Джейн Фийдър
Опасен маскарад (19)

18

Скоро след това Ливия се сбогува с приятелките си и излезе навън в студения февруарски следобед. Надяваше се Джейми да е затоплил тухлата за краката й, докато е седял в кухнята. Момчето наистина не бе забравило и тя му благодари сърдечно. Уви се във вълненото одеяло и сложи крака върху топлата тухла. Кучетата в скута й я топлеха допълнително.

По пътя я обзе разочарование. Защо интимният разговор с приятелките й не бе донесъл желаното облекчение? Вътрешното й безпокойство си оставаше. Каква беше причината? Все още не можеше да разбере и й беше трудно да подреди мислите си. Вероятно защото вече няколко пъти й се случваше Алекс да се променя буквално за минута: в един момент мислеше, че познава съпруга си, а в следващия пред нея заставаше абсолютно непознат човек. В милите сини очи изведнъж се появяваха диамантени искри, сияещият поглед ставаше твърд и неумолим. Очарователният, изпълнен с разбиране княз Проков, когото познаваше обществото, се скриваше някъде много далеч. Ето, и днес лицето му внезапно се затвори и изрази мрачна решителност, а тя се уплаши от изчезването на нежния любовник, който я вълнуваше като никой друг мъж на света.

Очевидно имам да уча още много за мъжа, който стана мой съпруг, опита се да се успокои тя, но веднага след това се запита защо това заключение не я успокояваше. Каква беше причината за появата на тази мрачна решителност у него? Постепенно я обзе глухото подозрение, че именно тя дава поводи за внезапната промяна в настроенията му. Когато се запознаха, той се залепи за нея, отстрани всички други обожатели и я ухажваше ден и нощ. Но какво, ако ухажването му не е имало нищо общо с прибързаната им женитба и страстните любовни изпълнения — както беше предполагала досега? Ами ако при него изобщо не ставаше въпрос за дълбоката страст, която само за няколко дни я помете във вихрушка от диви чувства? Смешно е да подозираш съпруга си, укори се тя, докато файтонът завиваше по Кавендиш Скуеър. Смешно и недостойно. Нямаше поводи за разочарование. В крайна сметка Алекс винаги се беше отнасял към нея с любов и нежност.

Изведнъж Ливия разбра, че в момента има нужда точно от нежността и любовта на съпруга си. Слезе от файтона и забърза към къщи, надявайки се, че гостите са си отишли и Алекс е сам в библиотеката. Вратата на помещението беше отворена, но там нямаше никой.

— Борис! Тук ли е княз Проков, или излезе?

— Не вярвам, принцесо — отговори безизразно икономът.

— Знаете ли къде е сега?

— Вероятно горе, милейди.

Борис избягваше погледа й и говореше над главата й. Ливия отдавна бе решила, че няма да влезе в разговор с него. И сега му благодари любезно и хукна нагоре по стълбата. Може би Алекс се преоблича за вечеря, помисли си тя. Не, не си спомняше да е казал, че тази вечер ще излиза. Възможно беше обаче да е променил плановете си след срещата си с руснаците.

Ливия влезе в спалнята си и спря изненадано на прага. Облечен само по халат, Алекс лежеше напреки на леглото. С кръстосани крака, вдигнал ръце над главата, той изглеждаше напълно спокоен и щастлив.

— О, ето те най-сетне, любов моя — посрещна я с усмивка той, но веднага се нацупи и се оплака: — Чакам те повече от час. — Огледа я похотливо и обясни: — Много искам да продължим с обучението, което започнахме днес. Когато тръгнах да те търся, бях огън и пламък, но търсенето ми не се увенча с успех.

Колкото и да се оплакваше, погледът му говореше на друг език и тялото на Ливия моментално реагира на страстните му обещания.

— Бях на Монт стрийт — обясни тя, остави шапката си на скрина и започна да разкопчава наметката си.

— Знам. — Алекс я повика с пръст. — Ела тук, сладката ми.

Ливия остана пред скрина, присви очи и го загледа замислено.

— Май ще се наложи аз да дойда.

Алекс скочи от леглото и заплашително направи крачка към нея.

Ливия изписка, сякаш се страхуваше, и се скри зад стола. Очите му засвяткаха.

— А, искаш да те гоня значи!

Той се хвърли към нея, но тя постави стола на пътя му и изчезна зад дивана. Там изчака следващия му ход, докато сърцето й биеше в радостно очакване. Алекс отмести стола и впи поглед в лицето й. Бузите й бяха зачервени, сивите очи грееха от вълнение. Той направи още една крачка към нея. Ливия грабна една възглавница и я метна към него. Той я улови небрежно и я хвърли на пода. Тя хукна да бяга и той я подгони по стаята, макар че върху главата му се изсипа дъжд от възглавници и разни дребни предмети.

Ливия се опитваше да забави залавянето си, но не постигна особен успех, защото само след минута вече не остана ъгълче, където да се скрие. Гонитбата бе затоплила кръвта във вените й, сърцето й биеше в гърлото. Направи крачка встрани, но пак се озова в ъгъла, откъдето нямаше изход.

— Е, къде ще бягаш сега? — попита лениво Алекс и опря ръце върху стената вляво и вдясно от главата й.

Ливия не отговори, но само след секунда се наведе и се мушна под ръката му. Опитът за бягство не успя. Алекс я върна в предишното положение, притисна я с тялото си, обхвана гърлото й с една ръка и почука по брадичката й е показалец.

— Най-сетне те хванах — възвести доволно той.

— Така изглежда — пошепна задъхано Ливия и потърси погледа му.

— Копнеех за теб — пошепна нежно той и плъзна ръка по гърдите й.

— Тогава ще се наложи да ме завладеете, сър — засмя се дръзко Ливия. Беше й хрумнала чудесна идея.

— И как трябва да го направя? — попита той с готовност, защото съпругата му беше много изобретателна и често измисляше нови любовни игри.

— Хайде да играем шах — предложи тя. — Нали казват, че руснаците са отлични шахматисти. Предупреждавам те, че аз също съм добра. Още при първата ни среща исках да ти предложа партия шах. Радвам се, че най-сетне имам тази възможност.

Алекс я изгледа уплашено.

— Наистина ли искаш да играем шах? Точно сега?

— Да, искам — отговори твърдо тя и го целуна в ъгълчето на устата. — Ще ти хареса, повярвай ми.

Алекс обхвана лицето й с две ръце и я зацелува страстно. Езикът му се втурна в устата й, завладя я без остатък.

— Добре де, съгласен съм — усмихна се той с чувство за превъзходство, щом я пусна. — Надявам се скоро да си получа наградата.

Ливия се усмихна.

— Обещавам ти, че ще се погрижа да сте доволен, княже. Тя извади от чекмеджето дъската за шах и кутия с фигури.

— Ще я сложим тук — рече тя и посочи ниската масичка до камината. — Ако спечелиш, ще бъда твоя робиня… цялата вечер и цялата нощ. Ако обаче спечеля аз… — Тя млъкна и го изгледа предизвикателно.

Алекс потърка брадичка и се направи, че размишлява сериозно. Атмосферата се зареди с напрежение.

— Намирам, че предложението е интересно — отговори най-сетне той. — Никой руснак не би го отклонил, ако има и капчица самоуважение. Добре, скъпа, подреди фигурите.

След около час Алекс се взираше в дъската и се питаше в каква каша се е забъркал. Очевидно бе пропуснал някой много важен ход. Бе изгубил много повече фигури от нея, а малкото останали бяха в безнадеждно положение. Досега се смяташе за доста добър шахматист, но Ливия играеше като същински дявол.

— Къде си учила да играеш така? — попита той, докато чакаше следващия й ход.

— Татко ме научи — отговори гордо тя. — Внуши ми, че шахматната дъска е символ на живота. Че човек трябва много да внимава какъв ще бъде следващият му ход, защото не се знае къде ще попадне. Че трябва винаги да е наясно какви последствия може да има той. Дори, когато се касае за много далечни последствия. — Ливия плъзна пръсти към най-близката пешка. — Татко е математик. Преподавал е в университета. В Кеймбридж още го помнят като най-добрия шахматист. Едва по-късно се обърнал към теологията. Разказвал ми е, че играел шах, за да си почива от математическите задачи. — Ливия премести пешката и обяви: — Шах.

— Наистина — въздъхна Алекс. Пресметна на ум оставащите ходове и разбра, че е изключено да обърне играта в своя полза. — Е, бъдещето ми е черно. След три хода съм мат. Това е последствието от предпоследния ми ход.

— Абсолютно правилно — засмя се Ливия. — И аз виждам черно бъдеще за теб.

Тя бе облякла набързо любимата си рокля от кафяво копринено кадифе и седеше на пода с кръстосани крака. Босите й стъпала се подаваха изпод дантелите, косата й беше разпусната.

— Предаваш ли се, сър? Или ще играеш до горчивия край?

Алекс, който седеше насреща й, въздъхна тежко и събори царя си. После се облегна на стола и я изгледа с усмивка.

— Следващият ход е твой, мадам.

Ливия кимна важно.

— О, да. Спечелих си роб за цялата нощ. — Тя затвори очи, но много бързо ги отвори отново и въздъхна тежко. — Само че имам сериозен проблем… Не мога да те накарам да правиш нещо, което не искаш.

Алекс отметна глава назад и избухна в смях.

— Нима фантазията ти изневерява, скъпа? Това не е характерно за теб. — Надигна се и обяви: — Е, да приемем, че си ми възложила задачата да разпаля малко въображението ти.

Той се наведе, вдигна я от пода, обхвана лицето й и започна да я целува по устните, по бузите и по затворените клепачи. После се премести към едното ухо. Пъхна език в чувствителната ушна мида, загриза крайчето на ухото, а после направи същото и с другото. Ливия се опита да протестира, но знаеше, че колкото и да се отбранява, много скоро ще се изгуби в насладата.

Най-сетне Алекс я пусна и понечи да отвърже колана на роклята й.

— Ще изпълня задачата си много по-добре, ако свалиш тази ужасна рокля.

Той смъкна корсажа от раменете й и се наведе да целуне ямката на шията й, където кръвта пулсираше все по-силно. Обхвана гърдите й, нежно плъзна пръсти надолу и притисна палци върху меката плът. След малко вдигна глава и впи поглед в зачервеното й лице. На устните му играеше самодоволна усмивка.

— Разрешаваш ли ми сам да избера как да изпълня задълженията си? Или ще ми дадеш специални инструкции?

— Никакви инструкции — отговори с треперещ глас тя. — Убедена съм, че имаш добри идеи.

Алекс кимна и усмивката му грейна.

— Твоята воля е заповед за мен.

Той хвърли халата си и остана съвсем гол. Обходи с изпитателен поглед полуголото й тяло, кимна и се усмихна, сякаш бе намерил правилното решение.

— Чакай ме тук.

Донесе от стаята си ивица коприна и й я показа. Ливия стоеше неподвижна и усещаше как кръвта пулсира във вените й. Изгаряше от нетърпение да се любят. Цялото й тяло вибрираше, слабините й се топяха от горещина. Алекс застана зад нея и върза очите й.

— Така е най-добре — обясни с усмивка той. — Имай ми доверие. Обещавам ти, че насладата ще е двойна.

Ливия преглътна. Меката копринена превръзка потопи света около нея в огнено червено. Кожата й тръпнеше възбудено, тя цялата беше изпълнена с очакване. Нещо трябваше да се случи, но какво? В момента не й хрумваше нищо.

Алекс я отнесе в леглото. Ливия не се помръдваше, само примигваше под превръзката на очите и се вслушваше в движенията му. Той отвори едно от чекмеджетата на скрина и вероятно извади нещо оттам. След малко легна до нея. Леглото се огъна под тежестта му и Ливия чу шепота му:

— Днес ще играем без думи, любов моя.

Нещо меко я помилва по бузата, очерта контура на устните й. Перо ли беше това? Ливия усети гъдел, толкова еротичен, че беше готова да изкрещи. Нещото се плъзна към шията й и очерта контурите на раменете. Усещането беше толкова силно, че тя простена. Докосването продължи към гърдите и се потопи в меката вдлъбнатинка между тях, изкусителен полъх погали втвърдените зърна и те се затоплиха, почти запариха. В долната част на тялото й запулсира добре познатото желание.

Ливия чакаше да усети перото върху корема си и то наистина стигна дотам, потопи се във вдлъбнатинката на пъпа, после се спусна надолу. Алекс раздели бедрата й и тя изохка тихо. Дъхът й спря. Очакването стана непоносимо. Гореше от желание да усети следващите нежни докосвания, без да знае кога и къде. Желанието й беше толкова силно, че почти изпитваше болка. Перото погъделичка тънката кожа между бедрата и бавно тръгна нагоре. Ливия се разтрепери. Алекс описваше кръгове ту по едното, ту по другото бедро и неотстъпно напредваше към най-чувствителното й място.

Внезапно движенията спряха и Ливия шумно пое дъх. Почака малко, но чакането се проточи цяла вечност. Напрежението беше толкова силно, че очите й се напълниха със сълзи, които намокриха копринената превръзка. Вътрешността й пулсираше. Точно в момента, когато повярва, че сладкото мъчение е свършило, перото се плъзна навътре в интимните й части. Алекс я разтвори с пръсти и тя беше готова да изкрещи. Никога досега не беше изпитвала такова нежно и меко докосване, както с този странен инструмент в ръцете му. Явно умееше да си служи с него. Ливия се изгуби в своята наслада и престана да усеща света около себе си. Удоволствието отново и отново експлодираше в нея и тя мълчаливо се давеше в тъмните му вълни, защото нямаше сили да вдигне ръце и да свали червената коприна от очите си.

Най-сетне Алекс покри устата й със своята, притисна я до себе си и пулсиращата му мъжественост се потопи във влажния отвор на тялото й. Ливия стегна мускулите си около члена му, той простена и впи устни в нейните. Тя го прегърна здраво и двамата заедно се устремиха към върха. В момента, когато тя се понесе по вълните на екстаза, той вдигна краката й на раменете си и се заби още по-дълбоко в нея. Този път не се опита да потисне сладостните й викове. Пред очите й затанцуваха фойерверки, разпръснаха се снопове разноцветни искри.

Алекс остана дълбоко потопен в нея, докато тя дойде на себе си. Едва когато се раздвижи под него, той свали копринената превръзка от очите й и се отдели от нея. Ливия примигна от внезапната светлина и се почувства чужда, загубила ориентация след страстните мигове в мрака. Алекс я целуна нежно и полегна до нея.

— Какво имаше в ръката ти? — попита шепнешком тя. И гласът й прозвуча чуждо след толкова дълго мълчание.

Той се засмя и й показа малката четка от косми на язовец, с която тя нанасяше руж на бузите, за да освежи тена си.

— О! — прошепна смаяно Ливия, неспособна да каже нищо повече.

— Виждам, че имаш нужда от почивка — каза Алекс, опря се на лакът и очерта контура на тялото й с един пръст. — Но не забравяй, че нощта едва сега започва.

След последния час Ливия смяташе, че знае всичко за плътската любов — особено като имаше предвид, че двамата бяха изпробвали и няколко необичайни пози от книгите на София. Сега обаче разбра, че се е лъгала. Алекс я бе въвел само в малка част от чувствените радости. Часовете минаваха, а той отново и отново си отказваше спасителните тръпки на насладата и съсредоточаваше всички усилия да я доведе до върха. Устата и езикът му изследваха всяко кътче на тялото й, Ливия отново и отново се губеше във вихъра на чувствата си, разтърсена до дън душа. Отново и отново стигаше до ръба на пропастта и сладкото мъчение ставаше непоносимо. А после, само след една милувка с език, с едно движение на пръста, с няколко целувки, той я възкачваше отново и отново върху белия облак, изтъкан от чиста плътска наслада.

Свещите догоряха, въглищата в камината едва мъждукаха. Най-сетне Алекс си позволи да помисли и за собственото си удоволствие. Люби я дълго и нежно, преди да се излее в нея щастлив от силната хватка на вътрешните й мускули. Ливия бе обвила крака около бедрата му, но после изведнъж рухна. Тя се отпусна върху възглавниците и се почувства толкова изтощена, че бе готова веднага да заспи. Даже чувствителността й бе изчезнала. Алекс внимателно се отдели от нея и също се изтегна върху батистата. Ресниците й затрепкаха и тя се усмихна сънено.

— Имам чувството, че съм престанала да съществувам.

— La petite morte — пошепна Алекс. — Така му казват французите и имат право. Любенето е малката смърт.

Чувстваше се твърде изтощен, за да я целуне още веднъж, и едва успя да сложи треперещата си ръка върху бедрото й.

— Човек се чувства така, след като кулминацията е била особено силна…

Ливия затвори очи и в следващия миг вече спеше дълбоко. Когато се събуди, Алекс не беше до нея. Тя се надигна на лакти и видя, че в камината гори буен огън. Явно някой бе донесъл въглища. В свещниците горяха нови свещи, но бяха поставени достатъчно далече от леглото, за да не смущават съня й. Вратата към съседната спалня беше широко отворена.

— Къде си? — повика тихо Ливия.

— Тук съм. — Алекс застана усмихнат на прага. Тъкмо връзваше колана на халата си. — Гладна ли си? Май не сме вечеряли.

— Прав си, не сме. — Ливия мушна една възглавница зад гърба си, усети леката болка и лепкавата влага между краката си. Мускулите й бяха отпуснати, умората в тялото й беше много приятна. Мисълта, че по време на любовната им игра бе открила съвсем нови мускули, я разсмя. Изпитваше див глад. Наистина имаше нужда от вечеря.

— Слугите сигурно отдавна са си легнали.

Алекс поклати глава.

— Слугите да, но твоят роб е буден и нащрек. Спокойно, мадам, ще те нахраня хубаво.

— Първо бих искала кана с топла вода — помоли Ливия. — Освен това мисля, че за тази нощ си изпълнил задълженията си. Освобождавам те от по-нататъшни задачи. Сама ще се погрижа за себе си.

Алекс отново поклати глава.

— В никакъв случай. Не смей да мърдаш от мястото си. Ей сега ще се върна.

Той излезе бързо от стаята. Ливия се отпусна на възглавниците и си каза, че надали е в състояние да помръдне и малкия си пръст. След няколко минути князът се върна с кана, от която се издигаше пара. Изля топлата вода в легена върху масичката за миене и грабна една кърпа.

— Последната ми задача.

Ливия стана и се приближи към него с треперещи крака.

— Моля те, Алекс, остави това — пошепна тя и се опита да вземе кърпата от ръцете му. — Мисля, че тази нощ не мога да понеса повече.

— И с мен е така — кимна той. — А сега не мърдай.

Без да бърза, той обтри цялото й тяло с влажната кърпа, погрижи се за всеки сантиметър от кожата й и прояви такава сръчност, че спокойно можеше да се наеме като камериерка. Накрая я попи със суха хавлия и й подаде халата.

— Облечи се да не настинеш. Ще донеса нещо за ядене.

Ливия се подчини, отпусна се в креслото до камината и се загледа в шахматната дъска. На устните й играеше усмивка. Фигурите все още бяха в последната позиция от играта.

Изключено е Алекс да ме люби толкова нежно и безкористно и в същото време да е измамник, каза си тя.

Мъжът й се върна с тежка табла в ръце и я постави внимателно върху раклата.

— Часът е три — съобщи той. — За съжаление не успях да приготвя топло ядене. Донесох студено пиле, мариновани зеленчуци, пастетчета от дивеч, малко сьомга и прекрасния пудинг с бисквитки, който прави Мейвис. Нарежи пилето, ако обичаш, докато донеса вино.

Когато Алекс се върна, Ливия бе нарязала пилето и разпределяше другите неща в двете чинии. Махна шахматната дъска и подреди съдовете върху малката масичка, после отново се настани на пода. Алекс и подаде чашите с вино.

— Нямах представа, че съм толкова гладна.

— Любовта причинява не само глад, а и жажда — обясни той, отпи голяма глътка вино и се зае с пилето. — Впрочем, през следващата седмица бих искал да поканя гости на вечеря.

Промяната в темата дойде толкова бързо и неочаквано, че Ливия се стресна и й трябваше доста време, за да проумее смисъла на думите му.

— Да, разбира се. И кога по-точно? — попита тя, опитвайки се да прикрие недоволството си от това внезапно нарушаване на интимното им усамотение. Току-що бяха преживели фойерверки от наслада, а само след секунди трябваше да обсъждат най-обикновени неща от всекидневието.

Това беше първата вечеря, която щяха да дадат като семейство. Досега Алекс се задоволяваше с гостите, които тя канеше, както и с поканите, които тя приемаше от името на двамата. Трябваше обаче да признае, че и той като нея се движеше в собствените си кръгове — освен когато решаваха да прекарат вечерта само двамата. Ако беше различно, отдавна щяха да са събудили недоверието на обществото.

— За колко време можеш да подготвиш вечерята? — попита той и се зае с пастета от дивеч.

— Имам нужда от няколко седмици — отговори Ливия. — Даже да изпратим поканите още утре, повечето хора сигурно ще имат други уговорки. Колко гости имаш предвид?

— Не много. Всъщност мислех само за три двойки.

Алекс се наяде и доволно се отпусна назад.

— Близки приятели?

Ливия отпи глътка вино и си каза, че може би най-сетне ще се запознае с някои от сънародниците му.

— Не, всъщност не. Как да кажа… просто хора, които искам да опозная по-добре.

Край с надеждите.

— И кои са тези хора?

— Направих списък.

Алекс стана, отиде в спалнята си и се върна с лист хартия. Пусна го в скута на Ливия, седна отново срещу нея и се зае с пудинга. Ливия прочете списъка. Повечето имена й бяха слабо познати, но знаеше, че имат нещо общо с правителството. Едно от имената обаче я изненада и отврати.

— Ненавиждам Евършам! — извика тя. — Ужасно нагъл тип. Непрекъснато се занимава с интриги, жена му е суха като върлина и поднася отвратителни ястия.

— Въпреки това искам да ги поканим — настоя Алекс. Гласът му си остана топъл и любезен, но тя съвсем ясно усети стоманената нотка и застана нащрек. Макар да се бяха любили цялата нощ, старото недоверие отново пламна.

— Защо? — попита тя.

Алекс вдигна глава и в очите му блеснаха диаманти.

— Интересувам се от онова, което минава през ума на лорд Евършам, скъпа.

— Но той е политик… ти нали каза, че не се интересуваш от политика?

— Ако позволиш да ти напомня, казах, че не се интересувам от онова, което става по света. Но нямам нищо против да участвам във вълнуващи дебати.

— А другите? И с тях ли ще водиш интересни дебати? — не можа да се удържи Ливия и подигравателно посочи списъка с гости.

— Надявам се — отговори спокойно той.

— И смяташ, че разговорът ще бъде по-интересен, отколкото с Хари или Ник… или Дейвид?

— Със сигурност не. Хари е различен, а Питършам и Фостър разбират повече от хазарт, отколкото от политика — отговори с усмивка той. — Но от време на време много ценя компанията им. Всяко нещо с времето си, скъпа. Мога ли да съм сигурен, че ще ме подкрепиш?

— Да, разбира се — отговори Ливия, изненадана, че й задава такъв въпрос. — Но според мен трябва да поканим още няколко двойки, за да разведрим обстановката.

— Не — решително поклати глава Алекс. — Искам само тези хора. Не прави нищо повече.

Ливия го прониза с поглед. За такава покана можеше да има само една-единствена причина — Алекс хранеше политически амбиции. Ако не в нейната страна, то в своята. Щом е така, ще се съглася, каза си тя и вдигна рамене. Щом съпругът й искаше това, тя щеше да прекара една скучна, даже ужасна вечер. Вероятно ще измисли нещо, за да ми благодари за тази услуга, сети се тя и на лицето й изгря усмивка.

— Разбрахме се — рече тя и размаха листа с имената. — Само не ми е ясно как ще разделя готвенето между близначките и твоя готвач. Те умеят да приготвят главно прости ястия и гостите, които си подбрал, със сигурност ще ги оценят. Докато към твоя готвач ще проявят по-скоро недоверие.

— Борис ще се погрижи за всичко. Ти трябва само да изпратиш поканите — отсече Алекс. — А сега марш в леглото!

Той се изправи, протегна ръце над масичката и я издърпа да стане.

— В моето легло, милейди. Твоето е ужасно разхвърляно.

 

 

Ливия спа дълбоко и спокойно до следващата сутрин, но веднага щом се събуди, я обзе неясно усещане за нещо неприятно, което в началото не беше в състояние да опише. Завесите на леглото бяха спуснати и тя чу, че Алекс разговаря наблизо с Борис. Двамата не говореха на английски. Внезапно Ливия си спомни как още при първата им среща той й бе признал, че говори гладко няколко езика. И че не може да се изразява добре на руски. Понякога се обръщаше към кучетата на родния си език, но тя беше сигурна, че става въпрос само за няколко изречения. Никога не го беше чувала да говори както сега. А ако не говореше на руски, на какъв език тогава? Със сигурност не беше френски. Защо двамата не говореха на английски? Борис владееше езика много добре. Очевидно не искаха да бъдат разбрани.

Да, това беше единственото обяснение. Но защо Алекс не искаше никой друг в къщата да знае за какво разговаря с камериера си? Вероятно става дума за нещо, което засяга Борис — продължи да размишлява Ливия. Той явно не искаше никой да е осведомен за личните му дела. Най-вече господарката на дома. Двамата така и не успяваха да се сближат.

Ливия се отпусна на възглавниците, затвори очи и се опита да пренебрегне шумовете. Чуждият език я дразнеше, но още повече я дразнеше фактът, че двамата мъже целенасочено са я изключили от своя разговор. Не за първи път се чувствам изключена, каза си тя и гневът й пламна с нова сила. След малко Алекс дръпна завесите и тя отвори очи.

— Излезе ли Борис?

— Да, мила, свободна си. — Той се наведе и я целуна. — Добро утро, любов моя. Ти спа дълго и спокойно.

— Да, като мъртва — кимна тя — На руски ли говорехте двамата? Нали каза, че не владееш езика?

— По-скоро казах, че го говоря рядко — поправи я небрежно той. — И то не доброволно.

— Защо тогава говореше с Борис на руски? — попита настойчиво Ливия, макар да се стараеше да звучи равнодушно.

— Ти буквално ме атакуваш с куп въпроси. Защо ти е да знаеш всичко? — засмя се Алекс. Но в ясните сини очи светна подозрение.

— О, просто така — отвърна тя. — Прав си, твоите разговори с Борис изобщо не ме засягат.

— Борис със сигурност ще се съгласи с теб — рече меко той. — Ще станеш ли най-после?

— Да. — Ливия отметна завивката. Явно краткият им разговор беше приключен. — Какво ще правиш днес?

Тя стана от леглото, протегна се и вдъхна дълбоко свежи зимен въздух. Борис явно бе проветрил стаята. Алекс обходи тялото й с поглед, после поклати глава и посегна към халата й.

— Облечи се, за бога! Не знаеш ли колко си изкусителна? Тази сутрин съм много зает и няма да ти позволя да ме прелъстиш.

Ливия го изгледа разочаровано.

— И с какво си толкова зает?

— Имам няколко срещи — отговори той, махна с ръка и забърза към вратата. — А ти не забравяй поканите. Напиши ги и ги дай на Борис да ги разпрати.

— Как бих могла да забравя! — нацупи се Ливия. — Все още не разбирам защо ме осъждаш да прекарам цяла вечер в компанията на куп досадници.

Алекс не даде да се разбере дали я е чул, или не. Вратата се затвори зад него и Ливия отиде в своята спалня. Чиниите от нощната им вечеря бяха вдигнати, леглото беше застлано с чисти чаршафи, в камината гореше огън. Кой знае, каза си с усмивка Ливия, когато позвъни на Етел, сигурно персоналът е пуснал няколко подигравателни забележки за безредието в стаята ми.

Когато скоро след това отиваше към салона си, някой почука на входната врата. За гости беше твърде рано, а доставчик не би посмял да чука на парадния вход. Ливия спря на стълбата, после се върна няколко стъпала нагоре, за да не я виждат от преддверието. От мястото, на което стоеше, тя можеше да вижда цялата зала.

Ливия не можеше да си обясни защо се държи толкова глупаво. Каквото и да ставаше тук, къщата си беше нейна. Само че през изминалите седмици беше станала бдителна и недоверчива. Още рано сутринта в леглото я обзе неприятно чувство и сега се усещаше по същия начин. Очевидно около нея ставаха неща, които трябваше да останат скрити. На всяка цена.

Досега Ливия винаги беше реагирала открито и спонтанно. Лъжата й беше чужда и в живота й нямаше нито един човек, който да я е лъгал целенасочено. Баща й никога нямаше тайни от нея винаги й казваше цялата истина. В детските й години се грижеше да задоволява любопитството й и отговаряше на въпросите й сериозно и подробно. В редките случаи, когато някой въпрос оставаше без отговор, той честно назоваваше причината.

Сега обаче тя живееше с усещането, че се е озовала в края на някакъв свят, където се играе по други, напълно непознати правила. Свят, съществуващ паралелно с нейния. А в своя тя имаше любим съпруг, добри приятелки и хиляди начини за весело прекарване на времето. Ливия неспокойно се запита дали пък засилващото се недоверие, което изпитваше, не е причина да изгуби чувството си за реалност. Защо се криеше на стълбището в собствената си къща и дебнеше кой ще влезе?

Борис отвори входната врата. Последва кратък разговор на руски и посетителят влезе. Ливия позна недодялания тип, когото наскоро бе заварила в библиотеката. С Алекс така и не бяха провели истински разговор за съдбата на Моркомб и близначките. Колко време бе минало оттогава?

Борис въведе госта в библиотеката, остави вратата притворена и отиде в кухнята. Ливия слезе безшумно по стълбата, прекоси залата и отвори вратата на библиотеката.

— О, извинете, нямах представа, че имаме посетител — рече тя с любезна усмивка и затвори вратата зад себе си. — Мисля, че вече сме се виждали.

— Казвам се Павел Татаринов, принцесо — каза мъжът със силен акцент и стисна протегнатата ръка. — Дошъл съм да говоря с мъжа ви.

— Боя се, че той не е в къщи — обясни учтиво Ливия.

— Ще го почакам — отвърна сухо гостът.

— Разбира се. Седнете, моля. Какво да ви предложа? — Ливия посочи гарафите на малката масичка.

— Нищо. Много ви благодаря, принцесо.

Мъжът остана изправен в средата на стаята. Ливия седна и подреди полите си.

— Отдавна ли сте в Лондон, сър?

— От няколко месеца — отговори рязко той.

— Разбирам — усмихна се любезно тя. — А откога познавате съпруга ми?

Мъжът се взираше във върховете на обувките си и мълчеше.

— Сигурно го познавате от Русия? — настоя меко тя и отново се усмихна.

— Не.

Джентълменът не е особено разговорлив, помисли си Ливия, но това не намали решителността й да го изстиска докрай.

— Тогава значи сте се запознали в Лондон? Вероятно познавате повечето руски емигранти тук, мосю Татаринов? Нали може да ви наричам „мосю“? Или предпочитате да използвам титлата ви?

Ливия говореше с тон на светска дама, но нито за миг не изпускаше госта от очи.

— „Мосю“ е добре, принцесо.

— А колко руски емигранти има понастоящем в Лондон? — попита отново тя.

— Доста.

Ливия кимна.

— Вече познавам един или двама. Вероятно прекарвате много време заедно. Сигурно е утешително да сте в компания със сънародници… Смятам, че съпругът ми споделя това мнение.

Най-сетне успя да привлече вниманието на Татаринов. Той я изгледа остро, стисна устни и бързо сведе глава. Но преди да е намерил думи за отговор, вратата на библиотеката се отвори. Влезе Алекс — и за момент по лицето му пробяга ледена сянка. Само за момент, толкова кратък, че Ливия си пожела да се е излъгала. За съжаление нещо дълбоко в нея знаеше, че е видяла леда в очите му.

— О, скъпа, ти разговаряш с госта ми? — Алекс говореше дружелюбно, но без топлота.

— Мосю Татаринов предпочете да те почака — обясни тя и стана. — Прекарахме малко време заедно… поговорихме си за пребиваването му в Лондон.

— Разбирам. — Алекс учтиво й отвори вратата. — Но сега те моля да ни извиниш.

Ливия се оттегли с цялото достойнство, на което беше способна. Наклони глава, обърна се към Татаринов и му протегна ръка.

— Хубаво беше, че си поговорихме, мосю. А сега ви оставям със съпруга си.

Гостът стисна ръката й, поклони се и удари токове. Ливия се запъти към вратата, където я очакваше Алекс, и мина покрай него с високо вдигната глава. Изражението на лицето му не се промени. Той я изпрати с учтив поклони и бързо затвори вратата зад гърба й. Обърна се към госта си, облегна се на рамката и заяви решително:

— Не искам да имате нищо общо с жена ми, Татаринов.

Мъжът вдигна рамене.

— Не съм молил княгинята да ми прави компания. Какво знае тя?

— Нищо, естествено. — Алекс вдигна една бутилка от масичката с напитките. — Водка?

— Да, може. Жена ви зададе куп неприятни въпроси. Изглежда много се интересува от сънародниците ни. Готов съм да се закълна, че подозира нещо. — Той грабна чашата от ръката на Алекс и я изпразни на един дъх.

— Не ставайте смешен. С нищо не съм събудил подозренията й — отговори остро Алекс и си наля чаша шери. Въпреки това изпитваше дълбока несигурност. Крайно опасно беше Ливия да общува със сънародниците му и да им задава неприятни въпроси. А Татаринов беше най-опасният от всички. Трябваше да задуши любопитството й в зародиш. На всяка цена.