Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (21)

18.

Израел

Докато пътуваше с пълна скорост към Йерусалим, за да не закъснее за срещата с Дов Зиски, Бен Рои се обади на Георги Асланян от арменската таверна. Да, потвърди Георги, Восги, арменската дума за злато, можела да се използва не само като съществително нарицателно, но и като собствено.

— Като… чакай да се сетя еврейски пример… Като Хаим или Илан. Могат да се използват като имена, но и като думи за „живот“ и „дърво“. Принципът е същият.

А това поставяше Бен Рои в затруднение. Ако думата, чийто отпечатък бе открит по блокчето на Ривка Клайнберг, беше име, може би цялата история с „Барън“ и румънската златна мина щеше да се окаже задънена улица. А може би същото се отнасяше и за „Немезида в действие“. Може би половината следи, които разработваха, не бяха никакви следи. За един смразяващ кръвта момент видя как целият случай, или малкото, с което разполагаха по него, се разпада пред очите му.

Моментът отмина бързо. Докато обмисляше отново уликите, тъмната камениста маса на Юдейските възвишения бавно го обкръжи от всички страни, пътят започна да лъкатуши и да се изкачва. Още разполагаше с достатъчно връзки, които показваха, че е на прав път, дори без арменската думичка. Ксерокопията на статиите за добив на злато на бюрото на Клайнберг; атласът с отбелязаната карта на Румъния; британският минен инженер, паднал в някаква дупка в Египет (как точно се връзваше това, по дяволите?). Имаше много свидетелства, които да му вдъхнат увереност.

Като правило, детективите не вярват в съвпадения. В този случай обаче Бен Рои стигна до заключението, че наистина става въпрос за съвпадение. Малко вероятно, но все пак съвпадение. Ривка Клайнберг се бе интересувала от нелегално вкарана в страната арменска проститутка, чието име се превежда като „Злато“, като в същото време е проявявала интерес към минната разработка на „Барън Корпорейшън“ — или заради нещо, което й е казала проститутката, или поради някаква съвсем друга причина. Единствената друга интерпретация бе, че наистина е тръгнал в съвсем погрешна посока и всички други връзки са случайни. А ако имаше нещо, което детективите мразят повече от съвпадението, то е групата съвпадения.

Когато стигна Йерусалим и зави по околовръстното към Стария град, беше премислил всичко и бе стигнал до заключението, че се намира на твърда почва. Нямаше особен напредък, но пък и — за негово огромно облекчение — не беше направил крачка назад.

Едно беше сигурно — определено си беше заслужил една студена бира.

 

 

„При Путин“ се намираше в източния край на улица Яфа, недалеч от стените на Стария град. Представляваше дълго тясно пространство с бар от едната страна, сепарета от другата и задно помещение с дансинг и голям екран. Навремето заведението се наричаше „Шампионите“. Преди няколко години беше сменило собствениците си и получи руски облик — ново име, нов декор, нов набор бири и твърди напитки. Въпреки пластичната операция обаче беше запазило занемарена ретро атмосфера, а и клиентелата не се беше увеличила особено. Откакто го посещаваше, Бен Рои нито веднъж не го бе виждал пълно. Когато влезе (с четвърт час закъснение), в заведението имаше само шестима души. Привлекателна жена на средна възраст седеше на бара и бъбреше с бармана, две по-млади жени заемаха едно сепаре, а в друго се бяха настанили Дов Зиски и някакъв мускулест, загорял от слънцето мъж с тясна бяла тениска и обица с диамант на ухото. Бен Рои си взе бутилка „Туборг“ и седна при тях.

— Йоел Регев — представи Зиски непознатия. — Моят приятел компютърен специалист. Реших, че няма да е зле да го поканя, за да поговорите.

Бен Рои се ръкува с мъжа, който имаше хватката на културист и изобщо не отговаряше на стандартната представа за компютърджия. Той и Зиски гушкаха бутилки „Старопрамен“ и седяха почти бедро до бедро, което накара Бен Рои да си помисли, че са нещо повече от приятели. Те обаче не казаха нищо и той предпочете да не пита.

— Дов ми каза, че сте специалист по компютърна сигурност — започна той и отпи от бирата.

Регев кимна и също отпи. Бицепсите му бяха огромни, на левия се кипреше татуировка — кинжал с увита около него роза.

— Консултираме компании по въпроси на мрежова защита — обясни той. — Вкарване на зловредни програми, хакерски атаки и подобни неща. Правим компютърни анализи и за вас. В момента работим с Руския двор по един случай с компютърна измама.

Гласът му бе плътен, мъжки, пълна противоположност на женствения глас на Зиски. Бен Рои установи, че се взира в тях и се чуди за динамиката на връзката им. Ако имаше връзка. Устните на Зиски се извиха в едва доловима усмивка, сякаш беше прочел мислите му и те го забавляваха. Бен Рои отново отпи — бирата беше хубава и студена, освежаваща — и показно насочи вниманието си към Регев.

— Дов каза, че знаете нещо за група на име „Немезида в действие“.

— Малко — отвърна Регев. — Само онова, което научих от познати в мрежата. Преди половин година дори консултирахме една от жертвите им, голям контрактор на военните в Беершева. Бяха хакнали системата им и ги бяха заразили с вирус, който стопи всеки диск в мрежата. Извади ги от строя за близо месец.

Погледна към Зиски, като въртеше палец около гърлото на бутилката си.

— Сигурно не бива да го казвам, но по онова време нямаше как да не им стискам палци. Според уебсайта им въпросната компания въртяла бизнес с доста гадни режими, доставяла им противопехотни мини и системи за разпит… — той вдигна ръце и сви пръсти, имитирайки кавички, — … което е другото наименование на уреди за мъчения. Не мога да кажа, че ми беше особено приятно да им помагам да стъпят отново на крака, но какво можех да направя? Аз съм само един нищо и никакъв компютърджия.

Бен Рои усети движение под масата и реши, че Зиски сигурно потупва окуражително приятеля си по бедрото. Не се опита да погледне, но отново долови мимолетна усмивка на лицето на Зиски.

— Разпечатах някои неща от мрежата, които може да са ви от полза — продължи Регев. — Две статии, няколко форумни теми…

Той побутна Зиски, който извади жълт плик и го подаде на Бен Рои.

— … но ако трябва да съм честен, повечето неща в тях са просто догадки. Солидните факти за „Немезида“ са доста оскъдни. Именно това ги прави толкова интересни. Никой не знае нищо за тях. Не са като „Уикилийкс“, та всеки да знае кой стои зад тях. Момчетата от „Немезида“ са сенки, абсолютно невидими типове.

Бен Рои отвори плика и прегледа набързо листата вътре.

— И какво знаем със сигурност?

— Ами като за начало, че са добри — каза Регев. — Властите се опитват да се доберат до тях от години — а ловците им са някои от най-големите компютърни умове в бизнеса, — но „Немезида“ винаги успява да ги изпревари с една крачка. Единствената реална следа е уебсайтът им, но са много изобретателни в начините да го държат недостъпен. Хоства се на офшорни сървъри, проксита, пинг сървъри, има огледала на други места и сменят сървърите веднага щом някой започне да ги приближава. Освен това явно използват доста сложна технология за анонимно…

Забеляза объркването на Бен Рои и се разсмя.

— Не обръщайте внимание на техническите дрънканици — махна с ръка той. — Достатъчно е да знаете, че досега никой не е успял да разбие сайта на „Немезида“. И никой не е успял да стигне до хората, които го управляват. Големи спецове са, спор няма.

— И основните им мишени са големите мултинационални компании, така ли?

Регев кимна.

— И по-точно онези, свързани с мръсни сделки — рече той. — Експлоатация в Третия свят, нелегално замърсяване, корпоративни злоупотреби. Организации със скелети в килера. От „Немезида“ събират доказателствата, качват ги в сайта си, стават достояние на обществеността, на пресата… Повярвайте, причинили са куп проблеми на доста компании. И то големи проблеми.

Горе-долу същата картина, която му бе нарисувал Мордехай Ярон сутринта.

— Май имат клетки в различни страни — каза Бен Рои.

— Това е една от теориите — призна Регев. — Макар да не съм чувал някой да я докаже категорично. Сигурни сме, че са започнали в Щатите — има дребни, доста сложни технологични индикатори, които подсказват това. Няма да ви отегчавам с подробности — част от тях са описани тук.

Регев потупа плика.

— Освен това е налице израелска връзка — продължи той. — Някои от хората, които са станали мишена на групата, твърдят, че са използвали думи на иврит. Освен това има непропорционално голям брой инциденти на израелска почва. Това не е точно доказателство, но предполага, че имат сериозно присъствие тук. Дали става въпрос за клетка, фракция или основателите просто са се преместили… — Той сви рамене. — Няма начин да се каже. Нито пък дали имат свои хора в други страни. На сайта си имат имейл за връзка, който минава през десетина призрачни адреси и сървъри, така че също не може да се проследи. Адресът обаче предполага, че поне част от информацията им идва от вътрешни източници. А фактът, че всичко минава през един сайт, означава, че е налице някаква централизирана структура. Как обаче е възникнала тя, кой е организаторът, колко хора участват в нея и къде е седалището им…

Отново сви рамене и допи бирата си. Бен Рои го попита дали иска втора, но Регев постави ръка на гърлото си и Зиски повтори жеста. От задното помещение се чуваше приглушеното бърборене на футболен коментатор, който представяше основните моменти от дербито на Хайфа, „Макаби“ срещу „Хапоел“. Бен Рои беше фен на „Макаби“ и с удоволствие би погледал играта, но за момента я изключи от ума си и се съсредоточи върху дискусията.

— Сутринта разговарях с един човек и той ми каза, че тези от „Немезида“ не били просто хакери. Занимавали се и с нахлуване в офиси, използвали оръжие и упражнявали физическо насилие. По описанието приличаха повече на Мосад, отколкото на някакви активисти.

Регев се усмихна.

— Предполагам, че това е преувеличение. Те не се занимават с убийства. Или поне аз не съм чувал за подобни неща. Но наистина са безмилостни. И склонни към насилие, когато не са в добро настроение. В известен смисъл през последните няколко години вдигнаха мизата.

Бен Рои присви очи.

— Как така?

— Появиха се на сцената преди шест-седем години и тогава само разбиваха системи. И понякога пускаха вируси. В общи линии всички хакерски номера. Но после… мисля, че беше преди три или четири години… направиха бомбен атентат в един офис в Тел Авив, на някаква голяма компания. Това беше първият им подобен удар. Никой не пострада, но въпреки всичко промяната беше голяма. И оттогава тактиката им определено стана много по-войнствена — влизане с взлом, саботажи, отвличане на директори, принудителни признания пред камерата. В момента има едно доста гадно видео на сайта им. Някакъв французин от компания, забъркана в мръсни сделки в Конго. Записът беше качен преди двайсет и четири часа, но вече имаше масов протест пред централата на компанията в Париж и половин дузина хакерски атаки срещу мрежата им. Ето какво влияние има движението.

Облегна се назад и скръсти ръце, като поглеждаше към съседното сепаре. Двете жени там бяха избухнали в смях. Помълча за момент, после отново погледна към Бен Рои.

— Интересното е, че промяната в тактиката като че ли съвпада с появата на тази израелска клетка — каза той. — Отцепници, фракция или каквото там е. Като че ли именно те са в основата на повечето, ако не и на всички свързани с насилие акции, те са превърнали „Немезида“ от чисто хакерска организация в нещо, приличащо повече на партизански отряд. Или на терористична група, в зависимост от гледната точка.

— Някаква идея за причината за тази промяна? — попита Зиски.

— Никой не знае със сигурност — отвърна Регев. — Макар че имаше доста оживени разговори по темата. Включил съм някои разпечатки.

Той отново потупа плика.

— Повечето като че ли са на мнение, че някои хора в „Немезида“ настояват за по-твърд подход и поради известни само на тях причини за целта са се преместили в Израел. Останали са в „Немезида“ колкото да подават материали за уебсайта, но наред с това преследват и собствени войнствени цели. Един вид действие в действието. Обяснението изглежда резонно. Определено по-резонно от конспиративните теории, според които всичко това е някакъв сложен план за дискредитиране на организацията, измислен от специалните служби и/или от международен корпоративен заговор. Наистина не мога да се хвана на подобно обяснение.

От съседното сепаре отново се разнесе смях. В другото помещение коментаторът заговори по-възбудено и внезапно се надигна радостен рев — явно бяха вкарали гол. Бен Рои наклони глава, мъчейки се да разбере кой е повел. „Хапоел“. Мамка му. Послуша за момент и отново се обърна към Регев.

— Случайно да сте чували някой да споменава, че са свързани по някакъв начин с Мицпе Рамон?

Регев поклати глава.

— Дов ми каза, че според вас може да има някаква връзка. Дори да е така, не съм чувал нищо подобно.

Той отново прокара палец по гърлото на бутилката.

— Макар че като че ли има връзка с компания на име „Барън Корпорейшън“. Дов каза, че се интересувате и от тях.

Бен Рои се наведе напред.

— Каква връзка?

— Ами „Немезида“ явно имат някои неща за „Барън“ — каза Регев. — Или по-скоро срещу „Барън“. Направих бърз анализ… момент…

Той отвори плика, прерови съдържанието му и извади един лист.

— Това са всички случаи, в които „Немезида“ е атакувала „Барън“. Или поне всички съобщени случаи. Както виждате, те са доста. Много повече, отколкото за всяка друга компания, доколкото мога да преценя.

Бен Рои погледна листа и преброи деветнайсет отделни инцидента през последните седем години.

— „Барън“ са една от първите компании, попаднали под прицела на „Немезида“ — продължи Регев. — И атаките продължават на приливи и отливи оттогава, особено през последните години, откакто на сцената излезе израелската група. Бомбеният атентат в Тел Авив, за който ви казах, първата подобна постъпка на „Немезида“…

— Е била срещу „Барън“?

Регев кимна.

— Освен това са нахлували в офисите им, саботирали са няколко от инсталациите… все едно става въпрос за някаква вендета.

— Имаш ли представа защо? — попита Зиски.

— И по този повод има доста спекулации във форумите — отвърна Регев. — Има какви ли не теории, от обиден служител, забъркал се с „Немезида“, до някой корпоративен съперник, използващ организацията за сриване на конкуренцията. Никоя от тях не издържа. Лично аз предполагам, само предполагам, че от „Немезида“ са бесни, че на практика не могат да направят нищо на „Барън“. Най-лошото, което са открили за тях, е неспазването на някакви изисквания за безопасност и здравословна среда в техен обект в Австралия. Нещо, което едва ли би могло да се нарече разтърсваща новина. Сякаш „Барън“ са се измъкнали и те не могат да им го простят. Приели са го като лична обида.

Той сви рамене.

— Но пък е напълно възможно и да дрънкам абсолютни глупости. Както казах, когато стане въпрос за „Немезида в действие“, има един куп теории, но почти никакви факти. Нищо не пречи цялата организация да се ръководи и от марсианци.

Бен Рои се усмихна. Регев наклони глава, промърмори нещо на Зиски и си погледна часовника — огромен сребърен „Таг Хойзер“, който приличаше по-скоро на летателен уред.

— Май трябва да тръгвам — рече той.

— Сигурен ли сте, че не искате още една?

— По-добре не. Утре трябва да ставам рано.

Стисна бързо Зиски по рамото и стана. Бен Рои се дръпна, за да му направи място, и си стиснаха ръцете.

— Ще трябва да поразпитам — каза Регев. — Ще съобщя на Дов, ако ми хрумне още нещо.

— Оценявам го — отвърна Бен Рои. — И благодаря за разпечатките.

Регев махна с ръка и понечи да тръгне, но се спря.

— Вижте, не ми влиза в работата, но Дов спомена, че всичко това е свързано с онази жена в катедралата. Не се безпокойте, не е разкрил никакви подробности…

Бен Рои поклати глава, за да покаже, че всъщност не му пука какво му е разказал Зиски.

— Не виждам как „Немезида“ може да е замесена в подобно нещо. Определено не оправдавам методите им, но досега не са вземали на прицел някой, който не…

— Не си го е заслужил ли?

Регев сви рамене.

— Просто мисля, че имат много специфична област на действие. И убиването на журналистки не пасва на профила им. Това е мое мнение, пък и както казах, аз съм само един компютърджия. Просто реших да го спомена. Не го дръжте до късно. Трябва да спи, за да е красив.

Той смигна на Зиски, кимна на Бен Рои и излезе.

Бен Рои взе по още едно питие.

— Готин тип — каза той, като се настани на пейката и подаде на Зиски поръчания от него „Джак Даниелс“.

— Определено — съгласи се Зиски, взе питието и се дръпна да му направи място.

— Наистина готин.

Зиски не коментира, просто отпи от бърбъна и пусна поредната полуусмивка. Бен Рои си помисли дали да не разпита за подробности — ако Регев беше жена, със сигурност щеше да настоява за детайли и да завърже някакъв неприличен разговор. В този случай обаче това му се струваше неподходящо. Затова отпи от бирата и разказа за положението с Восги. Усмивката на хлапето изчезна.

— Съжалявам — рече той. — Трябваше да…

Бен Рои махна с ръка.

— Случва се. Ако получавах по един шекел всеки път, когато хващам щеката от неправилната страна, щях да имам достатъчно за…

— По-добра щека?

Бен Рои се усмихна и опря ръка на пейката. Беше уморен, но бирата го беше освестила малко.

— Каза, че си намерил нещо за „Барън“?

Зиски извади втори жълт плик, претъпкан с листа. За пореден път Бен Рои свали шапка на експедитивността му. Вътре имаше достатъчно материали, за да го държат буден цяла нощ.

— Боя се, че нямах време за пълен доклад — каза Зиски, докато вадеше от плика няколко защипани с телбод листа и му ги подаваше. — Отбелязах някои неща, които могат да се окажат полезни.

Отново шапки долу. Погледът на Бен Рои пробяга по страниците.

— Искаш ли да ми кажеш най-общите моменти?

— Ами компанията е голяма. Оборот петдесет милиарда долара, офиси по целия свят, няколко десетки филиали, интереси във всичко, от нефтодобив през добив на злато до биогорива. Освен това са потайни. Не обичат публични изяви. Главната клечка се казва Натаниел Барън…

Той порови в плика и извади снимка — огромен, свиреп на вид брадат мъж с костюм от туид.

— Председател на борда на директорите през последните четирийсет години. Костелив орех във всяко отношение, макар че сега май здравето му не е отлично. Синът му пък е абсолютно непредвидим.

Появи се втора снимка, на по-млад мъж, с руса коса и приятна външност. Устните му бяха изкривени в нещо средно между усмивка и подигравателна насмешка.

— Имал е няколко сблъсъка със закона. Дрога, нападение — говори се, че преди няколко години се опитал да удуши проститутка. Наложило се баща му да задейства доста връзки, за да го изкара от кафеза. Всичко е вътре.

Зиски посочи една от основните точки.

— Нещо за румънската мина?

— Май всичко е прозрачно. „Барън“ я разработват от две и пета и дотук няма нищо нередно. Добри отношения с румънското правителство и местните жители. И дори със зеленото лоби — явно са сключили сделка да рециклират най-токсичните отпадъци в Щатите, което им спестява обичайните сблъсъци с екологичните групи. С две думи, всички са щастливи.

Бен Рои отпи от бирата си. „Може би наистина съм сгрешил — помисли си отново той. — Може би всичко това е задънена улица.“

— Има обаче две неща, които ми направиха впечатление — продължи Зиски.

— Слушам те.

— Например силната израелска връзка. „Барън“ имат интерес в цялата страна — дялове в мина за поташ при Мъртво море, морско газово находище при Хайфа, голяма компания за рязане на диаманти в Тел Авив. Имат и политическо влияние. Разговарях с приятеля ти от „Хаарец“ и той ми каза, че „Барън“ са основен спонсор на Кадима, Ликуд и Израел Бейтейну. Това им осигурява доста стабилни позиции. „Едни от недосегаемите“, както ги описа.

Зиски вдигна глава, когато група младежи влязоха в заведението, като се смееха и бъбреха. Настаниха се на бара и си поръчаха бира.

— Има и личен момент — добави той, обръщайки се отново към Бен Рои. — Жената на Натаниел Барън е била израелски гражданин. Загинала преди няколко години. Автомобилна катастрофа. Той като че ли така и не го преживял.

Бен Рои отпи и се замисли, за пореден път се мъчеше да разбере как всичко това може да се свърже с убийството на Клайнберг. Отново не успя да стигне до очевидно обяснение. Привлекателната жена на средна възраст на бара се беше обърнала леко и оглеждаше новодошлите. Пума, преценяваща потенциалната плячка. Един пъпчив блед младеж й се усмихна и вдигна ръка за поздрав. Не си от класата й, синко, помисли си Бен Рои. Погледа малко, развеселен от представлението, после отново се обърна към Зиски.

— Какво е другото нещо?

— Моля?

Зиски също анализираше развоя на събитията на бара.

— Каза, че са ти направили впечатление две неща.

— А, да. Барън има и връзки в Египет. Според вашия приятел през годините са създали доста тесни делови и политически връзки там. Имат офис в Кайро и интереси в няколко минни разработки. В момента се опитват да спечелят концесия за голямо газово находище в Сахара. Ако успеят, това ще бъде една от най-големите им сделки. Най-голямата сделка. Като че ли Натаниел Барън е заложил цялата си репутация в това начинание.

Младежите на бара получиха питиетата си и поеха към задното помещение да гледат мача. Пъпчивият каза нещо на жената, но тя само сви рамене и му обърна незаинтересовано гръб. На Бен Рои му дожаля за него. Все едно виждаше себе си на младини.

— Случайно да си попадал на нещо за секс трафик? — попита той.

— Дали „Барън“ да са замесени в подобно нещо?

Тонът на Зиски беше достатъчно красноречив. В каквито и дейности да имаха пръст „Барън“, нелегалната проституция едва ли беше сред тях. Бен Рои опита друго.

— Ами тип на име Самюел Пинскър?

Зиски го погледна така, сякаш името му говореше нещо.

— Напомнете ми.

— Британски минен инженер. Паднал в някаква дупка в Луксор. Клайнберг е чела за него в една от онези статии, за които ти разказах.

— Аха. Не, не се появи никъде.

Зиски разклати остатъка от бърбъна на дъното на чашата си.

— Макар че Луксор изскочи.

Бен Рои отново се наведе напред и му даде знак да продължи.

— Напоследък „Барън“ наливат много пари в страната и финансират доста социални проекти. Всичко това е свързано с находището в Сахара, за което споменах.

— Подкупи ли?

— Натан Тират го нарече „повдигане на имиджа“, но предполагам, че в общи линии става въпрос за това. Както и да е, един от проектите е за голям музей в Луксор, в Долината на царете. „Барън“ са го платили изцяло, изсипали са няколко милиона в него. Говори се, че Натаниел Барън лично щял да присъства на откриването. Предполагам, че може да се нарече някаква връзка, макар да не виждам каква точно е тя.

Той сви рамене, отново разклати питието си и го гаврътна. Бен Рои направи същото с бирата си. Отзад младежите запяха химна на феновете на „Зелените маймуни“ — доста фалшиво, но поне викаха за правилния отбор. Момичетата от съседното сепаре станаха и си тръгнаха, като продължаваха да се кискат. Минута по-късно привлекателната жена на бара ги последва. Вътре останаха само те двамата и барманът.

— Още едно? — попита Зиски.

Бен Рои си погледна часовника — минаваше десет. Поклати глава и отвърна:

— За днес пих достатъчно. Утре ще разгледаме всичко това по-подробно. Както каза приятелят ти, млади момчета като теб трябва да спят, за да са хубави.

Зиски завъртя престорено очи, но не възрази. Стана и си облече якето.

— Следващия път аз черпя.

— Ще го запомня. И благодаря за бележките. Страхотна работа си свършил.

Очите на Зиски проблеснаха, сякаш остана доволен от коментара. Не каза нищо, само кимна, отдаде чест и тръгна към изхода.

— Много поздрави на Йоел — извика Бен Рои след него.

В отговор получи среден пръст, което го накара да се ухили. Хлапето си беше наред, ставаше един от екипа.

След като Зиски си отиде, Бен Рои размисли и си поръча едно за сън, „Джеймисънс“ с лед. Надникна в задната стая да провери резултата (все още един на нула за „Хапоел“), върна се на мястото си и пусна есемес на Сара с пожелание за лека нощ на нея и на бебето. Веднага получи отговор с подобно пожелание, последван почти незабавно от втори, този път адресиран „До тати“ от „Бубу“. Усмихна се. Озърна се към бармана, за да се увери, че не го гледа, вдигна телефона до устните си и го целуна.

— А си мислиш, че Зиски е мека китка — промърмори той, докато прибираше мобилния и протягаше крака. — Размекнеш ли се още малко, ще се превърнеш в същинска медуза!

Изкиска се, отпи от уискито и завъртя чашата по масата, загледан разсеяно в афиша на стената — ретро съветски, рекламиращ цигари. Зазвуча мелодична музика — „Братя по оръжие“ на „Дайър Стрейтс“. Плътният звук на китарата се понесе из помещението като мъгла. Мислите му подеха ритъма и продължиха с него, носейки се насам и натам, първо към Сара и бебето, после към пъпчивия, който се опитваше да свали жената на бара, към Зиски и Регев, и накрая — неизбежно — към случая.

Това време винаги беше най-доброто за мислене, точно в края на деня, когато тялото му забавяше темпо и главата му започваше да се разведрява. Оставяше ума си да скита накъдето си иска, просто позволяваше на мислите си да лъкатушат произволно през всичко, което беше открил през последните два дни. Трябваше само да види докъде ще го отведат.

А те го отвеждаха отново и отново към два основни аспекта на разследването, подобно на посетител в галерия, чиито крака винаги го отнасят при едни и същи картини.

Момичето Мария — Восги. Тя беше човекът, от когото зависеше всичко това, нямаше никакво съмнение. И Египет. Това бе мястото, от което зависеше всичко. Също без никакво съмнение. „Барън“, „Немезида“, Пинскър, полетът на Клайнберг до Александрия, синайският маршрут, използван от трафикантите на хора — всяка нишка в един или друг момент попадаше в Египет, всички пътища сякаш водеха натам. Египет бе мястото, където се намираха отговорите. Или може би Отговорът.

Отпи глътка уиски и премести поглед от афиша към бармана, който вървеше покрай плота и го бършеше с кърпа. Погледите им се срещнаха и мъжът го попита с жест дали иска още едно. Бен Рои вдигна ръка да благодари и поклати глава. От задното помещение се чу вик: „Всички сме чукали приятелката ти, Джони!“, последван от буен смях. Китарата на Марк Нопфлър тананикаше и ръмжеше. Ледените кубчета звънтяха в чашата.

Египет. Имаше неща, които можеше да проследи лично или да накара Зиски да се погрижи за тях. Телефонни разговори, събиране на информация, проверки. Но само с телефон, имейл и интернет възможностите ти стигат до тук. Случаят изискваше някой да провери нещата на място. Някой, който познаваше страната и езика. А това означаваше да подаде молба до централата на Националната полиция в Шейх Джара, откъдето даваха официално разрешение за работа с чужди власти и най-вече с арабски. А издаването на официално разрешение щеше да отнеме дни. Много дни, като се има предвид, че бюрократичната машина се движеше със скоростта на ледник. Щеше да го направи, за да задвижи колелата, но за момента изглеждаше, че Египет, колкото и да беше важен, трябва да изчака.

Въздъхна и вдигна чашата, готов да пресуши остатъка от уискито и да се прибере у дома. Вече беше уморен, денят си казваше своето. И в следващия момент очите му се присвиха от внезапно хрумнала му идея. Разбира се, че имаше и друга възможност. Човек, който беше на място. Стар познайник. Стар приятел. Бяха работили заедно преди време, по онзи необикновен случай с Хана Шлегел. След това продължиха да поддържат връзка, макар да не се бяха чували отдавна — година или повече. И почти без да осъзнава какво прави, Бен Рои извади мобилния си.

Преди четири години, докато линееше в бездната след смъртта на годеницата си Галия, убеден, че остатъкът от дивота му ще мине в мрак и мъка, се бяха появили двама души, за да му покажат обратния път към светлината. Сара беше единият от тях. Другият…

Извика указателя и го прелисти, докато не стигна до буквата „X“. Там имаше само едно име. Усмихна се, когато го видя. Беше минало много време и щеше да е хубаво да чуе отново гласа му.

Погледна отново часовника си и натисна бутона за набиране.

 

 

Луксор

Халифа беше на покрива на блока, седнал на една обърната щайга и загледан в примигващите светлини на нощния Луксор, когато телефонът му иззвъня.

Идваше тук повечето вечери, след като Зейнаб се унасяше. Седеше до нея, държеше я за ръката, галеше дългата й черна коса и й пееше фалшиво, докато дишането й не се успокояваше, тялото й се отпускаше и стегнатата, напрегната линия на устата й омекваше и се извиваше — не толкова в усмивка, колкото в изражение на облекчение, че будуването е свършило и може отново да се потопи в пустотата на дрямката. По-късно идваха кошмарите, назъбени парчета от спомени, които драскаха подсъзнанието й и превръщаха съня в мъчение като будуването. За един-два часа обаче щеше да е в покой, повита в одеялото на лишена от сънища забрава. Тогава той идваше тук, за да намери малко мир и за себе си, спокоен, че прозорецът на спалнята им е точно под него и при нужда ще я чуе и ще бъде до нея след секунди.

Харесваше покрива. Той бе единствената част от дома им, към която изпитваше известна привързаност, особено вечер. През деня Луксор беше отегчително, едноцветно място, ярката слънчева светлина отмиваше цветовете на града, подсилваше еднообразието му. Изглеждаше парадоксално, но с настъпването на тъмнината цветовете се завръщаха — яркото, полупрозрачно зелено на минаретата на джамиите, леденото бяло на кафенета и магазини, крещящото зелено на петзвездни хотели, хилядите мънички петънца оранжево и жълто от прозорци, улични лампи и автомобилни фарове.

Нощта преобразяваше града, премахваше безличния бетон и рушащата се архитектура, свеждаше всичко до основни цветове — чисти, ярки и прости. Седенето на щайгата и съзерцаването винаги успокояваше Халифа, също като катеренето при Курн и стрелбата с карабината на стрелбището. Позволяваше му да се чувства, ако не по-добре, то поне да не изпитва такава болка.

Но сега мобилният му звънеше и магията бе развалена.

Скочи на крака и затърси телефона в джоба си. Безпокойството стегна гърдите и корема му, както всеки път, когато получеше неочаквано обаждане в необичаен час. За момент през главата му минаха какви ли не ужасни сценарии — сирени, болници, сърцераздирателен вой. После видя номера и дъхът му се успокои. Седна отново и се загледа в телефона, като разтъркваше слепоочие с палец и показалец. Имаше време, когато щеше да се зарадва много на обаждането. В края на краищата дължеше живота си на този човек, заедно бяха минали през много неща. Тази вечер обаче първоначалната му реакция бе раздразнение, че звъни толкова късно и му изкарва акъла. Раздразнение, примесено с глух, предпазлив ужас, че ще трябва отново да мине през всичко това, да разказва на поредния човек какво се е случило с него и семейството му. Да го изживее отново. А от другата страна на линията щеше да има объркване, мънкане, изрази от сорта на „ужасно съжалявам“, „имаш ли нужда от нещо“. Напомняне, сякаш Халифа се нуждаеше от напомняне, че се е превърнал в човек, завинаги белязан със знака на трагедията. И каквото и да е направил, или му предстои да направи в живота си, ще го свързват винаги с нея.

Повъртя телефона, чийто рязък звън отекваше в луксорската нощ. Не можеше да събере сили да вдигне, чудеше се дали да го остави на гласова поща. Но това само означаваше да отложи неизбежното. Не можеше вечно да го избягва, рано или късно щеше да се наложи да разговарят. А той беше спасил живота му, онази нощ преди четири години, в Германия, когато го изнесе от горящата мина. Беше му длъжник. Каквито и да бяха личните му проблеми, Халифа се отнасяше сериозно към приятелството.

— Мътните да го вземат — промърмори той.

Остави телефона да иззвъни още два пъти, като събираше кураж, загледан към джамията „Елнас“, чието тънко минаре сякаш пронизваше луната като игла, забита в гъше яйце. И точно когато телефонът щеше да превключи на гласова поща, пое дъх, натисна бутона за отговор и поднесе апарата към ухото си.

— Здравей, приятелю — тихо рече той.

 

 

Йерусалим

Веднага щом чу гласа на Халифа, на лицето на Бен Рои цъфна широка усмивка и той вдигна чашата си, сякаш поздравяваше египтянина.

— Здрасти и на теб, безочлив мюсюлмански гадняр!

Винаги се поздравяваха по този начин, с жизнерадостна обида към другия и културата му — жест към първата им среща, когато се скараха и едва не се стигна до размяна на юмруци. Традиционно Халифа отговаряше, с „арогантно еврейско копеле“. Този път обаче просто изсумтя одобрително на шегата и попита Бен Рои как я кара.

— Страхотно, направо фантастично. А ти?

— Добре, благодаря.

— Нали не съм те събудил?

Халифа го увери, че не е.

— Колко време мина? Година?

— Най-малко — отвърна Халифа.

— Времето направо лети.

— И още как.

— Бог знае къде се дява.

Халифа измърмори нещо, което Бен Рои не схвана. Не беше съвсем сигурен, но остана с впечатлението, че египтянинът нещо не е на себе си. По принцип говореше тихо, но тази вечер гласът му едва се чуваше. Бен Рои се зачуди дали не е трябвало да почака до сутринта.

— Как е Зейнаб? — попита той. Така и така беше започнал разговора, по-добре да го продължи.

— Тя е… добре. — Отговорът беше колеблив, почти уклончив. — А Сара?

— Разделихме се.

Последва кратка пауза.

— Съжалявам. Кога?

— Преди няколко месеца.

— Ужасно съжалявам.

— Аз също. Вината е моя, естествено. Нали знаеш какъв задник съм.

Бен Рои си помисли, че Халифа ще отвърне с нещо духовито, но той не каза нищо. Последва нова пауза, доста неловка. Египтянинът определено не беше на себе си. Вратата на бара се отвори с трясък и двете млади жени, които бяха излезли преди петнайсет минути, се появиха отново, този път прегърнати през раменете. Бен Рои ги изгледа как отиват до бара и си поръчват водка с кола.

— Хей, имам новини — каза Бен Рои.

От другата страна се чу щракане на запалка, последвано от вдишване.

— Не ми казвай — да не сте сключили мир с палестинците?

Това вече беше онзи Халифа, когото познаваше и обичаше!

— Даже по-добре! — разсмя се Бен Рои. — И още по-невероятно.

Млъкна, оставяйки напрежението да се нагнети, след което обяви:

— Сара е бременна. Ще ставам татко!

Каза го на висок глас, наслаждавайки се на оповестяването. На толкова висок глас, че барманът и двете млади жени го чуха. Барманът вдигна палец; жените плеснаха с ръце и извикаха „Мазалтов“. Халифа не реагира.

— Ще ставам татко — повтори Бен Рои, мислейки си, че египтянинът не го е чул.

— Мабрук — рече Халифа. — Много се радвам за теб.

Но не звучеше така. Тонът му бе равен и безизразен.

Това изненада Бен Рои. Всъщност го жегна. Халифа беше от малкото хора, на които все още не бе казал — всъщност май бе единственият, — и подсъзнателно бе очаквал с нетърпение реакцията му от момента, когато реши да му се обади. Липсата на такава бе… почти обидна. Вярно, беше минала повече от година, откакто не се бяха чували (четири, откакто не си бяха виждали мутрите) и Халифа явно не беше в най-доброто си настроение, но въпреки това беше очаквал някаква проява на ентусиазъм от негова страна. В края на краищата бащинството е нещо сериозно, повод за радост и празнуване. Бен Рои се зачуди дали приятелят му не одобрява това, че детето ще бъде извънбрачно. Да, сигурно беше това. Различни култури, различни нрави.

— Естествено това, че със Сара вече не сме заедно, малко усложнява нещата — призна той, заемайки се направо с въпроса. — Но все още сме близки. И каквото и да се случи, ще съм на линия за нея и за бебето, повярвай ми. Пък и кой знае, след като то пристигне… между другото, дори не знаем дали е момче или момиче, макар че между нас казано, аз имам чувството, че ще е момче… Както и да е, бебетата променят нещата, така че може би след появата му със Сара ще опитаме отново да закърпим нещата. Нали се сещаш, да започнем отново, тримата заедно…

Беше започнал да дрънка. Май не трябваше да пие това уиски на празен стомах.

— Искам да кажа, че няма да съм от онези липсващи бащи — продължи той. — Смятам да бъда на мястото си. Това, че със Сара не живеем заедно, не променя нищо. Бебето ще има най-добрият дом на света и най-любящите родители. Толкова съм развълнуван, Халифа. Толкова съм развълнуван. Ще ставам татко!

Усещаше как гласът му започва да секва, а очите му се насълзяват. Определено не трябваше да пие уискито.

— Мабрук — повтори Халифа. — Много се радвам за теб. За двама ви.

Пак същият безизразен тон, същата липса на емоции. Бен Рои стисна зъби. „Жалко копеленце — помисли си той. — Изливам си сърцето пред него, а той дори не си прави труда да се постарае да покаже, че думите му са искрени. Може би това е против мюсюлманските принципи, но колко му е да се престори, поне заради приятелството. Чудна работа — получавам поздравление от барман и двойка наквасени птички, но не и от човек, чийто живот съм спасил.“

— Виж, може би не беше добра идея да ти се обаждам толкова късно — каза той, неспособен да скрие раздразнението си. — Имаше нещо, за което исках да те помоля във връзка със случая, по който работя, но явно моментът не е…

— Не, не, моля те, всичко е наред. Ако мога да направя нещо за теб…

Звучеше абсолютно незаинтересовано, сякаш беше някъде другаде или се беше надрусал. Може пък наистина да е друсан, помисли си Бен Рои. Или е болен, или нещо такова. Може би това беше обяснението.

— Добре ли си, Халифа?

Мълчание.

— Добре ли си? — повтори той. — Не ми звучиш… Виж, не искам да го правя на въпрос, но скоро ще ми се роди дете, а останах с впечатлението, че не си особено радостен от това. Че дори не ти пука.

Чу как египтянинът дърпа от цигарата си. Когато заговори отново, тонът му бе искрено извинителен.

— Прости ми, приятелю. Пука ми, повярвай. И се радвам за теб. Наистина се радвам. Да ти се роди дете е прекрасно нещо. Просто…

Отново дръпване, издишване. Раздразнението на Бен Рои се смени със смътна загриженост.

— Просто какво?

От задното помещение коментаторът отново заговори възбудено, чуха се викове: „Давай, Катан!“ и „Подай!“.

— Просто какво, Халифа? Случило ли се е нещо?

От бара се разнесе звън на чаши, съпроводен с нов кикот. „Дайър Стрейтс“ някак се бяха прелели в Бритни Спиърс. „Токсично“.

— Халифа?

— Подай, мамка му!

— Халифа?

— Всъщност, да, случи се нещо. Нещо…

В слушалката се чу приглушен задавен звук, който Бен Рои щеше да разпознае като хлипане, ако не беше шумотевицата наоколо. Тревогата му се засили.

— Какво се е случило? Кажи ми, Халифа.

Последва нова пауза, сякаш в разговора имаше някакво забавяне, след което египтянинът започна да обяснява нещо за лодка и за инцидент. Гласът му се изгуби във внезапния оглушителен рев от задното помещение, когато „Макаби Хайфа“ най-сетне вкараха гол и изравниха. Бен Рои запуши другото си ухо и се наведе почти до масата в опит да блокира шума.

— Извинявай, не те чух? Какво…

Всички крещяха и ревяха, дори момичетата.

— Халифа, извинявай, не те…

Някакъв младеж се втурна надолу по стълбите и затича през бара, като бъхтеше въздуха с юмруци. Последва го втори, после още един. Тримата затанцуваха импровизиран танц, от който момичетата запищяха от удоволствие. Бен Рои и замаха с ръка, за да ги накара да млъкнат, но без резултат. Нямаше изгледи веселбата да се уталожи, така че той каза на Халифа да задържи за момент, стана и излезе навън, като затвори след себе си.

Изведнъж стана ужасно тихо.

— Така е по-добре — рече той, докато вървеше по пустата улица. — Долу беше такава лудница, че нищо не чувах. Какво казваше? Какво се е случило?

Този път гласът на Халифа прозвуча силно и ясно. И накара Бен Рои да замръзне насред крачка.

— Синът ми умря. Стана инцидент на Нил и синът ми Али беше убит. Изгубих момчето си. Господи, Бен Рои, изгубих малкото си момче.

 

 

Луксор

Даже сега, почти година по-късно, Халифа дори не беше започнал да приема случилото се. Не можеше да си представи, че някога ще го приеме. Беше изгубил най-големия си син, златното си момче. Как човек може да спи спокойно с подобна тежест на сърцето?

Оказа се, че го правели от месеци, откакто намерили скифа изоставен в тръстиките. Али и група приятели, неуязвими четиринайсетгодишни хлапета, впуснали се в търсене на приключения и забавления. Закърпили коритото, отмъкнали едно гребло от някаква работилница за фелуки недалеч от Карнак, направили си второ от захвърлена дъска и започнали да излизат в Нил. Отначало нищо рисковано — малко возене нагоре-надолу покрай източния бряг, прехвърляне през тесния провлак до Банановия остров, където правели лагери, нагъвали лакомства и пафкали крадени цигари. Безобидна игра.

С времето обаче станали по-дръзки. Веднъж убедили собственика на моторница да ги извлече нагоре, чак до моста над Нил, за да могат да се носят цели десет километра надолу по течението. Друг път стигнали с гребане до отсрещния бряг на Банановия остров и до плитчините западно от него.

В нощта на трагедията шестима, сред които и Али, поели на най-голямото си пътешествие — прекосяване на реката и връщане обратно.

Приключението било планирано внимателно. Седмици наред събирали храна, напитки и цигари за епичното пътешествие. В уречената вечер всяко момче казало, че ще спи при някое от другите, за да не събуди подозренията на родителите си. Срещнали се след залез-слънце на малко заливче южно от Луксор, натоварили лодката, заклели се във вечно приятелство в случай на корабокрушение или вражеска атака — игрив жест, който в случая се оказал зловещо пророчество.

И после потеглили, чувствали се като най-големите пътешественици, раждали се някога на този свят. Без спасителни жилетки, разбира се, но всички можели да плуват, така че за какво са им?

Не им провървяло от самото начало обаче — едва излязла в реката, лодката започнала да тече. Трябвало незабавно да поемат назад, но очаквали приключението от толкова време, били толкова развълнувани и въодушевени, че продължили напред — две момчета изтребвали водата с пластмасови кофи, а другите наблягали на греблата и на две дъски, влезли в употреба в последния момент.

След недотам бляскавото начало нещата тръгнали нормално и благодарение на овладения теч и бавното течение успели да стигнат до средата на реката без други проблеми.

И тогава настъпило първото от серията случайни събития, които щели да се съчетаят и да превърнат една на пръв поглед невинна ситуация в трагедия. Полицейският катер, който патрулирал доста по на юг от обичайния си район, забелязал скифа, доближил ги и им наредил да се връщат на сушата.

Другите момчета искали да изчакат катера да потегли и да продължат приключението, но Али, като син на полицай, настоял да изпълнят нареждането. Оттогава Халифа горчиво се упрекваше, че не е научил момчето да се отнася с по-малко уважение към властите.

И така обърнали — с неодобрителни стонове и шеговити подигравки към доброто момче, което винаги прави каквото му се каже — и поели към брега. Но течението, което дотогава не представлявало абсолютно никакъв проблем, изведнъж станало много по-агресивно.

„Сякаш реката не искаше да ни пусне до брега — спомняше си единственото момче, което бе оцеляло при трагедията и от чиито показания историята бавно беше започнала да се оформя. — Течението ни теглеше на север и ни буташе обратно към средата. Всеки сантиметър беше борба.“

Импровизираното гребло се счупило; едната дъска била изпусната и изчезнала в мрака. Течът изведнъж се усилил, водата започнала да пълни лодката по-бързо, отколкото можели да я изгребат. Докато изминат с мъка половината от разстоянието до източния бряг, скифът на практика вече не можел да маневрира, а момчетата били изтощени.

И точно тогава видели баржата.

Отначало не се разтревожили. Тя била далеч, на повече от километър, далечно черно петно на посребрената от луната повърхност, и макар да изглеждало, че се движи право към тях, далеч от нормалния плавателен канал покрай западния бряг, никой не се съмнявал, че вахтеният на носа ще ги забележи навреме и ще сигнализира за промяна на курса.

Промяната така и не настъпила. Течението продължавало да ги носи на север, баржата се движела все така неотклонно на юг и момчетата отначало се разтревожили, а после се уплашили. Започнали да викат и махат с ръце, опитвали се да предупредят баржата да се отклони, като в същото време яростно пляскали водата, за да се махнат от пътя й.

Напразно. Скифът се носел по течението, баржата продължавала напред, срещу него и разстоянието се скъсявало всяка секунда.

„Като два влака, понесли се един срещу друг по една и съща линия“ — разказа един от свидетелите на брега.

„Бяхме като замръзнали — сподели оцелялото момче. — Виждахме как баржата приближава, но всичко ставаше някак забавено, като в сън. Помня, че Али викаше, че трябва да скочим, но не можехме да помръднем. До последната минута си мислехме, че ще ни видят и ще променят курса си.“

Накрая вахтеният наистина видял скифа, след като бил предупреден от сирената на полицейския катер, който се върнал, за да се увери, че момчетата са изпълнили нареждането. Закрещял на рулевия, който завъртял кормилото като луд, но вече било твърде късно. Между скифа и високия скалпел на носа на баржата имало по-малко от сто метра.

Според един от полицаите в последния момент всички момчета станали и се прегърнали, сякаш със силата на приятелството си можели да задържат хиляда тона метал. Тази картина щеше да преследва Халифа до последния му ден — шест ужасени деца, вкопчени в последна, безнадеждна прегръдка.

И тогава баржата ги ударила като ковашки чук, стоварващ се върху кибритена кутия.

Четири от момчетата били убити на мига, повлечени под водата и нарязани на парчета от гигантското витло (бяха намерени само две тела, които можеха да се идентифицират). Петото успяло по някакво чудо да се отдалечи и било спасено от полицейския катер. Беше толкова травматизирано, че цяла седмица след катастрофата не произнесе нито дума.

Шестото момче също оцеля — Али. Бил забелязан трийсет минути след инцидента от полицейския катер, с лице надолу, оплетен в маса водорасли. Извадили го от водата и моментално го откарали в многопрофилната болница на града, където бил разпознат от Раша ал Зауи, съпругата на приятеля на Омар. Тя била на нощна смяна в спешното отделение. Именно тя се бе обадила на Халифа да му каже какво се е случило.

Когато пристигнаха в болницата и видяха момчето в интензивното — с пепеляво лице, закачено към всевъзможни апарати, с интубационна тръба, стърчаща от устата му като някакъв чудовищен червей — Зейнаб припадна. Халифа я пое, сложи я на стола до леглото и започна да я уверява, че всичко ще бъде наред, макар инстинктивно да знаеше, че няма да е така. После, без да му пука какво ще си помислят за него, без да забелязва суетящите се наоколо доктори и сестри, се качи на леглото до момчето си и го прегърна, като му говореше колко много го обича, умоляваше го да остане с тях, молеше Аллах да бъде милостив, пееше му песничката „Да си пуснем хвърчило“ от „Мери Попинс“, който си оставаше любимият филм на Али дори на четиринайсетгодишна възраст.

Шест дни и шест нощи бдяха до него, без да го оставят сам. От самото начало нямаше голяма надежда. Али беше прекарал твърде дълго под водата. Сърцето му продължаваше да бие, но според лекарите мозъкът му бил мъртъв. Така и не дойде в съзнание; Аллах в Неговата безкрайна мъдрост беше решил този път да не стори чудо. Шестте дни се оказаха просто едно продължително сбогуване.

На седмия ден се съгласиха да го оставят да си иде.

Халифа бе настоял той да го направи — беше твърде интимно нещо, за да го остави на непознат. Целунаха Али, прегърнаха го, казваха му отново и отново колко много го обичат, колко много радост им е донесъл, как винаги ще бъде част от живота им. След това, хванати за ръце и плачещи неудържимо, казаха последно сбогом и Халифа изключи поддържащите системи.

Четиринайсет години преди това беше гледал как синът му идва на този свят — роден у дома, в спалнята на апартамента, който след месец щеше да бъде разрушен, за да могат туристите да имат интересни неща за снимане.

Сега го гледаше как се сбогува със света, как прекрасният, безценният, незаменим живот на момчето му бавно избледнява до монотонна равна линия на екрана на сърдечния монитор.

Агонията беше неописуема, мъката не можеше да се изрази с думи. Изобщо не беше помислял, че е в състояние да преживее подобно нещо.

Зейнаб така и не се възстанови. Оттогава почти не говореше, по цял ден прелистваше албумите, гледаше „Мери Попинс“ и бършеше прахта в стаята, която му бяха приготвили в новия апартамент. Дори сега, девет месеца по-късно, всяка сутрин се будеше с все същия отчаян вой: „Толкова ми липсва!“

Халифа си беше взел дълга отпуска, за да се грижи за нея през най-лошия период и да бъде близо до Бата и Юсуф, които също бяха съсипани от смъртта на брат си (макар че с жилавостта, характерна за младите, те бързо асимилираха загубата и продължиха напред). В необичайна проява на човещина началник Хасани не само ги настани по-бързо в новия апартамент, но и настоя Халифа да получава пълна заплата по време на отсъствието си, което облекчи нещата поне от материална гледна точка. Халифа още не беше сигурен дали да изпитва благодарност за жеста, или негодувание от факта, че е станал толкова жалък, че да спечели съжалението дори на прочутия като костелив орех началник.

 

 

В началото — през онези празни, сиви, изпълнени с неверие дни, подобни на черно-бял сън, от който така и не можеше да се събуди — непрекъснато мислеше за моментите, когато беше гълчал Али; за случаите, твърде многобройни, за да се запомнят, в които не беше онзи баща, който би искал да бъде.

Дните преминаха в седмици, седмиците в месеци и постепенно започнаха да се връщат и по-щастливи спомени. Моментите, когато играеха футбол; семейните почивки на морето в Хургада; денят, когато с Али посетиха по изключение затворените гробници в Долината на царете, водени от неговия приятел египтолог Джинджър; посещенията в „Макдоналдс“, които, честно казано, доставяха на момчето повече удоволствие от всички паметници на Египет, събрани заедно. Толкова много щастливи спомени. Спомени, способни да изпълнят цял живот.

Но не достатъчно, за да освободят Халифа от чувството за вина, което изпитваше заради последните думи, които беше казал на сина си — че е изумен, че не си подготвя домашните.

Не бяха достатъчни да заличат картината, която остана да живее в него ден и нощ. Картината на момчето, мятащо се трескаво под водите на Нил — само, уплашено, умиращо.

Нито, разбира се, да върнат Али. Колкото и да бяха скъпи, спомените нямаха силата да възкресяват мъртвите.

Али беше погребан в малък парцел над Нил, недалеч от заливчето, от което той и приятелите му бяха поели на голямата си експедиция. Мястото беше прекрасно, с много дървета и хибискус и великолепен изглед през реката към Тиванския масив и пустинята. Халифа обичаше да мисли, че от вечното си жилище синът му ще може да гледа натам и да мечтае по някакъв свой начин за приключения.

Така и нямаше официално разследване на инцидента, срещу капитана или собственика на баржата не бяха предприети никакви действия. Собственикът бе сред най-големите превозвачи в страната, а срещу подобни хора никой не смееше да се изправи. Някои факти от живота не можеха да бъдат променени дори от революции.

 

 

Йерусалим

— Мили боже, Халифа! Толкова съжалявам.

Бен Рои стигна до една пейка, седна и се наведе напред.

— Толкова много съжалявам — повтори той. — За загубата ти, а също и че дрънках за… нали знаеш, за Сара и за бебето…

— Не е нужно да се извиняваш, приятелю. Напротив, аз трябва да ти се извиня. Че… как го казвате… че ти попарих чудесната новина. Радвам се за теб. Искрено се радвам.

Бен Рои се загледа в маратонките си, като се мъчеше да измисли подходящи думи. Чувстваше се като абсолютно лайно, защото бе разбрал погрешно Халифа. Не го биваше в подобни ситуации, винаги успяваше да сгафи. Накрая отново каза, че съжалява, и попита дали може да му помогне по някакъв начин.

— Много си мил, но не, добре сме.

— Ако искаш, скачам в първия самолет и пристигам.

— Благодаря ти, но не е необходимо.

Бен Рои се облегна и подпря лакът на страничната облегалка на пейката. Откри, че мисли за Галия, която беше убита при бомбения атентат преди пет години. Как добротата, съчувствието и съболезнователните думи някак успяваха само да влошат положението, как подчертаваха размерите на сполетялата го трагедия. От опит знаеше, че никакви думи, никакви картички, никакви молитви, никакви цветя, не можеха да намалят болката в подобни ситуации. В тях си сам, просто трябва да се справиш. Мъката е самотно занимание.

— Тук съм, ако имаш нужда от мен — смотолеви накрая.

— Благодаря. Ти си добър приятел.

Замълчаха. Не беше неловко мълчание като онова по-рано, а мълчанието на двама мъже, които ценят компанията на другия и са достатъчно сигурни в приятелството си, за да нямат нужда да разговарят, ако нямат какво да кажат. Възрастен хареди мина покрай пейката, почуквайки с бастун по паважа. Миг по-късно се чу звън и един от новите трамваи се появи по улицата, лъскавото му тяло от сребро и стъкло някак изглеждаше не на място сред съборетините от времето на мандатния период. Старо и ново, минало и настояще, древно и модерно — в Йерусалим всичко кървеше, за да се превърне в нещо друго. В буквалния смисъл.

— Искаше да ме питаш нещо — каза най-сетне Халифа.

— Моля?

— За случая, по който работиш.

— О, да бе. Вярно.

Бен Рои съвсем беше забравил защо се обади. След чутото, случаят му изглеждаше абсолютно маловажен. И му се струваше неуместно да моли египетския си приятел за помощ, когато той преживяваше такъв тежък момент. Можеше да мине през официалните канали, да прехвърли задачата на някой друг. Това щеше да позабави нещата, но нямаше да е голяма катастрофа. Дори той вече приемаше, че има моменти, когато трябва да забавиш темпото (жалко, че не го беше осъзнал, докато беше със Сара).

— Забрави.

— Стига, Бен Рои.

— Не, честно, забрави. Не е важно. Просто повод да те чуя.

— Сигурен ли си?

Отново последва пауза. Грохотът на трамвая постоянно се усилваше, докато машината се носеше по релсите си към Бен Рои. Накрая Халифа каза, че трябва да тръгва.

— Не искам да оставям Зейнаб сама много дълго — обясни той.

— Разбира се. Предай й най-добрите ми пожелания. И отново, ужасно съжалявам за Али.

— Благодаря ти, приятелю.

— Не трябваше да се забравяме толкова дълго.

— Абсолютно.

След кратко колебание Халифа добави:

— Беше ми приятно да чуя гласа ти, арогантно еврейско копеле такова.

— Да.

Бен Рои се усмихна.

— И аз твоя, безочлив мюсюлмански знаеш какво.

Обещаха си да се чуват по-често, сбогуваха се и Бен Рои понечи да затвори, но внезапно го вдигна отново.

— Халифа!

Преди четири години, когато беше в бездната, все още съсипан от мъка след смъртта на годеницата си, египтянинът го беше забъркал в случая на Хана Шлегел и това помогна на Бен Рои да намери нови сили и цел в живота, да поеме по бавния път към възстановяването. Ситуацията беше различна, разбира се, но му хрумна, че има някаква, пък била то и мъничка, вероятност да му върне жеста. Съмняваше се, че ще се получи — да изгубиш дете, за Бога, в колко дълбока бездна ще те запрати подобно нещо? — но поне щеше да разсее Халифа за момент. Определено не можеше да измисли друг начин да му помогне.

— Има нещо, с което би могъл да ми помогнеш — рече той.

— Разбира се. Каквото кажеш.

 

 

„Барън“, „Немезида“, синайският маршрут, полетът на Клайнберг до Александрия — всички тези египетски връзки можеха да се разследват по други начини. Имаше обаче една, която сякаш беше специално за Халифа.

— Някога да си чувал за тип на име Самюел Пинскър? — попита той.

Не беше.

— Бил е британски минен инженер. Изчезнал от Луксор някъде в началото на двайсети век. Тялото му било открито в една гробница през седемдесет и втора.

— Вече ме заинтригува.

— И аз съм заинтригуван. Вероятно е свързан по някакъв начин с убийството, по което работя, макар че нямам представа как точно. Помислих си, че щом така или иначе си в Луксор…

— Мога да проверя това-онова.

— Ако те товаря прекалено много…

— Не, не, с радост ще ти помогна. Можеш ли да ми пратиш подробности?

— Веднага ще ти ги пусна по имейла. За бога, не си губи времето по това, само колкото да…

— Да ти реша случая ли?

Бен Рои се изкиска.

— Именно.

Помълча няколко секунди, загледан към Стария град чиито монументални каменни стени блестяха в оранжево под светлините на прожекторите. И тогава, обхванат от внезапна привързаност към стария си приятел, изтърси:

— Какво ще кажеш, Халифа? Двамата с теб работим отново заедно. Първокласният тим. Също като в доброто старо време!

Отговорът на египтянина не беше толкова жизнерадостен.

— Нищо няма да бъде като в доброто старо време, приятелю. То е отминало завинаги. Ще ти се обадя веднага щом открия нещо.

И затвори.

 

 

Пет дни по-късно

„Погрижиш ли се за малките неща, големите сами ще се погрижат за себе си.“

Така ме учеха родителите ми. И продължавам да живея според това правило. Грижа се за нещата — малките неща, ежедневните задачи — и вярвам, че проблемите около очистването на катедралата ще се решат сами. Както и става, доколкото мога да преценя. Нямаше телефонни обаждания, неочаквани посещения, будещи тревога контакти с външни хора. Прахта като че ли започва да се сляга. По принцип не обичам слегнала се прах, но в този случай тя е добре дошла.

Родителите ми оказаха огромно влияние върху мен. И продължават да го правят, всеки по своя начин, за добро и за лошо. Често чувам гласовете им. Долавям и миризмите им. Винаги съм имал остро обоняние и усещам силно миризмата на предците си. Именно затова, в катедралата противно на нормалната практика, останах да лежа известно време до дебелата жена под масата, след като я завлякох там. Изключих фенерчето си и се свих до нея в тъмното, държах ръката й, притисках лицето си към нейното, вдишвах превъзходния дъх на бадеми от косата й. Сякаш майка ми беше отново до мен и това ми подейства окуражаващо. Макар че отговорността за семейството отдавна е моя и единствено моя, все още се нуждая от окуражаване понякога. Изпитвам необходимост да знам, че служа по най-добрия възможен начин.

В момента тази нужда е по-силна от всеки друг път поради решението, което трябва да взема. Голямото решение — по-голямо от онова, което взех в катедралата, когато извърших почистването по-рано от замисленото. Решение, от което зависи цялото бъдеще на семейството.

Постъпя ли правилно, бъдещето ще бъде осигурено. Сгреша ли…

Разбира се, в известен смисъл вече съм взел решението, но въпреки това изпитвам тревога. Питам се какво биха направили родителите ми в подобна ситуация. Те поставяха семейството над всичко друго, също като мен, но въпреки това да действаш в кръга е нещо нечувано. Такива са дилемите на дълга. Не става въпрос само за подчиняване. А да решиш кому да се подчиниш. И защо.

Традицията не ме е подготвила за подобни предизвикателства. В прецедентите няма нищо успокояващо. Обръщам се към предците си, но те не отговарят. Сам съм. Знам какво трябва да се направи за доброто на семейството, но въпреки това съм смутен.

Все пак съм спокоен поне по един въпрос. Ако и когато се наложи да действам, няма да е с гаротата. В този случай ще е нужна още по-голяма дискретност от обичайното.

Сега обаче трябва да продължа. Имам да се погрижа за някои неща. Рутинни неща. Дребни неща. Надявам се, че големите ще се погрижат сами за себе си.