Джулия Куин
Среднощен танц (10)

Глава десета

Така се случи, че Бел не трябваше да чака две седмици, за да пусне плана на Дънфорд в действие. Точно една седмица след като тя и Ема бяха пристигнали в Лондон, Алекс се втурна целенасочено през входната врата с леко пълна дама на средна възраст, която припкаше по петите му.

Бел тъкмо минаваше по коридора, когато той нахлу в къщата.

— О, боже — каза тя с въздишка, наблюдавайки суматохата развеселена.

— Къде е жена ми? — попита Алекс.

— Мисля, че е горе — отвърна Бел.

— Ема! — извика той силно. — Ема слез веднага!

Само след секунди Ема се показа на горния край на стълбището.

— Алекс? — невярващо каза тя. — Какво за бога правиш тук? И кой е твоят, хмм, гост?

— Едната ти седмица изтече — каза той категорично. — Прибираш се вкъщи.

— Но…

— А това е — прекъсна я Алекс, като посочи към дамата до него, — пралеля Персефона, която бе толкова добра да се съгласи да бъде компаньонка на Бел.

Бел огледа разчорления външен вид на Персефона и опустошителното й изражение, и се зачуди дали дамата е имала някакъв избор по въпроса.

След като премести поглед към решителното изражение на Алекс, тя установи, че Персефона най-вероятно не е имала никакъв избор.

— Персефона? — тихо каза Ема.

— Родителите ми бяха заинтригувани от митологията — каза дамата усмихнато.

— Виждаш ли — каза Алекс, — родителите й са харесвали митологията. Това обяснява всичко.

— Така ли? — попита Бел.

Алекс я погледна така смразяващо, че Бел бързо млъкна.

— Ема — каза той тихо, докато бавно се изкачваше по стълбите, — време е да се върнеш вкъщи.

— Знам, ти също ми липсваш, но щеше да е само още една седмица и не мога да повярвам, че си влачил леля си през половината страна.

Персефона се усмихна.

— Всъщност, през цялата. Аз съм от Йоркшир.

Бел преглътна смеха си и реши, че с Персефона ще си паснат идеално.

— Събери си нещата, Ема.

Бел и Персефона наблюдаваха двойката с неприкрит интерес, докато те потънаха в прегръдките си и устните на Алекс плениха тези на Ема в изгаряща целувка. Тогава Персефона се извърна настрана. Бел от своя страна ги наблюдаваше любопитно, но имаше приличието да се изчерви.

Но те продължиха да се целуват и целуват, докато на Бел, Персефона и шестте слуги, които стояха в главния коридор им стана доста неудобно. Опитвайки се да извлече, най-доброто от ситуацията, Бел се усмихна сияйно на Персефона и каза:

— Как сте? Аз съм лейди Арабела Блайдън, но предполагам, че вече знаете това.

Възрастната жена кимна.

— Аз съм мис Персефона Скот.

— Приятно ми е да се запознаем, мис Скот.

— О, моля ви, наричайте ме Персефона.

— А мен ме наричат Бел.

— Добре, добре. Предполагам, че ще се разбираме прекрасно. — Персефона погледна сковано през рамо и се покашля високо. — Още ли не са спрели? — шепнешком попита тя.

Бел погледна нагоре и кимна.

— Ще бъде само за една седмица.

— Ще продължават да правят това цяла седмица?

— Не — разсмя се Бел. — Имам предвид, че родителите ми ще се приберат след една седмица. Тогава ще сте свободна да правите каквото желаете.

— Предполагам, че ще направя точно така. Алекс ми плати царски, за да дойда.

— Наистина ли?

— Да. Естествено, аз щях да се съглася да дойда дори, само ако ми бе платил пътните разходи. Не идвам често в Лондон. Това е нещо като приключение за мен. Но преди да успея да кажа и дума, той ми предложи изумителна сума. И аз приех незабавно.

— Кой не би?

— Кой наистина — каза Персефона и направи няколко тромави жеста с глава.

— Продължават да се целуват — каза Бел, разчитайки правилно сигналите й.

— Поведението им не е много, хмм, прилично. Особено в присъствието на млада неомъжена дама. — Тя погледна към Бел и се усмихна. — Досега не съм била компаньонка. Как прозвучах?

— Не достатъчно строга.

— Не бях ли?

— Не, но аз предпочитам така. И не се притеснявайте за тях. — Бел погледна през рамо към страстно целуващата се двойка на стълбищната площадка на втория етаж. — Обикновено са доста по-благоразумни. Предполагам, че просто са си липсвали много. Бяха разделени цяла седмица.

— Е, предполагам, че трябва да ги извиним. Те със сигурност се обичат.

— Да, така е — тихо каза Бел и осъзна, че постъпва правилно с решението си за Джон, защото наистина искаше някой в живота си, който ще я обича и желае толкова много, че ще я целува цели пет минути пред осем свидетели. И, разбира се, беше ясно, че въпросният мъж трябва да е някой, който тя също би желала толкова отчаяно, че да отвърне на целувките му, без да я е грижа за свидетелите.

Бел въздъхна. Трябва да е Джон. Внезапно тя осъзна, че не бе разказала за плана си на Ема.

— О, боже — избъбри тя. Трябваше да остане насаме с нея за миг, преди Алекс да я повлече към Уестънбърт, а ако продължаваха така, щяха да са с прилепени устни през целия път обратно.

— Нещо не е наред ли? — попита Персефона.

— О, боже. — Бел хукна нагоре по стълбите и издърпа ръката на Ема от косата на Алекс. — Съжалявам, Алекс, изглежда забавно, но трябва да говоря с Ема. Доста е важно. — Тя дръпна доста силно Ема. Алекс бе изпаднал в някаква страстна омая и вероятно тази негова слабост й позволи да издърпа Ема от прегръдката му. Само след няколко секунди двете жени бяха на сигурно място в стаята на Ема. Бел бързо заключи вратата. — Трябва да направиш нещо за мен — каза тя.

Ема я гледаше с празен поглед, все още замаяна от страстната целувка на Алекс.

Бел щракна с пръсти няколко пъти пред лицето на братовчедка си.

— Ехо? Събуди се! Вече не те целуват.

— Какво? О, извинявай. От какво се нуждаеш?

Бел бързо й разказа плана. Ема не бе сигурна, че той щеше да проработи, но обеща да изпълни своята част.

— Само едно нещо — добави тя. — Той дали ще повярва, че наистина си го преодоляла толкова бързо?

— Не знам, но ако дойде в Лондон, бързо ще научи, че не съм си стояла вкъщи като страдаща влюбена. Дънфорд се е погрижил да се запозная с доста подобаващи ергени. Миналата седмица ме представи на трима графове и един маркиз, ако не греша. Доста е изненадващо колко много хора са в Лондон извън сезона.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Нямам идея какво правя — призна си Бел с въздишка. — Но не знам какво друго мога да сторя.

 

 

Джон се нахвърли върху работата си по Блечфорд Манър. Ръководеше ремонта на къщата и дори помагаше в някои задачи. Физическият труд бе странно успокояващ — понякога дори успяваше да мисли за нещо друго, освен за Бел.

Работата по къщата и заобикалящите я земи го държаха зает през деня и той се опитваше да посвети нощите си на финансовите въпроси, решен да възстанови средствата, които бе използвал, за да закупи Блечфорд Манър. Но докато денят преминаваше в нощ, той откриваше, че мислите му се насочваха към русокосата девойка, която в момента се намираше на три часа езда в Лондон. Тя със сигурност не бе губила време, за да отиде колкото може по-далеч от него.

Джон не можеше да спре да си припомня всяка минута, която бе прекарал в нейната компания и всяка сцена, която се разиграваше в ума му, бе като малка кама, забита в сърцето му. Почти всяка вечер се събуждаше възбуден и знаеше, че я е сънувал. За кратко се замисли дали да не иде до близкото село и да намери някоя жена, която да задоволи потребността му, но се отказа от идеята, защото осъзна, че никоя жена няма да го накара да се чувства по-добре. Не и друга, освен Бел.

Той се изненада, когато Бъкстън му съобщи, че херцогиня Ашбърн е пристигнала. Няма да я питаш за Бел — заповяда си той, докато вървеше към синия салон, за да я посрещне.

— Здравейте, ваша светлост — учтиво каза той.

Ема изгледаше добре, а косата й — особено ярка.

— Мисля, че ви казах да ме наричате Ема — смъмри го тя.

— Съжалявам. Предполагам, че е по навик.

— Как сте?

— Добре. Как е Бел? — Ако бе възможно да се срита без херцогинята да го забележи, щеше да го направи. И то силно.

Ема се усмихна лукаво, осъзнавайки, че плана на Бел ще се увенчае с успех.

— В действителност, тя е доста добре.

— Чудесно. Радвам се за нея. — И наистина се радваше, поне така предполагаше, въпреки че би било добре, ако я болеше за него поне малко.

— Всъщност тя мисли да се омъжва.

— Какво?

На Ема й се искаше да може да съхрани по някакъв начин изражението на лицето на Джон, защото то бе безценно.

— Казах, че мисли да се омъжва.

— Чух ви — сопна се Джон.

Ема отново се усмихна.

— И кой е щастливецът?

— В действителност не ми каза. Спомена само, че е някого, който е срещнала последната седмица в Лондон. Мисля, че беше граф или може би маркиз. Тя посещаваше доста приеми.

— Очевидно. — Джон дори не направи усилие да скрие сарказма си.

— Бел изглежда се забавляваше доста добре.

— Със сигурност не си е губила времето при търсенето на мъж — каза той заядливо.

— Е, знаете как е.

— Какво да знам как е?

— О, ами, любовта от пръв поглед и така нататък.

— Да — мрачно каза Джон.

— Всъщност… — каза Ема, привеждайки се напред.

— Какво?

Аз съм гениална — помисли си Ема. — Напълно гениална.

— Всъщност — повтори тя, — Бел каза, че той й напомнял малко за вас.

Ярост, ревност, обида и стотици други неприятни чувства преминаха през Джон в извънредно нездравословни пропорции.

— Колко хубаво за нея — каза той ледено.

— Знаех си, че ще се зарадвате — каза Ема жизнерадостно. — Все пак вие двамата сте толкова добри приятели.

— Да, така е.

— Ще се погрижа да получите покана за сватбата. Знам, че ще е от голямо значение за Бел, ако присъствате.

— Тогава ще бъда зает.

— Но вие не знаете кога ще е сватбата. Тя още не е избрала дата.

— Ще съм зает — повтори Джон твърдо.

— Разбирам.

— Сигурен съм, че е така. — Джон се замисли дали съпругата на Алекс е изключително жестока или извънредно наивна. — Беше много мило от ваша страна да се отбиете с новини за Бел, но се опасявам, че имам задължения, към които трябва да се върна незабавно.

— Да, разбира се — каза Ема и стана с лъчезарна усмивка. — Ще предам най-добрите ви пожелания на Бел. — След като той не каза нищо, тя го погледна невинно и попита. — Желаете й само най-доброто, нали?

Джон само изръмжа.

Ема отстъпи назад и потисна смеха си.

— Тогава ще й кажа, че сте пратили поздрави. И моля, елате да ни посетите скоро. Сигурна съм, че Алекс ще се радва да ви види. — Докато вървеше надолу по стълбите към каретата си й хрумна, че трябва да изпрати бележка на Бел, за да я предупреди, че Джон ще пристигне много, много скоро в Лондон.

Джон наблюдава как Ема изчезва надолу по предните стълби. В мига, в който тя се скри от погледа му, прокле яростно и изрита силно стената, а после се запъти към кабинета си, където си наля голяма чаша уиски.

— Проклета, неставаща за нищо, непостоянна жена — мърмореше си той, отпивайки големи глътки. Питието прокара гореща следа през гърлото му, но Джон едва го усети. — Ще се омъжва? — каза високо той. — Омъжва? Ха! Надявам се да е нещастна. — Той изпи остатъка от чашата си и си наля нова.

За нещастие, уискито не намали болката, която бе обхванала сърцето му. Когато бе казал на Бел, че ще е по-добре без него, не бе и сънувал, че ще бъде толкова болезнено да си я представя в обятията на друг мъж. О, той знаеше, че тя ще се омъжи някой ден, но тази представа бе неясна. Сега не можеше да изтрие картината на Бел и този граф без лице или там какъвто бе, от ума си. Той продължаваше да я вижда как се усмихва дяволито и се навежда да го целуне. А щом се оженят, о, боже, това беше ужасно.

Той можеше да види Бел, гола на светлината на свещите, протягайки ръце към този непознат. И тогава съпругът й щеше да покрие тялото й със своето и…

Джон пресуши и втората си чаша. Поне не знаеше как изглежда този мъж. Със сигурност не се нуждаеше да си представя сцената по-живо.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите — мърмореше той, като подсилваше всяко проклятие с ритник по бюрото си. Бюрото спечели битката лесно, тъй като бе изработено от масивен дъб, а кракът на Джон със сигурност щеше да им синини на следващия ден.

Дали щеше да е така до края на живота му? Миналият ден бе отишъл до селото и всяка жена там му напомняше за Бел.

Попадна на една, чийто очи бяха почти същия син цвят. Друга бе висока почти колкото нея. Дали сърцето му щеше да подскача всеки път щом видеше руса жена в тълпата?

Той седна на пода и се облегна на бюрото си.

— Аз съм глупак — изстена той. — Глупак.

И тази мисъл звуча в ума му, докато най-после заспа.

 

 

Той вървеше през някаква къща. Тя бе пищна и разкошна. Заинтригуван, Джон продължи да върви.

Какъв бе този странен звук?

Идваше от стаята в края на коридора. Той се доближи, ужасен от това, което си мислеше, че може да открие там.

По-близо. По-близо. Поне не беше тупване. Джон усети как страхът се отцежда от тялото му. Бяха… танци. Някой танцуваше. Вече можеше да чуе музиката.

Той отвори вратата. Това бе бална зала. Стотици двойки се въртяха без усилие в ритъма на валса. А в центъра…

Сърцето му спря. Това бе Бел.

Изглеждаше толкова красива. Тя отметна глава назад и се разсмя. Дали я бе виждал толкова щастлива?

Джон се приближи. Опита се да види по-добре партньора й, но лицето му си оставаше замъглено.

Една по една другите двойки изчезнаха, докато в стаята не останаха само трима човека. Джон, Бел и другият мъж.

Той трябваше да си тръгне. Не можеше да понесе да наблюдава Бел и любимия й. Опита се да си тръгне, но краката му сякаш бяха залепени за пода. Опита се да погледне настрани, но вратът му отказа да се завърти.

Музиката стана по-бърза. Танцуващата двойка се завъртя, докато… вече танцуваше неконтролируемо.

Джон присви очи, опитвайки се да види по-добре. Какво ставаше?

Двойката спореше. Бел изглеждаше, сякаш се опитва да обясни нещо на мъжа. И тогава той я удари. Опакото на ръката му удари бузата й, а пръстените му оставиха червени белези по-бледата й кожа.

Джон извика името й, но двойката явно не го чу. Той се опита да стигне до нея, но изглежда, че краката, които отказаха да го изведат от стаята, не искаха да го заведат и в обратната посока.

Мъжът я удари отново и тя падна на пода. Ръцете й се повдигнаха да предпазят главата й. Джон се протегна, но ръцете му не бяха достатъчно дълги. Той извика името й отново и отново, и тогава, най-после, двойката изчезна.

 

 

На следващата сутрин Джон се събуди, чувствайки се не чак толкова самосъжалително, макар че имаше главоболие, което си заслужаваше съжаление без значение от кого. Не бе много сигурен какво точно бе сънувал снощи, но каквото и да е беше, го убеди, че няма да стои и да гледа как Бел пропилява живота си с някакъв развратен граф.

Това, че той не бе сигурен дали годеникът й е граф или че е развратен, не беше от значение. Ами ако той я биеше? Ако й забрани да чете? Джон знаеше, че той не е достатъчно добър за нея, но вече не бе сигурен, че някой друг също е. Той поне щеше да се опита да я направи щастлива.

Щеше да й даде всичко, което има, всяка частичка от душата си, която все още не бе унищожена.

Бел трябваше да бъде с някого, който да оцени ума и познанието й заедно с грацията и красотата. Можеше да си я представи как промъква книги в дома си зад гърба на неодобряващия й аристократичен съпруг. Той вероятно нямаше да се допитва до нея за важните решения, вярвайки, че една жена не може да е достатъчно интелигентна, за да има нейното мнение стойност.

Не, Бел се нуждаеше от него. Трябваше да я спаси от един катастрофален брак. А след това, предположи той, просто щеше да се ожени за нея.

Джон знаеше, че щеше да направи една от най-големите пълни промени в историята. Можеше само да се надява, че Бел ще разбере, че е осъзнал, че тя е била права през цялото време. Хората правеха грешки, нали? Все пак той не беше някакъв безгрешен приказен герой.

 

 

— Не, Персефона, мисля, че трябва да стоиш далеч от бледолилавия цвят.

Бел и компаньонката й бяха отишли на пазар. Персефона нямаше търпение да се раздели с част от средствата, които Алекс й бе дал.

— Винаги съм харесвала този цвят. Един от любимите ми е.

— Добре, тогава ще намерим рокля с лилави акценти, но се опасявам, че този цвят не ти подхожда толкова, колкото някой от другите.

— Какво би предложила ти?

Бел се усмихна на старата дама, когато тя посочи топ тъмнозелено кадифе и го задържа под брадичката си. Тя се забавляваше доста с неомъжената леля на Алекс, макар понякога да изглеждаше, че сякаш ролите им са разменени. Персефона постоянно я питаше за мнението й по всички въпроси, от храната, през модата до литературата. Тя й бе обяснила, че рядко е напускала Йоркшир и нямаше идея как се държи човек в Лондон. Все пак Персефона имаше остър ум и тънко чувство за хумор, което забавляваше Бел безспирно.

Но не компанията на Персефона бе причината за веселието на Бел този следобед. Тя тъкмо бе получила спешна бележка от Ема, в която й съобщаваше, че трябва да се подготви за пристигането на Джон всеки момент. Очевидно той не бе приел новината за предстоящия й брак добре.

Добре — помисли си Бел самодоволно. Тя не искаше дори да си представя как би реагирала, ако някой й донесеше подобна новина за Джон. Вероятно би желала да избоде очите на жената. А по принцип не бе войнствен човек.

— Наистина ли мислиш, че зеленото ще свърши работа? — попита Персефона, мръщейки се на плата.

Бел се събуди от унеса си.

— Хмм? О, да. Имаш такива хубави зелени петънца в очите. Смятам, че така ще ги подчертаем.

— Така ли мислиш? — Персефона вдигна топа с кадифе, погледна в огледалото и наклони глава по несъмнено женствен начин.

— Да, а ако толкова харесваш лилавото, вероятно би се съгласила на този тъмновиолетов цвят. Мисля, че ще ти подхожда много добре.

— Хмм, може би си права. Аз наистина обожавам виолетовото. Винаги си слагам парфюм с аромат на виолетки.

Щом интересът на Персефона бе заангажиран отново, Бел се запъти към мадам Ламберт — собственичката на магазина, която не бе точно французойка.

— Ах, лейди Арабела — въздъхна тя. — Толкова се радвам да ви видя отново. Не сме ви виждали от няколко месеца.

— Бях в провинцията — отвърна любезно Бел.

— Може ли да ви задам един поверителен въпрос?

Сините очи на мадам Ламберт заблестяха от вълнение и безсъмнено от възможността, молбата на Бел да я направи червива от пари.

— Да?

— Трябва ми рокля. Много специална рокля. Всъщност, две много специални рокли. Или може би три — намръщи се Бел, докато размишляваше върху бъдещите си покупки. Тя трябваше да изглежда зашеметяващо, когато Джон пристигне в Лондон. За нещастие, нямаше идея кога точно ще пристигне или дали — не искаше и да си помисля за това — въобще ще дойде.

— Това няма да е проблем, милейди.

— Нуждая се от различен вид рокли от този, който купувам. Нещо по-съблазнително.

— Ясно, милейди — мадам Ламберт се усмихна разбиращо. — Може би искате да привлечете вниманието на определен джентълмен. Ще ви направя ослепителна. За кога ще ви трябват роклите?

— Тази вечер? — отговорът на Бел бе по-скоро въпрос, отколкото заявление.

— Божичко! — извика мадам Ламберт, напълно забравяйки за акцента си. — Аз съм добра, но не мога да правя чудеса!

— Ще бъдете ли по-тиха? — бързо прошепна Бел, оглеждайки се нервно наоколо. Тя харесваше Персефона, но не искаше да разбере, че повереницата й планира да съблазни някого. — За тази вечер ми трябва само една. Останалите могат да почакат. Поне до утре. Не може да е толкова трудно. Имате всичките ми мерки. Уверявам ви, че не съм напълняла от последната ни среща.

— Искате прекалено много, милейди.

— Ако не бях напълно убедена, че ще можете да се справите, нямаше да ви попитам. Все пак мога да отида при мадам Ларош — каза с усмивка Бел и остави думите й да подействат.

Мадам Ламберт въздъхна драматично и каза:

— Има една рокля. Беше за друга дама. Е, не точно дама. — При ужасеното изражение на Бел, тя се поколеба и добави: — Тя има изтънчен вкус, уверявам ви. Тя, хм, изгуби източника си на средства и не можа да плати за роклята. С няколко малки поправки, мисля, че ще ви е по мярка.

Бел кимна и се обади на Персефона, че отива до задната стая за малко. Последва мадам Ламберт, която я заведе до вратата на гардероба.

— Ако желаете да привлечете вниманието на мъж, без да изглеждате вулгарно — каза модистката, — това е, от което имате нужда. — Ръкомахайки тя извади рокля в тъмносиньо кадифе, която бе поразителна в простотата си.

Без украса, роклята оставяше елегантната кройка да покаже своя стил.

Бел докосна меката тъкан, възхищавайки се на начина, по който корсажът бе обшит със сребърна нишка.

— Прекрасна е — каза тя. — Но не е много по-различна от това, което имам.

— Отпред е като всички останали, но отзад…

Мадам Ламберт обърна роклята и Бел осъзна, че по-голямата част от гърба й ще бъде гол.

— Ще трябва да вдигнете косата си — продължи мадам, — за да бъде пълен ефектът.

Бел неохотно откъсна поглед от роклята и погледна модистката.

— Ще я взема.

 

 

Джон пристигна доста бързо в Лондон, особено като си има предвид, че не предупреди на време Уитли. Експедитивният камериер опакова дрехите му със забележителна скорост. Джон се надяваше, че няма да му отнеме много време да спечели Бел, защото се съмняваше, че има достатъчно елегантни дрехи за повече от две седмици.

Той винаги се бе придържал към качеството, но то бе скъпо и в резултат на това, нямаше много неща.

Джон пое дълбоко въздух, докато се изкачваше по стълбището на градската къща на по-големия си брат. Не бе виждал Деймиън от години, макар че той му бе изпратил кратка поздравителна бележка, когато Джон получи титлата си. Деймиън вероятно нямаше да е много въодушевен да го види, но не можеше да изпъди собствения си брат, нали? А освен това Джон нямаше други варианти. Нямаше време да търси подобаваща къща под наем. Доколкото знаеше, Бел вече можеше да е сгодена.

Поемайки дълбоко дъх, той вдигна тежкото месингово чукало и го остави да се удари във вратата. Почти мигновено се показа икономът.

— Дали графът е свободен? — любезно попита Джон.

— Мога ли да попитам, кой го търси?

Джон му подаде гладка бяла визитка.

Икономът погледна фамилията му и повдигна вежда.

— Брат му — просто каза Джон.

Икономът въведе Джон в просторна гостна до главния коридор. След няколко минути Деймиън влезе в стаята, а на лицето му бе изписана изненада. Както винаги Джон бе поразен от приликата помежду им. Деймиън бе по-възрастна и по-спокойна негова версия и не изглеждаше на тридесет и девет. Винаги е бил доста хубав и красотата му бе класическа, докато лицето на Джон бе малко по-слабо и ъгловато, за да покрие критериите за аристократична елегантност.

— Мина цяла вечност — каза най-накрая Деймиън, протягайки ръка. — Какво те води в града?

Джон пое ръката на брат си и я стисна здраво.

— Имам спешна работа в Лондон и се опасявам, че не успях да се сдобия с жилище навреме. Надявах се, че ще мога да ти се натрапя, докато свърша работата си.

— Разбира се.

Джон знаеше, че Деймиън ще се съгласи. Той се съмняваше, че брат му бе въодушевен или дори смътно доволен относно молбата му, но винаги бе отдавал голямо значение на добрите обноски и определено не можеше да откаже гостоприемство на собствения си брат. Разбира се, докато брат му не злоупотреби с привилегиите си.

— Благодаря ти — отвърна Джон. — Уверявам те, ако стане ясно, че работата ми не може да бъде свършена за две седмици, незабавно ще си потърся жилище.

Деймиън благосклонно склони глава.

— Довел ли си някого с теб?

— Камериерът ми.

— Чудесно, тогава мога да предположа, че си взел официални дрехи?

— Да.

— Добре. Поканен съм на малко парти тази вечер и домакинята ми изпрати бележка преди по-малко от час, за да ме помоли да доведа още един мъж. Изглежда, че някой се е разболял и тя има прекалено много жени.

Мисълта, да излиза сред обществото въобще не се нравеше на Джон, но той се съгласи, защото можеше да разбере, за кого мислеше да се омъжи Бел.

— Чудесно — повтори Деймиън. — Ще изпратя съобщение на лейди Фортрайт незабавно. О, ще имаш възможността да се срещнеш с жената, която мисля да ухажвам. Време е да се оженя, нали знаеш. Наистина се нуждая от наследник.

— Разбира се — измърмори Джон.

— Мисля, че тя е отличен избор, макар че трябва да я проуча по-добре. От добро семейство е и е доста хубавка. Интелигентна е, но не и толкова очарователна.

— Звучи като самото съвършенство.

Деймиън се обърна към него доста рязко.

— Може би я познаваш. Тя скоро бе на гости на роднини за около месец, които живеят в близост до новия ти дом. Как се казваше? Не мога да запомня.

Джон усети зловещо чувство под лъжичката, което се разпространи бързо из тялото му.

— Нарича се Блечфорд Манър — студено каза той.

— Ужасно име. Наистина трябва да го смениш.

— Така и възнамерявам да направя. Щеше да кажеш…

— О, да. Името й е лейди Арабела Блайдън.