва да е готово.

— Вкъщи ли е лейди Бонъм?

— Да, мадам — отговори икономът. — Дамите са в салона.

— Благодаря, Хектор. Днес може би ще поостана малко по-дълго. Джейми вече отведе коня ми в обора.

— Много добре, милейди — Хектор се поклони и я отведе в салона.

— О, Лив, радвам се, че дойде! — посрещна я възбудени Корнелия. — Тъкмо ти пишех. С Аурелия не постигнахме съгласие дали тази сутрин ще се появиш по свое желание, или ще се наложи ние да ти пратим вест да дойдеш.

— Точно така. И понеже не постигнахме съгласие, решихме да ти пишем — допълни Аурелия, остави гергефа и стана. Огледа внимателно приятелката си и лицето й помръкна. — Не изглеждаш добре, мила моя.

— Чувствам се ужасно — призна Ливия и свали шапката си — Радвам се, че ви заварих вкъщи.

— Много добре знаеш, че не бихме отишли никъде, без да те уведомим — възмути се Корнелия. — Казахме ти, ако имаш нужда от помощ, да се обърнеш към нас. — Тя също огледа Ливия и въздъхна: — Бедничката ми, явно не ти е било лесно. Ела тук и седни.

Ливия поклати глава.

— Още не. Твърде неспокойна съм, за да седя.

Тя обиколи няколко пъти елегантния салон, без да каже дума. Приятелките й търпеливо я чакаха да се успокои.

Ливия ходеше напред-назад и все по-ясно осъзнаваше в какво положение е изпаднала. Нямаше изход. Искаше да сподели случилото се с приятелките си, защото имаше нужда от съвета им. Но как да го направи, без да им каже, че Алекс работи за руския цар? Нали му бе обещала да мълчи? Да, вярно, тя имаше сляпо доверие в приятелките си, но как да забрави, че съпругът на Корнелия работи за английските тайни служби. Не биваше да застава между фронтовете. Трябваше да намери начин да помоли приятелките си за съвет, но да вземе решението сама — защото не можеше да разкрие истината, скрита зад лъжите и измамите на Алекс. Съзнанието, че съпругът й работи против собствената й страна, беше много мъчително, но от друга страна, тя го разбираше напълно. Той служеше на родината си и това беше негово право.

— И така, както вече вероятно сте отгатнали, Алексей Проков е бащата на Алекс — започна тихо тя. — А София Лейси му е майка.

— Защо не ти го е казал от самото начало? — попита сърдито Корнелия. — Още щом се е запознал с теб и е установил, че носиш същото фамилно име като майка му, е трябвало да ти каже. Това е нормално, нали?

— Алекс не се е запознал с мен случайно — продължи с въздишка Ливия. — Той не познава майка си. Представяте ли си какво е преживял? Знаел е, че майка му е жива, но му е било забранено да я вижда. Сигурно е бил убеден, че тя не иска и да знае за него.

— Това обяснява защо не говори за нея — обади се предпазливо Аурелия.

— Права си — кимна Ливия. — Но има още нещо, много по-трудно за обяснение. София Лейси не е притежавала къщата на Кавендиш Скуеър. Не знам, може би наистина не е знаела, че не е нейна, но Алекс твърди, че баща му й е дал правото да живее там до смъртта си, нищо повече. След смъртта й къщата е преминала отново в негово владение. Нали се сещате кой е наследник на Алексей Проков?

Приятелките й я гледаха уплашено. Аурелия се овладя първа и заговори вразумително:

— Значи Алекс не е трябвало да се ожени за теб, за да получи къщата. Можел, е просто да те изхвърли.

Ливия вдигна рамене.

— Той твърди, че не искал да постъпи така. Защото веднага разбрал, че съм най-добрата съпруга за него. Затова просто се погрижил къщата да бъде включена в брачния договор.

— Щеше да бъде по-честно, ако беше сложил картите на масата още когато ти направи предложение за женитба — каза Корнелия. — Но вероятно не е искал да прозвучи грубо.

— Точно така — подкрепи я Аурелия. — Сигурно е сметнал, че не е редно да ти направи предложение за женитба и в следващия миг да заяви, че ти живееш в неговата къща.

Няма никакъв смисъл да говоря с тях, без да им кажа цялата истина, разбра отчаяна Ливия. Никога няма да разбера истинското им мнение. Очевидно ще се наложи да взема решение съвсем сама.

— Вероятно сте прави — промълви тя — Чувствам се измамена. Непрекъснато се питам дали целият ни роман не бе предизвикан от желанието му да влезе в къщата колкото е възможно по-бързо. — Ливия приседна на облегалката на дивана и се обърна към Аурелия: — Трябва да признаеш, че ухажването му беше прекалено настойчиво. Ели ти първа изрази съмненията си.

— Признавам, че се съмнявах в него — отговори спокойно приятелката й, — но ти не се съмняваше, Лив. Аз те предупредих, че си играеш с огъня, но ти ми каза, че така поне ще знаеш защо си си изгорила пръстите. — Тя разпери ръце и заяви твърдо: — Прощавай, мила, но ще говоря направо. Ти сама забърка тази каша. Сега остава да решим дали ще я изсърбаш… или не.

Точно там е въпросът, искаше да извика Ливия. Сериозен разговор и категорично решение. Не беше нужно да казва на приятелките си, че Александър е натоварен с тайна мисия. Проблемът беше другаде.

— Права ли съм да се чувствам измамена? Наистина ли той е лъжец?

— Вярваш ли, че те обича? — попита Корнелия, докато наливаше шери.

Ливия си представи Алекс, изправен до леглото й, чу любовните му клетви.

— Той твърди, че ме обича — отвърна тихо тя. — И аз му вярвам.

— А ти какво чувстваш, Лив? — попита сериозно Аурелия и пое чашата с шери.

— Обичам го — отговори просто Ливия. — С цялото си сърце. — Тя се засмя горчиво. — Въпреки болката, която ми причинява.

— Тогава се опитай да изясниш дали те е измамил целенасочено. Защо е премълчал пред теб за къщата? Може би, за да ти спести мъката? Или е имал съвсем друга цел? Наистина ли е лъжец?

Ливия обмисли предложението на Корнелия и кимна.

— Да, точно това трябва да изясня.

И да вземе решение. Дълбоко в себе си беше убедена, че чувствата на Алекс са искрени. Това означаваше, че трябва да намерят начин да спасят брака си. Тя трябва да го приеме такъв, какъвто е, и да се опита да му прости лъжите.

— Хайде да изведем децата и да седнем в някое заведение — предложи внезапно тя. — Например в „Гунтерс“. Денят е слънчев, навън е приятно. Още е студено за сладолед, но малките ще се зарадват и на парче торта.

Двете жени я погледнаха учудено.

— Това означава ли, че приключихме разговора, скъпа?

— Нямам никакво желание да се въртя в кръг отново и отново — отговори Ливия. — Мозъкът ми се е подул от мисли. Нужно ми е да се разсея. Да вървим в парка. Ако позволите, аз ще хапна лимонов сладолед.

— Ще ида да видя дали децата са обядвали — решително се изправи Аурелия. — Но да знаете, че Линтън ще мърмори, че им разваляме вечерята. — Тя се засмя и добави: — Всъщност защо не, Нел? От седмици не сме спорили с Линтън.

Корнелия посегна към звънеца.

— Ще поръчам каретата.

Стийви, Франи и Сюзън приеха с въодушевление, че ще излязат на разходка с майките си без надзора на строгата Линтън. Щом стигнаха до „Гунтерс“ на Баркли стрийт, веднага се развикаха, че ще ядат сладолед, а не торта и майките им се съгласиха, въпреки че беше още февруари. Един келнер прекоси улицата, за да ги попита какво желаят. Децата се развикаха едно през друго, Корнелия запомни желанията им и ги предаде на келнера с ясни думи.

— За теб лимон и круша, нали, Ливия?

Младата жена вече не беше сигурна, че иска да яде сладолед, но се овладя и кимна.

— За мен пермезанов сладолед — поръча Аурелия. — Много ми се иска да вкуся сладолед от сирене.

— Аз предпочитам айскафе — каза Корнелия.

Келнерът записа поръчката, въздъхна облекчено и се затича обратно към заведението. След няколко минути се появи отново с пълна табла. Децата настояха да изядат сладоледа си под голите дървета в парка, но майките решиха да останат в каретата.

— Лимоновият сладолед май не ти се услажда — каза Аурелия, видяла как Ливия без желание рови в чашата си.

— Май идеята ми не беше много добра — призна с въздишка Ливия. — Поне пермезановият вкусен ли е?

— Страхотен — засмя се Аурелия. — Но е по-подходящ за вечеря. Освен това са му сложили повечко захар.

— По-добре да си беше избрала обикновен сладолед. — Корнелия допи кафето си и заяви: — Започна да става студено. Време е да се прибираме. Линтън ще има да ни ругае, че сме простудили децата.

— Да, и аз трябва да се прибера на Кавендиш Скуеър — съгласи се Ливия и остави празната чаша върху таблата. Главата й беше бистра. Чувстваше се готова да заяви изискванията си и да направи необходимите компромиси. Нали баща й беше казал, че един ден в брака й ще почне да хвърчи перушина и тогава ще са необходими компромиси? Сигурно и Алекс е готов за важния разговор.

— Искаш ли да се прибереш с каретата? — предложи Корнелия. — Джейми ще се върне с Дафне.

— Не, не — отклони предложението Ливия. — Хубаво ще е да пояздя, макар и само четвърт час.

— Реши ли вече какво да правиш, Лив? — попита тихо Аурелия, преди децата да се качат в каретата.

Ливия се усмихна колебливо.

— Да. Размислих и знам какво ще кажа на Алекс. Въпросът е той какво ще ми каже.

— Не забравяй, че ние сме зад теб — рече Корнелия и побърза да изтрие лепкавите ръце на Сюзън с влажна кърпичка, преди момиченцето да ги е изтрило в наметката си. — Винаги и по всяко време. Повикай ни, ако имаш нужда от нещо.

— Знам, че мога да разчитам на вас — отговори трогнато Ливия. — Благодаря ви.

 

 

Когато Ливия се върна на Кавендиш Скуеър, вече се смрачаваше. Уличните фенери още не бяха запалени, но къщата беше осветена. Изненадващо й отвори Моркомб. По това време на деня той беше в своите стаи и Борис бдеше за реда в къщата.

— Добър вечер, Моркомб — поздрави Ливия и влезе. — Къде е Борис?

— Тази вечер го няма — отговори старецът. — Затова се наложи аз да отворя.

— Разбирам — промълви Ливия. — Вкъщи ли е княз Проков?

Моркомб поклати глава.

— О! — учуди се Ливия. — Виждали ли сте го днес следобед?

— Ами да — изръмжа Моркомб, затвори вратата и спусна резето.

— Значи е излязъл по-късно? — попита търпеливо Ливия. Знаеше, че ако се подразни, Моркомб ще стане още по-бавен.

— Двама мъже питаха за него — благоволи да я осведоми икономът. — Искате ли да ви сервирам вечерята в салона, мадам? Нашата скъпа Ада ви е приготвила агнешко филе с желе от френско грозде. Точно както го обичате.

— Прекрасно — отвърна с отсъстващ вид Ливия. Постепенно я обземаше чувството, че нещо не е наред. — Князът излезе от къщата с гостите си, така ли? Каза ли, че няма да се върне за вечеря?

— Нещо подобно, милейди. — Моркомб отговаряше с пълно безразличие. — В салона ли да сервирам вечерята?

Този човек не се ли интересува и от нещо друго, освен от проклетата вечеря! Ливия беше готова да се разкрещи и едва се овладя. По-добре да отговори на въпроса му, за да е спокоен.

— Да, много ви благодаря. — Тя се запъти към стълбата и попита: — Сигурен ли сте, че съпругът ми не е оставил писмо?

— Никакво писмо — отвърна кратко Моркомб. — Вечерята ще е готова след час.

— Благодаря — промърмори Ливия и вместо в спалнята си отиде в приемната.

София Лейси я погледна проницателно с ясните си очи от портрета на камината. Наистина ли ме гледа ведро? — запита се за пръв път Ливия, приближи се и се вгледа в блестящите сини очи. Трябваше да се сетя, каза си тя, синът е наследил очите на майка си синият цвят е толкова наситен, че сигурно съм била сляпа да не забележа приликата. От друга страна обаче, как би могла да обърне внимание на нещо, което според нея нямаше никакво значение за живота й? Връзката стана очевидна едва след като се запозна с фактите.

Изведнъж Ливия се почувства отрезвяла. Цял следобед се вкопчваше в мисълта, че вече е взела решение. Отново и отново повтаряше в главата си думите, които щеше да каже на Алекс, когато се изправи срещу него. А сега знаеше, че той е напуснал къщата, без да й остави вест. Без дори да се опита да говори с нея. В сърцето й отново покълна гняв. Може би на него му беше все едно дали ще се отчуждят, или не. И изобщо не се интересуваше от нейната болка. Преспокойно е излязъл от къщи с приятелите си, без да помисли, че тя ще се безпокои. О, да, как забравих — каза си отчаяно Ливия. Алекс със сигурност е отишъл да изпълнява тайната си мисия. В момента работи за родината си. Тя е по-важна от брака ни.

Без да бърза, Ливия се качи в спалнята, за да свали костюма за езда. Позвъни за Етел и влезе в стаята на мъжа си. Той не беше там, но всичко напомняше за него. Ливия се огледа и по гърба й пробяга студена тръпка. Вратовръзката му лежеше смачкана върху скрина, жакетът беше захвърлен на един стол, ботушите — под леглото, а гардеробът зееше широко отворен. Леглото не беше оправено. Нима Алекс е излязъл от къщи толкова бързо, че дори не е потърсил помощта на Борис? Защо никой от слугите не е дошъл да почисти и подреди?

Ливия продължи да оглежда помещението. Страхът й нарастваше. Не знаеше точно от какво се страхува, но косъмчетата на тила й настръхнаха. След малко се обърна и влезе в своята спалня. Етел тъкмо оставяше каната с топла вода върху мраморния плот на мивката.

— Видяхте ли княз Проков днес следобед, Етел? — попита Ливия и започна да разкопчава жакета си.

— Не, милейди. Вечерна рокля ли ще облечете?

— Не, ще сложа кадифената, защото ще вечерям сама.

Ливия свали полата си и попита нетърпеливо:

— Кога е излязъл от къщи Борис?

— Към три, милейди.

— Преди съпруга ми, или след него? — Ливия свали полата си и започна да се мие.

— Не знам точно, мадам. — Етел й подаде кърпата и добави: — Нямах представа, че князът не си е у дома.

— Добре, ще попитам Моркомб, като сляза долу.

Ливия се избърса и облече любимата си кадифена рокля. Закопча копчетата отпред и седна пред огледалото. Етел извади фуркетите от косата й и я изчетка.

— С пусната коса ли ще останете, милейди?

— Не. Дайте ми мрежичка.

Ливия уви косата си на хлабав кок и я прибра в тънка сребърна мрежичка.

— Това е всичко, Етел. Много благодаря. Моля да почистите стаята на съпруга ми. Не проумявам защо никой не се е погрижил за нея, след като князът е излязъл.

— Вероятно никой не знае, че негова светлост не е вкъщи, мадам. Борис не е тук, а мистър Моркомб е забравил да спомене.

— Да, вероятно сте права.

Обяснението звучеше логично и нямаше смисъл да разпитва повече.

— Може ли някой да ми каже къде е отишъл Борис?

Отсъствието на иконома беше крайно обезпокоително. Откакто Алекс се беше нанесъл в къщата, тя не помнеше Борис да си е вземал свободен ден. Може би князът го е изпратил някъде?

— Надали, милейди. Вероятно си е взел свободен следобед — отговори Етел.

— Да, предполагам. Но досега не бях забелязала, че излиза следобед.

— И аз не съм забелязала — съгласи се Етел. — Но може да е знаел, че князът ще излиза и че няма да има нужда от него.

— Да, сигурно. — Ливия вдигна рамене. — Въпреки това ви моля да се погрижите стаята на княз Проков да бъде почистена и подредена, Етел. Аз ще сляза да вечерям.

Ливия влезе в салона и веднага позвъни за Моркомб. Той се появи чак след пет минути.

— Желаете ли нещо, милейди?

— Да. Къде бяхте, когато княз Проков излезе от къщи днес следобед?

— В преддверието. Негова светлост излезе с двама мъже. Останаха при него около четвърт час. Аз ги пуснах да влязат, а Джейми ги заведе горе.

— Какво значи горе? Не ги ли е завел в библиотеката?

— Не, мадам, знам какво говоря. Двамата попитаха за княза и аз им казах, че е горе. Тогава те казаха, че ще се качат горе, и аз наредих на Джейми да ги заведе.

На старото лице се изписа обида и Ливия побърза да поправи грешката си.

— О, Моркомб не ви укорявам, но се изненадах, че двама непознати са се качили в спалнята на княза.

— Аха — изръмжа той. — След четвърт час слязоха долу заедно с княза и се качиха във файтона, който чакаше на улицата.

Алекс е тръгнал с файтон? Ливия беше готова да раздруса Моркомб.

— Князът не е поискал двуколката си? Нито коня си?

— Ами не. Нали ви казах, че отвън чакаше файтон?

— Благодаря, Моркомб.

Ливия отпрати иконома с кратко кимване и той се повлече към вратата. Много скоро тя излезе от салона и отиде в библиотеката, макар да не знаеше какво ще търси. Тук всичко беше в пълен ред. Документите бяха подредени върху писалището, перата бяха наострени. И тук миришеше на Алекс.

Ливия въздъхна и се огледа. Страхът й растеше. Обиколи безцелно помещението, попипа тук и там, без да знае какво търси. Не ставай смешна, укоряваше се безмълвно тя. Какви са тези мрачни предположения? Алекс е излязъл. Толкоз. Често излиза с приятелите си. Или със сънародниците си.

Ливия излезе от библиотеката и се върна в салона. Моркомб вече нареждаше масата за вечеря.

— Чужденци ли бяха мъжете, който дойдоха да търсят княза? — попита тя.

— Така мисля — отговори той и забърса чашата за вино с ръкава си. — Говорът им беше смешен. Изглеждаха като глупаци. Не като другите му приятели — добави многозначително той.

На какво ли дължа тази подробна информация? — запита се Ливия.

— Какво имате предвид, като казвате, че не са като другите му приятели? — попита с интерес тя.

— Ами грубияни, недодялани… — Моркомб огледа доволно наредената маса. — Да ви извадя ли бутилка бургундско от деветдесет и втора с агнешкото?

— Да, би било чудесно, благодаря.

Ливия застана пред огъня и се загледа в пламъците. Познаваше само един от така наречените „приятели“ на Алекс, който заслужаваше това определение. Мосю Татаринов. Но не биваше да забравя, че мъжът й е таен агент. Значи се събира с какви ли не хора. Тя нямаше представа какви са сътрудниците му. Едва отскоро знаеше истината за съпруга си. А той много внимаваше тя да няма нищо общо със сънародниците му. В света на шпионите сигурно имаше доста „недодялани типове“.

Ливия си наля чашка шери седна пред камината и зачака вечерята. Заповяда си да не мисли за странните непознати. По-късно, когато Алекс се върне… Ами да! Ако е знаел, че ще закъснее, сигурно се е облякъл подходящо. В този момент се появи Моркомб, натоварен с тежка табла, и Ливия остави чашата.

— С какъв костюм беше облечен князът, когато излезе, с вечерен ли? — попита бързо Ливия.

— Откъде да знам — изръмжа икономът и остави таблата на масата. — Най-сетне сме готови. Има пащърнак и печени пастетчета. Знаем, че ги обичате. Грах с лук и желе от френско грозде. Ада ме помоли да попитам дали после ще хапнете пудинг.

— О, не, благодаря, това ми е достатъчно. Княз Проков няма представа каква разкошна вечеря ще пропусне.

Моркомб, който отваряше виното, явно се зарадва на похвалата.

— Права сте. Да ви е сладко.

— Благодаря — повтори Ливия, седна и се загледа с невиждащи очи в агнешкото. Нямаше никакъв апетит, но не можеше да рискува да си развали отношенията с Моркомб и близначките. Затова стисна зъби и си отряза голямо парче месо.