Джулия Куин
Среднощен танц (19)

Глава деветнадесета

На следващия ден Джон седеше в кафенето на Хардиман с гръб към стената и се оглеждаше за мъжа, който не беше виждал от повече от пет години, мъжа, който искаше да го види мъртъв. Беше избрал маса в задната част, а Алекс и Дънфорд се бяха настанили дискретно четири маси по-нататък.

Джон не откъсваше поглед от вратата и десет минути след уговореното време в заведението влезе Джордж Спенсър. Джон почувства как годините изчезват и отново се озова в испанската таверна, и отново виждаше как сънародникът му насилва невинно момиче.

Спенсър огледа помещението с ледено сините си очи, докато погледът му не попадна на Джон.

Той отметна глава и отхвърли правата си руса коса от очите. След това закрачи самонадеяно през кафенето до Джон.

— Блекууд — поздрави със студен глас.

— Спенсър. Извини ме, че няма да ти окажа уважението да се изправя.

— Разбира се. Чух, че си куц. Не бих искал да се претовариш. — Той издърпа стола и седна.

Джон кимна великодушно.

— Рана от войната. Някои от нас останаха и за военните действия. Ти къде замина, Спенсър? Франция? Швейцария?

Спенсър стисна ръба на масата с две ръце и почти се изправи в гнева си.

— Проклет да си, Блекууд. Много добре знаеш, че ме принуди да дезертирам. Знаеш ли какво е да се върнеш в Англия с позор? Баща ми трябваше да плати на властите, за да не ме арестуват.

Джон се бореше със собствения си гняв.

— Не смяташ ли, че заслужаваш да те арестуват за онова, което направи? — просъска той. — Трябваше да те обесят.

— Спести ми чувствителните глупости, Блекууд. Онова момиче беше никоя. Глупава селянка, нищо повече. Сигурно е споделяла прелестите си с десетки мъже преди мен.

— Спенсър, аз видях кръвта по чаршафите. И чух виковете й.

— За бога, Блекууд, та аз направих услуга на момичето. Рано или късно щеше да се наложи да мине през това за пръв път.

Джон сграбчи масата, за да се удържи да не го удуши.

— Тя се самоуби три дни след това.

— Така ли? — Спенсър не изглеждаше притеснен.

— Нямаш ли никакви угризения?

— Проклетият град и без това беше пренаселен. — Спенсър протегна ръка и лениво огледа ноктите си. — Испанците се множат като зайци.

— Тя беше невинна девойка — излая Джон.

— Рицарското ти чувство не спира да ме впечатлява. Все пак винаги си имал слабост към жените. Би ли приел поздравленията ми за изгодния брак, който сключи? Жалко, че ще е краткотраен.

— Не намесвай жена ми — изръмжа Джон. — Не си достоен дори да изричаш името й.

— Брей, колко драматизъм. Надявам се, че любовта не те е размекнала, Блекууд. Или може би коляното ти свърши тази работа още преди години.

Джон пое дълбоко дъх и си наложи да преброи до пет, преди да проговори отново.

— Какво точно си замислил, Спенсър?

— Да те убия, разбира се. Мислех, че вече си се досетил.

— Мога ли да попитам защо? — попита той с ледена учтивост.

— Никой не може да ме прави на глупак, Блекууд — никой. Разбираш ли ме? — Спенсър ставаше все по-неспокоен, а по напрегнатото му чело бе избила пот. — Това, което направи…

— Това, което направих, беше да те прострелям в задника. — Джон се облегна и си позволи да се усмихне за пръв път през този ден.

— И ще те убия за това — посочи го с пръст Спенсър. — Мечтая за това от години.

— И защо се забави толкова?

Спокойното поведение на Джон вбесяваше още повече Спенсър.

— Знаеш ли какво се случва, когато дезертираш? Не те приемат с отворени обятия в Англия. Годеницата ти решава, че може да си намери по-добра партия. Изтриват името ти от всички списъци с някакво значение. Това ми причини ти. Ти!

— И сега Англия да не би да те посреща с отворени обятия? Чух, че не си добре дошъл в най-отбраното общество.

За миг Джон помисли, че Спенсър ще прескочи масата и ще го хване за гърлото. И тогава той внезапно се успокои.

— Убийството ти няма да реши всичките ми проблеми, разбира се. Но ще ми даде радост.

Джон въздъхна.

— Виж — започна меко той, — едва ли е нужно да ти казвам, че предпочитам да не ме убиваш.

Спенсър нададе лаещ смях.

— Красиво казано, но аз пък предпочитам да не беше ми провалял целия живот.

— Защо дойде тук днес? Защо седиш и водиш безсмислен разговор с мен?

— Може би от любопитство. А ти? Човек би предположил, че не би желал да се срещаш с убиеца си. — Той се облегна и се ухили самодоволно на Джон.

Джон започваше да се чуди дали Спенсър не е полудял. Очевидно бе обсебен, но същевременно изглеждаше твърдо решен да поддържа някаква нормалност — седеше и разговаряше с Джон, сякаш бяха стари приятели.

— А може би и аз съм дошъл от любопитство — отговори. — В уникално положение сме. Човек, който има възможността да се срещне с убиеца си при толкова цивилизовани обстоятелства, е щастливец.

Спенсър се усмихна и наведе глава, с което щедро показа, че е приел това като комплимент.

— Да речем, че ми кажеш какво си намислил. Не би искал това да се окаже твърде лесно, нали?

— Все ми едно дали е лесно или не. Просто искам да умреш.

Джон се усмихна сковано. Спенсър със сигурност не разбираше от намеци.

— Няма ли да ми подскажеш какво мога да очаквам?

— Смятам нещо бързо и лесно. Няма нужда да страдаш.

— Колко мило.

— Не съм чудовище, просто имам принципи.

Докато Джон се дивеше на това невероятно твърдение, Спенсър забеляза нещо над рамото му.

— Това прекрасната ти съпруга ли е, Блекууд? Трябва да те поздравя за брачния ти успех.

Джон усети как изстива отвътре. Той се извъртя и погледът му обходи помещението, докато не попадна на Бел, която току-що беше влязла в заведението с Ема и Персефона.

Той отново си пое дълбоко дъх и се опита да се овладее. Щеше да я убие. Щеше да я метне през коляно и да й насини задника. Щеше да я заключи в стаята й. Щеше…

— Изглежда не си много щастлив да я видиш.

Джон се извърна отново към Спенсър.

— Още една дума от теб и ще те удуша, както съм седнал — тросна му се той.

Спенсър се облегна и се засмя — забавляваше се много добре.

— Разговорът ни приключи.

Джон се изправи и прекоси стаята, без да се обърне. Алекс и Дънфорд щяха да се погрижат да не бъде нападнат. Той сграбчи Бел за ръката, преди още да е успяла да седне и изсъска в ухото й:

— Ще те направя много нещастна жена.

Бел прояви благоразумието да си държи устата затворена. Или може би беше, защото си умираше да огледа хубаво Джордж Спенсър, който беше станал да си върви веднага след Джон. Мина точно покрай тях, вдигна шапка пред нея и промълви:

— Милейди.

Единствената светлина в кошмара на Джон беше вбесеното изражение на Бел. Беше убеден, че под ноктите й щеше да остане голяма част от лицето на Спенсър, ако не я държеше здраво за лакътя.

След като Спенсър напусна кафенето, Джон я обърна рязко към себе си и попита:

— Какво по дяволите си мислеше, че правиш?

Преди да има възможност да му отговори, Алекс се появи до него, грабна Ема по подобен начин и изсъска:

— Какво по дяволите си мислеше, че правиш?

Персефона погледна Дънфорд и се усмихна, чакайки реда си, но за нейно разочарование той си седеше на мястото и гледаше ядно и трите жени.

— Джон — започна Бел, — наистина не мисля, че моментът е подходящ. — Тя се обърна към останалите и им се усмихна широко, но безсилно.

— Много съжаляваме, но се налага да вървим.

Джон изръмжа. Персефона прие това за потвърждение от негова страна и му махна.

— До скоро виждане — изчурулика.

Той отново изръмжа и този път Персефона си замълча.

Бел погледна съпруга си.

— Ще тръгваме ли?

Той излезе и тъй като ръката й все още беше закачена за неговата, тя тръгна с него. Когато излязоха на улицата, Джон се обърна към нея и каза рязко:

— С карета ли дойде?

Тя поклати глава.

— Наехме файтон.

Това изглежда не го зарадва и Бел не каза нищо, докато той спираше друг файтон. Пропътуваха пътя до дома в пълно мълчание. От време на време тя поглеждаше тайно профила му и забеляза, че един мускул на бузата му потреперва силно.

Беше бесен. Тя го погледна отново. Трептенето се беше засилило.

Повече от бесен. Просто чакаше да се приберат, за да не я злепоставя пред кочияша.

Помисли си, че сигурно и на това трябва да е благодарна.

Файтонът спря пред къщата на Блайдън и Бел излезе, докато Джон плащаше на кочияша. Тя изтича по предните стъпала, пробяга през вестибюла и стигна до гостната в задната част. Не искаше да избягва Джон — е, може би би се опитала, ако мислеше, че може да й се размине. Но в действителност просто се опитваше да избере стая, която да е възможно най-далеч от прислугата.

Джон беше само на няколко стъпки след нея, толкова бесен, че почти не куцаше. Тресна вратата зад себе си.

— Какво по дяволите си мислеше, че правиш?

— Притеснявах се за теб.

— И затова ме проследи до срещата ми със Спенсър? Извинявай, че не аплодирам здравия ти разум.

— Но…

— Наясно ли си що за човек е Спенсър? — избухна Джон. — Той изнасилва жени. Разбираш ли значението на думата изнасилване?

Бел скръсти ръце.

— Мразя, когато започнеш да говориш саркастично.

— Не ме интересува.

Тя стисна зъби при този груб тон и се обърна.

— По дяволите, жено! Изложи се на опасност. И въвлече и Ема и Персефона заедно със себе си. За това помисли ли?

— Помислих си, че може да ти потрябвам — процеди тя.

— Да ми потрябваш ли? Разбира се, че ми трябваш. Трябваш ми защитена, в безопасност у дома. А не да се разхождаш пред очите на убийци.

Бел се завъртя рязко към него.

— Не съм някаква безпомощна госпожица, която няма нищо против да си седи вкъщи, докато ти си се шляеш из града. И ако дори за миг може да си помислиш, че няма да сторя всичко по силите си, за да те опазя, значи не си наред с главата.

— Чуй ме, Бел — захвана Джон с нисък глас. — Не знаехме много за Спенсър. Нямахме представа какво може да направи. Може и да е решил, че най-добрият начин да ме нарани, е чрез теб. Можеше да те отвлече този следобед.

— Нали каза, че Спенсър не би посмял да направи нещо в оживено кафене. Излъга ли ме? Кажи! Излъга ли ме, за да не се тревожа за теб?

— Триста дяволи, разбира се, че не те излъгах. Не мислех, че Спенсър би посмял да направи нещо в Хардиман. Във всеки случай не можех да бъда напълно сигурен и не виждах причина да те излагам на опасност.

— Джон, аз ще ти помогна, независимо дали ти харесва или не.

— За бога, жено, престани да се инатиш! За тези неща се иска план и стратегия. Ако продължиш да нахлуваш, без да гледаш къде стъпваш, само ще ми попречиш.

— Джон, моля те — нямаше да се налага изобщо да нахлувам, ако ме беше включил в плана.

— Няма да позволя да се озовеш в положение, от което не можеш да се измъкнеш.

— Джон, направи ми една услуга. Притеснявай се за себе си. Аз тичам бързо. По-бързо от теб.

Джон се сви, сякаш го бяха ударили.

— Не подозирах, че раната ми ме прави по-малко мъж за теб.

— О, Джон, знаеш, че не това имах предвид. — Бел обви ръце около него и го притисна към себе си. — Просто ужасно се страхувам и съм ядосана, да ядосана съм на този човек. — Бел спря да си поеме дъх, изненадана от откритието, че усеща по-скоро гняв, отколкото страх. — Ядосана съм и излях гнева си върху теб, което не е честно. Просто толкова много те обичам и…

— Бел, моля те.

Тя го пусна и го избута гневно.

— За какво ме молиш? Моля те, не ми казвай, че ме обичаш? Моля те, не ме обичай!

— Не мога да го приема.

— Какво не ти е наред?! — избухна тя. — Защо не можеш да…

— Това, което не ми е наред — прекъсна я той със стоманена нотка в гласа и сграбчи ръцете й над лактите, сякаш я стягаше в окови, — е, че изнасилих едно момиче.

— Не — задави се тя. — Не е вярно. Каза ми, че не е вярно.

— Все едно, че бях аз — отвърна той, несъзнателно повтаряйки думите на майката на Ана.

— Джон, не говори така. Ти не си виновен.

Той я пусна с вледеняваща ненадейност и отиде до прозореца.

— Можех да се кача в онази стая много преди това.

Бел вдигна ръка към устата си в потрес.

— О, Джон, какво ти е причинила тази история? — прошепна тя.

— Дали ме е направила по-малко мъж? Да. Дали е почернила душата ми? Да. Дали…

— Стига! — Бел запуши ушите си, неспособна да понесе думите му. — Не желая да слушам.

Той се завъртя към нея:

— Ще слушаш и още как. — Когато тя не реагира, той се върна до нея и рязко свали ръцете й от ушите. — Бел, това е мъжът, за когото се омъжи. С когото ще бъдеш в добри и лоши времена. Не можеш да кажеш, че не съм те предупредил.

— Кога ще разбереш, че не ме интересува какво се е случило в Испания? Съжалявам, че се е случило и се моля за душата на бедното момиче, но това е всичко! Тази случка не те е направила лош човек и не намалява любовта ми към теб!

— Бел — отвърна той с равен тон. — Не искам любовта ти. Не мога да я приема.

Преди още Бел да осъзнае какво прави, ръката й се надигна и го зашлеви през лицето.

— Как смееш! — задъхано извика тя, докато цялото й тяло се тресеше от гняв. — Как смееш да не ме зачиташ така!

— За какво по дяволите ми говориш?

— Никога, нито дори веднъж в живота си, не съм давала любовта си на друг мъж. А ти ми я хвърляш в лицето като някаква дреболия.

Той я хвана за китката.

— Не ме разбра. Не мога да приема любовта ти точно, защото я ценя толкова високо.

— Не я приемаш, защото не я приемаш и толкова. Оплел си се в криворазбрана вина и самосъжаление. Как да изградя живот с човек, който не може да остави миналото зад себе си?

Той пусна ръката й, чувствайки се като най-долен мерзавец задето е посмял да я докосне.

— Как бих могла да си позволя да продължа да обичам мъж, който не може да ми отвърне със същото?

Той се взря в нея и внезапно цялото му тяло се почувства някак особено.

— Но Бел — прошепна, — аз те обичам.

Не знаеше какво точно очаква тя да направи при тези думи, но със сигурност не и това, което се случи. Тя се отдръпна, сякаш я бяха ударили и за кратко остана без думи. Вдигна ръка и го посочи с показалец на няколко пъти, докато гърлото й издаваше нечленоразделни звуци.

— Не — изрече с мъка най-сетне. — Не. Не го изричай. Не ми го казвай.

Той само я погледна, а на лицето му ясно беше изписано всяко чувство, което някога бе изпитвал към нея — любов, вина, копнеж, страх… Всичките.

— Не можеш да правиш това — продължи тя, а всяка дума я пробождаше. — Нямаш право. Не можеш да го казваш, а на мен да не разрешаваш. Не е честно.

— Бел, аз… — протегна ръка към нея той.

— Не! — Тя отскочи назад. — Не ме докосвай. Аз… не ме докосвай.

— Бел, не знам какво да кажа. — Той сведе поглед.

— Аз… аз… аз… — Думите й се оплитаха в гърлото. Цялото й тяло бе дотолкова обладано от чувства, че тя не можеше да говори. Преглътна конвулсивно, отвори вратата и избяга.

— Бел! — извика Джон. Тя не го чу. Той се свлече в едно кресло. — Обичам те.

Но думите прозвучаха жалко, дори за самия него.