Джулия Куин
Среднощен танц (18)

Глава осемнадесета

Едва на следващата сутрин Бел се сети да попита Джон за разговора му с Алекс. За кратко той се зачуди дали да не скрие истината от нея, но един въпросителен поглед бе достатъчен да му напомни, че я уважава твърде много, за да прибягва до увъртания.

— Знам кой се опитва да ме убие — каза накрая с нисък глас.

Бел седна в леглото и издърпа чаршафите над гърдите си.

— Кой?

— Джордж Спенсър. — Джон прочисти гърлото си. — Онзи, за когото ти разказвах.

Кръвта се отдръпна от лицето на Бел.

— Но нали беше напуснал страната?

— И аз така смятах. Ашбърн го видял пред къщата преди сватбата.

— Сигурен ли си, че иска да те убие?

Джон затвори очи и спомените му го върнаха в Испания. Вонята на секс и кръв. Агонията в очите на Ана. Бесът в погледа на Спенсър.

— Сигурен съм.

Бел го прегърна и се притисна към него.

— Сега поне знаем кой е. Сега вече можем да се борим срещу него.

Той кимна бавно.

— Какво ще правим?

— Още не знам, мила. Много неща трябва да се обмислят.

Но все още не искаше да мисли за това, не и докато лежеше в леглото със съпругата си, за която беше женен от по-малко от денонощие. Той я целуна отново и рязко смени темата на разговор:

— Доволна ли си от сватбата си?

— Разбира се — отвърна Бел като лоялна съпруга.

— Сигурна ли си? — На Джон не му се искаше да си мисли, че бързането му е развалило един от най-вълшебните дни в живота й. — Изглеждаше някак смутена преди церемонията.

— А, това ли — отвърна Бел и леко поруменя. — Просто бях малко изнервена.

— Надявам се, че не си се усъмнила дали трябва да се омъжиш за мен. — Да се надява? По-скоро се молеше.

— Не, разбира се. — Игриво го плесна по рамото тя. — Никога дори за миг не съм си помислила, че правя грешка. Просто бях в малък конфликт със себе си, защото сватбата ми не беше точно каквато си бях мечтала.

— Съжалявам — промълви Джон.

— Не, недей. Само защото не беше такава, каквато очаквах, не означава, че не беше напълно съвършена. Божичко, има ли някакъв смисъл в думите ми? — Джон кимна със сериозно изражение. — Мислех, че ще имам нужда от църква и стотици гости, и музика, която прилича на такава, но грешах. Всъщност имах нужда от пиян свещеник, дръзки гости и придружителка, която се е научила да свири на пиано от някоя коза.

— Значи получи точно това, от което се нуждаеше.

— Явно да. Но в крайна сметка всъщност се нуждаех само от теб.

Джон се наведе да я целуне отново и двамата останаха заети с това през следващия час.

 

 

С напредването на деня Джон осъзна, че ще трябва да направи нещо по отношение на Джордж Спенсър. Определено нямаше желание да седи и да чака Спенсър най-сетне да вкара куршум в гърдите му. Би се побъркал, ако трябваше да чака търпеливо врага си, да направи следващия си ход. Следователно, за да запази разсъдъка си, трябваше да измисли някакъв план. Мисълта да се крие по ъглите му беше противна и той реши да се справи пряко с положението и да се срещне със Спенсър лице в лице.

Това, разбира се, налагаше да знае къде се намира Спенсър. Джон не се съмняваше, че лесно ще се сдобие с такова сведение. В Лондон новините се разпространяваха бързо, дори извън сезона, а Спенсър произлизаше от достатъчно добро семейство, за да бъде сигурен, че пристигането му няма да остане незабелязано.

Трябваше просто да попита хората, които знаеха.

Джон се оттегли в библиотеката и веднага написа бележка до Алекс с молба за помощ. Отговорът пристигна по-малко от двадесет минути след това.

„Спенсър е отседнал в нает апартамент на Белами Лейн 14. Върнал се е в Лондон с истинското си име и не е получил много топъл прием. Изглежда се е опитал да се върне в Англия веднага след войната и е бил отхвърлен като дезертьор. Оттогава положението му се е подобрило, но не много.

Не получава много покани, но не мисля, че ще му представлява трудност да си осигури достъп до големи приеми и балове. Акцентът и облеклото му са каквито трябва за тези среди. Двамата с Бел трябва да внимавате. Моля те, дръж ме в течение на плановете си.

Ашбърн“

Алекс явно бе работил от предната вечер досега. Джон поклати глава с възхищение. Той взе перо и хартия и седна. След няколко чернови реши да бъде кратък и написа:

„Спенсър,

Разбрах, че си в Лондон. Трябва да говорим за много неща. Би ли дошъл у нас за чай? Отседнал съм в дома на роднините на съпругата ми на Гросвенър Скуеър.

Блекууд“

Джон изпрати писмото по един човек и му нареди да чака за отговор.

Излезе в коридора и потърси Бел. Все още не познаваше добре имението, което бе доста голямо за градска къща. Беше много странно усещане да живее в чужд дом, особено когато собствениците бяха заминали в Италия и нямаха представа, че току-що се е оженил за единствената им дъщеря. Ако мистър и мисис Блайдън бяха в къщата, щеше да се чувства повече като гост, но както стояха нещата сега, имаше усещането, че се прави на господар в чужд дом. Неудобната ситуация напълно затвърди решението му да сложи край на проблемите си със Спенсър. Беше спестявал пет години, за да си купи собствен дом, а сега не можеше да го използва.

Ако не се беше оженил току-що, щеше да е в много лошо настроение.

Най-сетне намери Бел заспала на канапето в дневната й. Той се усмихна и си помисли, че тя заслужава да поспи. Със сигурност се беше постарал да я държи будна предната вечер. Тъй като не искаше да я обезпокои, той излезе от стаята на пръсти и се върна в библиотеката, където се настани в едно кресло със „Влюбеният пилигрим“ в ръце.

Щом Бел можеше да я прочете, значи и той може. Дразнеше го мисълта, че трябва да седи и да чете, когато някой кроеше заговор да го убие, но при възприетата стратегия нямаше какво друго да направи.

Беше минал голяма част от второ действие, когато Бел почука на вратата.

— Влез!

Тя подаде глава.

— Притеснявам ли те?

— В първия ми ден на женен мъж? Едва ли.

Тя влезе, затвори вратата след себе си и се отправи към креслото до Джон.

— Не, не — спря я той, като я хвана за ръката. — Ето тук.

С едно изкусно дръпване Бел се строполи в скута му. Тя падна със смях и го целуна два пъти по линията на челюстта, удивена от това, колко удобно се чувстваше вече с този мъж.

— Какво четеш? — попита и хвърли поглед на книгата му.

— „Влюбеният пилигрим“.

— Това пък за какво го четеш?

— Ами ти го четеш.

— Е, и?

Той я щипна по носа.

— Помня колко беше сладка, когато говорихме за тази книга в деня, когато се запознахме.

Бел му отговори с още една целувка.

— Сетих се какво не беше наред със сватбата ни — каза Джон замислено.

— Нима?

Той се наведе и докосна ъгълчето на устата й с устни.

— Повечето двойки — промълви, като прекъсваше думите с леки движения на езика — прекарват цяла седмица в леглото, след като се оженят. А ние дори не се успахме.

— Може да се върнем — предложи Бел и запърха с мигли.

Ръката му се плъзна по корема й и застана върху гърдите.

— Интересна идея.

— Мислиш ли? — попита тя, тихо шепнейки.

Джон я притисна нежно, наслаждавайки се на отговора й.

— Мхм.

Той се усмихна лениво, докато гледаше как тя извива гръб.

Усещаше как зърното й се втвърдява и тялото му се стегна в отговор.

— Винаги ли ще се чувстваме по този начин? — прошепна тя.

— Божичко, надявам се да е така.

Той се наведе и покри устата й с твърда, настоятелна целувка. Устните и езикът му бяха безмилостни, искаха да я вкусят цялата, неумолими в мисията си да покорят самата й душа.

Реакцията на Бел беше бърза и необуздана. Грубата му целувка възпламени желанието й и тя отвърна на страстта му с равна страст, плъзгайки ръце по гърба му. Горещата му уста се придвижи надолу по врата й, като оставяше огнена следа по кожата й.

— Заключи ли вратата? — изхриптя той, без да вдига устни от врата й.

— Какво? — Бел беше толкова потънала в морето от страст, че едва чуваше какво й говори.

— Заключи ли вратата?

Тя поклати глава.

— По дяволите. — Джон неохотно се откъсна от нежната й кожа и се измъкна изпод нея.

Бел падна меко в креслото, задъхана, докато той прекосяваше стаята.

Джон решително завъртя ключа и се обърна към невястата си с очи, горящи от желание. За съжаление, бе направил само две крачки към нея, когато се чу силно чукане на врата. Той изруга под нос и хвърли бърз поглед към Бел, за да се увери, че изглежда прилично, преди да се обърне отново. Изкара си яда на нищо неподозиращата брава, като отвори вратата с отривиста злоба.

— Какво? — тросна се той.

— Милорд — заговори лакеят с разтреперан глас, — милорд, има писмо за вас.

Джон кимна рязко и взе листа от сребърния поднос.

— В онова бюро обикновено държим нож за писма — обади се Бел, като посочи бюрото с глава.

Джон последва съвета й и разряза печата. Писмото беше написано върху скъпа бяла хартия.

„Драги ми лорд Блекууд,

За глупак ли ме вземаш?

Ако искаш да се срещнем, готов съм да уговорим време и място на неутрална територия. Винаги съм харесвал доковете.

Джордж Спенсър“

— От кого е? — попита Бел.

Джон смачка хартията.

— От Джордж Спенсър — отговори разсеяно.

— Какво? — изпищя жена му. — Защо ти пише?

— Ами нали се опитва да ме убие — меко обясни Джон, — а освен това по-рано днес му изпратих писмо.

— Какво? Защо? Защо не ми каза?

— Започваш да звучиш като заядлива жена — въздъхна той.

— Ами своя жена ме направи ти, вчера, а колкото до натякването, смятам, че имам право при нашето нетърпимо положение. Сега ще отговориш ли на въпроса ми?

— На кой от всичките?

— На всичките — процеди тя.

— Написах му писмо, защото сметнах, че ще съм в по-добра позиция да се защитя, ако се срещна с него лице в лице и преценя степента и естеството на омразата му към мен. Не ти казах, защото спеше. А след това имахме друго… занимание, така да се каже.

— Извинявай, че ти креснах — рече Бел с по-благ тон. — Но не виждам какво мислиш, че ще постигнеш, като се срещнеш с него. Просто му даваш възможност да те убие.

— Мила, не смятам да поемам излишни рискове. Помолих го да се срещнем тук. Би трябвало да е много отчаян, за да се опита да направи нещо такова в дома ми или твоя дом, според случая.

Още щом думите излязоха от устата му, Джон знаеше, че не е трябвало да ги изрича, защото Бел извика:

— Но ти не знаеш колко е отчаян! Ако те мрази достатъчно, може и да не го е грижа за последиците, ако те убие пред свидетели. Скъпи, не мога да ти позволя да поемеш подобен риск. — Тук гласът й се прекърши. — Твърде много те обичам.

— Бел, не казвай…

— Ще казвам каквото си искам и толкова! Рискуваш живота си, не ми казваш, че ме обичаш, дори не ми позволяваш аз да ти кажа, че те обичам! — Тя издаде някакъв нечленоразделен звук и притисна устата си с юмрук за момент, за да спре надигащото се хлипане. — Изобщо ли не те интересува?

Той я сграбчи за раменете със зашеметяваща сила.

— Бел, интересува ме — почти изръмжа той. — Не позволявай на никого да те убеди в противното.

— Никой не се и опитва да го стори. Освен теб.

Дълбока, неравна въздишка разтърси тялото му.

— Бел, не ти ли стига да знаеш, че ме интересува? Че си достигнала дълбини в сърцето ми, за които дори не подозирах? Това не ти ли стига засега?

Тя преглътна конвулсивно. Много мразеше, когато не разбираше какво говори. Въпреки всичко кимна.

— Засега — повтори той тихо. — Не за дълго. Със сигурност не завинаги.

Той взе главата й в ръце и се наведе да я целуне, но тя се отдръпна.

— Явно, първо трябва да се справиш с това чудовище. Трудно е да градя брака ни, когато се страхувам да не загинеш.

Джон се опита да не обръща внимание на празнотата, която се настани в сърцето му, когато тя се бе отдръпнала.

— Мила, обещавам ти, че съм избрал най-безопасния подход. Нямам желание да умирам, но не мога за цял живот да се крия от Спенсър. Той все някога ще ме намери.

— Зная. Зная. Какво пишеше в писмото?

Джон се изправи и отиде до прозореца.

— Не иска да дойде тук — отговори той, загледан в оживената улица. — Предполагам си мисли, че е капан.

— А така ли е?

— Дали е капан? Не, макар че като се замисля, това не е съвсем лоша идея.

— Какво още пише?

— Иска да се срещнем при доковете.

— Надявам се, че не смяташ да се срещаш с него там. — Бел потрепери. Никога не бе ходила до доковете, но всеки лондончанин знаеше, че е ужасно място.

— Не съм глупак — отговори Джон, повтаряйки без да иска думите на Спенсър. — Ще видя дали ще иска да се срещнем на друго обществено място. Оживено място — добави, предимно за да я успокои.

— Стига да не си сам. Сигурна съм, че Алекс и Дънфорд с радост ще дойдат с теб. Нед също, ако вече не се е върнал в университета.

— Бел, съмнявам се, че Спенсър ще пожелае да сподели нещата, които иска да ми каже, ако с нас има и други хора. Но не се тревожи, не възнамерявам да се срещна с него, без да имам приятели наблизо. Няма да може да направи нищо.

— Но каква друга причина може да има да се среща с теб, освен за да те убие?

— Не зная — почеса се по главата Джон.

— Навярно иска да ми каже как иска да ме убие. Или колко много.

— Не е смешно, Джон.

— Не се шегувах.

Бел зарови лице в ръцете си.

— О, Джон — изстена, — толкова ме е страх да не те изгубя. Донякъде е смешно — една от причините да се влюбя в теб… — Тя вдигна ръка. — Не, моля те, не ме прекъсвай. Една от причините да се влюбя в теб беше, че си мислех, че се нуждаеш от мен. Заобиколена съм от хора, които ме харесват или обичат, но никой не се е нуждаел от мен като теб. Сега обаче осъзнавам… — Едно ридание я задави.

— Какво, мила? — прошепна той. — Какво осъзнаваш?

— О, Джон, аз също се нуждая от теб. Ако ти се случи нещо…

— Нищо няма да ми се случи — отсече той. За пръв път от десет години насам имаше нещо, заради което да живее. Нямаше да позволи на един долен изнасилвач да му го отнеме.

Бел го погледна през сълзи:

— Какво ще правим?

— Нищо няма да правим — отвърна той, като отиде при нея и разроши косата й. След това, за всеки случай, се наведе, издърпа ръцете от лицето й и я целуна по челото. — Аз обаче ще пиша на Спенсър. — Той се върна на масата, където беше оставил перото и хартията от по-рано. — Какво да напиша според теб? — попита меко в опит да отклони вниманието й от ужаса и тревогата.

— Смятам, че трябва да го наречеш малоумен кучи…

— Не мисля, че това ще свърши работа — прекъсна я умело Джон, като се чудеше откъде може да е научила този цветист език. — Не трябва да го обиждаме.

— Може би не и двамата, но на мен определено ми трябва.

— Бел — въздъхна той, прикрил усмивката си, — ти си безценно съкровище. С какво съм те заслужил?

— Не зная — отвърна тя и се изправи. — Но ако искаш да ме задържиш, имам един важен съвет — не умирай!

След това пое дълбоко дъх и излезе, неспособна да стои близо до лист хартия, който можеше да доведе до смъртта на Джон.

Джон поклати глава, докато я изпращаше с поглед. Не го приемаше много добре. Но от друга страна, нима можеше да я вини?

Ако някой се опитваше да убие нея, той щеше да претърсва Лондон като безумец в отчаян опит да го намери пръв.

Джон изхвърли тези неприятни мисли от ума си и се върна към перото и листа пред себе си. Колко странно беше да пише на убиеца си.

„Спенсър,

На свой ред мога да те попитам, дали ти не ме вземаш за глупак?

Предлагам да се срещнем на някое по-пристойно място, например в кафенето на Хардиман. Ти кажи кога.

Блекууд“

Беше водил Бел в това кафене няколко пъти през краткия период на ухажването им. Там можеше да се намери усамотена маса, но по-важно беше, че в кафенето често ходеха дами и дебютантки от висшето общество и Спенсър не би посмял да се опита да направи нещо глупаво. Освен това за Алекс щеше да е лесно да се настани небрежно през няколко маси.

Той отново изпрати човека да занесе писмото до жилището на Спенсър. Очакваше бърз отговор — Спенсър сигурно седеше и чакаше такъв на поканата си.

Джон въздъхна и прокара ръка през косата си. Трябваше да поговори с Бел. Разкъсваше се да я гледа толкова тревожна, но не знаеше какво да й каже. Не му хрумваха думи, с които да я успокои. Бяха женени по-малко от денонощие и тя вече бе нещастна. Беше разочаровал невястата си и се чувстваше безсилен да облекчи болката й.

Невястата си.

Устните на Джон се извиха в лека усмивка. Харесваше му как звучи това. Изправи се внезапно и креслото изскърца шумно по дървения под. Тръгна по коридора с цялата бързина, която позволяваше раненият му крак.

— Бел! — извика я, когато се насочи към стълбите. — Бел! Къде си?

Тя се появи на площадката, а на лицето й бе изписана паника.

— Джон? Случило ли се е нещо? Какво има?

— Просто исках да те видя — усмихна се безгрижно той, опитвайки се да изглади напрежението. — Винаги ли задаваш три въпроса, когато и един ще стигне?

— За бога, Джон, уплаши ме до смърт. Друг път не викай така, моля те! Достатъчно съм напрегната.

Той прекоси разстоянието между двамата и я прегърна.

— Мила, моля те. Ще се разболееш. Да отидем в стаята ти да поговорим.

— Стаята ни — подсмръкна тя.

— Моля?

— Нашата стая. Вече съм омъжена и не искам да имам собствена стая.

— И аз не искам да имаш собствена стая. Бел, скоро животът ни ще бъде нормален, обещавам ти.

Бел се остави да я поведе към спалнята им. Толкова много искаше да му повярва.

— Джон, не мога да не се боя — промълви тя.

Той я придърпа към себе си и вдъхна лекия аромат на косата й.

— Зная, мила, зная. Но нека оставим страха засега. Тук и в този миг няма от какво да се боиш.

На устните й потрепна малка усмивка.

— Точно в този миг ли?

— Тук съм само аз. — Той обходи линията на челюстта й с устни и лениво се придвижи към ухото й. И това не му стигна.

Ръцете му обвиха седалището й и я дръпнаха в още по-интимна близост до него. Той целуна всяко непокрито от дрехите местенце, първо врата, след това се спусна по ръцете. Тъкмо беше стигнал до лявото й ухо, когато чуха глас на вратата. Гласът се покашля.

Джон дори не се обърна, само махна с ръка на нахлулия прислужник.

Другият отново се покашля, този път по-настоятелно и Джон неохотно се откъсна от Бел и обърна глава към вратата. Там стоеше една изключително добре облечена дама с особено изражение на лицето. Джон не я беше виждал преди, но тя имаше удивителни сини очи, силно, наситено сини, като тези на…

Обхвана го неспокойно усещане и той бавно се обърна към Бел, която все още беше здраво залепена за тялото му. Изглеждаше, сякаш й е зле. Много зле. Беше почти зелена.

— Майко?

Джон отскочи от Бел с невероятна бързина. Керълайн, графиня Уърт, свали ръкавиците си с решителност, която граничеше с бяс.

— Виждам, че не си си губила времето, докато ме нямаше, Арабела.

Бел преглътна. Употребата на цялото й име от страна на майка й не беше добро знамение.

— Ами да — заекна тя. — Така е.

Керълайн се обърна към Джон:

— Смятам, че трябва да си вървите.

— Не може! — побърза да се намеси Бел. — Той живее тук.

Единственият външен признак на смущение у Керълайн беше напрегнатото движение на гърлото й.

— Убедена съм, че не те чух добре.

Джон бързо пристъпи напред.

— Навярно следва да се представя. Аз съм лорд Блекууд.

Керълайн не протегна ръка.

— Браво на вас — отвърна жлъчно.

— А това — продължи той, като посочи Бел, — е съпругата ми, лейди Блекууд.

— Моля?

Спокойното й изражение не трепна.

— Майко, ние сме женени — обясни Бел със слаба усмивка. — От вчера.

Керълайн хвърли удивен поглед на дъщеря си, след това на мъжа, за когото се беше омъжила и после пак на нея.

— Бел, дали може да поговоря насаме с теб за малко? — Тя сграбчи дъщеря си за ръката със сила, която не съответстваше на спокойния й тон и я издърпа през стаята.

— Да не си полудяла? — изсъска. — Осъзнаваш ли какво си направила? Къде за бога е Ема? И как е могла да ти позволи да го сториш?

В другата част на спалнята Джон се чудеше дали тази склонност да се задават множество въпроси един след друг, без да се чака за отговор, не е семейна черта.

Бел отвори уста да каже нещо, но Керълайн вдигна ръка да я спре.

— Недей! — предупреди я. — Не ми говори.

С умело движение грабна Бел за ръката и я върна на предишното й място до Джон.

— Майко — започна Бел — моля те само да… — Думите й замряха под съкрушителния поглед на Керълайн.

— Извинете ме за момент — плавно каза Керълайн, отиде до вратата и извика: — Хенри! — Бел и Джон чуха приглушен ответ, на който Керълайн отвърна: — Веднага, Хенри!

— Не ми харесва да се отнасят с мен като с дете, което е направило беля — изсъска Джон в ухото на жена си.

— Но аз съм дете, сторило беля — прошепна тя в отговор. — Поне за тях. Затова бъди търпелив, моля те.

На вратата се появи бащата на Бел. Хенри, граф Уърт, беше привлекателен мъж с посивяващи коси и весел вид. Очите му светнаха с явна обич, когато съзря дъщеря си.

— Бел! Мила! Какво правиш в Лондон?

— Ами това-онова — смънка Бел.

— Омъжила се е — отсече Керълайн.

Хенри не отговори.

— Не ме ли чу? — избухна Керълайн, чиято спокойна фасада започваше да се разпада. — Омъжила се е!

Хенри въздъхна уморено и прокара ръка през изтъняващата си коса.

— Бел, защо не почака малко?

— Трябваше да побързам.

Керълайн поруменя. Не й се искаше да мисли какво може да значи това.

— Едва ли не си могла да почакаш поне няколко дни — продължи Хенри. — Да не смяташе, че няма да ти позволим да си избереш съпруг? Познаваш ни, знаеш, че не е така. Позволихме ти да откажеш на десетина отлични кандидати, сред които и младия Актън, чийто баща е най-близкият ми приятел. Този младеж изглежда симпатичен все пак. Едва ли щяхме да възразим. — Той спря за миг. — Предполагам, че това е младоженецът.

Бел кимна, чудейки се защо всяка тирада на баща й я караше да се чувства като седемгодишна.

— Има ли си име?

— Лорд Блекууд — заяви Бел на висок глас.

Джон пое инициативата и пристъпи към него с протегната ръка.

— Джон Блекууд, милорд. Удоволствие е да се запозная с вас.

— Надявам се — отвърна Хенри сухо. — Притежавате ли средствата да се грижите за дъщеря ми?

— Току-що купих нов дом, поради което нямам възможност да харча на воля — отговори искрено Джон. — Но инвестирам разумно и консервативно. Нищо няма да й липсва.

— Откъде сте?

— Израснах в Шропшир. Баща ми беше граф Уестброут. Брат ми наследи титлата.

— А вие как получихте своята?

Джон му разказа набързо за службата си в армията. Хенри кимна одобрително и накрая попита:

— Обичате ли дъщеря ми?

— Много, милорд.

Хенри огледа младия мъж, чиято ръка Бел бе стиснала здраво.

— Е, Керълайн, смятам, че ще трябва да се доверим на избора на дъщеря си в този случай.

— Няма какво друго да сторим — отговори тя с горчивина.

Хенри сложи ръка на рамото на жена си за утеха.

— Сигурен съм, че ще имаме време да разберем всички подробности. Засега смятам, че трябва да се посветим на това да опознаем зет си, Керълайн, не смяташ ли?

Тя кимна, защото обичаше Бел твърде много, за да постъпи другояче. Бел изтича и обви ръце около майка си.

— Мамо, ще видиш — прошепна й, — той е съвършен.

Керълайн се усмихна на пълното щастие на дъщеря си, но й отвърна с шепот:

— Бел, никой не е съвършен.

— Съвършен е за мен.

Майка й я притисна още веднъж и след това я отдръпна от себе си, за да я огледа добре.

— Навярно си права — отвърна. — А сега защо не оставиш баща си да опознае твоя… съпруг, докато ми помогнеш да се настаня. Пътуването бе необичайно дълго.

Бел си помисли, че майка й общо взето приемаше вестта учудващо добре. Тя хвърли бърза усмивка на Джон и излезе от стаята след нея.

— Сигурно не сте пуснали известие в „Таймс“ — започна Керълайн, като тръгна по стълбите.

— Нямаше време.

— Хм. Е, ще накарам баща ти да се погрижи незабавно. Къде е този нов дом, който Джон е купил? — Керълайн се обърна, стигнала края на стълбището, с разтревожено изражение. — Той се представи като Джон, нали?

— Да, мамо. Имението е точно до Уестънбърт. Запознахме се, докато гостувах на Ема.

— О! — Керълайн влезе в спалнята си, където една прислужница разопаковаше куфарите й. — Вероятно ще организирам прием за вас следващата пролет, когато всички са в града. Но смятам, че без съмнение трябва да направим нещо скоро, за да уведомим всички, че си омъжена.

Бел се зачуди защо „всички“ трябва незабавно да бъдат осведомени за семейното й положение.

— Известието в „Таймс“ не е ли достатъчно?

— Никак, мила моя. Трябва да съобщим на града, че сме дали съгласието си. Няма нужда да се разбира, че дори не познавахме Джон до днес.

— Да, сигурно си права.

Изведнъж Керълайн плесна с ръце:

— Сетих се! Зимният бал на Тъмбли! Идеална възможност. Всички идват от провинцията за него.

Бел преглътна притеснено. Всяка година през ноември граф и графиня Тъмбли организираха бал. Той беше едно от малкото събития, за които аристократите идваха в Лондон през зимата. При обичайни обстоятелства щеше да отиде с удоволствие, но не смяташе, че двамата с Джон биха били в безопасност сред голяма тълпа хора през нощта.

— Кога е той, майко?

— Би трябвало да е през следващите две седмици. Трябва да видя точната дата в кореспонденцията си. Имам да прочета цял куп писма.

— Не съм сигурна дали ще искаме да дойдем, мамо. Все пак сме младоженци, знаеш и искаме да сме сами.

— Ако искахте да сте сами, трябваше да изхвърчите в провинцията на секундата, когато сте си казали „да“. Но след като сте тук, ще отидете на този бал и ще се усмихвате. И след това можете да се върнете, където е новият ви дом и да си живеете провинциално. А къде всъщност е този нов дом — тоест, как се нарича?

— Блечфорд Манър.

— Как форд?!

— Блечфорд.

— Чух те и първия път. Бел, това име е ужасно.

— Знам.

— Не, то е просто невероятно грозно.

— Знам. Смятаме да го сменим.

— Погрижи се да го сторите. След бала на Тъмбли обаче, защото преди това няма да мърдате от Лондон.