Джулия Куин
Среднощен танц (21)

Глава двадесет и първа

От мястото си до леглото, Джон погледна надолу към Бел с помрачено от тревога изражение. Бяха изминали няколко часа откакто се бе събудила и опитала да допълзи до огъня. Тя все още трепереше, а треската й непрекъснато се влошаваше. Състоянието й беше зле. Някой почука леко и след миг вратата на стаята се отвори.

Влезе Керълайн, а на лицето й се открояваха ясно следите от нейното безпокойство.

— Какво се е случило? — попита тя с разтревожен шепот. — Току-що пристигнахме у дома и Торнтън ни каза, че Бел е болна.

Джон неохотно пусна ръката на Бел и придружи Керълайн отвън в коридора.

— Бел отиде на разходка и дъждът я намокри. Удари си главата. — Той й разказа накратко останалите подробности, пропускайки причината, която всъщност я беше накарала да избяга навън. Беше срещнал родителите й само ден по-рано. Ако Бел искаше да им каже за неприятностите им, нямаше проблем. Но той, на практика непознат за тях, нямаше да го направи. Керълайн сложи неспокойно ръка на врата си.

— Изглеждаш ужасно изморен. Защо не поспиш? Аз ще седя при нея.

— Не.

— Но Джон…

— Вие можете да останете с мен, но аз няма да мръдна оттук. — Той се обърна на пети и се върна обратно при леглото на Бел. Тя дишаше равномерно. Това беше добър знак. Той сложи ръката си на челото й. По дяволите. Беше дори по-топла от преди. Джон се съмняваше, че ще продължи да диша толкова равномерно през следващия час.

Керълайн го последва и застана до него.

— Така ли е цяла вечер? — прошепна тя.

Джон кимна. Той се наведе, взе кърпата, която беше накисната в студена вода и я изцеди.

— Ето така, съкровище — прошепна той и я сложи върху горещото й чело.

Тя измърмори нещо в съня си и се разшава неспокойно.

Бел се извъртя отново и внезапно отвори широко очи. Изражението й беше изпълнено с паника.

— Шшт, тук съм — каза той нежно и погали бузата й. Тя изглежда се успокои малко от това и остави клепачите й да се затворят с бавно трепкане. Джон имаше съмнение, че тя всъщност не го виждаше наистина.

Керълайн преглътна притеснено.

— Мисля, че трябва да изпратим някого да повика лекар.

— По това време на нощта?

Тя кимна.

— Аз ще се погрижа.

Когато Джон седна до Бел и продължи да я наблюдава със загрижения си разтревожен поглед, съзнанието му отказваше да спре да повтаря смайващия коментар, който беше направила няколко часа по-рано.

Без значение дали и ти ме обичаш.

Беше ли възможно тя да го обича безусловно? Дори с неговото минало?

Винаги ще те обичам.

И тогава внезапно го осени една мисъл… никой никога преди не му беше казвал такива думи.

Джон вдигна кърпата от челото на Бел и я натопи в легена с вода, за да я охлади. Нямаше време да седи и да се самосъжалява заради нещастното си детство. Не бе гладен или малтретиран. Той просто не беше обичан и подозираше, че хиляди деца във Великобритания споделяха сходна съдба.

Бел се раздвижи леко в леглото и Джон незабавно насочи цялото си внимание към нея.

— Спри — простена тя.

— Да спра какво, любов моя?

— Спри!

Той се приведе над нея и нежно разтърси раменете й.

— Имаш кошмар. — Мили боже, това да я вижда в такова състояние, го съсипваше. Лицето й беше зачервено и трескаво, а цялото й тяло покрито от ситни капчици пот. Той се опита да отмести косата от очите й, но Бел отблъсна ръката му. Искаше му се да знае как да използва някое от онези проклети неща за коса, които винаги й бяха под ръка наоколо. Щеше да й бъде много по-удобно, ако можеше да махне тежките кичури от лицето й.

— Огън — изстена Бел.

— Няма огън тук, с изключение на този в камината.

— Твърде горещо е.

Джон бързо изцеди мократа кърпа.

— Не, не, спри… — изведнъж изкрещя Бел и се изправи.

— Не, любов моя, легни обратно долу. — Джон започна да попива потта от тялото й, надявайки се това да я охлади. Очите на Бел бяха отворени и се взираха в него, но той не видя дори и малка искрица в погледа й, която да му докаже, че го е разпознала.

— Спри, спри — крещеше тя, докато удряше ръцете му, за да ги махне от себе си. — Не ме докосвай. Прекалено е горещо!

— Само се опитвам да…

— Какво, по дяволите, става тук? — Керълайн нахлу в стаята.

— Тя бълнува — каза Джон, докато се опитваше да покрие Бел със завивката.

— Но имаше толкова много писъци…

— Казах, че бълнува — отсече Джон, опитвайки се да задържи завивката върху извиващото й се тяло. — Вижте, дали имаме някакъв лауданум. Трябва да я укротим. — Той въздъхна, когато си спомни, че говори на тъща си. — Съжалявам, лейди Уърт. Просто…

Тя вдигна ръка.

— Разбирам. Ще отида да потърся лауданум.

Бел започна да го удря сериозно, а силата й нарастваше значително от треската. Но все пак, тя беше много по-слаба от Джон, чието твърдо мускулесто тяло беше тренирано с години в армията.

— Събуди се, да те вземат дяволите — каза той вбесено. — Ако се събудиш, огънят ще си отиде. Обещавам ти.

Единственият отговор на Бел бе да се бори още по-упорито.

Джон не се помръдна дори сантиметър.

— Бел — обърна се той към нея. Гласът му беше натежал от безсилие. — Моля те.

— Махни се от мен — изкрещя тя.

Керълайн избра този доста неподходящ момент да влезе отново в стаята с шишенце лауданум.

— Какво правиш с нея?

Джон отговори на въпроса й с въпрос.

— Къде е лауданумът?

Керълайн наля малко в една чаша и му я подаде.

— Хайде, Бел — каза той нежно, докато се опитваше да я сложи да седне и едновременно с това да я усмири.

Той задържа чашата до устните й.

— Само малко.

Очите на Бел се фокусираха върху нещо зад него и тя изпищя отново. Младата жена изстреля ръце към главата си и блъсна чашата от дланта на Джон. Тя се изтърколи на пода и лауданумът се разля.

— Този път аз ще й го дам — каза Керълайн.

— Ти я хвани. — Тя задържа чашата до устните на дъщеря си и я накара да изпие една глътка.

След няколко минути Бел се успокои и майка й и съпругът й въздъхнаха уморено.

— Шшт — прошепна Джон. — Вече можеш да поспиш. Кошмарът си отиде. Почини си, любов моя.

Керълайн отмести няколко тежки къдрици от лицето на Бел.

— Трябва да я накараме да се почувства по-удобно.

Джон се приближи до бюрото и вдигна нещо.

— Ето една от измишльотините й за коса. Вероятно ще можете да прихванете косата й назад?

Керълайн се усмихна.

— Това се нарича шнола, Джон. — Тя вдигна косата на Бел и я захвана в небрежен кок. — Сигурен ли си, че не искаш да поспиш няколко часа?

— Не мога — каза той пресипнало.

Керълайн кимна съчувствено.

— Аз ще поспя тогава. На сутринта ще бъдеш изморен и ще имаш нужда от помощта ми. — Тя се запъти към вратата.

— Благодаря ви — каза той отсечено.

— Тя ми е дъщеря.

Той преглътна, припомняйки си за моментите, когато беше болен като дете. Майка му никога не идваше да го посети. Устата му се отвори и затвори, и накрая той кимна.

— Аз съм тази, която трябва да ти благодари — продължи Керълайн.

Джон я погледна въпросително.

— Защо?

— Затова, че я обичаш. Не бих могла да искам повече. Нито да се надявам на повече. — С тези думи тя напусна стаята.

Скоро Бел заспа дълбоко. Джон я премести внимателно към другата страна на леглото, където чаршафите не бяха толкова влажни от потта й. Той се наведе и целуна слепоочието й.

— Можеш да се справиш с това — прошепна той. — Можеш да се справиш с всичко.

Той се върна при стола си и се отпусна в него. Трябва да бе задрямал, защото когато отново отвори очи, вече се беше съмнало, ако въобще можеше да се каже със сигурност при този пороен дъжд. Времето беше много мрачно, а дъждът не показваше никакви признаци да намалее. Джон наблюдаваше гледката навън и се опитваше да намери поне малко парченце от градския пейзаж, което да му даде повод за оптимизъм. И тогава, той направи нещо, което не бе правил от много години.

Започна да се моли.

 

 

Нито състоянието на Бел, нито времето се подобриха през следващите няколко дни.

Джон продължаваше все така да бди над леглото на болната си съпруга, като я караше да пие вода и бульон, когато можеше, и й даваше лауданум, щом станеше истерична. До края на третия ден, Джон знаеше, че тя ще бъде в сериозна опасност, ако треската не си отиде скоро.

Не бе яла никаква твърда храна и ставаше все по-слаба. Последният път, когато Джон я бе измил с влажната кърпа, бе забелязал, че ребрата й са станали болезнено изпъкнали.

Лекарят идваше всеки ден, но не беше особено полезен.

Не можете да направите нищо друго, освен да чакате и да се молите, бе казал на семейството.

Джон преглътна тревогата си и протегна ръка, за да докосне челото на Бел.

Тя изглежда сякаш изобщо не забелязваше неговото присъствие. Всъщност, тя изглежда не забелязваше нищо друго, освен кошмарите, които бяха сграбчили измъченото й от треската съзнание. Джон беше спокоен и решителен, когато започна да се грижи за нея, но самообладанието му вече бе почнало да изчезва. От три дни почти не беше спал, а и не бе ял много повече от Бел. Очите му бяха кървясали, лицето му изпито, а един поглед в огледалото му каза, че той изглежда почти толкова зле, колкото и пациентката си.

Ставаше все по-отчаян. Ако Бел не се оправеше скоро, не знаеше какво щеше да прави. Няколко пъти по време на бдението си беше сложил изтощено глава в ръце, без дори да си прави труда да задържи сълзите, които се стичаха по лицето му. Не знаеше как ще бъде способен да продължи да живее, ако тя умре.

С мрачно изражение на лицето, той отиде до леглото й и се разположи на матрака до нея. Тя лежеше там напълно спокойно, но Джон долови лека промяна в състоянието й.

Тя изглеждаше неподвижна, неестествено неподвижна и дишането й бе станало плитко. Паниката грабна младия мъж като ръка около сърцето му и той се наведе надолу и я сграбчи за раменете.

— Да не би да ме оставяш? — попита той остро. — Оставяш ли ме?

Главата на Бел се отпусна настрани и тя изстена.

— Дяволите да те вземат! Не можеш да се предадеш! — Джон я разтърси още по-силно.

Бел чу гласа му, сякаш идваше към нея от много дълъг тунел. Звучеше като Джон, но не можеше да си представи защо той би бил с нея в спалнята й. Звучеше разгневен. Ядосан ли й беше? Бел въздъхна. Беше изтощена. Твърде изтощена, за да си има работа с ядосан мъж.

— Чуваш ли ме, Бел? — дочу го тя да казва. — Никога няма да ти простя, ако ме оставиш!

Бел трепна, когато почувства големите му ръце да разтрисат раменете й. Искаше й се да изстене от болката, която чувстваше, но тя просто нямаше сила да го направи. Защо не я оставяше на мира? Искаше само да поспи. Никога не се бе чувствала толкова уморена. Копнееше само да се сгуши в завивките и да спи завинаги.

Призовавайки цялата си сила, тя успя да каже:

— Махай се.

— Аха! — извика Джон победоносно. — Все още си тук с мен. Дръж се, Бел! Можеш ли да ме чуеш?

Разбира се, че можеше да го чуе, помисли си раздразнено Бел.

— Махай се — каза тя с малко повече сила.

Младата жена се разшава неспокойно и се зарови отново под завивките. Може би нямаше да продължи да я безпокои, ако се скриеше под чаршафите на леглото. Ако можеше просто да продължи да спи, щеше да се почувства много по-добре.

Джон виждаше, че силите й я напускаха, въпреки че бе успяла да проговори. Беше виждал това изражение и преди, върху лицата на мъжете, които познаваше по време на войната. Не късметлиите, които умряха в битка, а злочестите души, които се бореха с треската и инфекциите в продължение на седмици след това.

Да гледа как животът бавно си отива от Бел, беше повече, отколкото можеше да понесе и нещо вътре в него се прекърши.

В тялото му се надигна ярост и той забрави всичките си намерения и заричания да бъде нежен и внимателен, докато се грижи за нея, по време на болестта й.

— Дявол да го вземе, Бел — извика той гневно. — Няма да стоя тук и да те гледам как умираш. Не е честно! Не можеш да ме оставиш сега. Няма да го позволя!

Бел не отговори. Джон продължи по-меко.

— Знаеш ли колко ще ти бъда ядосан, ако умреш? Ще те намразя завинаги, ако ме оставиш. Това ли искаш? — Той отчаяно оглеждаше чертите й, надявайки се на някакъв знак, че се подобрява, но не намери такъв. Цялата му скръб, гняв и тревога се събраха в едно вътре в него и той накрая я сграбчи грубо, повдигна я в ръцете си и я залюля, докато говореше. — Бел — каза той дрезгаво, — за мен няма надежда без теб. — Той замълча, когато тялото му се разтрепери. — Искам да те видя как се усмихваш, Бел. Как се усмихваш щастливо, а очите ти са пълни със светлина и доброта. Как четеш книга и се смееш на съдържанието й. Толкова много искам да бъдеш щастлива. Съжалявам, че не приех любовта ти. Ще го направя, обещавам. Ако ти, в безкрайната си доброта и проницателност, си открила нещо в мен, достойно за любов, тогава… тогава предполагам, че не съм толкова лош, колкото си мислех.

— О, боже, Бел — каза той с дрезгав стон. — Моля те, моля те, дръж се. Ако не можеш да го направиш заради мен, тогава го направи за семейството си. Те те обичат толкова много. Нали не искаш да ги нараниш? А и помисли за всички книги, които не си прочела още. Обещавам, че ще ти взема следващата на Байрон, ако я няма в книжарницата ти. Има все още толкова много неща, които да направиш, любов моя. Не можеш да си отидеш сега.

По време на пламенния монолог на Джон, Бел остана неподвижна, а дишането й плитко. И накрая, напълно отчаян, той рухна и оголи душата си.

— Бел, моля те — каза Джон. — Моля те, моля те, не ме оставяй, Бел. Обичам те. Обичам те и ако умреш няма да го понеса. Господ да ми е на помощ, обичам те толкова много. — Гласът му се пречупи, и като мъж, който изведнъж осъзнава безплодността на положението си, въздъхна хрипливо и я положи нежно обратно на леглото.

Неспособен да задържи самотната сълза, която се търкулна по бузата му, Джон внимателно дръпна одеялата и зави Бел с тях. Той си пое дълбоко дъх и се наведе напред. Господи, беше мъчение да стои толкова близо до нея. Той леко докосна устните си до ухото й и прошепна:

— Обичам те, Бел. Помни го винаги.

И после той излезе от стаята, молейки се това „винаги“, да продължи по-дълго от следващия един час.

 

 

Няколко часа по-късно, докато Бел лежеше в леглото си, почувства в тялото й да се разлива успокояваща топлина. Чудно как пръстите на краката й бяха студени за толкова дълго време, докато останалата част от нея пламтеше. Но сега ги почувства топли и дори… розови. Бел се запита дали е възможно да чувства пръстите си розови и реши, че може би е възможно, защото това бе точната дума да се опише начинът, по който усещаше краката си.

Всъщност, почувства цялото си тяло някак розово. Розово и приятно, и малко замаяно, но най-вече се чувстваше добре. За първи път от… Бел се намръщи, когато осъзна, че няма никаква идея колко дълго е била болна.

Тя предпазливо се надигна в седнало положение и се изненада от това, колко слаби бяха мускулите й. Бел примигна няколко пъти и се опита да си спомни какво се бе случило. Тя си беше у дома, в стаята, където двамата с Джон бяха споделили първата си брачна нощ. Как се беше върнала? Всичко, което си спомняше, бе дъжда и вятъра. О, и караницата. Ужасната й караница с Джон.

Тя въздъхна уморено. Не я интересуваше повече, дали той не иска да му казва, че го обича. Щеше да го има по всеки възможен начин, по който можеше. Искаше само да се сложи край на този досаден проблем с Джордж Спенсър и да се върнат в провинцията. В имението Бънфорд.

Имението Бънфорд? Не, това не беше правилното име.

Да му се не види! Тя така и не запомни как се наричаше това място. Бел наклони глава настрани. Болезнено. Сви пръстите си. Болезнено. Раздвижи и тези на краката си и изпъшка. Цялото й тяло я болеше.

Докато си седеше там и изпробваше различни части от тялото си, дръжката на вратата тихо се натисна надолу и Джон влезе в стаята. Той най-накрая се бе принудил да направи петнадесетминутна почивка, така че да наплиска лицето си с вода и да сложи някаква храна в стомаха си.

А сега беше ужасен от това, да не открие, че тънката нишка, на която се държеше живота на Бел, се е скъсала докато го няма.

За негова огромна изненада, когато стигна до ръба на леглото, видя обекта на отчаяните му тревоги да седи и раздвижва раменете си. Нагоре-надолу, нагоре-надолу.

— Здравей, Джон — каза тя слабо. — Какво е името на къщата ти в Оксфордшир?

Джон беше толкова зашеметен, толкова напълно объркан от странния й въпрос, че му отне няколко секунди да отговори.

— Блечфорд Манър — най-накрая каза той.

— Това е наистина ужасно име — отговори Бел и се намръщи. А след това се прозя, тъй като изричането на тези думи бе отнело голяма част от силите й.

— Аз… аз възнамерявам да го променя.

— Да, наистина, трябва да го направиш скоро. Не ти подхожда. Нито на мен, всъщност. — Бел се прозя отново и се сгуши в леглото. — Ако ме извиниш, изглежда съм невероятно уморена. Мисля, че бих искала да поспя малко.

Джон се замисли за безбройните пъти, когато я беше умолявал да се събуди от кошмарите й и кимна.

— Да — каза той нежно. — Да, трябва да поспиш.

Той безмълвно се отпусна в стола, който бе негов дом по време на продължителното му бдение до леглото й.

Треската си бе отишла. Странно, радостно, удивително, треската си бе отишла. Тя щеше да се оправи. Той бе зашеметен от силата на емоциите, които минаха през него. За първи път на молитвите му бе отговорено.

Точно тогава се случи нещо странно. Едно особено, топло чувство се зароди в близост до сърцето му и започна да се разпростира по останалата част на тялото му.

Той беше спасил живота й.

Можеше да почувства как от него сякаш бе повдигната огромна тежест. Това беше физическо усещане.

Той бе спасил живот.

В стаята проехтя един глас.

Простено ти е.

Той погледна бързо към Бел. Тя изглежда не бе чула гласа. Колко странно. На него му се стори удивително силен.

Женски глас. Почти като на Ана.

Ана. Джон затвори очи и за първи път от пет години не можа да си представи лицето й. Беше ли изкупил най-накрая греховете си? Или може би грехът му никога не е бил чак толкова вечно непростим, колкото си е мислил?

Той погледна назад към Бел. Тя винаги вярваше в него. Винаги.

Той беше много по-силен с нея до себе си. И тя, може би, също.

Заедно се бяха сблъскали с най-безмилостният враг и бяха победили. Тя щеше да живее, а на него никога отново нямаше да му се налага да посреща утрешния ден сам.

Джон си пое дълбоко дъх, облегна лакти на бедрата си и отпусна глава в ръце. На лицето му се появи безумна усмивка и той започна да се смее. Целият стрес и мъка от последните няколко дни, избухнаха в този странен, разтърсващ смях.

Бел се претърколи в леглото и отвори очи при този шум. Въпреки че лицето му беше скрито, тя можеше да каже, че изглеждаше изтощен. Кожата на ръцете му беше опъната, а няколко копчета на ризата му бяха разкопчани небрежно. Джон бавно вдигна глава и погледна отново към нея. Кафявите му очи бяха пълни с емоция, която тя не можеше да назове.

Без колебание Бел продължи огледа си. Очите му изглеждаха изпити, а брадичката му беше покрита с неколкодневна брада. А обикновено гъстата му и лъскава коса, сега изглеждаше лишена от блясък. Бел се намръщи, протегна се и покри ръката му със своята.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

Изминаха няколко секунди, преди Джон да намери гласа си, за да отговори.

— О, Бел — каза той. — А ти изглеждаш възхитително.

 

 

Няколко дни по-късно Бел се чувстваше много по-добре. Тя все още бе малко отпаднала, но апетитът й се бе върнал и се забавляваше с непрекъснатия поток от посетители.

Не беше виждала Джон почти целия ден. Веднага след като се бе убедил, че тя вече не е в опасност, се беше сринал от изтощение. Керълайн периодично известяваше Бел за състоянието му, но досега нито едно от съобщенията й не бе по-различно от „Той все още спи“.

Най-накрая, на третия ден след възстановяването й от треската, съпругът й влезе в стаята, а на лицето му играеше смутена усмивка.

— Бях изгубила надежда, че някога ще те видя отново — каза тя.

Той седна на леглото й.

— Опасявам се, че съм спал.

— Да, и аз така чух. — Тя се протегна и докосна челюстта му. — Толкова е прекрасно да видя лицето ти.

Той се усмихна.

— Измила си косата си.

— Какво? — Тя погледна надолу и хвана една къдрица между пръстите си. — О, да. Мисля, че това беше крайно необходимо. Джон, аз…

— Бел, аз… — Думите му бяха изречени едновременно с нейните. — Първо ти.

— Не, давай ти.

— Настоявам.

— О, това е глупаво — каза Бел. — Все пак сме женени. И още сме толкова напрегнати.

— За какво си напрегната?

— Заради Спенсър. — Името увисна във въздуха в продължение на няколко секунди, преди тя отново да проговори. — Трябва да го пропъдим от живота ни. Каза ли на родителите ми за нашето положение?

— Не. Оставих това на твоята лична преценка.

— Няма да им казвам. Това само ще ги разтревожи.

— Както решиш.

— Измисли ли план?

— Не. Докато беше болна… — Той преглътна конвулсивно. Само споменът за това, беше достатъчен, за да го ужаси. — Докато беше болна не можех да мисля за нищо друго, освен теб. А след това заспах.

— Е, аз си мислих за него.

Той вдигна поглед.

— Смятам, че трябва да се изправим срещу него на бала у Тъмбли — каза тя.

— Категорично не.

— Майка ми вече настоя да присъстваме. Иска да използва повода, за да ни представи на обществото.

— Бел, там ще има толкова много хора. Как ще те държа под око, когато…

— Тълпата ще бъде тази, която ще ни предпазва. А Алекс, Ема и Дънфорд ще могат да стоят до нас, без да будят подозрение.

— Забранявам…

— Би ли помислил поне за това? Ще се изправим срещу него заедно. Мисля, че… заедно… можем да направим всичко. — Тя навлажни устни, наясно, че се е запънала над думите си.

— Добре — съгласи се той отчасти, защото искаше да смени темата, но най-вече, защото гледката на това как тя облизва устните си, прогони всяка рационална мисъл от главата му.

Тя протегна ръка и я сложи върху неговата.

— Благодаря ти, че се грижи за мен.

— Бел — изтърси той, — обичам те.

Тя се усмихна.

— Знам. И аз също те обичам.

Той вдигна ръката й, приближи я до устните си и я целуна пламенно.

— Все още не мога да повярвам, че наистина е така… — Когато видя, че тя ще го прекъсне, той сложи ръката си нежно върху устата й. — … но това ми дава повече радост, отколкото някога съм мислел, че е възможно. Повече радост, отколкото си мислех, че въобще съществува на този свят.

— О, Джон.

— Ти ми помогна да простя на себе си. Това се случи, когато разбрах, че няма да умреш, когато осъзнах, че съм спасил живота ти. — Той замълча, изражението му беше замаяно, сякаш все още не можеше да повярва на чудото, което се бе случило в тази стая. — И тогава узнах.

— Узна какво?

— Че съм платил дълга си. Живот за живот. Не можах да спася Ана, но спасих теб.

— Джон — каза тя нежно, — спасяването на живота ми не поправя онова, което се е случило в Испания.

Очите му се впиха ужасено в нейните.

— Няма нужда да го поправя. Кога ще приемеш, че не си виновен? Измъчваш се в продължение на пет години и всичко това, заради действията на друг човек.

Джон се втренчи в нея. В тези блестящи сини очи. И за първи път започна да осмисля думите й.

Тя стисна ръката му.

Той най-накрая мигна.

— Може би истината се крие някъде по средата. Да, предполагаше се, че трябва да я пазя и се провалих в това. Но не съм я изнасилил аз. — Той поклати глава и гласът му стана по-силен. — Не бях аз.

— Сърцето ти вече е свободно.

— Не е — прошепна той. — Твое е.