Сандра Браун
Смъртоносно (37)

Тридесет и шеста глава

На Доръл се падна съмнителното удоволствие да информира Счетоводителя.

— Моят човек в офиса на ФБР едва намери достатъчно време да постави бомбата в колата и да програмира номера на мобилния телефон. Но всичко стана точно както трябва. Бум! Даже не разбраха откъде им е дошло.

От другата страна на линията цареше мълчание. Доръл продължи.

— Видях всичко с очите си от върха на водната кула. Всички се изнесохме веднага от зоната. Никой не разбра, че сме били там.

Мълчанието продължаваше.

Доръл се прокашля смутено.

— Има обаче нещо…

Счетоводителя чакаше в гробно мълчание.

— Онър не се появи. Дойде Кобърн. — Той не беше сигурен как Счетоводителя ще посрещне тази новина, затова побърза да добави: — Всъщност това дори е по-добре. По-лесно ще ни е да проследим Онър, отколкото него.

— Но инструкциите ми изобщо не бяха такива. Планът ми за Кобърн беше съвсем друг.

Доръл разбра, че Счетоводителя не е доволен. Ако се избира между Кобърн и Онър, агентът под прикритие естествено беше по-едрата плячка. По съвсем лични причини Доръл би се радвал много, ако можеше да го убие бавно и мъчително. Вместо това кучият син се беше отървал леко. Застигна го мигновената смърт, планирана за Онър и Том ван Алън.

Когато получаваше заповедите няколко часа по-рано, Доръл дипломатично беше поставил под въпрос необходимостта да убие агента на ФБР.

— Той всъщност нищо не знае.

На което Счетоводителя беше отговорил:

— Но може да развали всичко, макар и неволно. Даже и сляпата катерица намира по някой орех от време на време. Освен това на мексиканците ще им хареса, че сме убили федерален агент.

— Тази вечер очистихме двама от ФБР — оправда се Доръл. — Това би трябвало наистина да впечатли картела.

Но Счетоводителя не беше особено впечатлен.

И какво, за бога, трябваше да направи, за да изкупи грешката, че остави Кобърн да избяга от склада? Сега, когато Кобърн и Ван Алън бяха мъртви, единствената заплаха беше Онър. Обикновена пионка, но можеше да стане опасна, затова трябваше да я извади от играта. Доръл приемаше това. Както на времето бе приел да убие Еди.

Той и Фред се бяха опитали да убедят Счетоводителя да промени решението си. Бяха водили дълги преговори, за да спасят живота му. Дали Еди, техният приятел от детинство, наистина трябваше да умре? Може би само строго предупреждение или заплаха — реална или символична — щеше да свърши работа.

Никакви свидетели. Никаква милост. Счетоводителя не направи изключение дори за Еди. Беше преминал границата. Той трябваше да си отиде. Заповедта бе проста и ясна, дори едногодишно дете би я разбрало. Но за да е по-лесно за всички, двамата с Фред го бяха направили възможно най-бързо и безболезнено, при това трябваше да изглежда като нещастен случай.

Доръл се надяваше, че ще може да измисли нещо толкова леко и за Онър.

Но ако я застигнеше друга смърт, виновен щеше да е само този проклет кучи син Кобърн — първо, защото изобщо я въвлече, тъй като Доръл беше сигурен, че тя не знае тайната на Еди, а след това и като й отне бързата смърт, която бяха избрали за нея.

Разбира се, преди Доръл да може да направи каквото и да е, трябваше първо да я открие.

Проявявайки отново телепатичните си умения, които караха Доръл да настръхва, Счетоводителя каза:

— Кобърн е мъртъв, а той беше единственият човек, който знаеше къде е Онър. Как смяташ да я намериш?

— Ами сега, когато Кобърн го няма, тя може сама да излезе от скривалището си.

— И ти си готов да я чакаш?

Изводът беше, че чакането е кофти идея.

— Не, не, разбира се. Смятам да се съсредоточа върху Тори Шира. Аз съм убеден, че когато намерим нея, ще открием Онър и Емили.

— За твое добро искрено се надявам да си прав, Доръл. Поне този път.

Счетоводителя затвори, без да каже и дума повече. Доръл остави телефона и докато запали пикапа, осъзна, че ръката му трепери.

Даже едно „браво“ не му казаха, че очисти Кобърн, който беше виновен за това фиаско. Вместо това получи още една завоалирана заплаха. Още беше в черния списък на Счетоводителя, където никой не искаше да попада.

Изведе пикапа от претъпкания паркинг пред ресторанта, където беше спрял, за да се почерпи за успеха с експлозията. Вля се в потока от автомобили, които се бяха насочили към района в близост с железопътните линии, където колата на Том ван Алън беше хвръкнала по дяволите и още тлееше. Това привличаше глупаците като нощни пеперуди към нощна лампа.

Нараненото му самочувствие се поласка от факта, че именно той беше причината за това вълнение. Жалко, че не можеше да се похвали.

Някои от любопитните бяха усетили ударната вълна, други бяха чули взрива, а малцина дори бяха видели огненото кълбо, което освети тази част на града. Доръл трябваше да паркира на две пресечки от линията и да извърви останалата част пеша… за втори път тази нощ.

Районът беше отцепен. Униформените полицаи още бяха на мястото, за да отблъскват натрупалата се тълпа и да проправят пътя на линейки, пожарни и полицейски коли. Проблясващите лампи придаваха сюрреалистичен вид на цялата сцена.

Новопристигналите задаваха въпроси на онези, които бяха дошли преди тях.

Доръл чу поне пет-шест различни версии за случилото се и кой го е извършил, но нито една от тях не беше близо до истината. Първо „Ал Кайда“, после наркодилъри с походна лаборатория за амфетамини в багажника на колата, после двама влюбени тийнейджъри, решили да се самоубият заедно. На Доръл му беше забавно да слуша различните хипотези.

Получи съболезнования за смъртта на близнака си, който стана жертва на вълната от престъпления. Масово убийство в неделя. Отвличане във вторник. Сега и кола-бомба. Притеснените граждани искаха да знаят какво се случва с техния мирен градец?

Влизайки в ролята на градоначалник, Доръл със сериозен тон обеща, че градската управа и местната полиция ще направят всичко по силите си, за да заловят виновниците и да сложат край на кървавите престъпления.

Близо час раздава такива обещания, когато най-сетне видя автомобила на Съдебна медицина да се изтегля от мястото при изгорялата кола. Доръл застана така, че да е от страната на шофьора, когато линейката спря, докато полицаи й проправяха път през тълпата.

Доръл направи знак на съдебния медик да свали прозореца.

— Здрасти, Доръл — каза той. — Малко фойерверки тази вечер, а?

Доръл кимна по посока на колата на Ван Алън.

— Успяхте ли да разберете кой е?

— Шофьорът? Нямам представа. Не можем да установим самоличността му — снижи глас той и добави: — Но това да си остане между нас. Регистрационните номера също са унищожени. Опитват се да видят VIN номера на колата, но металът е толкова горещ…

— Ами другият?

— Какъв друг?

— Другият в колата. От страната на пътника. — И той посочи с палеца през рамото си. — Някой каза, че били двама.

— Излъгал е. Вътре имаше само един.

— Какво!?

— От страната на пътника нямаше никого.

Доръл пресегна през отворения прозорец и грабна мъжа за яката. Смаян от реакцията му, медикът блъсна ръката на Доръл настрани.

— Ей, какво ти става?

— Сигурен ли си? Имаше само един труп?

— Както ти казах, само един.

Земята сякаш пропадна под краката на Доръл.

 

 

Кобърн беше наполовина под влака, когато бомбата избухна, и именно това го спаси. Задействана в момента, в който Ван Алън отговори на обаждането по мобилния си телефон, експлозията разкъса тялото на Ван Алън и раздроби колата.

Когато Кобърн изпълзя изпод товарния вагон от другата страна, върху него се посипаха парещи отломки, които изгаряха кожата, косата и дрехите му. Тъй като нямаше време да легне на земята и да се търкаля, той заудря с ръце най-опасните места, докато се носеше край влака със скоростта на ловна хрътка.

Човекът зад вагона беше спасил живота му. Ако той не беше тръгнал да бяга, Кобърн щеше да е застанал до отворената врата откъм мястото на пътника, когато Ван Алън натисна клавиша на телефона. Той заобиколи вагона и се затича приведен покрай потъналите в плевели релси, като се опитваше да не се откроява на фона на огненото сияние от горящата кола.

Едва не се препъна в Онър — видя я в последния момент и му беше нужна цяла секунда да разбере, че купчинката върху релсите е човешко тяло. Жена. Онър.

О, господи, ранена е. Мъртва? Не!

Наведе се над нея и зарови пръсти в шията й, търсейки пулс. Тя реагира веднага, като го плесна през ръцете и се разкрещя. Той се зарадва, че е жива, но в същото време й беше бесен, че се е изложила на такава опасност. Обви с ръка кръста й, вдигна я от земята и я притисна към себе си.

— Стига си крещяла! Аз съм.

Коленете й се подкосиха.

— Ранена ли си?

Той я задържа изправена, като подпря рамото й и бързо я огледа. Не видя никакви рани, поне нищо ужасно като парчета стъкло, които стърчат от тялото, или счупени кости, разкъсали кожата, нямаше и дълбоки порязвания. Очите й бяха отворени и гледаше към него, но погледът й си оставаше разфокусиран.

— Онър! — Той я разтърси леко. — Трябва да се измъкнем оттук. Хайде, тръгвай!

Рязко я дръпна за ръката и побягна, сигурен, че ще го последва. Тя така и направи, макар че се препъна няколко пъти, докато влезе в крачка. Когато стигнаха до гаража, той отвори вратата, бутна я вътре и бързо затвори. Дори не изчака очите му да свикнат с тъмнината, а я поведе към колата пипнешком. Настани я на седалката на пътника, а след това заобиколи и седна зад волана.

Свали си тениската и с нея избърса мръсната грес, с която бяха покрити лицето и ръцете му. По тениската останаха кървави петна. Погледна се в огледалото за обратно виждане. Изглеждаше точно като човек, който току-що се е разминал на косъм с участта да изгори като факла, пролазвайки под товарен влак.

Посегна към задната седалка и взе бейзболната шапка, която беше намерил в пикапа. Така поне донякъде скри лицето си. Помисли си, че всички по улиците на Тамбур през следващия половин час ще се занимават с новината за взрива, а не с някакъв си тип с бейзболна шапка, който кара стар седан.

Погледна към Онър. Зъбите й тракаха и беше обгърнала с ръце раменете си, сякаш се страхуваше да не се разпадне от тръпките, които разтрисаха цялото й тяло. Даже не се опита да я изведе от унеса. За момента дори беше по-добре, че не е съвсем на себе си.

Той излезе от колата и отвори вратата на гаража. Върна се зад волана, сложи ръка на главата на Онър и я избута надолу, под нивото на прозореца.

— Гледай да не те виждат.

Запали двигателя и се изнесе от автосервиза, на път към единственото място, където можеха да намерят спасение.

 

 

Работата здраво се беше объркала.

По това време Диего трябваше вече да мие кръвта на Кобърн от бръснача си.

Вместо това целият ден беше пропилян.

Можеше да го прекара с Изабел. Даже си мислеше, че вече е достатъчно безопасно да я изведе навън. Можеха да се разходят из парка, да седнат на пейка и да хранят патиците или да разпънат одеяло под някое дърво. Нещо такова.

Беше виждал разни хора да правят такива неща и беше презирал празните им, безсмислени занимания. Но сега разбираше защо им харесва. Важното бе, че си близо до другия и нищо не може да отвлече вниманието ти от простичката радост да си до него.

Можеше да прекара целия ден, взирайки се в прекрасните очи на Изабел, да я накара да му покаже срамежливата си усмивка, може би даже да се осмели да я хване за ръка. Можеше за първи път да види как изглеждат косата и кожата й на слънчева светлина, как бризът от реката ще прилепи дрехите към стройната фигурка, която така го беше запленила.

Толкова хубаво щеше да е.

Щеше да е хубаво и да убие федералния агент.

Вместо това беше загубил цял ден да наблюдава колата на дебелака.

Бонел Уолъс не излезе от банката даже за обедна почивка. Беше оставил колата си на служебния паркинг още сутринта и тя остана там до пет и десет, когато си тръгна за вкъщи. Счетоводителя беше казал да го последва, затова Диего кара след него през натоварения трафик в пиковите часове. Човекът се прибра направо у дома.

Петнайсет минути след като влезе в разкошната си къща, една цветнокожа жена, облечена с униформа на прислужничка, си тръгна с джипа си. Тя мина през портата на къщата и вратата се затвори автоматично зад нея.

Това стана преди часове, а от тогава насетне никой не беше влизал и излизал.

Диего умираше от скука. Но ако Счетоводителя беше готов да му плаща, за да зяпа някаква си порта, точно това и щеше да прави. Засега. Не и в бъдеще обаче. След като прибереше парите от днешната задача, плюс петте стотака, които му дължаха за предполагаемото убийство на Изабел, той щеше да си вземе нов телефон и да изчезне от радара на Счетоводителя.

Сякаш усетил мислите му, мобилният телефон завибрира. Той го извади от колана си и отговори.

— Готов ли си за една задача, Диего?

— И още питаш!

Счетоводителя му даде нови указания, но те далеч не бяха това, което цял ден бе очаквал да чуе.

— Майтапиш се, нали?

— Не.

— Мислех, че ще трябва да очистя федералния. „Бъди готов, Диего. Всеки момент, Диего“ — имитира го той. — Какво стана с плана?

— Има промяна. Но това е свързано с плана.

— Как?

— Беше много натоварена и изморителна нощ. Просто направи каквото ти кажа, без да питаш.

Диего погледна голямата бяла къща и се замисли за заповедта на Счетоводителя. Така или иначе беше дошъл и беше похабил толкова време, по-добре наистина да го направи. С неохота попита:

— И какво да направя с него след това?

— Не задавай глупави въпроси. Знаеш какво да правиш. Захващай се. Информацията ми трябва възможно най-скоро. Веднага.

„Веднага“, я си го начукай, каза си Диего, когато затвори телефона. Чаках те цял ден, мамка ти.

Още няколко минути той остана в скривалището си, разглеждайки имението. Както и преди, отбелязваше мислено евентуалните пречки.

Работата нещо не му харесваше. Имаше лошо предчувствие за задачата, и то от самото начало. Защо да не послуша инстинкта си и просто да си тръгне, да остави Счетоводителя да търси някой друг да го свърши?

Но после се сети за Изабел. Искаше да й купи разни красиви неща, а невинаги можеше да ги открадне. Щяха да му трябват пари, особено ако двамата отидат някъде на почивка, за да се порадват един на друг. Счетоводителя плащаше добри пари. Един час, най-много два, и щеше да прибере няколко хилядарки. Щеше да ги вземе и завинаги да се раздели със Счетоводителя.

Взел решение, той излезе от скривалището си. Придържайки се към сенките, той се придвижи безшумно като привидение до задната ограда на двора на Уолъс, на място, където ластарите на глицинията бяха достатъчно дебели, а осветлението — оскъдно.

Прескочи стената.