Джулия Куин
Среднощен танц (23)

Глава двадесет и трета

— Милостиви небеса! — чу се отвратителен крясък. — Какво се е случило с вас?

Бел се сви. Тя беше забравила за характерния глас на лейди Тъмбли, който винаги бе в тоналностите на сопрано регистъра.

— Инцидент с каретата — каза Алекс спокойно. — Но ние бяхме толкова нетърпеливи да дойдем тази вечер, че решихме да не се връщаме, за да се преоблечем. Просто сме малко измачкани. Надявам се, да ни извините за това.

Още докато бяха в каретата, бе решено Алекс, тъй като имаше най-висок ранг в тяхната група, да бъде този, който ще говори от името на всички тях. Неговото изказване, което бе придружено от най-очарователната му усмивка, свърши работа и скоро лейди Тъмбли започна да кокетничи най-непривлекателно.

— Е, разбира се, че не възразявам, Ваша светлост — възкликна тя. — За мен е чест, че сте приели поканата ми. Изминаха много години, откакто сме ви виждали тук.

Бел забеляза, че усмивката на Алекс се стегна.

— Грешка, която трябва да поправя — каза той.

Лейди Тъмбли започна да пърха с мигли, жест, който никак не подхождаше на дама с нейните размери и години. Когато най-накрая усмири клепачите си, тя погледна право в Джон и каза:

— И кого сте довели?

Бел пристъпи напред.

— Съпругът ми, милейди.

— Вашият какво?

Бел отстъпи назад. Пронизващият крясък се бе върнал.

Джон пое ръката на лейди Тъмбли и целуна кокалчетата й.

— Джон Блекууд на вашите услуги, милейди.

— Но, лейди Арабела, мила моя, исках да кажа, лейди Блекууд, аз просто, ами, аз не съм чула, че сте се омъжила. Кога се случи това? И, ъъ, беше ли голяма сватба?

С други думи… защо не е била поканена?!

— Беше доста малка, лейди Тъмбли — каза Бел. — Преди две седмици.

— Преди две седмици? Цели две седмици? И аз не съм разбрала?

— Беше обявено в Таймс — вметна Джон.

— Може би, но аз…

— Може би трябва да четете вестника по-често — каза Бел сладко.

— Може би трябва. Бихте ли ме извинили. — Лейди Тъмбли се усмихна неловко, направи реверанс и се стрелна в тълпата.

— Първата ни цел беше изпълнена — обяви Бел. — До пет минути всички ще узнаят първо, това че смачканият ни вид се дължи на злополука с карета и второ, че съм се омъжила за най-мистериозния мъж, за когото никой не знае нищо.

— С други думи, всички ще разберат, че ние сме тук — каза Джон. — Включително и Спенсър.

— Ако дойде — каза Ема замислено. — Съмнявам се, че е бил поканен.

— Много е лесно да се промъкнеш на такъв голям прием — каза Дънфорд. — Аз самият съм го правил няколко пъти.

Ема го погледна странно преди да попита:

— Какво ще правим сега?

— Предполагам ще се смесим с тълпата — отговори Бел. — Но трябва да се опитаме да останем в непосредствена близост един до друг. Някой от нас двамата може да се нуждае от помощ.

Бел се огледа. Лейди Тъмбли бе надминала себе си тази година и приемът блестеше от свещи, бижута и усмивки. Балната зала бе една от най-отличителните в Лондон с галерията на втория етаж, която опасваше целия салон. Бел винаги си бе мислила, че децата на Тъмбли сигурно са прекарали безбройни нощи там горе, за да наблюдават елегантните лордове и дами долу. Тя въздъхна тихо и се помоли двамата с Джон да се справят с това без проблеми, за да може един ден и техните деца да са в състояние да правят подобни неща.

 

 

През следващия час и половина, петимата играеха ролята на невинни гости на приема.

Бел и Джон бяха заобиколени от цял рояк доброжелатели, повечето от които дори не си правеха труда да прикрият ненаситното си любопитство за Джон и прибързаната им женитба. Алекс и Ема стояха наблизо. Самото им присъствие показваше одобрението им за този брак. Но по-важното бе, че те бяха в състояние да се оглеждат за Спенсър, докато Джон и Бел бяха заети да водят любезни разговори. Дънфорд беше като странстващ шпионин, обикаляше наоколо в балната зала и държеше под око входовете и изходите.

След почти два часа Керълайн, Хенри и Персефона най-накрая пристигнаха и незабавно отидоха при Бел и Джон.

— Няма да повярвате какво ни се случи! — възкликна Керълайн.

— Злополука с каретата? — каза сериозно Джон.

— Откъде знаеш?

— Претърпели сте инцидент с каретата? — попита Бел ужасена.

— Е, не беше нищо опасно. Лявото задно колело се измъкна и се наклонихме леко настрани. Малко неудобство, но никой не пострада. Трябваше, разбира се, да се върнем вкъщи, за да се преоблечем и като резултат закъсняхме извънредно много. — Керълайн примигна няколко пъти, докато оглеждаше задълбочено леко измачканата рокля на дъщеря си. — Мисля, че тази рокля не беше от намачкано кадифе, нали?

— Ние също бяхме нещастни жертви на пътна злополука с карета — каза Джон.

— Не думай! — възкликна Персефона и след това си проби път до масата с освежителни напитки.

— Това е странно — добави лорд Уърт. — Много странно.

— Наистина е така — изражението на Джон бе мрачно.

Дънфорд се появи до тях.

— Добър вечер, лейди Уърт, лорд Уърт. Трябва да призная, че очаквах да ви видя по-рано. Ъъ, Блекууд, може ли да поговоря насаме с теб за минутка.

Джон се извини и с Дънфорд застанаха встрани на няколко метра разстояние от другите.

— Какво се е случило?

— Той е тук. И изглежда ядосан. Влезе през страничната външна врата преди няколко минути. Моето предположение е, че не е поканен. Или това, или го е страх, че икономът ще обяви името му. Но е в пълно вечерно облекло. Няма да привлече вниманието на никого. Смесва се с тълпата.

Джон кимна рязко.

— Той ще се опита да направи нещо.

— Имаме нужда от план.

— Няма какво да предприемем, докато той не направи първата крачка.

— Просто бъди внимателен.

— Ще бъда. О, и Дънфорд? Ще държиш Бел под око, нали? — Джон преглътна конвулсивно и се напрегна да потърси точните думи. — Ще ми бъде много тежко, ако с нея се случи нещо.

Дънфорд се усмихна леко и кимна.

— Ще държа под око и теб. Ще й бъде много тежко, ако с теб се случи нещо.

Джон улови погледа му. Те не се познаваха много добре, но ги свързваха чувствата им към Бел. Дънфорд като неин дългогодишен приятел и Джон като страстно отдаден съпруг.

Джон се обърна към Бел и родителите й, които разговаряха с една двойка с набито телосложение. Те бяха дошли да изкажат своите поздравления за неотдавнашната сватба и да изразят съжалението си, че не са били в състояние да присъстват на действителната церемония. Джон дочу края на разговора и трябваше да прехапе долната си устна, за да не се засмее, докато наблюдаваше как Бел стиска зъби, в очевидно усиленото си старание, да не отбележи, че те въобще не са били поканени. Очите й засияха, когато го видя да се връща.

— Нашият приятел е пристигнал — каза той тихо.

— О, кой е той? — попита Керълайн.

— Просто познат на Джон от армията — импровизира Бел, като получи известна утеха от факта, че това не беше точно лъжа.

— Трябва да отидете да го потърсите тогава.

— О, аз мисля, че той ще ни намери — каза Джон иронично.

Вниманието на Керълайн бе привлечено от приятелка, която не бе виждала след завръщането си от Италия, затова Бел бързо се обърна към Джон и попита:

— Какво ще правим сега?

— Нищо. Просто ще продължим да бъдем бдителни.

Бел си пое дълбоко дъх и сви устни. Тя не се чувстваше особено търпелива.

— Каза ли на Алекс и Ема?

— Дънфорд го направи.

— Значи просто ще си стоим тук като овце, докато той съставя престъпните си кроежи?

— Нещо такова.

Бел направи гримаса и от устата й излезе един изключително странен звук. Джон я погледна учудено.

— Да не би току-що да изръмжа?

— Може и да съм го направила.

— Мили боже, по-добре да се отървем от Спенсър скоро, защото жена ми е на път да се превърне в животно.

— И то в ожесточено, ако мога да добавя.

Бел въздъхна и се огледа наоколо.

— Джон! Това там не е ли той? — Тя посочи дискретно рус мъж, който отпиваше от чаша с шампанско.

Джон проследи погледа й и след това кимна рязко, без да откъсва очите си от Спенсър. В този момент проклетникът вдигна поглед от чашата си и очите им се срещнаха. Джон усети как през тялото му преминаха леденостудени тръпки и внезапно се почувства по-убеден от всякога, че идването им тук тази вечер беше лоша идея. Трябваше да отдалечи Бел оттук.

Щеше да се справи със Спенсър по свой собствен начин.

— Той идва — прошепна Бел.

Очите на Джон се присвиха. Спенсър остави чашата си на близката маса и си проправи път през балната зала.

Джон забеляза, че Спенсър вече не го гледаше, погледът му се бе преместил върху Бел. В него с такава сила се преплетоха ярост и страх, че ръката му конвулсивно се затегна около нейната.

— Добър вечер, лорд Блекууд, лейди Блекууд — каза Спенсър подигравателно.

— Какво, по дяволите, искаш? — избухна Джон. Беше му нужен целия самоконтрол, за да не се нахвърли върху Спенсър точно тук в залата и после да обвие ръцете си около гърлото му.

— Хайде сега, Блекууд, защо така грубо? Просто дойдох да поздравя теб и съпругата ти. Това се предполага, че трябва да се прави на такива събития, нали? Разбира се, паметта ми може да ме лъже. Измина толкова време, откакто за последно бях на лондонски бал. Бях извън страната, както знаеш, за продължителен период от време.

— Какво искаш?

— От много време не съм танцувал. Надявах се лейди Блекууд да ми окаже честта.

Джон дръпна Бел по-близо до себе си.

— Категорично не.

— Това трябва да го реши дамата, не мислиш ли?

Бел преглътна, в опит да навлажни гърлото си, което изведнъж бе станало доста сухо.

— Поканата ви е много мила, мистър Спенсър — успя да каже тя. — Но се опасявам, че реших да не танцувам тази вечер.

— Наистина ли? Колко странно. — Сребристосините очи на Спенсър заблестяха злобно.

— От уважение към съпруга ми — скалъпи тя. — Той не танцува, както знаете.

— О, да, той е сакат. Често го забравям. Но не мисля, че това трябва да ви спира да се забавлявате. — Той пристъпи напред и пристисна револвер към корема на Джон, като го натисна силно навътре, за да извади въздуха от тялото му.

Бел погледна надолу. Стомахът й се обърна от ужас и за миг си помисли, че ще повърне насред балната зала.

Приемът беше пренаселен, много пренаселен. Никой нямаше да забележи, че един от гостите току-що е извадил оръжие срещу друг. Ако тя изпищи, Спенсър със сигурност ще простреля Джон преди някой да успее да вземе оръжието му.

— Много бих се радвала да танцувам с вас, мистър Спенсър — прошепна тя.

— Не, Бел — каза Джон с нисък глас.

— Съпругът ми — опита се да се пошегува тя, — е много ревнив. Не обича да танцувам с други мъже.

— Мисля, че този път няма да има нищо против. — Спенсър прибра оръжието обратно, дръпна ръката на Бел и я поведе към дансинга. Джон остана вцепенен на мястото си и започна да си поема въздух. Ръцете му се свиха в юмруци, но той не почувства болката от натиска на ноктите, които се забиха в дланите му.

Цялото му внимание, цялата му енергия и душа бяха фокусирани върху двете руси глави на дансинга. Спенсър нямаше да я нарани, той знаеше това. Поне не и в средата на претъпкана бална зала. Ако нещо се случеше с Бел пред толкова много свидетели, Спенсър никога нямаше да получи възможност да премахне истинската мишена. А Джон знаеше, че той го иска мъртъв.

— Какво стана? Защо Бел танцува с него?

Джон се обърна и видя Ема. Страхът и тревогата ясно личаха на лицето й.

— Той насочи пистолет към мен и помоли Бел да танцуват.

— Някой видя ли? — попита Алекс.

Джон поклати глава.

— По дяволите. Ще бъде по-добре, ако имаме свидетел извън семейството. — Алекс грабна ръката на Ема. — Ела, скъпа, ние също ще танцуваме.

С голяма скорост и не толкова голяма грация, херцог и херцогиня Ашбърн си пробиха път между танцуващите.

 

 

— Какво искате? — прошепна Бел. Краката й механически следваха стъпките на валса.

Спенсър й отвърна с широка усмивка.

— Само удоволствието от това да бъда във вашата компания, милейди. Толкова ли е невероятно за вас?

— Да.

— Може би просто искам да се запозная с вас. В края на краищата, съдбите ни, как да кажа… се преплетоха.

Бел почувства как в нея нараства гняв, много по-бързо от страха.

— Бих оценила жеста ви, ако ги отплетете.

— О, планирам да го направя, не се притеснявайте. Тази вечер, ако всичко върви добре.

Бел стъпи върху крака му и после се извини мило. Тя видя, че Алекс и Ема танцуват точно зад Спенсър и си отдъхна малко, защото се почувства много по-сигурна в присъствието им.

— Но трябва да призная — продължи Спенсър, — извънредно много се наслаждавам на изражението върху лицето на съпруга ви. Не мисля, че той се радва на гледката да ви вижда в ръцете ми.

— Предполагам, че не. — Бел стъпи върху крака му и този път натискът бе толкова силен, че накара Спенсър да направи гримаса.

— Изглеждате ми много хубаво девойче — каза той, като отново игнорира погрешната й стъпка. — Простете за неудобството, което ще ви причиня, като убия съпруга ви, но просто няма какво да се направи по въпроса.

Мили боже, помисли си Бел, мъжът несъмнено бе луд. Тя не можа да измисли какво да каже, затова смачка крака му със своя отново, но този път със значителна сила.

— Виждам, че приказките за вашата грациозност са силно преувеличени — бе предизвикан да каже най-накрая Спенсър.

Бел се усмихна сладко.

— Не бива да вярвате и на половината от това, което обществото казва. О, боже, нима танцът свърши? Трябва да тръгвам.

— Не бързайте толкова. — Той я сграбчи за ръката. — Опасявам се, че все още не мога да ви пусна.

— Но танцът приключи, сър. Благоприличието изисква…

— Млъкни! — избухна Спенсър. — Ще те използвам, за да вкарам съпругът ти в някоя отдалечена стаичка. Няма да го убивам в претъпкана бална зала. Никога няма да успея да избягам.

— Ако го убиеш, никога няма да ти се размине — изсъска Бел. — Твърде много хора знаят, че го искаш мъртъв. Ще бъдеш арестуван в рамките на няколко минути. А дори и да не бъдеш, никога повече няма да си в състояние да покажеш лицето си в Англия.

— Тъпа женска. Наистина ли мислиш, че смятам, че мога да убия благородник и после да си заживея свободно и щастливо? Бях в изгнание в продължение на пет години. Свикнал съм. Да заема мястото си в обществото би било хубаво, но повече предпочитам да получа отмъщението си. Сега ела с мен. — Той дръпна силно ръката й и я забута към набор от врати, които водеха към останала част от къщата.

Бел реши да действа напълно инстинктивно. Той нямаше да я нарани сега. Не й преди да има Джон. Тя издърпа ръката си от хватката му и се затича обратно към съпруга си, който вече напредваше към нея.

— Бързо, трябва да се измъкнем от него. Той е луд!

Джон сграбчи ръката й и се вмъкна в тълпата от хора. Бел погледна зад себе си. Спенсър скъсяваше разстоянието помежду им. Алекс и Ема бяха зад него, но като двойка, те не можеха да се движат толкова бързо, както той го правеше сам.

— Движим се бавно — каза Бел разтревожено. — Ще ни хване преди да стигнем до вратата.

Младият мъж не отговори. Той усили темпото и кракът му протестира болезнено при това мъчение.

— Джон, не сме достатъчно бързи. Трябва да стигнем там. — Бел посочи вратите, които извеждаха от балната зала. Между двама им и средствата им за бягство имаше стотици танцуващи лордове и дами.

— И как предлагаш да стигнем до там? С танц ли?

Бел примигна.

— Ами да! — Със сила, родена от ярост и ужас, тя дръпна Джон, за да го накара да спре, сложи ръка на рамото му и започна да танцува валс.

— Да не си полудяла, Бел?

— Просто валс. И ще ни изпроводи от залата. Ще бъдем там за нула време. Дори Спенсър няма да посмее да изтича през дансинга.

Джон застави осакатения си крак да се движи и бавно започна да танцува, като с всяка следваща стъпка си проправяше път през залата.

В припряността си Бел заби пръсти в рамото му, докато се опитваше да го изтласка още по-напред.

— Ще ме оставиш ли аз да водя? — изсъска той и след миг, когато се блъснаха в друга двойка добави: — Много съжалявам.

Тя проточи врат.

— Виждаш ли го?

— Опитва се да мине по периферията на залата. Никога няма да ни настигне. Превъзходен план, любов моя.

Те се завъртяха трескаво, а движенията им станаха необуздано неуместни и напълно извън такта, но няколко минути по-късно, стигнаха до другия край на залата.

— Какво ще правим сега? — попита Бел.

— Ще те заведа у дома. После отивам при властите. Трябваше да го направя много отдавна, но не мислех, че могат да сторят нещо срещу словесни заплахи. Обаче оръжие в стомаха… това трябва да го вкара в затвора, поне за известно време.

Тя кимна и го последва към вратата.

— Мога да бъда твой свидетел. И съм сигурна, че Алекс, Ема и Дънфорд могат да свидетелстват. — Тя въздъхна облекчено, доволна, че Джон не възнамерява да раздаде правосъдие със собствените си ръце. Ако убиеше Спенсър, щяха да го обесят.

Току-що бяха излезли на хладния нощен въздух, когато Дънфорд внезапно се появи пред тях.

— Чакайте — извика той и спря да си поеме дъх. — Хванал е майка ти, Бел.

— Какво? — Кръвта се оттегли от лицето й. — Как?

— Нямам представа, но го видях да напуска залата заедно с нея преди няколко минути и я държеше много близо до себе си.

— О, Джон, трябва да направим нещо! Сигурно е много уплашена.

— Не мога да се сетя за някой по-умел от майка ти — каза Джон, опитвайки се да я накара да се успокои. — Тя вероятно вече го е вързала и очаква до няколко минути да се появи полицията.

— Джон, как можеш да се шегуваш с това? — извика Бел. — Тя ми е майка!

— Съжалявам, любов моя — каза той и стисна ръката й успокоително.

— Дънфорд, накъде тръгнаха?

— Последвайте ме!

Той ги поведе през една външна врата отстрани на къщата и надолу по тъмен коридор, където Алекс и Ема ги чакаха.

— Знаеш ли в коя врата влезе той? — прошепна Джон.

Ашбърн поклати глава.

— Ема — каза Алекс, — искам двете с Бел да се върнете обратно в балната зала.

— В никакъв случай! — Не закъсня разгорещения отговор.

Тримата мъже едновременно обърнаха поглед към Бел.

— Майка ми е опасност! — отговори тя разпалено. — Не очаквайте, че ще я оставя сега!

— Добре — въздъхна Алекс, осъзнавайки, че категоричната заповед е пълна загуба на време. — Но стойте отзад!

Двете жени кимнаха и петимата тръгнаха надолу по коридора, като надничаха през всяка врата и се стараеха да не допускат пантите да изскърцат.

Накрая стигнаха до стая, чиято врата бе леко отворена. Джон бе начело на групата и веднага разпозна гласа на Спенсър. Той се обърна и постави показалеца на устните си, за да предупреди всички да мълчат.

Тримата мъже безмълвно извадиха оръжията си.

— Глупави човече — чуха Керълайн да казва презрително. — Какво се надяваш да постигнеш, като правиш това?

— Пази тишина.

— Няма да пазя тишина — не закъсня властния отговор. — Замъкна ме от приема в безлюдна стая с насочен пистолет към мен, който мога само да гадая дали е зареден или не, и очакваш да пазя тишина? Крайно лишен сте от интелигентност, драги ми човече, и…

— Казах да млъкнеш!

— Хмм.

Бел прехапа устни. Беше чувала този тон и преди. Ако не бе толкова ужасена, това можеше да й се стори дори забавно.

Джон, Алекс и Дънфорд си размениха погледи. Ако не направеха нещо скоро, някой можеше да умре, въпреки че не бяха съвсем убедени, че жертвата ще бъде Керълайн. Джон вдигна ръка и мълчаливо преброи с пръстите си. Едно. Две. Три! Мъжете нахлуха в стаята и се разпръснаха по протежение на задната стена, с пистолети насочени към Спенсър.

— Отне ви твърде много време — подигра се той. Спенсър държеше ръката й в болезнена хватка и бе насочил пистолета си към слепоочието й.

— Отношението ти е повече от невъзпитано — подигра му се тя. — Не ти приляга…

— Майко, моля те — изплака Бел, когато влезе през вратата. — Не го провокирай.

— Ахх — възкликна Спенсър одобрително. — Довели сте дамите. Каква неочаквана радост.

Бел не можеше да види лицето на Джон, но ако съдеше от начина, по който държеше раменете си, можеше да се обзаложи, че й бе бесен, за това, че не е останала отвън в коридора.

— Просто пусни майка ми — каза тя на Спенсър. — Не ти е сторила нищо.

— Може би, ако си склонна да си смените местата.

Бел направи крачка напред, но ръката на Джон се стрелна като стоманена преграда.

— Не, Бел.

— Наистина, Бел, не ставай глупава — каза Керълайн. — Мога да се справя с нашия обезумял приятел тук.

— До гуша ми дойде! — избухна Спенсър. Той удари Керълайн през лицето.

Бел извика от ужас и се втурна напред, избягвайки хватката на Джон.

— Остави я намира!

Спенсър уви ръката си около кръста на Бел и я дръпна към себе си.

Стомахът й се преобърна от ужас, но тя преглътна страха си и каза:

— Сега пусни майка ми.

Със злобен тласък, Спенсър избута Керълайн далеч от него и тя се претърколи по пода. Дамата отвори уста, за да го укори язвително, но задържа езика си, защото не се чувстваше толкова смела сега, когато държеше в лапите си дъщеря й.

В този момент Джон загуби способността си да диша. Почувства се така, сякаш ръцете на Спенсър се бяха протегнали към него и притискаха трахеята му. Бел стоеше до него и се опитваше да изглежда смела, но Джон можеше да види страха и омразата в очите й. Той хвърли оръжието си, вдигна ръцете във въздуха и пристъпи напред.

— Пусни я, Спенсър. Аз съм този, когото искаш.

Спенсър помилва бузата на Бел с опакото на ръката си.

— Може би съм променил мнението си.

Контролът на Джон се пречупи и той щеше да скочи към него, ако Алекс не се беше протегнал и хванал гърба на ризата му.

— Казах да я пуснеш — повтори Джон. Цялото му тяло се тресеше от ярост.

Ръката на Спенсър се прокрадна по дупето й и го стисна леко.

— Все още го обмислям.

Бел направи гримаса, но иначе направи всичко възможно да запази мълчание. Животът на Джон беше в опасност и ако можеше да го спаси, като позволи на този мъж да я мачка, за бога, можеше да я мачка колкото иска. Само се молеше да не опита нещо по-интимно.

Злобата вече нарастваше в гърлото й.

Тялото на Джон беше изопнато от гняв.

— За последен път ти казвам, Спенсър, пусни я или…

— Или какво? — попита Спенсър подигравателно. — Какво можеш да направиш? Аз държа оръжие. Ти не. Нещо повече, държа жена ти. — Той се засмя безумно. — А ти не.

— Не ни забравяй — провлачено каза Дънфорд, като кимна с глава към Алекс. Оръжията им бяха насочени към гърдите на негодника.

Спенсър премести поглед напред-назад между противниците си и се засмя.

— Не мога да си представя, че някой от вас ще направи нещо толкова глупаво, като това да ме застреля, докато държа зареден пистолет, насочен към прекрасната лейди Блекууд. И все пак, тя не е главната цел, заради която дойдох тук и се опасявам, че ще трябва да направим размяна. Блекууд?

Джон направи още една крачка напред.

— Освободи я.

— Не още. — Спенсър дръпна шалчето си и го тикна в ръцете на Бел.

— Завържи ръцете зад гърба му.

— Какво? Не може да…

— Направи го! — Той вдигна пистолета си и го насочи към челото на Джон. — Не мога да го завържа добре и едновременно да го държа под прицел.

— О, Джон — изхлипа Бел.

— Направи каквото казва — отвърна Джон. Той почти можеше да почувства как зад него Алекс и Дънфорд стягат мускулите си, готови да нападнат.

— Не мога. — Сълзи опариха очите й. — Просто не мога.

— Завържи ръцете му — предупреди я Спенсър. — Или, кълна се, ще го застрелям докато преброя до три.

— Може ли да ги завържа отпред. Изглежда толкова варварско…

— За бога, вържи ги както искаш. Просто го направи стегнато и приключвай с това.

С треперещи ръце Бел уви връзката му около китките на Джон, като се опитваше да ги пристегне възможно най-хлабаво, без да буди подозренията на Спенсър.

— Отстъпи назад — нареди той.

Бел направи почти бебешка крачка.

— По-далеч.

— Какво ще правиш с него? — попита тя.

— Още ли не си разбрала?

— Мистър Спенсър, умолявам ви.

Той я игнорира.

— Обърни се, Блекууд. Ще го направим през задната част на черепа ти.

Краката на Бел омекнаха и тя щеше да падне на земята, ако не се бе ударила в една малка масичка. С ъгъла на окото си, видя Дънфорд да се промъква бавно напред, но не беше много обнадеждена, че той ще бъде способен да го спаси. Спенсър можеше да види всяко негово движение. Нямаше начин да бъде изненадан. Във времето, когато Дънфорд щеше да има възможност да го повали на земята, фаталният изстрел вече щеше да бъде изстрелян. Освен това стаята бе претрупана с мебели и изглеждаше така, сякаш семейство Тъмбли бяха натикали всяко случайно канапе, диван и масичка в нея. Дънфорд трябваше да прескочи два стола и една декоративна масичка, ако искаше да мине напряко.

— Ти! — излая Спенсър и обърна главата си рязко към нея, но без наистина да я погледне. — Отдалечи се още повече. Сигурен съм, че имаш желание да играеш героинята в тази сцена, но не искам кръвта на дама да тежи на съвестта ми.

Бел се насочи встрани, когато декоративната масичка блокира пътя й. Тя подуши въздуха. Миришеше на виолетки. Колко странно.

— По-далеч!

Бел направи още една крачка назад и се блъсна в нещо твърдо.

Нещо твърдо и определено… човешко. Тя огледа стаята. Алекс, Дънфорд, Ема и майка й се виждаха съвсем ясно.

— Вземи! — чу се шепот.

Мили боже, това беше Персефона! И слагаше пистолет в дланта на Бел.

Спенсър вдигна ръка и се прицели.

В този момент Бел си помисли, че ще умре. Тя трябваше да застреля Спенсър и да се моли мерникът й да бъде точен. Нямаше начин да успее да даде оръжието на Джон. По дяволите, защо не остави Ема да я научи как да стреля правилно?!

Джон извърна главата си, колкото можеше.

— Имам ли право на едно последно желание?

— Какво?

— Искам да целуна съпругата си за сбогом. С твоето позволение, разбира се.

Спенсър кимна рязко и Бел бързо се придвижи напред, прикривайки оръжието в гънките на полите си. Със свободната си ръка тя се протегна и докосна лицето на Джон, като се увери, че Спенсър може да види движението й.

Съпругът й погледна надолу към китките си и Бел забеляза, че той е освободил ръцете си от хлабаво завързаното шалче.

— О, Джон! — прошепна тя на висок глас. — Обичам те. Знаеш това, нали?

Той кимна и устните му оформиха думите „Дай ми пистолета“.

— О, Джон — изплака тя. Прецени, че колкото по-добра сцена направи, толкова повече време щеше да им спечели, за да могат да организират действията си. Тя плъзна свободната си ръка към тила му, дръпна го към себе си и го целуна жарко.

Бел се притисна към Джон възможно най-силно, молейки се Спенсър да не е в състояние да види какво се случва в тясното пространство между телата им. Тя постави оръжието в ръцете на Джон и едновременно с това дръпна хлабавата връзка от китките му.

— Продължавай да ме целуваш — прошепна той.

Тя можеше да усети как пръстите му се обвиха около оръжието. Бел проследи очертанията на устните му с език, наслаждавайки се на малко по-соления му вкус.

— Отвори си устата, любов моя — каза той нежно.

Тя го направи и езикът му нахлу в нея, задълбочавайки целувката. Бел отвърна на страстта му със същия плам, като едновременно с това наблюдаваше с едно око Спенсър, който ги следеше с очаровано изражение.

Ръката му се наклони леко. Бел знаеше, че целувката им отвлича част от вниманието на Спенсър от натрапчивата му идея да убие Джон. Тя беше твърдо решена да го разсее напълно и изстена шумно от удоволствие.

Джон проследи линията на челюстта й с пътечка от целувки и Бел изви врата си, за да му даде по-голям достъп. Но тя знаеше, че концентрацията му бе насочена другаде. Изведнъж усети как той кимна и в същия миг от сенките дойде противен, почти нечовешки писък.

Звукът беше ужасяващ. Стомахът на Бел се преобърна, само като го слушаше.

— Какво, по дяволите? — Спенсър беше изтръгнат от воайорския си унес и обърна глава към ужасния звук.

Джон внезапно пусна Бел и преди тя да осъзнае какво се случва, се претърколи напред и падна на земята.

Джон се обърна рязко и извади пистолета. Той натисна спусъка и изби оръжието на Спенсър от ръката му. Алекс и Дънфорд незабавно се втурнаха напред и събориха зашеметения мъж на земята.

Персефона пристъпи напред и скръсти ръце с доволна усмивка на лицето.

Понякога малко повече възраст и проницателност са от голяма полза.

— Персефона, какво правиш тук? — попита Алекс, докато притискаше китките на Спенсър зад гърба му.

— Това е страхотен начин да ми благодариш, след като дойдох тук и спасих положението.

— О, Персефона — каза Бел развълнувано. — Благодаря ти! — Тя се изправи на крака и обви ръцете си около по-възрастната жена. — Но откъде дойде този ужасен звук?

— От мен. — Персефона се ухили широко.

Керълайн повдигна вежди невярващо.

— Със сигурност това не беше човек!

— О, беше!

— Несъмнено свърши работа — каза Джон, когато се присъедини към жените, след като се бе уверил, че Спенсър е завързан здраво. — Макар че трябва да призная, дори не съм си представял, че можеш да издадеш такъв звук, след като ти дадох знак да създадеш суматоха.

— Знаел си, че тя е тук? — попита Бел.

— Едва след като я видях да ти подава пистолета в ръка. Добра работа, Персефона. — Джон приглади косата си назад и забеляза, че ръката му трепери. Щеше да мине доста време преди образът за това как Спенсър държи Бел като заложница, да избледнее от съзнанието му.

— Как, за бога, дойде тук? — попита Бел.

— Знаех, че се случва нещо лошо. Никой не си направи труда да ми довери какво става. — Персефона подсмръкна надменно. — Но аз се досетих. Също така подслушвах доста. И тогава осъзнах…

— Извинете! — извика Дънфорд. Към него се завъртяха шест глави.

— Може би искате да уведомим властите за него? — Той посочи надолу към Спенсър, който лежеше на пода вързан и със запушена уста.

Бел махна с ръка към него, по-заинтересована от историята на Персефона.

— Няма къде да отиде в този вид.

Дънфорд повдигна вежди в отговор на равнодушието й, но въпреки това заби крака си в гърба на Спенсър, най-вече просто заради забавлението, което му носеше това.

— Ако мога да продължа — започна напевно Персефона, която изглежда напълно се наслаждаваше на ролята си като героиня на деня.

— На всяка цена — отговори Бел.

— Както вече казах, дочух разговорът на Алекс и Ема за бала тази вечер и осъзнах, че Джон и Бел може да са в опасност. Ето защо настоях да ме вземат със себе си. — Тя се обърна към Бел. — Осъзнавам, че не бях най-стриктната придружителка, но аз приех позицията си много сериозно и почувствах, че ще проявя нехайност в задълженията си, ако не ти се притека на помощ.

— За което съм ти изключително благодарна — почувства се длъжна да каже Бел.

Персефона се усмихна любезно.

— Предположих, че може да имате нужда от тайно оръжие тази вечер. Тайно дори и за вас самите. Толкова бяхте заети с плановете си, че не забелязахте, че изчезнах в мига, в който пристигнах на партито. Отидох на балкона, който гледаше към балната зала и започнах да наблюдавам. Видях, че този мъж говореше с теб, Бел, а после принуди майка ти да излезе от залата.

— Но как влезе тук? — попита Бел.

Персефона се усмихна лукаво.

— Вие оставихте вратата отворена. Просто се промъкнах вътре. Никой не ме забеляза. А и стаята е доста щедро обзаведена. Просто се вмъкнах между столовете и канапетата.

— Не мога да повярвам, че не сме ви видели — промърмори Джон. — Явно инстинктите ми са започнали да отслабват.

— Тук е тъмно — каза Персефона, в опит да го успокои. — А и по същото време вниманието ви бе заето с друго. Не бих се тревожила за това, милорд. А и вие бяхте първият, който ме забеляза. След Бел, разбира се.

Джон поклати възхитено глава.

— Вие сте съкровище, Персефона. Истинско съкровище. Не знам как ще ви се отблагодаря.

— Може би с първородната ти дъщеря — предложи дяволито Дънфорд. — Персефона е хубаво име.

Бел му се намръщи. Хубаво име може би, но не и за някое от нейните деца. Но тогава… очите на Бел проблеснаха, когато в ума й се зароди идея. Идея, която бе толкова подходяща, толкова уместна…

— И аз трябва да изкажа благодарностите си — каза тя и хвана възрастната жена за ръцете. — Но не мисля, че чрез името на първородната ми дъщеря е подходящият начин да го направя.

— Но защо не? — палавата усмивка на Дънфорд стигаше чак до ушите му.

Бел се усмихна лукаво и целуна бившата си придружителка по бузата.

— Ахх, Персефона, имам по-възвишени планове за теб.