Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (33)

29.

Израел

Мицпе Рамон се намираше на сто и шейсет километра южно от Йерусалим — три часа път, като се вземат предвид ограниченията на скоростта и натовареното движение.

Бен Рои взе разстоянието за малко повече от два часа.

Измина първите осемдесет километра с пусната сирена, за да си проправи път през задръстените пътища до Беершева. След като се озова в еднообразната камениста пустош на Негев, издърпа жака на сирената и натисна газта до дупка. По обед стигна разклонението, на което автобусният шофьор беше оставял и качвал Ривка Клайнберг. Спря колата, излезе и се огледа.

На картата мястото изглеждаше затънтено, а в действителност беше още по-затънтено. Шосе 40 представляваше пуста двулентова ивица, второстепенният път се губеше някъде на запад, а на разклонението имаше три табели — едната показваше, че до Мицпе остават десет километра, втората беше указател за туристи към природния резерват „Хар Ха Негев“, а третата предупреждаваше за камили. Тишината обгръщаше всичко, нарушавана от време на време от бръмчене на мухи.

Огледа се, без да е съвсем сигурен какво се надяваше да постигне, изминавайки целия път дотук. Имаше чувството, че е по-вероятно да открие какво е правила Клайнберг, ако дойде лично на мястото, вместо да умува зад бюрото си. Отвори багажника на тойотата и извади бинокъл. Покатери се на капака на колата и отново се огледа. Ламарината скърцаше под дебелите му подметки, докато се въртеше бавно в кръг. Бинокълът му даде по-детайлна картина на онова, което виждаше и без него — камъни, прах, хълмове, дерета и тук-там самотна туфа жилава трева. Наоколо нямаше жива душа.

Направи две пълни завъртания, оглеждайки пустинната панорама, след което се съсредоточи върху пътя, водещ на запад. Именно той му направи впечатление, когато Зиски посочи мястото — и все още му се струваше като най-вероятната причина Клайнберг да слезе тук. Дали се е срещала с някой, прехвърлил се тайно през границата с Египет? Дали е възнамерявала да се промъкне в Египет? Или е дошла по съвсем други причини и близостта на границата е просто случайност? Каквато и да беше причината, тя бе свързана с „Немезида в действие“, това бе сигурно. Преди три години беше дошла тук, за да се срещне с човек от групата. И оттогава го е правила неведнъж, както твърдеше автобусният шофьор.

— Но защо точно на това място? — промърмори той. — Защо тук?

Проследи линията на пътя от разклонението до мястото, където изчезваше зад скалист хребет в далечината огледа го педя по педя, сякаш самият асфалт можеше да му предложи отговори на въпросите му. Естествено такива нямаше и след десет минути той се предаде. Скочи от капака и върна бинокъла в багажника. Влезе в колата и извади бутилката минерална вода и пакетчето чипс, които бе купил от една бензиностанция на излизане от Йерусалим. Отпи, отвори пакета и задъвка. Беше изял около една четвърт, когато чу тихото ръмжене на приближаваща кола — първата, която минаваше, откакто беше спрял. Остави чипса и водата на предната седалка, взе снимката на Ривка Клайнберг и излезе на пътя.

Машината се оказа цистерна. Все още беше далеч, движеше се на юг от Беершева и очертанията й трептяха в маранята. Бен Рои я гледа близо минута как приближава мъчително бавно. Когато цистерната се озова на петстотин метра от него, той мушна глава в колата, завъртя ключовете и включи сигналните светлини. Чу се съскане на спирачки, цистерната забави и спря на десет метра от него. Бен Рои се приближи и направи знак на шофьора да свали прозореца.

— Минах на преглед преди три седмици — каза човекът, без да вади цигарата от устата си. — Всички документи са тук, ако искате да проверите.

Бен Рои му каза, че не е необходимо.

— Често ли минавате от тук? — попита той.

— Два пъти седмично. От Ашдод до Мицпе Рамон и обратно през Йерухам и Димона.

— Да сте виждали тази жена?

Бен Рои му подаде снимката. Шофьорът я разгледа и му я върна, клатейки глава.

— Сигурно е стояла тук. Сякаш е очаквала някого.

— Никога не съм я виждал.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Добре, можете да продължите.

Бен Рои се отдръпна и му даде знак да тръгва.

— И махнете тази цигара! — извика той, докато шофьорът потегляше. — Карате шибана петролна цистерна!

Онзи измърмори нещо, метна цигарата навън и потегли. Бен Рои се върна при колата си и отново нападна чипса.

През следващия час и половина спря още четиринайсет коли, сред които пикап с бедуини, военен автобус от военновъздушната база в Рамон и кабриолет „Ауди Р“, каран от най-дебелия мъж, който бе виждал, в компанията на две от най-красивите жени, които бе срещал — нагледен пример за това колко съблазнителни могат да бъдат парите.

Двама души познаха Ривка Клайнберг от снимките й във вестниците, никой обаче не я беше виждал лично, още повече на това затънтено място. Докато аудито се отдалечаваше с гърмяща музика и развети от вятъра женски коси, Бен Рои най-сетне призна, че си е изгубил времето. Реши да проследи второстепенния път до египетската граница и да види дали нещо няма да привлече вниманието му. После щеше да отскочи до Мицпе Рамон за разговор с местните полицаи и да поеме обратно към Йерусалим.

Огледа за последен път с бинокъла, изпика се край пътя и се качи в тойотата. От юг забеляза друга кола, далечно бяло петно в маранята. Поколеба се дали да направи един последен опит. Накрая реши, че не си заслужава, затръшна вратата, сложи си колана, махна лампата от покрива и потегли. Почти незабавно размисли и спря. Изключи от скорост, разкопча колана и сложи лампата.

— Едно към шестнайсет — промърмори той, взе снимката на Клайнберг и излизаше.

Колата се движеше бързо и за петнайсет секунди се бе превърнала от мираж в съвсем реален автомобил. Джип, доколкото можеше да прецени. Той излезе на пътя. Колата наистина летеше и стопяваше устремно разстоянието. Когато приближи на четиристотин метра от него, Бен Рои вдигна ръка, но тя изобщо не намали. Триста метра, двеста и Бен Рои се канеше да се дръпне, когато шофьорът внезапно наби спирачки. Чу се съскане на гума в асфалт вдигна се малко пушек и колата — тойота „Ленд крузър“ спря на пет метра от него. Същата картинка като с аудито — мъж зад волана и две жени, макар че в този случай мъжът беше слаб и красив. Бен Рои отиде до прозореца му и показа значката си.

— Ако имах радар, щяхте да останете без книжка — каза той.

— Съжалявам — отвърна шофьорът. — Бях се отнесъл.

— Лош момент за отнасяне, докато караш толкова бързо.

— Съжалявам — повтори шофьорът.

Бен Рои постави ръка на покрива и надникна вътре. Жената на предната седалка беше слаба, с късо подстригана тъмна коса, гърдите й ясно се очертаваха под тениската й. Онази отзад беше кестенява, на опашка, и с дълги загорели крака, опрени в седалката на шофьора. Нямаше как да не забележи, че и двете са привлекателни, макар и не по същия начин като спътничките на дебелака. Онези бяха кукли, лъхаха на секс от километри. Тези двете бяха по-скромни, имаха… манталитет.

— От тук ли сте? — попита той.

— От Тел Авив. Бяхме в Ейлат за няколко дни.

Късметлия, помисли си Бен Рои.

— Често ли пътувате по този път.

— Горе-долу веднъж на два месеца.

Очите на Бен Рои се стрелнаха към жената на задната седалка, след което подаде снимката.

— Случайно да сте я виждали?

Всички погледнаха, а жената отзад свали краката си и се наведе.

— Аз съм я виждала.

Бен Рои почти напъха глава вътре.

— Тук ли?

— Не, във вестника. Това е жената, която е убита в Йерусалим.

Имаше акцент. Съвсем слаб, но се долавяше. Американка, предположи Бен Рои. Или може би англичанка. Красиви очи, лунички по носа — определено привлекателна.

— Но никога не сте я виждали в този район?

Тя поклати глава.

— А вие?

Другите двама също поклатиха глави.

— От тук ли е била? — попита мъжът, докато му връщате снимката.

— Просто проверявам някои следи.

— Е, надявам се да имате успех — каза кестенявата, намести се и отново вдигна крака, за да ги опре в седалката.

Погледът на Бен Рои се задържа върху нея. Нещо го смущаваше, но не можеше да каже какво. След като се помая за момент, той им благодари за отделеното време, изправи се и отиде при колата си.

— И внимавайте със скоростта. Не всяко ченге е снизходително като мен.

Мъжът се усмихна, отдаде чест и потегли. Бен Рои се загледа в отдалечаващата се кола и в главата, очертана на задния прозорец. Странното чувство не изчезваше. Накрая сви рамене, качи се в тойотата и потегли по второстепенния път на запад, към границата с Египет. Измина почти километър, когато изведнъж думите сами излязоха от устата му:

— Сали, Кари, Мери-Джейн.

Огледа се объркано, сякаш някой друг беше казал имената. После изрева: „Мамка му!“ и наби спирачки. Отвори жабката, извади пистолета, обърна и се понесе с рев обратно, надул сирената.

 

 

Гиди караше бавно, докато колата на ченгето не изчезна в огледалото, после натисна газта до дупка. Отзад Дина се обърна и погледна за евентуални преследвачи.

— Мисля, че сме добре — рече Гиди.

— Не сме. Начинът, по който ме гледаше…

Обърна се, извади сателитния телефон — обикновените мобилни не работеха тук — и намери номера. Вдигнаха на третото позвъняване.

— Фаз, започвай да прибираш нещата. Май се налага да се изнасяме.

Затвори, бръкна в раницата си и извади глока. Тамар стори същото. Гиди вдигна над сто и шейсет километра в час, взе серия дълги завои, след което рязко намали и спря край пътя. Тамар вече беше отворила вратата, скочи навън и спринтира към хълма до шосето. Гиди обърна по черния път, водещ към лагера им. Дина се прехвърли отпред и отново включи телефона, докато джипът подскачаше по неравния терен. Този път позвъняванията бяха шест.

— Почти стигнах — съобщи гласът на Тамар. Чуха се стъпки по камъни, неравно дишане. — Добре, горе съм.

— Има ли нещо?

— Не го виждам.

Джипът попадна в дупка и поднесе, като залепи Дина за стъклото. Тя метна пистолета на задната седалка, прехвърли телефона в лявата си ръка и се вкопчи в дръжката над вратата.

— Нещо?

— Нищо.

Поредно свирепо друсане, когато влязоха в канавка, после взеха с поднасяне остър завой. Гиди се бореше с кормилото, овладя колата и я насочи към групата куполни постройки в далечината.

— Още не го виждам — каза Тамар. — Мисля, че може да е… момент, чувам…

— Какво?

Мълчание.

— Какво, Тамар?

— Сирена! Идва.

— Мамка му!

Дина махна на Гиди да увеличи скоростта. Тамар описваше ситуацията от върха на хълма.

— На около два километра е… движи се бързо. Много бързо. Сега е на завоя… на около километър… газ до дупка. Под мен е… отмина! Пропусна отбивката! Продължава на север.

Стигнаха лагера и набиха спирачки до отворената компютърна стая. Вътре Фаз яростно дърпаше кабели и прибираше твърди дискове. Гиди се втурна да му помага. Дина остана до джипа с телефон до ухото и пистолет в ръка. Някъде в далечината чу вой на сирена.

— Говори, Тамар — рече тя.

— Продължава напред.

— Къде е?

— На около километър по шосето. Изкачва хребета.

— Скорост?

— Както преди.

— А сега?

— Още се изкачва.

Последва пауза.

— Горе е… премина. Вече не го виждам.

Дина щракна с пръсти. Гиди и Фаз зарязаха работата и излязоха навън. Стояха в очакване, като се споглеждаха нервно. Мина половин минута.

— Тамар?

— Никакъв не се вижда.

— Изчакай още минута.

Зачакаха.

— Нищо. Добре сме. Отиде си.

Дина кимна на Гиди и Фаз и те издишаха с облекчение.

— Не! Връща се!

— Мамка му!

Другите двама се скупчиха около нея. Тя вдигна телефона, за да чуват какво става.

— Спуска се по склона — докладва Тамар. — Кара бързо. Сега е на равното… на по-малко от километър… петстотин метра… Подмина отбивката. Намалява. Спря. Той… чакай малко… какво прави? Обръща! Тръгва по отклонението. Открил ни е!

— Наблюдавай пътя — каза Дина. — Виж дали има други. Крий се добре.

Прекъсна връзката и прибра телефона. Фаз вече беше влязъл в техническата стая. Гиди ровеше в джипа. Появи се с „Узи“ в ръка.

— Готов ли си за това? — попита тя.

Той сложи пълнителя.

— Готов.

— Добре, да си свършим работата.

Удариха юмруци и изчезнаха между постройките. Сирената наближаваше.

 

 

Бен Рои веднага намали и продължи по черния път, водещ от шосето към пустинята. Шофираше с лявата ръка, а с дясната държеше заредения „Йерихон“. След четиристотин метра пътят мина през тясна клисура и зави рязко надясно. На около два километра отпред се виждаше купчина бели сгради, изпъкващи на мръсния жълтеникавокафяв фон на пустинята. Бен Рои спря, изключи сирената и взе бинокъла.

Джипът беше паркиран пред една от постройките. Вратата на шофьора зееше отворена. Втора кола беше паркирана под навес до същата сграда. Имаше и четири други постройки, няколко слънчеви панела и нещо като зеленчукова градина. Не се виждаше жива душа.

Огледа пустинята, после отново насочи бинокъла към сградите. Нищо. Или се бяха разкарали, или се криеха. Най-вероятно второто. Цъкна с език и обмисли възможностите. Бяха най-малко трима, може би повече. Несъмнено въоръжени. А от онова, което бе чувал за „Немезида в действие“ — а той изобщо не се съмняваше, че тези хора са „Немезида в действие“, — бяха опасни. Много опасни. По-добре да извика подкрепления. Остави бинокъла на съседната седалка и извади мобилния. Нямаше сигнал. Телефонът на колата също беше без обхват. Мамка му. И така, можеше да се върне на магистралата, да спре някого и да му нареди да извика кавалерията. Или да действа сам, което беше абсолютна идиотия.

Избра второто.

Запълзя още по-бавно напред, като се движеше на втора и спираше на всеки стотина метра, за да огледа постройките с бинокъла. Не видя никого, никой не тръгна към него. На стотина метра от лагера спря и слезе. Цареше пълна тишина, не се чуваше дори бръмчене на мухи.

— Ехо!

Нищо.

— Ехо!

Жегата правеше гласа му глух и плътен, сякаш идваше изпод одеяло. Бен Рои тръгна към постройките с насочен напред пистолет, чакълът хрущеше под подметките му.

— Видях твоя снимка в апартамента й! — извика той. — В апартамента на Ривка Клайнберг. Била си само момиче. Трябваше ми време да се сетя, че си ти, но никога не забравям лица.

Нищо. Никакъв звук, никакво движение. Стигна до джипа. Долепи се до него и надникна вътре. Ключовете още бяха на запалването. Изчака секунда. После приклекна, насочи пистолета към небето и стреля. Никаква реакция. Може би се бяха омели. Или се криеха някъде в пустинята, наблюдаваха и чакаха.

— Идвала е да те види! — извика той. — Четири дни преди да бъде убита. Идвала е редовно. Защо?

Мълчание.

— Помагаше ли ви? Това ли е? Ривка Клайнберг беше ли член на „Немезида в действие“?

Пак нищо. Абсолютна тишина, пълно мъртвило, целият свят беше като препариран. Примигна, за да махне потта от очите си, изправи се, заобиколи бързо колата и се залепи на стената на най-близката сграда. Вратата беше отворена. Провери колата под навеса, преброи до три и се метна през входа. Навсякъде беше пръснат хардуер — монитори, твърди дискове, кабели, модеми — сякаш някой беше бързал да прибере нещата. Огледа се и излезе отново навън. Вратите на другите четири постройки около централния двор бяха затворени. Провери ги една по една. Първите три бяха отключени — прости стаи, спартански обзаведени, празни. Последната врата не се отвори. Бен Рои се огледа и я изрита. Цялата рамка отлетя от стената сред дъжд натрошена мазилка.

Вътре бе прохладно и тъмно, щорите бяха спуснати, долавяше се смътна миризма на дезодорант. Имаше легло, гардероб, нощна масичка и отделно помещение, което се оказа баня. Провери я, надникна отново навън после отиде до нощната масичка. На нея се зареждаше лаптоп, екранът светеше. Анимираният скрийнсейвър показваше фасадата на висока сграда от стъкло и стомана, открояваща се на яркосиния фон на небето. Над входа й блестяха златни букви — „Барън Корпорейшън“. Бен Рои впери поглед в надписа, после седна на леглото и опита да отвори чекмеджето. Беше заключено. Дръпна рязко, но не успя. Дръпна отново, накрая изгуби търпение, прицели се и стреля в ключалката. Отвори чекмеджето и разрови съдържанието му. Имаше два пълнителя, плик с писма и два паспорта, израелски и американски, със снимката на жената в джипа. Документите бяха с различни имена — Дина Леви и Елизабет Тийл. Огледа ги, после изсипа съдържанието на плика. По леглото се пръснаха писма и пощенски картички. Както и един по-малък плик. В него имаше снимки, захванати с ластик. Бен Рои ги взе и погледна най-горната. Жена с бебе на ръце. Млада пълна жена, с къдрава коса и едър кокал. Седеше в нещо като болничен стол. Времето бе взело своето, но Бен Рои я позна незабавно. Както я беше познал на снимката с униформените жени в апартамента в Йерусалим. Ривка Клайнберг.

— Мамка му! — промълви той.

— Мръднеш ли и милиметър — разнесе се глас откъм вратата, — ще те убия, обещавам ти.

За момент си помисли дали да не опита нещо. Погледът му се стрелкаше между глока в ръката й и узито у мъжа, като преценяваше ситуацията. Накрая реши, че е в неизгодно положение, поклати глава и вдигна ръце. Прикривано от Гиди, момичето пристъпи напред и взе пистолета му. А също и снимките — грабна ги от ръката му и ги пусна на леглото.

Изведоха го отвън, обискираха го, намериха ключовете от колата и мобилния. Тя задържа ключовете и подхвърли телефона на Фаз, който изчезна в техническата стая. После го отведоха до колата му и го закопчаха — дясната китка на волана, левият глезен на спирачката.

— Ти си й дъщеря, нали? — каза той, когато тя се наведе да провери белезниците. — Дъщеря на Ривка Клайнберг.

— Както кажеш.

 

 

Тя претърси колата, за да се увери, че няма скрито оръжие, изключи телефона, дръпна за последен път белезниците и тръгна с Гиди обратно към лагера. Той се насочи към една барака за експлозиви и детонатори, а тя към друга за бидоните.

Бяха репетирали това много пъти, с различни вариации, в зависимост с колко време разполагаха — моментално измъкване, като зарязват всичко; две минути, колкото да вземат най-необходимото; по-организирано изтегляне, с достатъчно време да си съберат нещата и да прикрият следите си. От Тамара нямаше вести, което означаваше, че в случая имаха достатъчно време. Радваше се, че е така. От всички места, където беше живяла, това най-много се доближаваше до истински дом. Винаги бе знаела, че в един момент ще се наложи да се махнат, но поне можеха да се сбогуват както подобава.

Отвори бараката, изнесе пет бидона в центъра на двора и отиде в стаята си да си събере нещата. Не бяха много — малко дрехи, писмата от майка й, снимките.

Миналото беше друг живот, който нарочно държеше погребан. Писмата и снимките бяха единствените спомени за него, единствените лъчи, насочени надолу в мрака. Както и сънищата, разбира се. В сънищата миналото винаги оживяваше, за да я преследва.

Хвърли всичко в мешката си, наред с две папки и лаптопа на „Барън“. Паспортите бяха последни. Дина Леви, Елизабет Тийл — само две от многото имена, които бе приела през годините. Дина, Елизабет, Сали, Кари, Мери-Джейн — бяха толкова много. Други самоличности, зад които да се крие, маски, които да надене. Дина беше може би най-подходящото от всички с намека не само за справедливост и правосъдие, но и за библейската история за Дина и Сихем, за изнасилването и отмъщението.

Толкова много имена. Толкова много маски. Толкова много различни самоличности.

Но само Рахил беше истинското.

Затвори мешката, огледа за последен път стаята и излезе на двора. Гиди вече обикаляше постройките и слагаше експлозивите. Обаждане до Тамар на хълма потвърди, че шосето е чисто. Каза й да се връща в лагера, метна мешката си в джипа и отиде да провери ченгето. Щом я видя, той отново започна да дрънка за историята с майката. Не си направи труда да му обяснява.

— Работила е с вас, нали? — не се отказваше той, като напразно дърпаше белезниците, а металът се впиваше в китката и глезена му. — Ривка Клайнберг е била от „Немезида в действие“. Затова е идвала толкова често тук.

Въпреки волята си тя се усмихна. Не само защото той стреляше напосоки, а защото изобщо стреляше. Закопчани в кола на трийсет и осем градуса жега и без никаква представа дали ще преживеят следващия час, повечето хора щяха да молят за пощада. Този обаче продължаваше да търси отговори. Заслужаваше уважение, макар предположенията му да бяха напълно погрешни.

— Ривка нямаше нищо общо с „Немезида в действие“ — каза му тя, защото реши, че той заслужава поне частично обяснение. — Идваше ни на гости, нищо повече.

— Да прекара малко време с дъщеря си.

Тя подмина думите му без отговор.

— Знаеше ли какво правите? — попита той и отново задърпа белезниците.

— Разбира се, че знаеше. Имах й доверие.

— Но недостатъчно, за да й дадеш интервю — каза той. — Преди три години. Когато е искала да напише статия за списанието си.

Още една точка за него. Беше си подготвил домашното.

— Сгафи с интервюто — отвърна тя. — Каза на редактора си, че може да го вземе, без да е получила одобрението ни. По онова време се намираше в лош момент, беше изгубила работата си и не мислеше трезво. Казах й, че е твърде рисковано, че много хора ни имат зъб и пусне ли подобна статия, омразата ще се насочи и срещу нея. Че трябва да престанем да се срещаме. Тя разбра положението. След това нито веднъж не спомена за нас.

— Дори при последното си посещение? Четири дни преди да я убият?

Тя се поколеба. Уважение или не, той си оставаше ченге и тя не искаше да се впуска в дълги разговори с него. Мълчи си, не казвай на никого, това е нашата малка тайна — беше научила този урок по трудния начин. В същото време част от нея искаше да говори. Поне дотолкова, че да изясни нещата. Той усети колебанието й и се възползва.

— Искала е да хакнете „Барън“, нали? Затова е дошла тук последния път. Искала е помощта ви, за да разбере какво правят „Барън“ в Египет.

Стомахът й се сви, както се свиваше при всяко споменаване на „Барън“. Впери поглед в него, като се чудеше как да изиграе картите си, кой курс ще й свърши най-добра работа. Накрая взе решение и измъкна глока, затъкнат отзад на кръста й. Мъжът се напрегна и дръпна белезниците.

— Успокой се — каза му тя. — Не сме убийци на ченгета.

Погледна си часовника, седна на един камък до пътя и постави глока на коляното си. Ченгето се облегна назад и разтърка китката си, която бе станала тъмночервена.

— Прав ли съм.

След кратка пауза тя кимна.

— Каза ни, че е открила връзка между „Барън“ и статията, която пишеше за секс трафика. Знаеше, че следим „Барън“, че имаме начини да проникнем в системата им. Искаше да го направим, да потърсим информация за златна мина в Египет. А също и за пристанището Розета.

Очите му проблеснаха.

— Каза ли защо? Каза ли на какво е попаднала?

Тя поклати глава.

— Не мисля, че и тя самата беше съвсем наясно. А и да е била, не ни каза. По принцип си беше такава, криеше внимателно картите си. Тъкмо се канехме да пътуваме, но й казах, че ще погледнем веднага щом се върнем. Между, временно тя беше убита.

Наведе глава — не биваше да показва, че я боли, на когото и да било, — после отново го погледна.

— Оттогава следим „Барън“, но не успяхме да открием абсолютно нищо. Нищо в Розета, никаква златна мина, нищо. Каквото и да става, всичко е много добре покрито.

Ченгето още разтриваше китката си и намръщено обмисляше чутото.

— Знаеш ли дали се е свързала с „Барън“? Дали е споменавала нещо пред тях?

Тя сви рамене.

— Съмнявам се. Не беше в неин стил да се изправя срещу когото и да било, ако не разполага с необорими доказателства.

— Мислиш ли, че „Барън“ са я убили?

Тя се изсмя. Въпросът беше наивен.

— Разбира се, че те са я убили! Точно такива неща правят. Открила е нещо за тях и са й видели сметката. В техен стил е. Мръсни са колкото си искат.

— И въпреки това не сте успели да откриете нищо за тях.

Тя отново сви рамене.

— Хитри са. Ще ги пипнем.

Тамар се появи тичешком на пътя. Време беше да се махат. Дина се изправи.

— Нищо не разбираш — каза му тя. — Нямаш абсолютно никаква представа колко силни са тези хора, колко… отвратителни. Прости ченгета като теб, които играят по правилата и спазват закона, нямат никаква надежда да се докопат до „Барън“. Единственият начин да се види сметката на подобни компании е да играеш мръсно като тях. Именно затова съществува „Немезида в действие“. За да направи онова, което законът не може и няма Да направи.

— Помогни ми тогава — рече той. — Казвайте ми какво сте намерили.

Тя поклати глава.

— Не става, хубавецо. Може и да си най-свястното ченге на света, но си оставаш колелце в машината. А машината винаги се грижи за такива като „Барън“. Твърде ценни са. Твърде обвързани със системата. Губиш си времето. Но все пак — успех.

— Поне ми кажи какво сте открили за тях — продължи да упорства той. — Откъде знаеш, че те са я убили? Какво имаш предвид под „отвратителни“?

Тя подмина въпросите му. Беше казала всичко, което искаше да каже. Изгледа го — беше същинско олицетворение на отчаяно безсилие със закопчаните крайници и петна от пот под мишниците. После Тамар дойде и двете тръгнаха към постройките. Фаз товареше техниката във втория джип; Гиди тъкмо беше приключил с разполагането на експлозивите. Докато той и Тамар отиваха за багажа си, тя обиколи постройките, за да разлее бензина и да нагласи таймерите. След като приключи, огледа за последен път лагера. После й хрумна нещо, отвори мешката си, прелисти едната папка и извади лист от нея. Когато го сгъна и го прибра в джоба си, двете коли вече бяха натоварени и готови за път.

Гиди и Фаз потеглиха веднага. Тя и Тамар стигнаха до колата на ченгето и спряха. Оставиха му две бутилки вода и празна туба, в която да пикае. Хвърлиха в багажника мобилния му телефон, ключовете от колата и от белезниците. Избърсаха с мокри кърпички цялата кола и белезниците, за да не оставят отпечатъци.

— Ще си дадем два часа, за да се отдалечим достатъчно — каза му тя. — После ще се обадя на полицията в Мицпе и ще им кажа, че си тук.

— Много мило — промърмори той.

— Във всички сгради има експлозиви — продължи тя. — Не са прекалено мощни, но ако бях тук към четири следобед, бих си държала главата ниско. За всеки случай.

Той изсумтя нещо.

— Не си прави труда да проследяваш номерата на колите, защото ще ги сменим. И не се опитвай да ни издириш. Твърде умни сме за вас.

Той й показа среден пръст със свободната си ръка, което предизвика усмивката й. Тя бръкна в джоба си, извади сгънатия лист и го пусна в скута му.

— Това е цялата помощ, която ще получиш от нас. Списък на компаниите, с които „Барън“ имат връзки в Египет. Може да излезе нещо. Но може и да останеш с празни ръце. Ти си детективът, оправяй се.

Тя се обърна към джипа.

— Защо е това отношение към „Барън“? — извика той след нея. — Защо им имаш зъб?

Тя забави крачка. Как би могла да му каже? Как би могла да каже на когото и да било? Дори собствените й хора не знаеха истината. Някои мотиви бе най-добре да си останат в тайна. Някои самоличности също. Мисията беше нейна и само това имаше значение. Обясненията бяха излишни.

— Нараниха мой близък — промърмори тя, твърде тихо, за да я чуе. Той извика отново въпроса, но тя не му обърна внимание. Погледна за последен път лагера, качи се в джипа и затръшна вратата. Кимна на Тамар и потеглиха с рев сред облак прах.

 

 

В крайна сметка минаха близо четири часа, преди една патрулка от Мицпе Рамон да пристигне и да освободи Бен Рои. Междувременно слънцето се беше скрило зад хоризонта, от постройките бяха останали само купчини развалини, а той беше в отвратително настроение.

— Трябва ми телефон — озъби се, като излезе от тойотата и закуца с подутия си глезен. — Такъв, който да работи тук.

— В колата — каза привлекателно момиче в униформа, с тъмна кожа и фигура на манекен. Външният й вид успяваше да направи цялата сцена още по-унизителна.

— Отивайте там и вижте дали няма да намерите нещо — нареди той и махна към останките от сградите. Не толкова защото се надяваше, че ще намерят нещо, колкото за да остане сам. — И разкарай тази усмивчица от лицето си!

Изгледа я кръвнишки, изкуцука до патрулната кола, грабна телефона и набра. Първо се обади на Сара, за да чуе как е. Тя като че ли остана доволна, че го чува, и попита дали иска да вечерят насаме утре. При други обстоятелства щеше да приеме с удоволствие предложението й — не му беше готвила, откакто се разделиха. Точно в момента обаче изобщо не му бе до романтични вечери на свещи. Каза „страхотно, с удоволствие“, но гласът му далеч не прозвуча толкова ентусиазирано, колкото се опитваше. След това звънна на Дов Зиски.

— Къде се губиш, по дяволите? — попита Зиски. — Цял следобед се мъча да се свържа с теб.

— Бях вързан — рязко отвърна той. — Разговаря ли с „Барън“?

Беше разговарял. Уговорили среща — девет вечерта, за да могат да участват и големите клечки от Хюстън.

— Но ако си още в Мицпе, няма начин да…

— Ще успея — прекъсна го Бен Рои, като си погледна часовника. — Нещо за „Проспекто“?

Нищо особено. Компанията била дъщерна фирма на „Барън“, основана в средата на 90-те, с цел да търси златни находища в Египет. Приключила дейност само две години по-късно. Изпълнителен директор бил Уилям Барън, което беше интересно.

Бен Рои каза на Зиски да отиде в апартамента на Ривка Клайнберг.

— Тъкмо се канех да напусна участъка — каза Зиски. — Имам среща…

— Отмени я и отивай — изръмжа Бен Рои, не беше в настроение да се прави на господин Съпричастност. — В спалнята й има снимка. На момиче. Мисля, че е дъщеря й. В момента се подвизава като Дина Леви и Елизабет Тийл. Искам да намериш всичко за нея. И виж хубаво другата снимка, на Клайнберг в армията. Трябваше да го направим още преди десет дни.

Тоест той трябваше да го направи преди десет дни. Беше омазал всичко, не бе толкова съвестен, колкото би трябвало. Честно казано, това бе главната причина за отвратителното му настроение, а не престоят в колата с белезници и пикаенето в туба.

Нареди на Зиски да му парти есемес с подробностите за срещата с „Барън“ и затвори. Извика двамата униформени, даде им номерата на двата джипа и описание на четиримата в тях и им каза да ги обявят за издирване. Беше загуба на време, но трябваше да спазва правилата. След това ядосано се качи в тойотата, запали и потегли с мръсна газ, вдигайки облак прах и камъчета. Двеста метра по-нататък наби спирачки, отвори вратата и изхвърли тубата.