Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (11)

9.

Луксор

Минаваше обед, когато Халифа и Сария най-сетне се върнаха в Луксор от изток, по пътя за летището. Докато чакаха на светофара при кръстовището на „Ел Карнак“ и „Ал Матари“, Халифа внезапно отвори вратата и слезе.

— Ще се видим в участъка — каза той. — Трябва да поговоря с един човек.

Затръшна вратата и тръгна към „Ел Карнак“. След петдесет метра влезе в нещо, което Сария взе за малък магазин за сладкиши. След няколко минути се появи с хартиена торбичка, но междувременно светофарът бе светнал зелено и Мохамед Сария беше отпътувал.

Всичко се е променило. Напоследък тази мисъл минаваше през главата на Халифа всеки път, когато вървеше през центъра. Нищо не е такова, каквото беше навремето.

Разбира се, и самият Египет се беше променил с падането на Мубарак и идването на новото правителство. Но много преди Януарската революция да промени лицето на националната политика, Луксор беше започнал своя собствена метаморфоза. Любимият някога хаос от безразборно разхвърляни прашни постройки и задръстени от трафика улици, образец за лошо градско планиране (или по-скоро за липсата на такова), през последните няколко години беше подложен на радикална пластична операция. Местният губернатор искаше разчистване и модернизация и ги получаваше, без да жали средства и без никакви компромиси. Улиците станаха по-широки, инсталираха модерни системи за контрол на трафика, събаряха се стари сгради, издигаха се нови. Осеметажното розово чудовище, известно като Нов зимен дворец, беше сринато; „Мидан Хагаг“ беше павирана; еспланадата до Карнак претърпя преустройство; целият „Корниш ел Нил“ беше разкопан, превърнат в пешеходна зона и спуснат до нивото на реката.

Най-драматичната промяна бе в широката сто метра ивица между Карнак на север и храма в Луксор на юг, с дължина почти три километра, която беше разчистена, за да разкрие церемониалния булевард със сфинксове, свързвал храмовете в древността. Сред множеството постройки, жертвани за разкриването на тази зейнала пропаст, две имаха особено значение за Халифа — старият полицейски участък до храма в Луксор и занемареният жилищен блок, в който навремето живееше със семейството си.

Загубата на участъка не беше голяма трагедия. В края на краищата беше си имал работа с доста неприятни неща там. Загубата на дома му обаче, наред с всичко останало, беше повече от съкрушителна. Шестнайсет години спомени и асоциации, смях и сълзи, радост и болка — всичко беше заличено с удара на разбиващата топка, за да могат групи западняци с наднормено тегло да правят хубави снимки. Халифа винаги беше обичал историческото наследство на страната си — ако финансовите затруднения не го бяха принудили да постъпи в полицията, със сигурност щеше да работи в Службата за старините. Сега, за първи път в живота си, изпитваше негодувание срещу това наследство. Хиляди хора бяха изтръгнати от корените им, животът им беше преобърнат — и за какво? Заради редица сфинксове, които дори не бяха разкопани както трябва и половината бяха бетонни копия. Абсолютно безумие. Безумието на властта. И както ставаше винаги в Египет — и навсякъде другаде, — цената плащаха онези, които нямаха власт.

Тръгна по „Шария Тутанкамон“, тясна уличка, която минаваше покрай коптската православна църква „Света Богородица“. Сто метра по-нататък улицата и църквата свършваха в прашно, осеяно с боклуци сметище. Отляво и отдясно Булевардът на сфинксовете се губеше в далечината като дълбока шест метра рана в сърцето на града, като следите от някаква огромна самолетна катастрофа. Това бе едно от местата, където булевардът тепърва предстоеше да бъде разкопан, и имаше земен мост, по който човек можеше да прекоси траншеята. Халифа стигна до „Шария Амес“ и продължи покрай една занемарена постройка с люпеща се боя, разнебитени капаци на прозорците и коптски кръст над вратата. На стената имаше надпис — „Общество на добрите самаряни за деца инвалиди“. Изкачи стълбите и влезе.

Вътре едно малко момченце седеше на седалката на китайски мотопед „Дайун“. Имаше кльощави крака и гърбица. Люлееше се напред-назад и ръмжеше, имитирайки звука на мотор. Халифа бръкна в торбичката, извади шоколад и му го подаде.

— Търся Демиана — каза той. — Демиана Баракат.

Момчето се загледа в шоколада и без да каже нито дума, слезе от мотопеда, хвана Халифа за ръката и го поведе през една врата в голяма дневна. Там имаше други деца — едни седяха в инвалидни колички, други си играеха на пода, трети пък се бяха проснали на дивана и гледаха анимационни филми на древен черно–бял телевизор. Млад мъж седеше на една маса и хранеше бебе без ръце.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся Демиана.

— Натам. — Мъжът кимна към вратата в другия край на помещението.

Халифа му даде хартиената торбичка, за да раздаде съдържанието й на децата, и гърбавото момче го поведе към вратата, която се оказа открехната. Халифа почука и я отвори. В стаята седеше слаба кокалеста жена с посивяваща коса и малко златно кръстче на врата. Беше опряла лакти в голямо неподредено бюро, отпуснала глава на ръцете си. Погледна към вратата, когато Халифа влезе. Очите й зад златните рамки бяха зачервени.

— Юсуф — рече тя и се усмихна насила. — Каква приятна изненада.

— Лош момент ли избрах?

— Напоследък моментът винаги е лош. Влизай, влизай.

Тя свали очилата, избърса очите си и направи знак на Халифа да приближи. Момченцето влезе с него.

— Хелми, иди да си поиграеш с мотора.

Момченцето обаче не помръдна и жената се принуди да стане и нежно да пусне ръката му.

— Хайде, добро дете. Тръгвай, чакат те приключения.

Целуна го по главата и го отведе в дневната, като затвори вратата след него.

— Какво си му дал? — попита тя, след като се върна при бюрото си.

— Шоколадче.

Жената се усмихна.

— Харесва хора, които му дават неща. Привързва се към тях. Моля, седни. Искаш ли чай? Кафе?

— Нищо, шукран — каза Халифа и се настани в стола пред бюрото. — Съжалявам, че се натрапих.

— Стига глупости. Радвам се да те видя. Винаги се радвам да те видя. Толкова време мина.

Халифа и Демиана Баракат се познаваха отдавна. При един от първите му случаи, след като беше преместен в Луксор от Гиза, бе свързан с местната коптска общност и Демиана беше привлечена като човек за свръзка. Освен че ръководеше Обществото на добрите самаряни и половин дузина други благотворителни организации, тя беше член на общинския съвет и издаваше малък вестник за общността. Дори да имаше някой, който познава по-добре света на коптите от Демиана Баракат, Халифа още не го беше срещал.

— Как е Зейнаб? — попита тя.

— Добре — отвърна той. — Много по-добре. Тя…

Поколеба се, не знаеше какво да добави. Така и не успя да измисли нещо, затова просто кимна неопределено и смени темата.

— Някакви новини за църквата?

— Още се борим, макар че резултатът е предрешен. Въпросът е не дали, а кога.

Подобно на стария дом на Халифа, на стария участък и на толкова много други постройки, църквата „Света Богородица“ беше определена за разрушаване заради Булеварда на сфинксовете.

— Поне това място е в безопасност — рече той.

— Не много за дълго.

Тя вдигна някакъв лист.

— Писмо от кабинета на губернатора. Съкращават наполовина бюджета ни. Което е равносилно на закриване. Могат да намерят пари да изкопаят трикилометрова дупка в земята, но за безпомощните деца…

Свали очилата и отново избърса очите си.

— Хелми, момчето, което те доведе, е прекарало тук целия си живот. Едни доброволци го откриха, когато беше бебе. Родителите го оставили на сметището, представи си само. Какво ще стане с него? Къде ще иде?

Гласът й стана пресеклив.

— Светът е толкова жесток — промърмори тя. — Ужасно жесток. Но пък ти го знаеш, нали, Юсуф?

— Да — отвърна Халифа. — Знам го.

За момент погледите им се срещнаха. После тя пое дълбоко дъх, остави писмото и сложи делово длани върху бюрото.

— Както и да е, със сигурност не си дошъл да слушаш оплакванията ми. Какво мога да направя за теб?

Халифа се размърда неспокойно. След онова, което му бе казала току-що, не му се струваше подходящо да я моли за помощ. Тя сякаш прочете мислите му и се усмихна.

— Стига, Юсуф. Познаваме се достатъчно отдавна. Изплюй камъчето.

— Не е чак толкова важно — измънка той. — Може да…

— Юсуф!

— Добре, добре. Исках да те поразпитам за коптската общност.

Тя събра длани на бюрото.

— Питай.

— Ти си навътре в нещата. Да си чувала за някакви антихристиянски действия напоследък? Нападения, вандализъм?

— Винаги има нападения над копти. Знаеш го не по-зле от мен. Само миналата седмица един човек в Наг Хамади…

— Не става въпрос за Среден Египет — прекъсна я той. — А за района на Луксор.

Очите й се присвиха.

— Защо? Случило ли се е нещо?

Халифа й разказа за фермера и отровения кладенец.

— Водата на братовчед му също се развалила — завърши той. — Фермерът мисли, че е някой от съседното село, но старейшината отрича да знае каквото и да било. Просто се питах дали е местен проблем, или нещо по-мащабно.

Тя се облегна назад, като си играеше с кръстчето на шията си. Старият вентилатор на тавана се въртеше лениво, без изобщо да прогони жегата от стаята.

— Не съм чувала нищо — каза тя след дълго мълчание. — Знаеш, че на север има много напрежение, но тук нещата винаги са били доста спокойни, слава Богу. Е, като изключим онзи шейх, който проповядваше в селата, Омар как му беше името…

— Абд-ел Карим — каза Халифа.

— Същият. Той винаги създаваше неприятности, макар че, доколкото си спомням, проповедите му бяха повече срещу евреите, отколкото срещу християните. А, и онзи инцидент преди два месеца, когато хвърлиха едно ваксаджийче в Нил. Момчето беше копт, макар да си мисля, че историята беше повече за пари, отколкото заради религията.

Тя замълча и продължи да си играе с кръстчето. Отвън някакво дете се разрева — дрезгави, раздиращи ридания, които сякаш разтърсиха цялата сграда.

— Наистина не се сещам нищо — каза тя накрая. — Ние сме малцинство и затова винаги сме нащрек, особено след бомбата в църквата в Александрия и размириците в Им–баба. Но досега не сме имали проблеми като във Фаршут.

И определено няма насилие. Има мюсюлмани, които не искат да се смесват с нас, както и хора от моята общност, които не искат да се смесват с мюсюлмани, но като цяло се погаждаме доста добре. Най-много да те изгледат накриво. Това, и събарянето на църквата. Но пък има и разрушени джамии, така че не можеш да хвърлиш вината върху религиозната нетърпимост.

— А само върху идиотите, които управляват града — рече Халифа.

— Именно.

На вратата се почука. Младият мъж, когото Халифа бе видял по-рано, надникна в стаята и каза на Дамиана, че хората от „Банк Миср“ щели да пристигнат след няколко минути.

— Кандидатстваме за заем — обясни тя. — Съмнявам се, че ще го получим, всички останали банки ни отказват, но трябва да опитаме. Съжалявам, но трябва да приключваме.

Халифа махна с ръка и каза:

— И без това трябва да се връщам в участъка — каза той.

Станаха и отидоха в дневната. Плачеше детето без ръце, което сега бе поставено в края на един диван като голяма счупена кукла. Момиче е, помисли си Халифа, макар че не беше съвсем сигурен. Демиана отиде при него, взе го на ръце и го притисна към гърдите си. Плачът незабавно премина в тихо скимтене. Тя залюля детето, подаде го на младежа и поведе Халифа към стълбището. Гърбавото момче отново беше яхнало мотопеда, голямата му уста беше омазана с шоколад. Когато ги видя, то слезе и отново хвана ръката на Халифа.

— Нещо против да поразпиташ наоколо? — попита Халифа, докато пресичаха фоайето към изхода. — Може пък някой да е чул нещо.

— Разбира се. Ще ти се обадя, ако излезе нещо.

Спряха при вратата. Отвън внезапно излезе вятър и напълни въздуха с прах и песъчинки.

— Радвам се, че те видях, Демиана. И съжалявам за бюджета.

— Не се безпокой за нас — отвърна тя. — Ще се справим. Бог ще се погрижи за това.

До неотдавна Халифа щеше да й повярва. Сега не беше толкова сигурен. Неговият дом не беше единственият, рухнал през последните няколко месеца.

— Ще пусна имейли на някои хора — каза той. — Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти. И кажи на Зейнаб, че мислим за нея.

Тя се поколеба, после пристъпи към него.

— Юсуф, исках да знаеш…

Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Освободи другата си ръка от ръката на момчето, клекна и тупна деформираното му рамо.

— Вярваш ли във вълшебства, Хелми?

Отговор не последва.

— Искаш ли да ти покажа едно?

Момчето кимна едва-едва. Без да откъсва поглед от очите му, Халифа тихомълком извади шоколадчето „Марс“, което беше прибрал в джоба си, за да го изяде по пътя към участъка, и премести ръка зад гърбицата.

— Абракадабра! — прошепна той и се престори, че изважда сладкиша от ухото на Хелми.

Момчето се разсмя радостно. Продължаваше да се смее, когато Халифа излезе от сградата и тръгна по улицата. Този смях бе един от най-тъжните звуци, които беше чувал.