Джулия Куин
Среднощен танц (16)

Глава шестнадесета

Утрото настъпи твърде бързо и Бел скоро осъзна, че ще трябва да се прибере у дома. Тя бързо навлече дрехите си, все още неспособна да повярва, че се е промъкнала в стаята на Джон предната вечер. Със сигурност никога не се бе имала за безразсъдна и дръзка. Тя въздъхна тихо и предположи, че жените навярно правят отчаяни неща от любов.

— Какво има? — попита Джон веднага, докато нахлузваше на раменете си бяла риза.

— Какво? А, нищо особено. Просто си мислех как не искам никога повече да се катеря по дърво до третия етаж.

— Напълно съм съгласен.

— Самото катерене по дървото не беше толкова ужасно. Но пълзенето по клона до прозореца ти…

— Няма значение — прекъсна я той строго, — понеже няма да го правиш повече.

Загрижеността му беше толкова явна, че Бел забрави да се възмути от властното му отношение.

Докато тихо се промъкваха през къщата на Деймиън, Бел се зачуди дали е разумно да се връщат до дома й сами, докато врагът им бе на свобода. Сподели опасенията си с Джон, когато стигнаха до стълбите.

Джон поклати глава.

— Струва ми се по-скоро страхливец, който предпочита наметалото на нощта.

— Мен ме нападна през деня — напомни му Бел, като спря инатливо.

— Да, но използва наети главорези, а и ти си жена. — Джон видя, че Бел възнамерява да възрази срещу това пренебрежително отношение, затова добави дипломатично: — Не че смятам, че не си способна, но сигурно знаеш, че повечето мъже не биха те възприели като заплаха. Освен това, за какво ще е станал толкова рано. Защо да чака отвън, след като аз вероятно ще съм си в леглото още няколко часа?

— Но може да ме е видял снощи. И тогава ще знае, че ще трябва да ме изпратиш до вкъщи.

— Ако те беше видял снощи, щеше да те грабне. — Тази мисъл го накара да потрепери от страх и същевременно усили решимостта му да сложи край на този епизод възможно най-скоро. С решително вдигната глава Джон хвана Бел за ръката и я поведе надолу по стълбите. — Да тръгваме. Искам да те върна в дома ти преди обяд.

Бел вдъхна дълбоко свежия въздух.

— Досега май не съм била навън в толкова ранен час. Поне не и нарочно.

Джон й се ухили порочно:

— А сега нарочно ли си навън?

— Е, може би не съвсем. — Тя се изчерви. — Но се надявах…

— Нямаш срам.

— Може и така да е, но имай предвид, че тази история имаше щастлив край.

Мислите на Джон се върнаха на тайнствения мъж, който беше нападнал и двама им.

— За съжаление, точно на тази глава още не й е дошъл краят.

Бел стана сериозна.

— Добре де, щастлива среда тогава. Или там както се нарича частта преди кулминацията.

— А аз мислех, че кулминацията беше снощи.

Страните на Бел се обагриха в непостигнато дотогава наситено розово.

— Имах предвид литературния термин — измънка неуверено.

Джон реши да не я тормози повече и затвори все още усмихната си уста. Изчака прилично дълго и попита:

— Дали Персефона е станала вече?

Бел се намръщи и погледна към небето, по което все още личаха последните розово-оранжеви ивици на зората.

— Не съм сигурна. Странна птица е тя. Никога не знам какво да си мисля за нея. Освен това аз самата рядко съм будна по това време, така че няма как да знам дали е ранобудна.

— Е, за твое добро се надявам още да спи. Единственото, което може да стори всъщност, е да настоява да се оженя за теб, което няма да е проблем, защото точно това възнамерявам да направя във възможно най-скоро време. Все пак предпочитам да избегна писъците и припадъците, и другите подобни женски глупости.

— Мисля, че двете с Персефона ще съумеем да се придържаме към поведение, което да не обижда мъжествената ти природа.

Устните на Джон помръднаха.

— Виждам, че ти го правиш.

Не й се наложи да слуша други забележки, докато стигнаха до дома й. Тя предвидливо си бе взела ключ предната вечер и двамата се вмъкнаха тихомълком. Джон веднага се обърна да си ходи, за да не предизвика скандал.

— Моля те, не тръгвай още — побърза да го спре Бел, като сложи меко ръка върху рамото му. Невероятно, но никой от прислугата не беше усетил как се промъкват вътре. — Почакай ме в библиотеката. Ще изтичам горе да си облека нещо по-подходящо.

Джон погледна мъжкото й облекло с усмивка и кимна, а Бел забърза нагоре по стълбите. Спря на площадката, погледна надолу с дяволита усмивка и заяви:

— Доста неща трябва да обсъдим.

Той кимна отново и се упъти към библиотеката. Прокара пръст по гръбчетата на книгите, докато намери една с интригуващо заглавие и я свали от рафта. Прегледа я лениво, без да внимава особено в съдържанието. Мислите му упорито си оставаха заети със светлокосия ангел на етажа над него. Какво, за бога, я бе прихванало, за да се покатери по дърво до прозореца му на третия етаж? Не че се оплакваше от последвалите събития, но въпреки това щеше да я убие, ако още веднъж се опиташе да свърши нещо такова. Джон въздъхна, усещайки тялото си да се затопля — не от желание, а от задоволство.

Тя бе негова. Все още не беше сигурен как се случи всичко, но тя беше негова.

Бел се върна, облечена в бледорозова рокля, която подчертаваше естествената руменина на бузите й. Косата й беше прибрана набързо в хлабав кок, който, въпреки че не можеше да бъде наречен моден, поне беше приличен.

Джон вдигна вежди, учуден от бързото преобразяване.

— Милейди, само пет минути? Зашеметен съм… и впечатлен.

— О, стига, не е толкова трудно човек да се облече — отвърна Бел.

— Сестрите ми никога не се справяха за по-малко от два часа.

— Вероятно зависи от това колко бързаш да стигнеш там, за където си тръгнал.

— А ти много ли бързаш?

— О, да — прошепна Бел, — много.

Тя пристъпи, после още малко и още малко, докато не застана съвсем близо до него.

— Мисля, че си ме направила палав.

— О, надявам се да е така. — Бел забеляза, че дишането му беше станало леко накъсано и се усмихна. Беше й приятно да знае, че му действа, както той на нея. — О, и между другото — подхвърли небрежно, — обикновено наистина са нужни повече от пет минути на една дама, за да се преоблече.

— Моля? — Очите на Джон се бяха замъглили от желание и съзнанието му напълно отказваше да схване думите й.

Бел се завъртя:

— Копчетата.

Той пое рязко дъх при гледката на гладкия й бял гръб, разголен от отворената рокля.

— Би ли ми помогнал? — попита тя тихо.

Джон безмълвно плъзна копчетата в илиците, като пръстите му се отклоняваха към топлата й кожа при всяка възможност. Когато стигна до най-горното, той се наведе и положи нежна целувка върху уханната кожа на врата й.

— Благодаря — промълви Бел и се обърна. Всеки нерв по врата и гърба й внезапно бе оживял. Съзнаваща, че ще трябва да покаже повече благоприличие — все пак се намираха в библиотеката на баща й. Тя се отдалечи и седна в едно кожено кресло. — Непременно трябва да обсъдим някои неща — започна тя, след като се настани удобно.

— Утре — отвърна Джон, като седна в креслото до нейното.

— Моля?

— Ще се оженим утре.

Бел примигна.

— Доста е скоро, не мислиш ли? — Тя се беше примирила с факта, че нямаше да получи сватбата на мечтите си, но смяташе, че заслужава нещо поне малко специално. Съмняваше се, че роднините й ще успеят да дойдат в Лондон, да видят как се венчае, ако станеше, както Джон иска.

— Бих го направил още днес, но смятам, че една дама се нуждае от малко време.

Бел го огледа предпазливо с надеждата, че говори саркастично.

— Няма нужда да бързаме толкова.

Думите й не го притесняваха; Джон знаеше, че тя не се опитва да се измъкне от женитбата. Но той нямаше желание за дълъг годеж. Не и след онова, което бе вкусил предната нощ.

— Според мен трябва много да бързаме. Искам те близо до себе си, за да се погрижа за безопасността ти. Да не говорим, че може и да носиш дете от мен.

Бел пребледня. Толкова бе отнесена от страстта, че дори не беше помислила за възможните последствия. Сигурно затова толкова много хора се оказваха с някак си неудобни бебета.

— Нямах предвид да чакаме месеци. Надявах се на около седмица. Освен това ще ти трябва специално разрешително.

— Взел съм го.

— Кога успя?

— Миналата седмица. Когато ти дадох две седмици, докато се върнат родителите ти.

— Двете седмици не са изтекли — усмихна се Бел победоносно и се облегна в креслото. Беше си спечелила поне няколко дни.

— Съжалявам, но това предложение беше удължено преди да узная, че си имаме един неудобен враг. Вече не желая да чакаме толкова дълго. Повтарям — искам да си близо до мен, за да те държа под око.

Бел въздъхна тихо. Джон се държеше доста романтично, а тя определено не беше безразлична към малко романтика. Но едва ли щеше да успее дори да си набави нови дрехи, ако сватбата е утре. Мисълта да се омъжи в някоя от старите си рокли безспорно не беше романтична. Тя го погледна, опитвайки се да прецени дали има смисъл да защитава каузата си. Той изглеждаше неумолим.

— Добре. Нека е утре. Вечерта — побърза да добави накрая.

— Мислех, че сватбите се правят сутрин.

— Не и тази — измънка тя.

Джон кимна великодушно. Можеше да направи тази отстъпка. Изправи се и изглади с длани жакета си.

— Ако ме извиниш, трябва да се погрижа за някои неща. Имаш ли предпочитан свещеник? Някой, който би искала да извърши церемонията?

Бел се трогна, че се е сетил да я попита, но му отговори, че няма духовник, към когото да е особено привързана.

— Все пак вземи някой от лакеите ми със себе си — добави тя. — Не искам да излизаш сам.

Джон се съгласи. Той смяташе, че врагът му би предпочел да нападне през нощта, но нямаше причина да не вземе предпазни мерки.

— И искам да стоиш тук — предупреди той.

Тя се усмихна на загрижеността му.

— Можеш да бъдеш сигурен, че ако изляза, ще взема със себе си най-малко осмина придружители.

— Лично ще те удуша, ако не го направиш — изръмжа Джон. — Ще дойда по-късно днес, когато разбера кога има свободен свещеник.

Бел го последва в коридора и уреди двама от лакеите й да останат с него през целия ден.

Придружи го до входната врата, където той взе ръката й и положи лека целувка на дланта й.

— О, Джон — въздъхна тя, — дали ще ти се наситя някога?

— Надявам се, че няма — ухили се дръзко той и се измъкна навън.

Бел поклати глава и се запъти нагоре по стълбите. За бога, нима наистина щеше да се венчае утре?

Тя въздъхна. Щеше.

Влезе в спалнята си и седна зад бюрото. Извади хартия за писане и перо. Откъде да започне? Реши да пише на брат си.

„Скъпи Нед,

Утре вечер се омъжвам. Нали ще дойдеш?

Бел“

Тя се усмихна и пъхна загадъчната бележка в кремав плик. Това би трябвало да го накара да забърза към Лондон. Писмото й до Дънфорд беше съвсем същото, само че този път включи името на Джон. Не че щеше да се изненада.

Ема не би търпяла подобни тайнствености, затова Бел реши да бъде откровена. Освен това братовчедка й вече знаеше доста за отношенията й с Джон.

„Скъпа Ема,

За моя огромна радост с Джон решихме да се оженим.

За съжаление, трябва да го сторим много бързо.“

Бел се намръщи на това изречение. Ема със сигурност щеше да си помисли най-лошото.

И разбира се, щеше да е права, но Бел не беше склонна да мисли за последните събития в живота си като за „най-лошото“ в какъвто и да било смисъл. Все пак продължи с писмото.

„Знам, че не ви давам почти никакво време, но се надявам, че двамата с Алекс ще успеете да дойдете в Лондон за сватбата ми утре. За съжаление, все още не зная точния час на церемонията, но ще бъде вечерта.“

Намръщеното лице на Бел премина в гримаса. Твърде често използваше „за съжаление“, за да обяви едно уж радостно събитие. Никак не се справяше. Накрая просто се отказа от опитите да пише елегантно и довърши писмото набързо.

„Сигурно си изненадана. Аз самата съм изненадана донякъде. Ще ти обясня, когато пристигнеш.

С много обич,

Бел“

Тъкмо се канеше да занесе писмото долу и да помоли някой от прислугата да повика трима бързи пратеници, когато Персефона премина покрай отворената врата на стаята й.

— Бога ми, рано си станала — възкликна по-възрастната дама.

Бел се усмихна и кимна, потискайки лукавия подтик да заяви, че съвсем не си е лягала.

— Има ли причина за това? — настоя Персефона.

— Утре се омъжвам.

Нямаше причина да не го каже направо. Персефона примигна като голяма сова.

— Моля?

— Омъжвам се.

Мигането продължи. Бел си промени леко мнението, решавайки, че наставницата й прилича не толкова на обикновена сова, колкото на умствено изостанала такава. След няколко секунди обаче птицеподобната й другарка си възвърна гласа.

— Познаваме ли господина?

— Лорд Блекууд, разбира се — тросна се Бел. — Кой друг?

Персефона сви рамене.

— Отдавна не е идвал.

— Няколко дни не са „отдавна“ — отвърна Бел отбранително. — Пък и това е без значение, защото се сдобрихме и утре вечер ще се оженим.

— Разбирам.

— Няма ли поне да ме поздравиш?

— Разбира се, скъпа моя. Знаеш, че го смятам за много добър младеж, но ми се струва, че някак си не съм изпълнила дълга си като твоя наставница. Как, за бога, ще обясня на родителите ти?

— Ти дори не познаваш родителите ми, а и те си нямат и представа, че имам наставница. — Бел погледна към Персефона и веднага разбра, че е направила грешка с тези думи. По-възрастната жена сякаш от болна сова се преобрази в раздразнен пор. — Погледни нещата от тази страна — предложи Бел с надежда, — целта на всички млади дами е да се омъжат или поне така се говори. Нали?

Персефона кимна, но не изглеждаше убедена.

— Ще се омъжа. Значи съм постигнала благородна цел и това говори добре за теб като моя наставница и компаньонка. — Бел се усмихна слабо, без да може да си спомни кога за последно е говорила подобни глупости.

Персефона й хвърли поглед, който сякаш казваше „О, нима?“ с възможно най-саркастичния тон.

— Е, добре — предаде се Бел. — Положението е необичайно, признавам. И хората вероятно ще говорят със седмици. Просто трябва да вземем най-доброто от ситуацията. Освен това, аз съм щастлива.

Устните на Персефона се извиха в романтична полуусмивка.

— Тогава всичко останало е без значение.

 

 

Бел беше сигурна, че няма да може да заспи вечерта, но на следващата сутрин се събуди ободрена.

Джон беше наминал още веднъж предния ден, за да й каже, че е намерил свещеник, който ще ги венчае в седем часа на следващата вечер. Бел се усмихна, настоя да му остави лакеите си до края на деня и след това любезно го изпрати да си върви. Имаше неща за вършене.

Решена да не прави съвсем нетрадиционна сватба, тя уреди да изпратят дузини цветя в дома й и след това завлече Персефона да търсят рокля. Разбира се, взеха и неколцина мъже от прислугата със себе си. Бел не се смяташе за плашлива, но от друга страна, нямаше желание отново да я завлекат в някоя мръсна уличка.

Мадам Ламберт изпищя, като научи, че трябва да направи сватбена рокля за толкова кратко време, но въпреки това успя да й намери зелена копринена рокля, която й прилягаше прекрасно и на която трябваше да се направят съвсем малки корекции. Дрехата беше с проста кройка, изящно падаща до земята пола и висока талия. Деколтето откриваше малко от раменете й и беше украсено с няколко пласта прозрачен бял плат. Роклята беше по-подходяща за по-топло време, но Бел реши, че при създадените обстоятелства не можеше да се оплаква.

Остатъкът от деня мина учудващо бавно. Бел винаги беше смятала, че сватбите изискват купища приготовления, но бързо научи, че тези купища бързо-бързо се стопяват, когато венчавката ти ще се състои у дома с по-малко от десетина гости.

А сега бе сватбеният й ден и тя нямаше какво друго да прави, освен да седи и да се притеснява. Щеше да се почувства по-добре, когато Ема пристигне, реши Бел. Трябваше й женска компания. Персефона беше чудесна, но не се беше омъжвала и не можеше да й помогне. Бе опитала „да си поговори“ с Бел предната вечер, но бързо стана пределно ясно, че много по-малко има да „говори“ в сравнение с Бел. А Бел беше решена да си държи устата затворена.

Разговорът бързо замря.

За нещастие, Ема явно никак не бързаше да пристигне в Лондон. Бел крачеше безцелно из къщата целия ден, неспособна да се съсредоточи. Едва хапна на закуска, рови из храната си на обяд и накрая се настани на един облицован перваз в гостната на майка си и се загледа към улицата.

Персефона надникна в стаята.

— Наред ли е всичко, скъпа моя?

Бел не се обърна. По някаква необяснима причина погледът й беше прикован в едно черно кученце, което лаеше на тротоара.

— Да. Просто си мисля.

— Сигурна ли си? Изглеждаш малко… особено.

Бел откъсна очи от градския пейзаж и се обърна към Персефона.

— Не, наистина, добре съм. Просто нямам какво да правя, това е. А и да имах, едва ли щях да мога да се съсредоточа.

Персефона се усмихна и кимна. Предвенчални нерви. Тя излезе от стаята.

Бел отново се обърна към прозореца. Кученцето го нямаше, затова тя реши да наблюдава листата по дървото отсреща. Колко щяха да паднат на този силен вятър?

Мили боже, кога беше станала толкова мелодраматична? Сега вече знаеше защо се вдига толкова шум около сватбите — за да се ангажира ума на булката, та да не изпадне в особени умствени бездни.

Особени умствени бездни ли? Това пък откъде дойде? Сега вече със сигурност знаеше, че е загазила. Върна се в спалнята си, легна на леглото и със силата на волята се принуди да заспи.

Осъзна, че е задрямала, едва когато Персефона я разтърси.

— Момиче, за бога — викаше тя, — не мога да повярвам, че спиш в сватбения си ден.

Бел разтърка очи, удивена, че изобщо е успяла да се накара да заспи.

— Нямаше нищо друго за правене — измънка сънено.

— Е, лорд Блекууд е долу с преподобния мистър Дос и ми се струва нетърпелив да започне церемонията.

— Колко е часът? — попита Бел, внезапно разсънена.

— Шест и половина вечерта.

Божичко, колко дълго беше спала?

— Някой от роднините ми дошъл ли е вече?

Някой от тримата, помисли си Бел унило.

— Не, но чух, че извънградските пътища напоследък са доста кални.

Бел въздъхна:

— Е, едва ли можем да ги чакаме цяла нощ. Моля те, кажи на лорд Блекууд, че ще сляза възможно най-бързо. И моля те, ако нямаш нищо против, не му казвай, че бях заспала.

Персефона кимна и излезе от стаята.

Бел се изправи и отиде в дрешника си, където беше окачена малко небрежната й булчинска рокля. Сега сигурно трябваше да позвъни на прислужницата си, за да й помогне да се облече. Винаги беше мечтала, че майка й и Ема и може би няколко приятелки ще й помагат да сложи булчинската си рокля. Щяха да се смеят и закачат за всякакви дреболии. Всичко щеше да е величествено и тя щеше да се чувства като кралица. Но нямаше никого. Беше сама.

Сама в деня на сватбата си. Каква потискаща мисъл.

Мислите й се насочиха към Джон, който несъмнено чакаше нетърпеливо на долния етаж. Тя си го представяше, как обхожда гостната с походката си, насечена от накуцването, което й бе станало толкова мило. Устните й се извиха в усмивка. Не беше сама и никога нямаше да бъде.

Тъкмо се бе пресегнала за роклята, когато от коридора се чу някаква суматоха. Главата й неволно се завъртя към вратата, когато последната се отвори с трясък. Ема буквално влетя в стаята.

— За бога, братовчедке! — извика тя, като едва си поемаше дъх. Бел не се съмняваше, че беше вземала по две стъпала наведнъж по целия път до горе. — Не можеше ли да ме предупредиш малко по-рано?

— Всичко стана някак внезапно — измънка Бел.

— Доста меко казано.

Вниманието им бе привлечено от още по-силна суматоха в коридора.

— Майчице — промърмори Ема, — това сигурно е Алекс.

Въпросният мъж почти изрита вратата от пантите на влизане.

— Несъмнено — отвърна Бел сухо.

Алекс дишаше тежко от усилието. Бел си помисли, че сигурно е прескачал по три стъпала наведнъж. Той заби смъртоносен зелен поглед в жена си, която благоволи да изглежда леко засрамена.

— Ако още веднъж те видя да изскачаш от карета по този начин, бог да ми е на помощ, ще те удуша.

Ема предпочете да избегне спора и изобщо не отвърна на съпруга си.

— Малко се престарава с покровителстването поради деликатното ми състояние — обясни тя на Бел.

— Ема… — процеди мъжът й заканително.

Точно в този момент Джон се появи на вратата.

— Какво, по дяволите, става тук?

Бел изпищя и избяга в дрешника, размахвайки ръце:

— Не трябва да ме виждаш!

— О, моля ти се, Бел, все пак това не е най-нормалната сватба.

— Ще бъде толкова нормална, колкото искам. Така че се махай. Ще се видим долу. — Гласът й бе приглушен зад няколко пласта дрехи и дебела дървена врата.

Алекс завъртя очи и измърмори „Жени!“, заради което жена му го изгледа свирепо.

— Трябва да пийна — обяви той и излезе от стаята. Джон го последва, без да се обърне.

Ема бързо затвори вратата след тях и изтича до дрешника.

— Тръгнаха си — съобщи тихо, без да е сигурна защо шепти.

— Сигурна ли си?

— Бел, за бога, да не съм без очи? Казвам ти, тръгнаха си.

Бел подаде глава иззад вратата и когато се увери, че стаята е свободна от същества от мъжки пол, се осмели да излезе.

— А си мислех, че си най-разумният човек, когото познавам — измърмори Ема.

— Изгубих си разума — отвърна Бел съвсем искрено.

— Сигурна ли си, че си готова за това?

Бел кимна и в очите й се надигнаха сълзи.

— Просто си мислех, че ще е другояче. Дори майка ми я няма! — изхлипа тя.

Ема сложи ръка върху нейната, искрено трогната от сълзите на братовчедка си.

— Бел, можеш да почакаш. Няма нужда да го правиш днес.

Бел поклати глава.

— Не мога да чакам, Ема. Нито ден повече — каза тя и й разказа всичко.