Джулия Куин
Среднощен танц (17)

Глава седемнадесета

След като Ема се убеди, че Бел наистина е влюбена в Джон, помогна на братовчедка си да облече булчинската си рокля и я обяви за най-сияйната булка, която е виждала някога.

— Значи очите ми вече не са кървясали — пошегува се Бел.

Беше си поплакала добре.

Ема поклати глава със сериозно изражение.

— Искаш ли Алекс да те даде на младоженеца?

Бел се навъси.

— Мислех, че Нед ще е пристигнал досега. Ако не може да ме предаде бащата на булката, се надявах поне на брата. Във всеки случай татко много ще се ядоса, че не е могъл да ме даде.

— Е, нали даде мен — отсече Ема. — Ще се задоволи с това. Нед прати ли отговор на писмото ти?

— Нямаше достатъчно време.

Ема прехапа долната си устна.

— Дали да не сляза долу да забавя приготовленията? Веднага се връщам.

Тя излезе и отиде в гостната. Джон крачеше из стаята, повече нетърпелив, отколкото притеснен.

— Защо се бави толкова? — излая той.

Ема сви устни и погледна часовника.

— Едва седем и десет е. Тоест съвсем навреме за сватба, насрочена за седем.

— Жени.

Това дойде от съпруга й, прострян на канапе, което едва побираше едрото му тяло.

Срещу него седеше Дънфорд и се подхилкваше.

Ема им хвърли по един зъл поглед и след това се обърна към бъдещия си братовчед.

— Трябва ни още съвсем малко време — измънка тя.

— Ема, скъпа — повика я съпругът й с невероятно спокоен тон, — би ли дошла за малко?

Ема го огледа недоверчиво, но отиде до канапето.

— Виждаш ли свещеника ето там? — прошепна той.

Тя кимна.

— Забелязваш ли нещо… как да кажа… особено в него?

Ема наклони глава и огледа внушителния мистър.

— Сякаш е леко наклонен наляво.

— Именно. Стои там от трийсет минути и това е четвъртата му чаша бренди. Смятам, че трябва да започнем церемонията, докато още можем.

Ема напусна стаята безмълвно и отново се качи горе. Когато влезе в спалнята на Бел, заяви:

— Май няма да можем да бавим нещата.

— Дори за няколко минути ли?

— Не и ако искаш да се омъжиш тази вечер.

Бел нямаше представа какво трябва да означава това, но предпочете да не разбира. Тя закрепи парче бяла испанска дантела върху косата си.

— Явно не мога да чакам Нед повече. Викни Алекс да ме съпроводи до олтара.

Ема още веднъж изтича надолу по стълбите, хвана мъжа си за ръката и каза на Персефона да започне да свири на пианото.

Двамата с Алекс завариха Бел на горната площадка точно, когато Персефона заблъска по инструмента.

— Боже милостиви — възкликна Алекс, когато какофонията нахлу в ушите му, — това Бетовен ли е?

— Мога да се закълна, че поисках Бах — смръщи се Бел.

— И на Бах не ми прилича — отвърна Алекс. — Не прилича на нищо.

— Да се надяваме само да не запее — обади се Ема и хвърли на братовчедка си една последна усмивка, преди да тръгне надолу по стълбите, за да заеме мястото си като кума.

— Едва ли ще се справи по-зле от теб — присмя й се Алекс.

Бел погледна към братовчедка си, която вече беше минала половината стълби.

— Май не те чу — прошепна тя.

— Навярно е за добро. Ще тръгваме ли? — Алекс й предложи ръката си. — Мисля, че е нашият ред.

Докато се носеха надолу по стълбите, покрай всичките розови и бели рози, които Бел специално беше поръчала, притеснението и разочарованието от бързата й сватба се стопиха и остана единствено дълбоко усещане за удовлетворение и радост. Всяка стъпка я носеше към мъжа, когото обичаше и чийто живот щеше да се свърже неотделимо с нейния.

Когато влезе в гостната и го видя да стои до свещеника, а в очите му горяха гордост и желание, едва се сдържа да не се хвърли в прегръдките му.

Двамата с Алекс най-сетне стигнаха до предната част на стаята и той сложи ръката й върху тази на Джон и отстъпи.

— Чеда божии! — излая мистър Дос и алкохолни пари облъхнаха лицето на Бел. Тя се покашля дискретно и отстъпи крачка назад.

Персефона не разбра, че трябва да спре, и продължи да свири жизнено и радостно на пианото. Дос се обърна към нея с видимо раздразнение и извика:

— Казах „Чеда божии!“.

Думканията на Персефона умряха в мъки. Бел се възползва от това, че вниманието на Дос беше отвлечено и прошепна на Джон:

— Сигурен ли си, че е божи служител?

— Напълно — потисна усмивката си Джон.

Дос отново се обърна към младоженците.

— Както казвах, чада божии. — Примигна няколко пъти той и огледа малобройната публика. — Или може би трябва да кажа „вие тримата“ — измърмори.

— Ако обичате, гостите са четирима — не се сдържа Бел.

— Извинете?

— Казах — процеди тя, — че гостите са четирима. Да, сватбата е необичайна, но бих искала всичките ми четирима гости да бъдат отбелязани в нея.

Усещаше как до нея Джон се тресе в безмълвен смях. Дос не беше от хората, които лесно биха отстъпили пред едно нищо и никакво девойче, каквото му се виждаше Бел, особено след като се беше подкрепил с пет чаши първокласно бренди.

— Виждам само трима.

— Четирима са.

Пръстът му посочи Алекс, после в Ема и накрая в Дънфорд:

— Един, двама, трима!

— Четирима! — довърши Бел с победоносен жест към Персефона, която наблюдаваше от пианото с очевиден интерес и задоволство.

Тогава Дънфорд избухна в гръмогласен смях, което отприщи Ема и Алекс, които дотогава успяваха да се овладеят. Дос почервеня обилно и заяви:

— Тя е пианистката.

— Тя е моя гостенка.

— Добре де, добре, нетърпима госпожичке — измърмори той и попи челото си със спаружена носна кърпа. — Чада божии, събрали сме се днес пред четирима свидетели…

Следващите няколко минути от церемонията бяха благословено без събитийни.

Джон не вярваше на късмета си. Само още няколко минути, мислеше си той, и двамата щяха да разменят обети и пръстени и след това тя щеше да бъде негова вовеки веков. Готов да се пръсне от радост и нетърпение, той си наложи да устои на подтика си да разтърси речовития свещеник и да го накара да се разбърза.

Знаеше, че е редно да се наслаждава на всеки миг от церемонията, но в действителност искаше само да се свърши по-бързо и той да се оттегли с невястата си в някое скрито местенце за цяла седмица.

Надеждите на Джон за бърза венчавка обаче бяха попарени, когато входната врата се отвори с оглушителен трясък. Дос го погледа изкосо и той кимна рязко в знак, че церемонията трябва да продължи.

Дос продължи да се запъва в речта си дори когато се чуха тежки стъпки в коридора, които гръмовно се приближаваха към тях. Решена да не прекъсва свещеника повече, Бел упорито гледаше напред, но Джон не се стърпя и се обърна. В същия момент тъмнокос младеж нахлу в стаята. Очите му бяха толкова сини, че нямаше как да бъде друг, освен брата на Бел.

— Боже мили! — възкликна той, като прескочи едно канапе. — Стигнахте ли вече до момента за възражения?

— Ами, не — отговори Дос, а носът му ставаше все по-червен на светлината на свещите. — Не сме.

— Добре. — Нед сграбчи свободната ръка на Бел и я издърпа настрани от импровизирания олтар. — Знаеш ли какво правиш? — изсъска. — Кой е този? Познаваш ли го въобще? Какво става? И как смееш да ми пращаш вест, че се омъжваш на следващия ден и толкоз? Къде ти беше умът?

Бел търпеливо изслуша тирадата.

— С кой въпрос да започна?

— Вижте какво! — прогърмя Дос. — Венчавката ще се състои ли? Трябва да…

— Ще се състои — заяви Джон със смъртоносен глас.

— Аз съм зает човек — заекна свещеникът, — трябва да…

— Мистър Дос — прекъсна го Дънфорд елегантно, като го обезоръжи с опустошителна усмивка. — Приемете извиненията ми за това прекъсване. Подобно отношение към човек с вашето положение в обществото е нечувано. Бихте ли изпили чаша бренди с мен, докато се разреши този въпрос?

Бел не знаеше дали да благодари на Дънфорд или да го удуши. Както вървяха нещата, Дос щеше да е твърде пиян, за да изпълни церемонията. Тя завъртя очи и се обърна отново към брат си, който я гледаше притеснено.

— Сигурна ли си, че го искаш? — питаше той. — Кой е този мъж?

Алекс пристъпи напред и потупа Нед по рамото.

— Той е добър човек — увери го с тих глас.

Ема кимаше енергично до него.

— Обичаш ли го? — попита Нед.

— Да — прошепна Бел, — с цялото си сърце.

Нед я погледна в очите в опит да прецени дълбочината на чувствата й.

— Добре тогава. Извинявам се за прекъсването — заяви на висок глас. — Но ще трябва да започнем отначало, защото искам аз да дам сестра си на младоженеца.

— Вижте какво, младежо! Вече минахме половината — излая Дос. — Аз съм зает човек.

— Ти си червендалест пияница — промърмори Бел под нос.

— Какво казахте? — попита Дос, като мигаше яростно. Обърна се към Дънфорд, когото вече смяташе за съюзник и го сграбчи за рамото. — Какво каза тя?

Дънфорд внимателно се освободи от хватката на свещеника.

— Не се тревожете, добри човече, ще ви се плати допълнително за главоболията. Аз ще се погрижа.

Бел и Нед забързаха нагоре по стълбите и тъкмо бяха стигнали най-горното стъпало, когато чуха Дос да казва:

— Тя пак ли ще свири?

След което се чу силен удар, чийто източник Бел не искаше да знае.

Няколко секунди по-късно Персефона заблъска отмъстително по пианото и Бел захвана второто си слизане по стълбите към олтара през този ден.

— Много си красива — прошепна Нед.

— Благодаря ти — усмихна се Бел, дълбоко трогната от думите му.

С брат й много се обичаха, но обичта им се изразяваше повече в караници, отколкото в комплименти. Когато Бел отново стигна до гостната, Джон все още я гледаше с блеснали от любов и гордост очи, но този път тя забеляза и следа от смях в тях. Бел отвърна на радостното му изражение със замаяна полуусмивка, за да му каже, че не я е грижа, че сватбата й е пълна каша. Тя искаше само него.

Церемонията продължи забележително гладко, като се имат предвид несполуките в началото. Персефона дори спря да блъска по пианото веднага щом Дос простена „Чеда божии“.

И не след дълго Джон и Бел станаха съпруг и съпруга.

Всички ръкопляскаха, когато се целунаха, макар че Дънфорд по-късно отбеляза, че е пляскал по-скоро на факта, че церемонията е завършила успешно, отколкото за щастието на двойката.

След традиционните поздравления и задължителните целувки за булката от всички мъже в залата (бяха само трима и не отне много време), Нед погледна радостно сестра си и попита:

— Къде ще е приемът? Умирам от глад.

Бел посърна. Беше забравила, че трябва да има прием. А се оплакваше, че няма какво да прави! Въпреки всичко обаче смяташе, че макар да сияеше от щастие, задето най-сетне се е омъжила за мъжа на мечтите си, ако имаше празненство тази вечер, то щеше да е повече вечеря, отколкото сватбен прием.

— Бел реши да отложи приема — елегантно се намеси Джон, — до идването на родителите ви. Сметна, че майка ви би го предпочела.

Нед си помисли, че майка им би предпочела Бел да почака и с церемонията, но не каза нищо. Усмихна се безизразно на новия си зет и най-сетне зададе въпроса, който го занимаваше цяла вечер:

— Как точно се запознахте със сестра ми?

— Наскоро закупих един имот близо до земите на Ашбърн в Уестънбърт — отвърна Джон. — Там се запознахме.

— Освен това се е бил с Алекс на Полуострова — добави Бел. — Били са близки.

Нед погледна Джон с новооткрито уважение.

— Като говорим за войната — внезапно се намеси Алекс, — познайте кого видях от каретата си на път за насам.

— Кого? — обърна се Джон към него.

— Джордж Спенсър.

Бел усети как пръстите на Джон се затягат около ръката й. Той сякаш искаше да каже нещо, но от устата му не излезе и звук.

— Със сигурност трябва да го помниш? — попита Алекс.

— Кой е Джордж Спенсър? — отговори му с въпрос Бел.

— Един стар познат — побърза да й отвърне Джон.

Алекс се наведе и целуна братски Бел по бузата.

— Смятам, че сега трябва да оставим младоженците насаме. — Той се усмихна на Ема, която незабавно се обърна да си върви.

Джон обаче му препречи пътя, като постави властно ръка върху рамото му.

— Ашбърн — започна тихо, — всъщност искам да поговоря насаме с теб, преди да тръгнеш.

Алекс кимна и двамата отидоха в библиотеката. Джон затвори вратата.

— Не съм сигурен дали си чувал цялата истина за Джордж Спенсър.

Алекс наклони глава:

— Знам, че си го принудил да напусне армията.

— След като го прострелях.

— Моля?

— В задника.

Алекс отиде до близката маса, наля си чаша уиски и я изгълта.

— Имаше ли някаква причина?

— Изнасилваше една испанка — момиче, което се бях заклел да закрилям.

Алекс изпсува тихо, а кокалчетата му побеляха върху чашата.

— Ако онзи навън наистина е бил Джордж Спенсър — заяви Джон язвително, — едва ли е дошъл да поднесе поздравленията си на младоженците.

— Има ли нещо повече в тази работа? — вдигна вежда Алекс.

Джон претегли предимствата и недостатъците на това да разкаже на Алекс за затруднението си. Никак не му се искаше да замесва мъж с жена и дете на път в потенциално опасна ситуация. Но пък той също имаше жена, а предвид плановете му за близкото бъдеше, смяташе, че скоро може да се очаква и бебе. Тези нови отговорности натежаваха върху него и той си спомни думите на Бел от преди няколко дни.

Не можеш да се справиш сам.

Джон не знаеше как да последва съвета й. От толкова време беше сам, че не знаеше как да поиска помощ, не знаеше как да я приеме. Сега Алекс беше негова роднина — по сватовство, но все пак роднина. Джон вече чувстваше по-силна връзка с него, отколкото с братята и сестрите си. Деймиън дори не успя да дойде на сватбата — а Алекс и Ема бяха едва ли не долетели от провинцията. Непознатото усещане за семейна близост започна да залива Джон. Той погледа към Алекс, който го наблюдаваше внимателно.

— Имам проблем — съобщи Джон тихо. Алекс наклони глава. — Джордж Спенсър се опитва да ме убие.

Чу се рязко поемане на дъх, след което Алекс попита:

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, че някой се опитва да ме убие — отговори Джон. — И не мога да приема, че появата му пред този дом е съвпадение.

Алекс прокара ръка през косата си. Спомни си гнева на Спенсър, когато Джон го беше принудил да дезертира.

— Не. Не е съвпадение. Ще трябва да се занимаем с него.

Джон се изненада на куража, който му вдъхна използваното от Алекс първо лице, множествено число.

— Къде ще останеш за през нощта?

Не беше глупав въпрос. В края на краищата Джон се беше оженил преди по-малко от час. При други обстоятелства двамата с Бел биха заминали на сватбено пътешествие или биха се върнали в Блечфорд Манър, където да се усамотят. Но той смяташе, че в провинцията няма да са в безопасност; домът му имаше твърде много прозорци и врати, през които можеше да се промъкне Спенсър. Вероятно щяха да са в по-голяма безопасност в Лондон, дори само поради това, че наоколо имаше много хора, които можеха да станат свидетели на набезите на Спенсър.

— Не знам — отвърна Джон най-накрая. — Напоследък бях зает. Не съм го обмислял. Не ми се иска да отведа Бел обратно в дома на брат си.

— Останете тук — предложи Алекс. — Ще взема Персефона у дома за тази нощ. Без съмнение Бел вече не се нуждае от наставница. — Той се усмихна дяволито. — Ти доста чевръсто се погрижи за тази работа. — Джон не можа да сдържи усмивката си. — Ще изпратя още няколко слуги. Тук е пълно, но не вреди да има още неколцина. Колкото повече хора има тук, толкова по-безопасно ще е за вас.

— Благодаря ти — отвърна Джон. — Обмислях и да наема личен охранител за нея през следващите няколко седмици.

— Добро хрумване. Ще се погрижа.

— Моля те, няма нужда.

— За бога, човече, та ти току-що се ожени. Остави проклетите охранители на мен!

Джон кимна утвърдително и му хрумна, че лесно ще свикне с представата за семейство, което го обича.

— С Ема ще останем в града, докато всичко се нареди — продължи Алекс. — Ела сутринта и ще решим какво да правим по въпроса със Спенсър.

— Ще го направя.

— А междувременно, ти желая великолепна първа брачна нощ.

— За това непременно ще се постарая.

На вратата се почука и Бел подаде глава в стаята.

— Алекс, приключи ли с него? — попита тя. — Защото това е първата ми брачна нощ и смятам, че имам право да съм с младоженеца си.

— В интерес на истината точно за това говорехме — каза Алекс с разбойническа усмивка. — И като стана въпрос, мисля да намеря жена си и да се прибирам.

Бел го изпрати, клатейки глава.

— Но за какво толкова говорехте? — попита тя мъжа си.

Той я прегърна през раменете и двамата последваха Алекс.

— Ще ти разкажа утре.

Скоро след това си тръгнаха неколцината им гости. На тръгване обаче, Ема хвана Бел за ръка и я дръпна настрани.

— Има ли нужда да… да си поговорим? — прошепна тя.

— Не мисля — също шепнешком отвърна Бел.

— Сигурна ли си?

— За какво?

— Че няма нужда да ти поговоря?

— Ема, за какво говориш?

— За брачната любов, празноглавке. Трябва ли да ти говоря?

— О… ами не. Няма нужда.

Ема отстъпи, а на лицето й играеше лека усмивка.

— Помислих си, че сигурно няма. — Тя пусна ръката й и отмина, но след няколко стъпки се обърна: — Ами тогава хубава вечер.

— О, определено — усмихна се Бел.

— Какво беше всичко това? — попита Джон и се наведе да целуне жена си по врата, след като гостите вече ги нямаше.

— Утре ще ти кажа.

— Добре. Други неща ме занимават тази вечер. — Той я поведе към стълбите.

— Мен също — последва го тя пъргаво.

— За какво си мислиш? — попита Джон, когато стигнаха площадката. — Точно сега?

— Мислех си, че се радвам, че ще останем тук тази нощ.

— Хм, аз също. Щеше да отнеме много повече време да се върнем вкъщи.

— У брат ти ли?

— Не, патенце. В Блечфорд Манър.

Бел се усмихна:

— Струва ми се толкова отдавна, когато за последно бях там. Дори не се бях сетила, че имам нов дом.

— Не е много голям — промълви Джон.

— За мен е достатъчно голям.

— Името му е ужасно.

— Това може да се оправи.

— Няма многобройна прислуга.

— Не ми трябва. И престани да се опитваш да унижиш Блечфорд Манър. Имението има някои отлични качества.

— Нима? — Те бяха на върха на стълбите.

— О, да — усмихна се кокетно Бел. — Розовите храсти са прекрасни.

— Само толкова?

— В гостната има прелестен килим обюсон.

— Това ли е всичко?

— Е — продължи да се усмихва Бел, когато двамата влязоха в спалнята й, — и господарят му.

— Господарят ли? — Очите на Джон светнаха от удоволствие.

— Много е привлекателен.

— Мислиш ли? — той затвори вратата с ритник. О, да, много.

Ръцете на Джон се плъзнаха около копчетата, които се спускаха по гръбнака й.

— Искам да ти кажа една тайна.

— Така ли? — Бел усети как сърцето й ускорява ударите си при допира на топлите му ръце по кожата й.

— Мхм. Този господар, когото спомена…

— Да?

— Той също те харесва.

— Така ли?

Джон разкопча и последното й копче и пусна роклята да се плъзне по тялото й, оставяйки я само по малка копринена дреха, която подлуди всичките му сетива.

— Би искал да започне да господарства тази нощ.

— Да господарства ли? — попита Бел с едва доловим игрив упрек в гласа към глагола, който използва.

— Ами веднъж вече го е правил и доста му хареса.

— Хареса ли му? — Бел едва изговаряше думите, защото ръцете на Джон вече се плъзгаха по краката й и вдигаха долната й риза над бедрата.

— О, много му хареса.

— Толкова, че да го прави цял живот?

— Мхм. Толкова, че да те остави ти да господарстваш над него.

Тя наклони глава и се усмихна:

— Наистина ли?

— О, да. — Устните му намериха падината между врата и рамото й.

Бел усети как пристъпва назад, докато не почувства леглото зад себе си.

Устните на Джон се спуснаха върху гърдата й и на нея й беше много трудно да се задържи на крака. Двамата потънаха в леглото.

Горещината на тялото му отпечата нейното в матрака само за миг, преди той да се вдигне от леглото и да свали ризата си със замах.

— Божичко, Бел… — изхриптя той, — само ако знаеше…

— Само ако знаех какво? — попита тя тихо, докато погледът й се плъзгаше по голите му гърди с женско задоволство.

Ръцете му, които междувременно разкопчаваха копчетата на панталона му, застинаха.

— Колко… какво ти… — Джон разтърси леко глава, сякаш да освободи думите от гърлото си. — Животът ми се… — Той преглътна. — Не мога да го обясня.

Бел се протегна и го хвана за ръка.

— Тогава ми покажи.

Той положи дланта й върху корема си и я плъзна нагоре към сърцето.

— Бие за теб — прошепна. — Само за теб.

Бавно се приближи към нея, сякаш дърпан от невидима нишка, която ги свързваше. Останалите му дрехи паднаха на пода и той легна при нея. Между горещите им тела бе само тънката коприна на долната й риза.

Бел усещаше напора у него. Ръцете му бродеха по кожата й с неистова енергия. В тялото й се насъбра желание, завихрено в нажежена до бяло страст от ръцете и устните му и от несвързания му шепот.

Тя дръпна ризата си, опитвайки се да я вдигне нагоре, но той притисна ръцете й.

— Остави я. Харесва ми.

— Но аз искам да те почувствам — задъха се тя.

— И така можеш. — Той простря длан върху корема й. — Аз те чувствам. И усещам коприна, горещина и желание.

Бел усети как нещо се забързва в стомаха й. Дъхът й излизаше на кратки тласъци. Бедрата й се притискаха в неговите, а доказателството за страстта му беше между краката й.

— Джон, аз…

— Да, мила?

— Искам да те почувствам.

Тялото му се разтърси и Бел усети напрежението в мускулите му, докато той се бореше да контролира желанието си.

— Не е нужно да внимаваш — прошепна тя. — Аз също го искам.

Очите му веднага намериха нейните.

— Бел, не искам да те нараня.

— Няма. Не би могъл да ме нараниш.

Ръцете му се плъзнаха към краката й и той бавно ги раздели, избутвайки коприната нагоре. Върхът на мъжествеността му я намери и той се придвижи напред.

Дъхът й спря, когато усети как влиза в нея. Това бе най-интимната милувка и тя изви ханша си, за да го приближи още повече към себе си. Движенията му ставаха по-бързи, по-необуздани.

Събираше се в нея. Сила. Напрежение. Нарастваше и я изпълваше.

Дишането на Джон се разпокъса. Той впи пръсти в косата й, повтаряйки името й задъхано, докато се движеше напред и назад, потънал в първичния ритъм.

Бел се движеше към екстаза със зашеметяваща скорост. Тя заби нокти в гърба му в опит да достигне нещо, което бе толкова близо… и успя. Удоволствието я сграбчи и тя изкрещя името му.

Но Джон не я чу. Виковете й бяха удавени в неговите, докато се втурна за последен път и избухна в нея. Срина се върху нея, докато цялото му тяло бе натежало от напрежение.

След много минути Джон се изтърколи настрани и я придърпа до тялото си.

Сега телата им бяха разделени, но Джон я държеше близо до себе си.

— Искам да заспя, докато те прегръщам — прошепна той. — Искам да усещам теб и уханието ти. Искам да знам, че си тук.

Бел се сгуши по-близо до него.

— Никъде няма да ходя.

Джон въздъхна и на устните му се появи усмивка. Потърка лице в косата й и я целуна по главата.

— Съпругата ми — промълви, без да може да сдържи нотката на удивление в гласа си, — съпругата ми.