Джейн Фийдър
Опасен маскарад (1)

Пролог

Корнуел, август 1771 г.

В каменната къща, кацнала на самия връх на крайбрежната скала, не проникваше никакъв шум, освен бученето на морските вълни, които се разбиваха в каменистия бряг. Хората в стаята мълчаха, всеки потънал в мислите си. Жената в леглото съзерцаваше личицето на бебето, което спеше в прегръдките й, докато мъжът стоеше пред отворения прозорец и се взираше в лятната вечер навън. Силно чукане по вратата наруши тишината. Мъжът се обърна и погледна въпросително жената, която му кимна едва забележимо.

— Влез — изрече тихо той.

На вратата се появи мъж в сивата униформа на майор от елитния Преображенски полк, личната охрана на руската царица.

— Простете, княже, но срещата би трябвало отдавна да е приключила. Времето ви изтече.

Мъжът говореше учтиво, в тона на светски разговор, но всички знаеха, че зад любезните думи се крие категорична заповед.

— Ще сляза след пет минути — отговори князът и заповеднически му махна да си върви.

Майорът се оттегли и тихо затвори вратата зад гърба си. Жената в леглото вдигна глава и срещна мрачния поглед на госта си. В сините й очи заблестяха сълзи. Въпреки това гласът й прозвуча спокойно:

— Вземи го и върви.

— Ако имаше друг начин… — Гласът на мъжа пресекна и той поклати безпомощно глава. — Ти би могла да дойдеш с мен, София. Ще се венчаем…

Жената енергично разтърси глава.

— Знаеш, че е невъзможно, Алексис. Царицата никога няма да ти прости. Това би означавало край на кариерата и опозоряване на семейството ти. — За частица от секундата лицето й се озари от усмивка. — Скъпи мой, не забравяй, че те познавам по-добре от всички. Много добре знам, че не желаеш да прекараш живота си в чужбина. Изгнанието ще те съсипе.

— Не и ако ти си до мен — отговори просто той.

Жената отново се опита да се усмихне, но изтощението не й позволи. Вече нямаше сили да крие болката си — тъмните сенки под очите и тъгата в погледа я издаваха.

— Царицата ще приеме сина ти с отворени обятия. За съжаление това не важи за съпругата или любовницата ти. — Тя помилва нежно спящото дете и продължи: — Екатерина няма да му се сърди, че е незаконно дете. Тя се грижи за близките си хора, права ли съм?

— Права си — потвърди едва чуто Алексис. — Синът ни ще бъде отгледан в двора и ще получи всички привилегии, които са му отредени по рождение. Екатерина обича децата.

— Сигурна съм, че ще се отнася добре към момченцето ни. Защото е твое дете — допълни жената и отново помилва кадифената бузка и енергичната брадичка на спящото бебе. — Алексис, детето ни трябва да има бъдеще. — Гласът й се давеше от сълзи. — Най-доброто бъдеще, което можем да си представим. Ако остане при мен, цял живот ще му натякват, че е незаконороден. Няма да има достъп до доброто общество. Ще расте самотен, с майка отритната от роднините и близките си. — На лицето й се изписа гняв. — Аз нямам какво да му предложа. Ти имаш благородно име и в двора те ценят. Ще му дадеш образование, ще го въведеш в обществото. Ти имаш всичко, което аз нямам.

— Готов съм да те отведа в чужбина, София — повтори мрачно мъжът. — Заедно ще се справим.

Жената отново поклати глава.

— Ще осъдим детето си на тежък живот, все едно на заточение — заяви студено тя. — Екатерина ще ни преследва безмилостно. Много добре знаеш, че никога няма да ти прости… и на мен също. Синът ни ще страда.

София за пореден път поклати глава, с още по-голяма решителност.

— Аз не мога да предложа на детето си онова, което можеш да му дадеш ти. И нямам намерение да го пожертвам заради един неосъществим блян по романтично щастие.

Макар и против волята си, мъжът се засмя.

— О, София, ти си невероятна! Екатерина щеше да се зарадва, ако можеше да те чуе.

— Съмнявам се — отвърна подигравателно жената. — Тя гледа на мен като на съперница в леглото — ни повече, ни по-малко. И докато ти прилагаш всевъзможни трикове, за да не влизаш повече в леглото й, тя ще предпочете да те заточи в Сибир, отколкото да те вижда в прегръдките на друга жена.

Отлично знаеш колко е ревнива и как следи бившите си любовници. Те са длъжни да я ласкаят, да я отрупват със знаци на внимание, дори вече да не посещават леглото й.

Алексис сведе глава. София казваше истината. Двамата обсъждаха темата от месеци и знаеха, че нямат друг изход. Не можеха да се изплъзнат от влиянието на императрицата.

— Ами, тогава… — Той пристъпи към леглото. София вдигна детето и го целуна по челото. Затвори очи, за да прогони сълзите, и му подаде синчето си. — Вземи го и върви. Бързо!

Мъжът се поколеба.

— Любов моя…

— За бога, Алексис, смили се над мен! Върви!

Мъката й беше непоносима. Алексис взе детето, притисна го до гърдите си, наведе се и целуна София по устните. Днес те бяха студени и безжизнени — не напомняха с нищо за топлата, страстна жена, която обичаше. И неговите очи се напълниха със сълзи. Въпреки това побърза да си тръгне, за да не удължава мъченията й. Обърна се рязко, отиде до вратата и излезе в коридора. Затвори тихо след себе си и забърза надолу по стълбата.

Жената се вслуша в заглъхващите стъпки и когато шумът утихна, даде воля на сълзите си. Десетки пъти прокле другата жена, обитаваща великолепните палати в Санкт Петербург, алчна и жестока, разрушила щастието й, без дори да я познава. Но ако я познаваше, сигурно щеше да я убие като досадна муха, за да не нарушава спокойствието й.