Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dancing at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 118гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2013)
Разпознаване и корекция
МаяК(2014)

Издание:

Джулия Куин. Среднощен танц

Американска, Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2012

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Галя Иванова

ISBN: 978-954-2969-06-8

История

  1. —Добавяне

Глава шеста

На следващия ден Бел реши, че може би е отхвърлила прекалено прибързано поезията.

Следобедът тя се преоблече в тъмносиния си костюм за езда и се запъти към конюшните. Вдъхновена от рецитацията на Джон предишната вечер, тя взе със себе си тънко томче от поезията на Уърдсуърт. Планът й бе да намери тревист склон и да се разположи удобно да почете, но имаше усещането, че няма да може да се спре и ще насочи кобилата си към Блекууд Парк, не Бринстед Манър — проклятие, защо не можеше да запомни името на това място? Както и да се наричаше, то бе мястото, където живееше Джон и Бел искаше да отиде там.

Тя пришпори кобилата си в тръс, наслаждавайки се на свежия есенен въздух, докато се насочваше към имота на Джон. Нямаше ни най-малка представа какво ще му каже, ако го срещне. Вероятно нещо глупаво, когато бе с него сякаш говореше по-несвързано от обикновено.

— Добър ден, лорд Блекууд — пробва тя. Не, твърде официално. — Така се случи, че тръгнах да пояздя на изток… — твърде очевидно. А и не използва ли подобно извинение предния ден?

Тя въздъхна и реши да се придържа към непринудеността.

— Здравейте, Джон.

— Здравейте.

Бел ахна. Бе толкова заета да репетира какво иска да му каже, че дори не забеляза, че той бе точно там, пред нея.

Джон повдигна вежди, учуден от шокираното й изражение.

— Със сигурност не може да сте толкова изненадана да ме видите. Все пак казахте „Здравей“.

— Така е — каза Бел с нервна усмивка. Дали я бе чул как си говори сама? Тя погледна нагоре, преглъщайки с усилие и каза първото нещо, което изникна в ума й. — Какъв прекрасен кон.

Джон си позволи да се усмихне саркастично.

— Благодаря. Макар да си мисля, че Тор може да се огорчи от това да бъде наричан прекрасен.

Бел примигна и се вгледа по-отблизо. Джон наистина бе на кон, при това доста огромен и мощен.

— Добре, много красив кон тогава — поправи се тя.

Той потупа жребеца по врата.

— Тор се чувства много по-добре, сигурен съм.

— Какво ви води насам? — попита Бел. Не беше много сигурна дали още се намира във владенията на Алекс или вече бе преминала в тези на Джон.

— Тъкмо се бях запътил на запад…

Бел потуши надигащия се в нея смях.

— Разбирам.

— А вас какво ви води насам?

— Тъкмо се бях запътила на изток.

— Ясно.

— Е, трябва да знаете, че се надявах да ви срещна — възкликна тя.

— Сега, когато ме срещнахте — каза Джон, — какво мислите да правите с мен?

— Всъщност не бях стигнала толкова далеч в плановете си — призна си Бел. — Какво бихте желали вие да направите с мен!

Според Джон, мислите му в тази насока не бяха подходящи за учтив разговор. Той мълчеше, но не можеше да се въздържи да не я огледа одобрително.

Бел разпозна изражението му и се изчерви.

— О, негодник такъв — заекна тя. — Нямах това предвид.

— Нямам представа, за какво говорите — каза Джон, с изражение на самата невинност.

— Знаете много добре и няма да ме накарате да го кажа, вие… О, няма значение, желаете ли да дойдете на чай?

Джон се разсмя силно.

— Колко обичам англичаните. Всичко може да бъде поправено с малко чай, нали?

Бел се усмихна язвително.

— Вие също сте англичанин, Джон, и само да отбележа, че всичко може да се оправи с малко чай.

Той се усмихна принудено.

— Иска ми се някой да бе казал това на лекаря, който почти отряза крака ми.

Бел мигновено стана сериозна. Какво би трябвало да отвърне на това? Тя погледна нагоре към небето, което бе започнало да се заоблачава. Знаеше, че Джон бе ужасно чувствителен що се отнася до крака му и вероятно трябваше да избягва да говори за него. Но все пак той беше този, който го спомена и изглежда най-добрият начин да му покаже, че не я е грижа за неговата травма, бе да се пошегува с него.

— Добре, милорд — каза тя, молейки се да не прави ужасна грешка. — Тогава ще измисля начин да изсипя малко чай върху него този следобед. Ако това не свърши работа, не знам какво ще успее.

Той като че ли се поколеба за миг преди да отвърне.

— Предполагам, че ви е нужен придружител до Уестънбърт. Виждам, че отново сте сама навън.

— Някой ден, Джон — каза тя раздразнено, — от вас ще стане превъзходен родител.

Върху носа му падна голяма капка и той вдигна ръце, сякаш се предава.

— Водете, милейди.

Бел обърна кобилата си и се запътиха обратно към Уестънбърт. След няколко мига на приятна тишина, тя се обърна към него и попита:

— Накъде се бяхте запътили? И не ми казвайте, че просто сте яздили на запад!

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че се надявах да ви срещна?

Бел рязко се обърна към него, вглеждайки се в лицето му, за да разбере дали не се шегува с нея. Кафявите му очи бяха топли, а погледът му накара сърцето й да подскочи.

— Може и да ви повярвам, ако сте много мил с мен този следобед — пошегува се тя.

— Ще бъда извънредно мил — каза Джон дяволито, — ако това ще ми гарантира допълнителна чаша чай.

— За вас винаги!

Те яздиха няколко минути, докато изведнъж Амбър спря и нервно наостри уши.

— Нещо не е наред ли? — попита Джон.

— Вероятно е само заек в гората. Амбър винаги е била много чувствителна по отношение на звуците. Всъщност е доста странно. Галопира из улиците на Лондон без никакви проблеми, но само я пуснете в тихата провинция и става подозрителна към всеки незначителен шум.

— Аз не чух нищо.

— Нито пък аз — Бел дръпна леко юздите. — Хайде момиче. Ще завали.

Амбър направи няколко колебливи стъпки и спря отново, извивайки рязко глава надясно.

— Не мога да си обясня какво става с нея — каза Бел смутено.

Бум!

Бел чу гръм от изстрел от близката гора и усети лек порив във въздуха, когато куршумът премина между телата им.

— Това да не бе… — започна да пита тя, но не завърши въпроса си, защото Амбър се подплаши и се изправи на задните си крака при силния шум. Бел трябваше да съсредоточи цялото си внимание в това да се задържи на седлото. Тя обви ръце около шията на кобилата и зашепна утешително: — Успокой се, момиче! Спокойно! — Тя бе толкова уплашена, че не бе сигурна дали думите й бяха предназначени да успокоят кобилата или нея.

Точно, когато бе убедена, че няма да може да се задържи още дълго, усети силните ръце на Джон да се увиват около кръста й и да я повдигат от седлото. Тя се приземи безцеремонно до него върху Тор.

— Добре ли си? — попита той дрезгаво.

Бел кимна.

— Така мисля. Трябва да си поема дъх. Най-вече се уплаших.

Джон я придърпа по-близо до себе си, без да може да повярва, колко силен страх го бе обзел, когато видя как се бе вкопчила в шията на Амбър.

Сега кобилата се въртеше нервно и дишаше шумно, но иначе бе доста по-спокойна. Щом Бел се поуспокои се отдръпна достатъчно от Джон, за да може да се вгледа в лицето му.

— Чух изстрел.

Джон кимна намръщено. Той не можеше да си представи, защо някой би искал да стреля по тях, но му бе ясно, че не трябва да стоят на едно място като неподвижни мишени.

— Ако останеш тук при мен, докато яздим обратно, Амбър ще ни последва ли?

Тя кимна и скоро те яздиха в галоп към Уестънбърт.

— Мисля, че беше инцидент — каза Бел щом забавиха темпото.

— Изстрелът?

— Да. Точно онзи ден Алекс ми казваше, че е имал проблеми с някакви бракониери. Сигурна съм, че това, което изплаши Амбър, бе заблуден изстрел.

— Беше прекалено близо, за да съм спокоен.

— Знам, но какво друго може да е? Защо някой ще иска да стреля по нас?

Джон сви рамене. Той нямаше врагове.

— Ще трябва да обсъдя това с Алекс — продължи Бел. — Сигурна съм, че той ще се погрижи. Някой можеше да бъде наранен. Ние почти бяхме.

Джон кимна, придърпа я по-близо до себе си и пришпори Тор. След няколко минути стигнаха конюшните на Уестънбърт, точно навреме, за да се скрият от дъжда, който се засили.

— Пристигнахме, милейди — каза той докато я сваляше от коня. — Ще успеете ли да се приберете в къщата невредима?

— О, но вие няма ли да дойдете? — По лицето й лесно можеше да се прочете разочарованието.

Той преглътна и един мускул на врата му потрепери.

— Не, наистина не мога. Аз…

— Но ако се опитате да яздите до дома си сега, ще прогизнете. Трябва да дойдете поне за един чай, дори само, за да се стоплите.

— Бел, аз…

— Моля ви.

Той се вгледа в тези прекрасни сини очи и се зачуди как някой намира сила да й откаже каквото й да е. Той надникна през вратите на конюшнята.

— Предполагам, че дъждът е доста силен.

Бел кимна.

— Със сигурност ще настинете, ако се опитате да яздите до дома си. Хайде, елате. — Тя хвана ръката му и заедно се втурнаха към къщата.

Докато стигнат до входната врата и влязат във вестибюла и двамата бяха доста прогизнали, а Бел можеше да усети как кичури от косата по й се залепяха по лицето.

— Сигурно изглеждам ужасно — каза тя смутено. — Трябва да отида да се преоблека.

— Глупости — каза Джон, прибирайки един мокър кичур зад ухото й. — Изглеждате прекрасно и… толкова загадъчна.

Бел затаи дъх. Все още усещаше докосването му.

— Искате да кажете наквасена. Чувствам се като мокър парцал.

— Уверявам ви, лейди Арабела, изобщо не приличате на парцал. — Той отпусна ръката си. — Макар че не мога да си представя, къде сте виждала такъв.

Бел се стегна.

— Аз не съм разглезеното дете, за което очевидно ме мислите.

Джон впи поглед в прекрасната спираща дъха жена, стояща пред него. Част от косата й се бе изплъзнала от прическата и златните кичури, накъдрени от влажния въздух, обгръщаха лицето й. Дългите й мигли блестяха от дъждовните капки и придаваха на очите й неописуем син цвят. Джон пое дълбоко дъх и не позволи на погледа си да се спусне надолу към нежните й устни.

— Повярвайте ми, не мисля, че сте дете — каза най-накрая той.

Бел преглътна нервно и не можа да скрие разочарованието, което се изписа на лицето й. Това не бяха точно думите, които се надяваше да чуе.

— Може би трябва да продължим разговора си в салона.

Тя се обърна и тръгна по коридора с гордо изправен гръб.

Джон въздъхна и я последва. Той винаги успяваше да каже грешното нещо, когато бе около нея. Искаше да я грабне в прегръдките си и да й каже, че е просто прекрасна… красива, умна и мила, и всичко, което един мъж би желал в една жена.

Ако я заслужаваше. А той знаеше, че никога нямаше да може да се ожени. Никога не би могъл да приеме любовта на една жена. Не и след Ана.

Когато Джон влезе в салона, Бел стоеше до прозореца, наблюдавайки как дъжда се стича по стъклото. Той започна да затваря вратата, но след това размисли и само я притвори. Тръгна към Бел, възнамерявайки да постави ръце на раменете й, но когато стигна на крачка от нея, тя се завъртя рязко.

— Не съм разглезена — упорито каза Бел. — Знам, че не съм имала труден живот, но не съм разглезена.

— Знам, че не сте — тихо повтори Джон.

— Да си разглезен означава да си своенравен и манипулиращ — продължи Бел. — А аз не съм нито едно от тези неща.

Той кимна.

— И не знам защо винаги трябва да правите такива ужасни коментари за произхода ми. Вашият баща също е граф. Алекс ми каза.

— Беше граф — поправи я Джон, спокоен, че тя си мислеше, че я отблъсква заради по-ниско социално положение. Това също бе сред причините, но бе най-малката му грижа. — Беше разорен граф, който със сигурност не можеше да си позволи да издържа седем деца, последното от които, родено след смъртта му, аз.

— Седем деца? — попита Бел учудено. — Наистина?

— Едно бе мъртвородено — призна Джон.

— Сигурно е било прекрасно детство, след като е имало толкова много деца, с които да си играете.

— В действителност не съм прекарвал много време с тях. Те обикновено бяха заети с техни си неща.

— Ооо — намръщи се Бел, не много доволна от семейната картина, която той й бе обрисувал. — Майка ви сигурно е била доста заета с всички тези деца.

Джон се усмихна дяволито.

— Предполагам, че баща ми също.

Тя се изчерви.

— Мислите ли, че можем да започнем от начало този следобед? — попита Джон, взе ръката й и я целуна леко по кокалчетата. — Извинявам се за това, че предположих, че никога не сте виждала парцал.

Бел се подсмихна.

— Това е най-абсурдното извинение, което някога съм чувала.

— Така ли смятате? Аз самият мисля, че бе доста убедително, особено като прибавим и целувката по ръката.

— Целувката бе чудесна, а извинението много мило. Частта с парцала ми се стори забавна.

— Забравете за парцала — каза Джон и я поведе към близкото канапе.

— Тази тема напълно е заличена от ума ми — увери го тя.

Той седна в другия край на канапето.

— Забелязах, че носите том с поезията на Уърдсуърт.

Бел погледна към забравената книга.

— О, да. Опасявам се, че вие ме вдъхновихте. Но това, което искам да знам, е, кога ще се захванете със задачата вие самият да напишете нещо. Знам, че ще бъдете блестящ.

Джон се усмихна на похвалата й.

— Вижте какво се получи, когато се опитах да бъда поетичен този следобед. Нарекох ви неразгадаема. Някак, това не е първата дума, която ми идва наум, когато се замисля за велика поезия.

— Не бъдете глупав. Всеки, който обича поезията, толкова много, колкото вас, трябва да може да пише сам. Нужно е само да съсредоточите всички сили в това.

Джон погледна към светналото й лице. Тя имаше толкова вяра в него.

Това чувство бе ново за него, семейството му никога не беше показвало голям интерес към заниманията му. Той не можеше да понесе да й каже, че вярата й не бе основателна и бе ужасен как би реагирала, когато разбере, какъв мъж е той в действителност.

Но Джон не искаше да мисли за това. Желаеше да мисли само за жената. Жената, която ухаеше на пролет. Чудеше се колко дълго можеше да държи реалността на миналото си далеч от ума си. Можеше ли да го направи за повече от няколко минути? Можеше ли да си подари цял следобед в нейната компания?

— О, боже — каза Бел, нахлувайки в мъчителните му мисли. — Забравих да позвъня за чай.

Тя стана, прекоси стаята и дръпна връвта на звънчето.

Джон също се изправи, когато тя стана, прехвърляйки тежестта на здравия си крак. Преди Бел да седне отново, Норууд влезе в стаята с бързи и тихи стъпки. Тя поръча чай и бисквити, и Норууд излезе точно толкова тихо, колкото бе влязъл, затваряйки вратата след себе си.

Бел проследи иконома с поглед, докато той напускаше стаята, а след това се обърна и погледна към Джон, който стоеше близо до канапето. Докато го наблюдаваше от другия край на стаята, тя бе сигурна, че сърцето й спря да бие. Той изглеждаше толкова красив и силен в дрехите си за езда и тя не можеше да не види одобрението в очите му, когато той отвърна на погледа й. Бел си спомни думите му от предишния ден. Не съм мъжът, за когото ме мислите.

Истина ли бе това? Или е възможно да не бе мъжът, за когото се мислеше той? На нея й изглеждаше толкова очевидно. Беше в начина, по който рецитираше поезия и плътната му прегръдка докато бяха на коня му. Той се нуждаеше от някого, който да му покаже, че е добър и силен. Да смееше ли да се надява… че се нуждае от нея?

Тя прекоси стаята нервно и спря на крачка от него.

— Мисля, че сте много добър мъж — каза тихо Бел.

Джон затаи дъх, когато надигащата се вълна от желание премина през него.

— Не, Бел, не съм. Когато позвънихте за чай, се канех да ви кажа… — Господи, как можеше да й каже? — Исках да ви кажа…

— Какво, Джон? — Гласът й бе крайно тих. — Какво искахте да ми кажете?

— Бел, аз…

— За целувката ли е?

Това беше еротичен кошмар. Тя стоеше пред него, предлагайки себе си и беше дяволски трудно да слуша съвестта си и да постъпи правилно.

— О, господи, Бел — изстена той. — Не знаеш какво говориш.

— Напротив, знам. Помня всеки миг от целувката ни на езерото.

Господ да му е на помощ! Джон се наведе малко по-близо до нея. Ръката му се протегна напред без заповед от разума му и обхвана нейните в топла прегръдка.

— О, Джон — въздъхна тя, гледайки към ръката му, сякаш имаше силата да излекува всички болести по света.

Такава преданост, такава вяра и чиста красота бе повече, от колкото той можеше да понесе. Със стон, който се колебаеше между удоволствието и агонията, той я дръпна грубо към себе си. Устните му намериха нейните в безумна целувка и той отпи от нея като мъж, който е бил оставен без вода в продължение на години. Вплете пръсти в косата й, наслаждавайки се на копринената й мекота, докато устните му обхождаха лицето, боготворяха очите, носа и скулите й.

В един момент по време на целувката, той започна да се чувства излекуван. Тъмнината в сърцето му не изчезна, но започна да се напуква и разпада. Товарът върху раменете му не се повдигна напълно, но някак си изглеждаше по-олекнал.

Можеше ли тя да направи това за него? Беше ли толкова чиста и добра, че да може да изтрие петната в душата му? Джон започна да се чувства зашеметен и я притисна по-близо до себе си, поставяйки леки целувки по челото й.

И тогава тя въздъхна.

— О, Джон, чувствам се толкова добре. — И той знаеше, че е така.

— Колко добре? — тихо попита той, захапвайки ъгълчето на устата й.

— Много, много добре — засмя се Бел и жадно отвърна на целувките му.

Устните на Джон преминаха от бузата до ухото й и той игриво гризна долната му част.

— Имаш толкова сладки, малки ушенца — каза той дрезгаво. — Като кайсии.

Бел се отдръпна с изненадана усмивка.

— Кайсии?

— Казах ти, че не съм много поетичен.

— Обичам кайсии — лоялно обяви тя.

— Ела обратно тук — каза той, смеейки се. След това седна на канапето и я дръпна към себе си.

— О, както желаете, милорд — Бел направи най-добрата си имитация на похотливост.

— Каква сладострастна девойка си ти.

Сладострастна девойка? Това със сигурност не е много поетично.

— О, тихо — каза Джон и наистина я накара да замълчи с друга целувка, след това се облегна назад върху възглавниците и придърпа Бел върху себе си. — Казвал ли съм ти — прошепна той между целувките, — че си най-красивата жена, която някога съм срещал?

— Не.

— Така е. И най-умната, и най-милата и… — Ръката на Джон се спусна надолу по тялото й, обхвана дупето й и го притисна. — Имаш най-сладкото дупе, което съм виждал.

Бел се отдръпна с шокирана моминска чест, а след това избухна в смях и рухна върху него, останала без дъх.

— Никой не ми е казвал, че целуването е толкова забавно нещо.

— Разбира се, че не са. Родителите ти, разбира се, не са искали да обикаляш наоколо и да целуваш всеки, който ти се изпречи на пътя.

Бел докосна челюстта му, галейки наболата му брада.

— Не, само теб.

Джон не мислеше, че родителите й биха били много щастливи да се целува и с него, но той отхвърли тази мисъл от ума си, защото не желаеше да развали съвършенството на момента.

— Повечето хора не се смеят толкова много, докато се целуват — ухили се той момчешки и щипна носа й.

Бел го ощипа по гърба.

— Не го ли правят? Колко жалко за тях.

Джон я привлече плътно към тялото си в смазваща прегръдка, сякаш можеше със силата си да я привърже към себе си. Вероятно малко от добрината й можеше да проникне в него, да прочисти душата му и… той затвори очи. Беше започнал да фантазира.

— Нямаш представа колко прекрасно се чувствам точно в този момент — прошепна той в косата й.

Бел се сгуши по-близо до него.

— Знам точно колко.

— За съжаление, чаят ще пристигне всеки момент и не мисля, че е нужно прислугата да знае, точно колко прекрасно се чувстваме.

— О, господи! — ахна Бел и почти прелетя през стаята. — Добре ли изглеждам? Можеш ли да познаеш, че аз… че ние…?

Аз мога да позная — каза Джон шеговито, опитвайки се да игнорира болката от незадоволената нужда, която пулсираше в тялото му. — Но ако пригладиш косата си, не мисля, че някой друг ще забележи.

— Навън вали — каза тя с треперещ глас. — Норууд ще предположи, че затова изглеждам по този начин. — При цялото си дръзко поведение този следобед, Бел не бе готова да бъде хваната в подобна ситуация от иконома на братовчедка си.

— Седни — нареди Джон. — Ще разговаряме като двама разумни възрастни и Норууд няма да заподозре нищо.

— Така ли мислиш? Ще бъда толкова засраме…

— Просто седни, моля те, и ще проведем учтив разговор докато икономът ви дойде.

— Не мисля, че ще мога — каза Бел, а гласът й прозвуча повече като шепот.

— Защо не?

Тя се настани в едно кресло и заби поглед в краката си.

— Защото всеки път щом те погледна, си спомням как ме прегръщаш.

Сърцето на Джон заблъска в гърдите му. Той пое дълбоко дъх, борейки се с все по-болезнената нужда да скочи от канапето, да сграбчи Бел и да я вземе точно там. За щастие, бе спасен от необходимостта да отвърне на емоционалния й коментар от почукване по вратата.

Норууд влезе с поднос с чай и бисквити. След като му благодари, Бел взе чайника и започна да налива чая. Джон забеляза, че ръцете й треперят. Без да каже нищо, той пое чашата, която тя му подаде и отпи.

Бел също отпи от чая си, желаейки ръцете й да спрат да треперят. Не че бе засрамена от поведението си, тя просто бе шокирана от силата на реакцията си към него. Никога не си бе представяла, че тялото й може да бъде толкова топло отвътре.

— Бих дал пени, за да разбера мислите ти — изведнъж каза Джон.

Тя погледна към него над чашата си и се усмихна.

— О, те струват много повече от едно пени.

— Какво ще кажеш тогава за един паунд?

За миг Бел си поигра с мисълта да му каже какво точно си мислеше. Но само за миг. Майка й не я бе отгледала, да бъде толкова разпусната.

— Чудех се дали искаш да излея чая върху крака ти сега или да изчакам докато поизстине малко?

Джон изпъна ранения си крак напред, колкото можеше и погледна към него преценяващо, преструвайки се, че обмисля сериозно въпроса.

— Предполагам, че топъл е по-добре, не мислиш ли?

Бел вдигна чайника с дяволита усмивка.

— Ако това свърши работа, ще променим медицината завинаги. — Тя се наведе над него и за секунда Джон си помисли, че наистина ще излее чая върху крака му. В последния миг изправи чайника и го остави на масата. — Дъждът се усили доста — каза тя, поглеждайки през прозореца. — Няма да може да се прибереш за известно време.

— Предполагам, че ще успеем да се поддържаме заети.

Бел го погледна само веднъж и вече знаеше точно с какво той искаше да се поддържат заети. Тя не отричаше, че също жадуваше да прекара следобеда в прегръдките му, но имаше доста голям шанс Алекс или Ема да се появят и последното нещо, което искаше, бе да ги заварят в подобна ситуация.

— Мисля — най-накрая каза тя, — че трябва да се захванем с друга дейност.

Джон изглеждаше толкова разочарован, че Бел едва успя да сподави смеха си.

— Какво предлагаш да правим?

Тя остави чашата си.

— Можеш ли да танцуваш?