Джулия Куин
Среднощен танц (5)

Глава пета

Джон остана на мястото си доста време, докато наблюдаваше как Бел изчезва сред дърветата. Той не помръдна, докато тя не се скри изцяло от погледа му, напълно отвратен от себе си и поведението си към нея. Но си напомни, че всичко това бе необходимо. Сега тя му беше бясна, но в крайна сметка щеше да му благодари. Е, може би не на него, но когато сключеше изгоден брак с някой маркиз, тя щеше да се благодари, че се е спасила от Джон Блекууд.

Когато най-накрая се запъти към дома си, осъзна, че Бел е тръгнала без обувката си. Наведе се и я вдигна. По дяволите, сега трябваше да й я върне, но нямаше идея как ще се изправи отново пред нея.

Джон въздъхна, подхвърляйки елегантната малка обувка от ръка в ръка, докато бавно се отправяше към дома. На първо място трябваше да излезе с някакво извинение, за да й върне обувката. Алекс беше добър приятел, но щеше да иска да узнае защо обувката на братовчедка му е у Джон. Предположи, че би могъл да отиде до Уестънбърт тази вечер… Джон изруга под носа си. Той щеше да отиде до Уестънбърт тази вечер. Вече бе приел поканата на Алекс за вечеря.

Проклятията му ставаха все по-цветисти, докато си представяше агонията, която го очакваше. Щеше да му се наложи да гледа Бел цяла нощ и разбира се, тя щеше да е пленителна в скъпата си, вечерна рокля. И точно когато нямаше да понесе да я гледа и минута повече, тя вероятно щеше да каже нещо крайно очарователно и умно, с което да го накара да я желае по-силно.

А беше толкова, толкова опасно да я желае.

 

 

Бел напредваше към вкъщи не по-бързо от Джон. Не бе свикнала да ходи без обувки, а изглежда десният й крак успяваше да открие всяко остро камъче или изпъкнал корен на дърво по тясната пътека. Освен това имаше малък проблем с лявата обувка, тънкият ток, на която изкривяваше походката й и я принуждаваше да куца.

А всяко накуцване й напомняше за Джон Блекууд. Ужасният Джон Блекууд.

Бел тихо заизрежда всяка неподходяща дума, която брат й някога случайно бе казвал пред нея. Тирадата й завърши само след няколко секунди, защото Нед обикновено бе доста внимателен и сдържаше езика си пред нея. Когато се изчерпа откъм проклятия, тя започна с „Отвратителен, отвратителен човек“, но това сякаш нямаше необходимото въздействие.

— По дяволите — избухна тя, когато кракът й попадна на особено остро камъче.

Злополуката я довърши и тя почувства една гореща сълза да се спуска надолу по лицето й, докато стискаше затворените си очи срещу болката.

— Няма да плачеш заради едно малко камъче — скара се тя на себе си. — И със сигурност няма да плачеш заради този ужасен мъж.

Но тя плачеше и не можеше да се спре. Просто не проумяваше как един мъж може да бъде толкова очарователен в един миг и толкова оскърбителен в следващия. Той я харесваше, беше сигурна в това. Беше ясно от начина, по който я дразнеше или от това, как се погрижи за стъпалото й. Докато бе внимателен, тя го попита за войната и той не я игнорира напълно. Не би се разкрил пред нея, ако не я харесваше поне малко.

Бел се наведе, вдигна дразнещото камъче и го хвърли сред дърветата. Беше време да спре да плаче, време да помисли рационално върху проблема и да разбере защо цялата му същност се промени така внезапно.

Не, реши тя, за първи път в живота си не искаше да бъде спокойна и рационална. Не я интересуваше практичното или прагматичното.

Искаше само да е ядосана.

И тя беше. Бясна.

Когато Бел стигна до Уестънбърт, сълзите й вече бяха пресъхнали и тя беше доста щастлива да съставя различни методи за отмъщение, които да приложи върху Джон.

Не очакваше в действителност да ги осъществи, но самото им планиране повдигна духа й.

Тя се промъкна през главния коридор и почти стигна до извитото стълбище, когато Ема извика от съседния салон.

— Бел, ти ли си?

Бел се върна до отворената врата, мушна глава през нея и поздрави братовчедка си.

Ема седеше на едно канапе, а на масата пред нея бе разтворена счетоводна книга. Тя повдигна вежди при опърпания вид на Бел.

— Къде беше?

— На разходка.

— Само с една обувка.

— Това е най-малкият проблем.

— Или много дълга история.

— Не толкова дълга, по-скоро неженствена.

— Босите крака обикновено са такива.

Бел завъртя очи. Ема бе известна със способността си да гази в калта, само за да достигне до любимото си място за риболов.

— Откога стана пример за изисканост и благоприличие.

— От… о, няма значение, просто ела и седни до мен. Ще полудея.

— Наистина? Ето това вече звучи интересно.

Ема въздъхна:

— Не ме дразни. От страх за здравето ми, Алекс не ме пуска да изляза от този отвратителен салон.

— Може да погледнеш на това от другата страна, като знак на неговата вечна любов и преданост — предложи Бел.

— Или мога просто да го удуша. Ако имаше начин, щеше да ме върже към леглото, докато бебето се роди. Както ми забрани да яздя сама.

— Може ли да направи това?

— Кое?

— Да ти забрани.

— Ами, не, той не ми заповядва както повечето мъже правят с жените си, но даде ясно да се разбере, че ще е крайно разтревожен всеки път, когато извеждам Бостън за езда и дявол да го вземе, обичам го прекалено много, за да се ядосам на това. Понякога просто е по-добре да му угодя.

— Ммм — измърмори Бел. — Искаш ли малко чай? Леко съм настинала. — Тя стана и позвъни на прислугата.

— Не, благодаря, но ти върви и поръчай за себе си.

Прислужницата влезе мълчаливо и Ема поръча малко чай.

— О, и може ли да кажеш на мисис Гуд, че ще намина, за да обсъдим тазвечерното меню след по-малко от час? Ще имаме гост и мисля, че сме длъжни да направим нещо специално.

Прислужницата кимна и напусна стаята.

— Кой ще вечеря с нас тази вечер? — поинтересува се Бел.

— Онзи човек, Джон Блекууд, който срещна преди няколко дни. Алекс го покани вчера. Не помниш ли? Мисля, че го обсъдихме по време на чая.

Бел почувства как сърцето й падна в стомаха. Беше забравила напълно за техните планове за вечеря.

— Изплъзнало се е от ума ми, предполагам — каза тя, като й се искаше вече да е получила чая си, така че да може да скрие лицето си с чашата. Бузите й бяха станали неприятно топли.

Дори и Ема да беше забелязала изчервяването на братовчедка си, не го спомена. Бел незабавно започна да обсъжда последната мода от Париж и двете дами останаха на тази тема дълго след като чаят беше пристигнал.

 

 

Бел се облече с особено внимание тази вечер, като осъзнаваше много добре, че Джон е основната причина за нейното усърдие. Тя избра скромно изрязана рокля от леденосиня коприна, която подхождаше на очите й и вдигна хлабаво косата на върха на главата си, като позволи на деликатни тънки къдрици да обрамчат лицето й. Наниз перли и подходящи обици допълниха тоалета й и удовлетворена от вида си, тя се запъти към долния етаж.

Ема и Алекс вече бяха в салона и очакваха пристигането на Джон.

Бел едва имаше време да седне, когато икономът влезе в стаята и обяви:

— Лорд Блекууд.

Бел вдигна поглед, когато Норууд приключи с представянето на Джон. Алекс стана и тръгна към вратата, за да посрещне приятеля си.

— Блекууд, радвам се да те видя отново.

Джон кимна и се усмихна. Бел беше раздразнена от факта, че той изглеждаше невероятно привлекателен във вечерното си облекло.

— Позволи ми да ти представя съпругата си. — Алекс поведе Джон към канапето, където Ема беше седнала.

— Как сте, Ваша светлост — измърмори вежливо Джон, като положи кратка целувка върху опакото на ръката й.

— О, моля ви, не мога да издържам на толкова много етикет в собствения си дом. Моля ви, наричайте ме Ема. Алекс ме увери, че сте негов специален приятел, затова не мисля, че трябва да бъдем официални.

Джон се усмихна на Ема и реши, че Алекс е проявил обичайния си късмет, когато си е избирал булка.

— Тогава трябва да ме наричате Джон.

— И разбира се, вече познавате Бел — продължи Алекс.

Джон се обърна към Бел и пое дланта й в своята. Силна горещина пропълзя нагоре по дължината на ръката й, но тя се насили да не я отдръпне. Нямаше нужда той да знае как й въздейства. Но когато Джон повдигна ръката й до устните си и я целуна леко, тя не беше в състояние да спре червенината, която се прокрадна по бузите й.

— Наистина е удоволствие да ви видя отново, лейди Арабела — каза той, все още държейки ръката й в своята.

— М-моля, наричайте ме Бел — заекна тя, мразейки се за липсата на самообладание.

Джон най-накрая пусна ръката й и се усмихна.

— Донесох ви подарък. — Той протегна към нея кутия, завързана с панделка.

— О, благодаря ви. — Любопитна, Бел развърза панделката и повдигна капака.

Вътре тя намери малко поокаляната си обувка. Бел потисна смеха си, докато я повдигаше от кутията.

— Имах мехур — обясни тя, обръщайки се към Алекс и Ема. — Беше наистина болезнено, затова си събух обувката и… — Гласът й заглъхна.

Джон се обърна към Ема.

— Щях да донеса една и за вас, но изглежда вие не сте оставяли никакви обувки върху имота ми наскоро.

Ема се засмя и се протегна към крака си.

— Ще поправя това незабавно.

Джон се улови, че харесва извънредно много херцогинята на Алекс. Беше лесно и безболезнено да я хареса, предположи той. За разлика от братовчедка си, тя не караше сърцето му да препуска и дъхът му да спира всеки път, когато я погледнеше.

— Вероятно бих могла просто да ви дам една от пантофките си сега — добави Ема — и вие може да ми я върнете следващия път, когато вечеряте с нас.

— Това покана ли е?

— Разбира се, Блекууд — намеси се Алекс. — Винаги си добре дошъл тук.

Четиримата разменяха любезности в продължение на около четвърт час, докато очакваха да бъдат повикани за вечеря. Бел седеше тихо, изучавайки Джон крадешком, докато обмисляше защо би направил нещо толкова сладко, като това да опакова обувката й като подарък, след като беше действал така грубо този следобед. Как трябваше да реагира тя? Искаше ли да й бъде приятел отново? Бел запази слаба усмивка върху лицето си, безмълвно проклинайки го за това, че й беше причинил такова безпокойство.

Мислите на Джон бяха заети със същото, докато се чудеше как, по дяволите, Бел ще реагира на присъствието му тази вечер. Тя вероятно не можеше да разбере всички причини, поради които той трябваше да поддържа разстояние, а господ знаеше, че той не можеше да й го обясни. Изнасилването не беше в крайна сметка подходяща тема за учтив разговор.

Когато вечерята беше готова, Ема прошепна нещо в ухото на Алекс и тогава той стана и й подаде ръка.

— Ще ме извиниш, че не се подчинявам на правилата и ще заведа жена си на вечеря — каза той и се усмихна развратно. — Бел, ще бъдем в по-неофициалната трапезария. Ема помисли, че ще е по-уютно.

Джон стана и подаде ръка на Бел, докато другата двойка напускаше стаята.

— Те изглежда ни оставиха съвсем сами.

— Предполагам, че го направиха нарочно.

— Защо мислите така?

Бел пое ръката на Джон и стана.

— Трябва да го приемете като комплимент. Това означава, че Ема ви харесва.

— А вие харесвате ли ме, Бел?

Настъпи дълга пауза, последвана от решително:

— Не.

— Предполагам, че не заслужавам нищо по-добро. — Той пусна ръката й.

Тя се завъртя.

— Не, не заслужавате. Не мога да повярвам, че дори имате дързостта да дойдете тук на вечеря.

— Бях поканен, ако си спомняте.

— Трябваше да откажете. Трябваше да изпратите бележка, че сте болен или майка ви е болна, или кучето, или конят ви, или нещо такова, за да избегнете поканата.

Той нямаше какво друго да каже, освен:

— Вие, разбира се, сте права.

— Не можете просто да… Не можете да целунете някого и после да говорите по начина, по който го направихте с мен. Не е мило и…

— А вие винаги сте мила?

В гласа му нямаше никаква подигравка, което я обърка.

— Опитвам се. Бог знае, че се опитах да бъда мила с вас.

Той наведе глава.

— Определено го направихте.

— Аз… — Тя млъкна и погледна нагоре към него. — Дори няма да спорите с мен ли?

Той повдигна рамо с уморен жест.

— Какъв смисъл има? Вие очевидно сте права, а аз, както обикновено, греша.

Бел го погледна невярващо, устните й бяха разтворени от изумление.

— Не ви разбирам.

— Най-добре ще е дори да не се опитвате. Извинявам се, разбира се, за моето поведение тази сутрин. Непростимо е.

— За целувката или за ужасните ви думи след това? — Въпросът изскочи от устните й, преди да може да го спре.

— И за двете.

— Приемам извиненията ви за обидите.

— А целувката?

Бел задържа очите си върху полумесеца, който светеше през прозореца.

— Няма нужда да се извинявате за целувката.

Сърцето на Джон заблъска в гърдите му.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид, милейди — предпазливо каза той.

— Имам само един въпрос. — Бел откъсна поглед от луната и се насили да го погледне. — Аз ли направих нещо грешно? Нещо засегна ли ви?

Джон рязко се изсмя, неспособен да повярва на ушите си.

— О боже, Бел, само ако знаехте. — Той прокара пръсти през косата си и после сложи ръце на бедрата си. — Не можете да ме засегнете, дори да опитате.

Стотина противоречиви емоции минаха през сърцето и ума на Бел за секунда. Противно на по-доброто решение, тя докосна ръката му.

— Тогава какво се случи? Трябва да знам.

Джон пое накъсано дъх, преди да я погледне.

— Наистина ли искате да знаете истината?

Тя кимна.

Той отвори уста, но минаха няколко секунди преди от устните му да излязат думи.

— Аз не съм мъжът, за когото ме мислите. Виждал съм неща… — Той затвори уста, един мускул играеше бурно на шията му, докато се бореше да контролира емоциите, които преминаваха по лицето му. — Вършил съм неща. Тези ръце… — Той погледна надолу към тях, сякаш бяха чужди предмети. Гласът му се снижи до нисък шепот. — Аз съм ненаситно копеле, Бел, само заради това, че ви целунах тази сутрин. Не съм достоен дори да ви докосна.

Бел се загледа в него, ужасена от болката, която виждаше по лицето му. Как можеше той да не съзира това, което за нея беше толкова ясно? Имаше нещо в него. Нещо толкова добро… То извираше от самата му същност. А той си мислеше, че е недостоен.

Бел не знаеше какво се беше случило, за да го направи такъв, но неговата болка я опустошаваше. Тя направи крачка напред.

— Грешите.

— Бел — прошепна той, — вие сте глупачка.

Тя поклати глава безмълвно.

Джон погледна дълбоко в очите й, небесата да са му на помощ, но не можеше да спре бавното спускане на устните си надолу към нейните.

За втори път през този ден, Бел почувства непознато надигане на желание, когато тялото му се олюля близо до нейното. Устата му нежно помилва нейната и Бел смело прокара езика си по нежната кожа от вътрешната страна на устната му, точно както беше направил той сутринта. Реакцията на Джон беше мигновена и той грубо я придърпа към себе си, нуждаейки се да почувства топлината на тялото й върху своето.

Интимният контакт разтревожи Бел и тя внимателно се отдръпна от него. Бузите й бяха поруменели, очите й блестяха и имаше значително повече къдрици около лицето й, отколкото бяха няколко мига по-рано.

— Алекс и Ема ни очакват в трапезарията — напомни му тя задъхано. — Ще закъснеем.

Джон затвори очи и издиша, а след това мислено застави тялото си да се успокои. След минута, той й предложи ръката си и изви устни в крива усмивка, която не стигна съвсем до очите му.

— Трябва да обвиним за забавянето ни крака ми.

Бел незабавно почувства прилив на симпатия към него. Той беше горд мъж и не му харесваше да признава, че това нараняване го забавя.

— О, не, не е необходимо. Ема постоянно се оплаква, че ходя твърде бавно. Просто трябва да им кажа, че съм ви показала част от галерията. Алекс има прекрасна картина на Рембранд.

Джон постави показалеца си върху устните й.

— Шшт, ще обвиним крака ми. Време е да извлека някаква полза от това проклето нещо.

Те излязоха от салона и Бел забеляза, че той се движи доста бързо през дългия коридор към трапезарията.

— Кажете ми, когато почти стигнем — прошепна в ухото й той.

— Точно зад ъгъла е.

Джон се забави толкова много, че Бел си помисли, че са спрели. Когато тя погледна към краката му, забеляза, че той куцука много по-забележимо от обикновено.

— Ужасен сте — нахока го тя. — Знам, че можете да свиете крака си повече от това.

— Имах лош ден. — Изражението му определено беше ангелско.

Алекс стана, когато те влязоха в трапезарията.

— Помислихме, че сте се изгубили по пътя.

— Страхувам се, че кракът ме боли доста днес — отговори Джон. — Бел беше достатъчно мила да се приспособи към бавния ми ход.

Бел кимна, докато се чудеше как, за бога, да не позволи на устните си да потреперят. Тя и Джон се присъединиха към Ема и Алекс около малката маса в неофициалната трапезария. Сервираха им аспержи със сос от горчица и Ема, която беше забелязала, че съседът й и братовчедка й изглежда се познаваха по-добре, отколкото предполагаше времето, незабавно започна разпита си.

— Толкова съм доволна, че успяхте да дойдете на вечеря тази вечер, Джон. Но трябва да ни разкажете повече за себе си. От коя част на Англия сте?

— Израснах в Шропшир.

— Наистина? Никога не съм била там, но съм чувала, че е много приятно.

— Да, доста.

— А семейството ви още ли живее там?

— Мисля, че да.

— Оу! — Ема изглеждаше леко объркана от странния му избор на думи, но въпреки това продължи разговора. — А виждате ли ги много често?

— Рядко ги виждам.

— Ема, скъпа — каза нежно Алекс. — Моля те, дай време на госта ни да яде между въпросите.

Ема се усмихна смутено и набоде аспержа с вилицата си.

Преди да го сложи в устата си обаче, избъбри:

— Бел е много начетена, както знаете.

Братовчедка й се задави с храната си, тъй като не очакваше разговорът да се обърне в тази насока.

— Като говорим за четене — намеси се умело Джон, — привършихте ли „Зимна приказка“? Забелязах, че бяхте почти накрая онзи ден.

Бел отпи глътка вино.

— Да, приключих. И това беляза края на моето Голямо Шекспирово приключение.

— Наистина? Почти ме е страх да попитам какво е това.

— Всички пиеси.

— Колко впечатляващо — измърмори Джон.

— По азбучен ред.

— И също така организирано. Дамата е чудо.

Бел се изчерви.

— Не се закачайте с мен, мошенико.

Очите на Алекс и Ема се разшириха при шеговитите закачки, които прескачаха през масата.

— Ако си спомням правилно — вмъкна Алекс, — приключението не включваше ли и малко поезия?

— Мисля, че изоставих поезията засега. Тя е толкова, ами, поетична, не мислите ли? Никой в действителност не говори така.

Джон повдигна вежда.

— Мислите ли? — Той се обърна към Бел и когато отново заговори, определено в кафявите му очи имаше огън, какъвто никога преди не беше виждала там:

Това, което някога тъй ярко блестеше

завинаги от моя поглед е скрито вече.

И макар, че нищо не може да върне вече онзи час

на великолепието в тревата, на красотата в цветята,

ние няма да скърбим, а ще намерим сила нова в онова,

което след нас остава на света.

На масата настъпи тишина, докато Джон проговори отново, а очите му изобщо не се отделяха от тези на Бел.

— Иска ми се винаги да говоря с такава елегантност.

Бел установи, че е странно развълнувана от краткия рецитал на Джон и от топлия тон на гласа му. Нещо в неговата реч я държеше омагьосана и тя напълно забрави за присъствието на братовчедите си.

— Това беше чудесно — каза тихо тя.

— Уърдсуърт^[1]. Едно от любимите ми е.

— Има ли тази поема някакво особено значение за вас? Живеете с такова гледище ли?

Последва дълга пауза.

— Не — каза Джон без заобикалки. — Опитвам се, понякога, но обикновено се провалям.

Бел преглътна, чувствайки се неудобно от болката, която виждаше в очите му и потърси друга тема.

— Обичате ли също и да пишете поезия?

Джон се засмя и най-накрая откъсна погледа си от Бел, за да огледа цялата маса.

— Може и да се наслаждавам да пиша поезия, ако някога напиша нещо, което да е дори наполовина поносимо.

— Но вие рецитирате Уърдсуърт с такава страст — запротестира Бел. — Очевидно изпитвате дълбока любов към поезията.

— Да се наслаждаваш на поезията и да си способен да я пишеш са две много различни неща. Предполагам, че заради това толкова много псевдопоети прекарват по-голямата част от времето си с бренди в ръка.

— Сигурна съм, че притежавате душата на поет — настояваше тя.

Джон едва се усмихна.

— Боя се, че вашата увереност е неоправдана, но ще го приема като комплимент.

— Както желаете. Няма да бъда доволна, докато не добавя том с поезията ви в библиотеката си — дяволито каза Бел.

— Тогава по-добре да се залавям за работа. Със сигурност не искам да ви разочаровам.

— Не — измърмори тихо тя. — Сигурна съм, че не искате.