Сандра Браун
Смъртоносно (6)

Пета глава

Увлечена в детското шоу, Емили изобщо не обърна внимание на Онър и Кобърн, които минаха през всекидневната.

Когато стигнаха до спалнята, Онър рязко издърпа ръката си от хватката му и разтри вкочанените си мускули.

— Не искам да ме застреляш и в никакъв случай не бих рискувала живота на Емили. Няма нужда от грубости.

— Това го решавам аз. — Той кимна към компютъра на бюрото. — Този компютър на съпруга ти ли е?

— И двамата го използвахме.

— Включи го.

— Там няма нищо, освен личните ми писма, бележки за учениците и разпределението на уроците по месеци.

Той остана неподвижен, мрачен и застрашителен, затова Онър отиде до бюрото и седна. На компютъра сякаш му бе нужна цяла вечност, за да се събуди. Онър се взираше в монитора, втренчена в размазаното си отражение, но през цялото време го усещаше, застанал наблизо, излъчващ миризма на блато, усещаше топлината на тялото му и осезаема заплаха.

С крайчеца на окото си погледна ръката му. Беше я отпуснал и си почиваше близо до бедрото му. Но дори и сега съзнаваше, че ако я стисне за гърлото, може лесно да я удуши. Представи си как стиска сладкото и меко вратле на Емили и тутакси й прилоша.

— Благодаря, господин Кобърн — прошепна тя.

Изминаха няколко секунди, преди той да попита:

— За какво?

— Че не наранихте Емили.

Той не каза нищо.

— И че скрихте пистолета от погледа й. Оценявам това.

Отново изтекоха няколко секунди.

— Нямаше да спечеля нищо, ако изплаша хлапето.

Компютърът искаше парола. Онър бързо набра своята. Изписа се като черни точки в полето.

— Чакай — обади се той, преди тя да натисне бутона за въвеждане. — Изтрий я и я напиши отново. Този път бавно.

Тя отново набра буквите.

— Какво означава „Р“?

— Роузмари.

— О, „Р“, Жилет. Не е особено оригинално. Лесно се отгатва.

— Нямам какво да крия.

— Да видим.

Пресегна се над рамото й и започна да движи мишката. Прегледа писмата в електронната й поща, дори и онези в кошчето, както и всичките й документи, които не биха заинтригували никого, освен второкласниците.

В един момент тя любезно го попита:

— Искаш ли да седнеш?

— Добре съм.

Той — може би, но не и тя. Беше се надвесил над нея, понякога случайно докосваше гърба или рамото й, ръката му се допираше до нейната, докато движеше мишката напред-назад.

Най-сетне се увери, че файловете, които бе отворил, са безполезни за него.

— Еди имаше ли своя парола?

— Използвахме една и съща парола, както и един и същи електронен адрес.

— Не видях никакви съобщения до него или от него.

— Всички са изтрити.

— Защо?

— Заемаха място на диска.

Мъжът не каза нищо, но тя усети как косата й се опъва и разбра, че навива опашката й около китката си. Когато я усука здраво, извърна главата й към себе си. Тя затвори очи, но усещаше втренчения му поглед върху главата си.

— Отвори очи!

Тя си припомни неотдавнашните си мисли за силата на ръцете му и направи каквото й бе наредено, за да не го предизвика с непослушанието си. Очите й бяха на нивото на кръста му. Близостта на лицето й до тялото му, както и интимността, която загатваше позата, бе притеснителна, каквато вероятно бе и целта му. Смяташе да не остави и капка съмнение кой командва.

Но може би би могла да обърне това в своя полза. Носът й бе само на сантиметри от очертанието на пистолета под тениската му. Ръцете й бяха свободни. Дали би могла…

Не. Още преди да формулира докрай мисълта, тя я отхвърли. Еди я бе научил как да стреля с пистолет, но тя така и не се почувства сигурна с каквото и да било оръжие в ръце. Не би могла да хване здраво пистолета и да стреля с него, преди Кобърн да го изрита настрани или да й го отнеме. Всеки опит да го направи само би го разгневил. И после какво? Не смееше да си го помисли.

Използвайки навитата около китката му опашка, той наклони главата й назад, докато очите й се взряха в лицето му.

— Защо си изтрила писмата на мъжа си?

— Него го няма от две години. Защо да ги пазя?

— В тях би могло да има важна информация.

— Нямаше.

— Твърдиш го много убедено.

— Убедена съм — сопна се тя. — Еди не беше толкова глупав, че да остави нещо важно в електронната поща.

Той остана загледан в очите й, сякаш за да прецени тежестта на думите й.

— Използвате ли електронно банкиране на този компютър?

— Не.

— Плащате ли някакви сметки?

Тя поклати глава, доколкото й позволи ръката, опънала косата й.

— Никой от двама ни не го е използвал за делови въпроси.

— Ами работният му компютър?

— Той беше собственост на полицейското управление.

— Не го ли дадоха на теб?

— Не. Предполагам, че сега го използва друг полицай.

Той продължи да изучава лицето й още няколко секунди, после явно реши, че казва истината. Пусна косата й и отстъпи назад. Тя с облекчение стана и се отдалечи от него в посока към вратата.

— Само ще погледна Емили.

— Остани на мястото си.

Погледът му обходи цялата стая, а после очите му се спряха на нещо върху тоалетката, което прикова вниманието му. Бързо прекоси стаята, грабна една снимка в рамка и я бутна в ръцете й.

— Кои са тези?

— Най-възрастният е Стан.

— Бащата на Еди? В страхотна форма е за човек на неговите години.

— Поддържа я. До него е Еди.

— А другите двама? Близнаците?

— Фред и Доръл Хокинс. Най-добрите приятели на Еди. — Тя се усмихна на хубавия спомен и погали с пръсти стъклото на снимката. — Бяха излезли на нощен риболов в залива. Когато се прибраха на другия ден следобед, позираха на кея с улова си и ме помолиха да ги снимам.

— Това ли е лодката, която си продала?

— Не, това е моторната лодка на Доръл. Ураганът Катрина я отнесе. Сега Доръл е нашият градоначалник. Фред е полицай.

Кобърн я погледна рязко, после почука по стъклото на рамката.

— Този тип е ченге?

— Двамата с Еди се записаха в полицейската академия заедно и завършиха заедно. Той… — Тя спря и извърна поглед, но той улови брадичката й и се взря в очите й.

— Какво? — настоя да довърши той.

Нямаше смисъл да увърта.

— Фред оглавява издирването.

— Откъде знаеш?

— Обяви го в пресконференцията тази сутрин. Закле се да те залови бързо и да въздаде справедливост за седмината мъже, които си застрелял. Както се предполага.

Кобърн обмисли чутото, после пусна брадичката й и взе статива със снимката от ръцете й. Тя се слиса, когато той я обърна и започна да разгъва металните скоби.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича?

Разглоби рамката и вътре намери само онова, което тя очакваше — снимката, твърд картон за опора и стъкло. Той се вторачи в снимката и провери датата, отпечатана на гърба й.

— Изглеждат много сплотен квартет.

— Момчетата са приятели от началното училище. Стан на практика е отгледал близнаците Хокинс заедно с Еди. Двамата много ни помагат, откакто съпругът ми го няма. Толкова са грижовни към мен и Емили…

— Нима? — Той я огледа бавно и многозначително. — Всъщност бих се обзаложил, че е така.

Искаше й се да му се нахвърли, задето се усмихва така многозначително. Но сдържа езика си зад зъбите, давайки си сметка, че е под достойнството й да защитава морала си пред човек, по чиито дрехи имаше следи от кръвта на жертвите. Взе снимката от него и я върна заедно с разглобената рамка на плота на бюрото.

— Как умря той? — попита Кобърн. — Еди. Как загина?

— В катастрофа с кола.

— Какво стана?

— Предполагат, че е завил рязко, за да избегне удара с някакво животно. Изгубил контрол и се блъснал челно в дърво.

— Сам ли е бил?

— Да. — Тя отново погледна замечтано снимката, запечатала завинаги усмихнатото лице на съпруга й. — Прибираше се у дома след работа.

— Къде са му нещата?

Въпросът я изтръгна от замечтания унес.

— Какво?

— Нещата му. Сигурно си запазила личните му вещи.

Желанието му да прерови вещите на Еди бе върхът на нетактичността и я засегна дори повече, отколкото това, че я бе заплашил с пистолет. Срещна студените му и безчувствени очи, без да трепне.

— Ти си един жесток кучи син.

Погледът му стана още по-неумолим. Направи крачка към нея.

— Трябва да видя нещата му. Или ми ги предай, или ще преобърна къщата с главата надолу, докато ги намеря.

— Моля, заповядай. Проклета да съм, ако ти помогна.

— О, съмнявам се.

Схванала злокобния му намек, тя погледна бързо над рамото му към всекидневната, където Емили все още се забавляваше с едно от любимите си анимационни филмчета.

— Детето ти е добре, госпожо Жилет. И ще си остане така, стига да не си играеш игрички с мен.

— Не играя никакви игри.

— Значи се разбираме отлично. И аз не си падам по тях.

Говореше тихо, заплашително и безпощадно ясно. Ядосана колкото на него, толкова и на себе си, задето се налагаше да капитулира, без да оказва съпротива, тя каза хладно:

— Няма да е зле да ми кажеш какво търсиш.

— Няма да е зле да престанеш да ме разиграваш.

— Не те разигравам!

— Наистина ли?

— Не! Нямам никаква представа какво искаш и дори за какво говориш. Златни кюлчета? Борсови акции? Скъпоценни камъни? Ако имах нещо подобно, не мислиш ли, че щях да го продам досега?

— Пари в брой?

— Приличам ли на човек, който разполага с много пари?

— Не. Не приличаш. Но ти не би го показала, защото би било глупаво.

— В какъв смисъл?

— Ако изведнъж се окажеш фрашкана с пари, хората ще се усъмнят.

— Хората ли? Кои хора? В какво да се усъмнят? Не разбирам.

— Мисля, че разбираш.

Докато си разменяха тези разгорещени реплики, той постепенно се бе приближил към нея и сега бяха на сантиметри един от друг. Чисто физическото му надмощие я караше да се чувства хваната в капан. Трудно устоя на порива си да отстъпи, но отказа да върви отново по този път. Освен това не искаше да му достави удоволствието да види колко ефективна е тактиката му на сплашване.

— За последен път питам — подхвана той. — Къде са нещата на Еди?

Тя го предизвикваше с пълния си с омраза поглед, с изправения гръб и силата на волята си. На върха на езика й бе да го прати по дяволите.

Но Емили се засмя.

Каза нещо на героите във филмчето със сладкото си звънливо гласче, после извика радостно и запляска с ръчички.

Куражът на Онър се изпари. Тя сведе предизвикателно вирнатата си брадичка и вместо да го прати по дяволите, каза:

— Под леглото има една кутия.