Сандра Браун
Смъртоносно (36)

Тридесет и пета глава

— Кобърн?

Кобърн притисна пистолета още по-здраво към тила на Ван Алън.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Аз очаквах г-жа Жилет.

— Тя не успя да дойде.

— Добре ли е?

— Нищо й няма. Просто е вързана в момента.

— Това не е смешно.

— Не съм искал да е смешно. Исках да кажа на теб и на снайперистите, които в момента ме държат на прицел с уредите си за нощно виждане, че ако ме убият, г-жа Жилет и детето ще останат в неизвестност завинаги.

Ван Алън кимна леко с глава.

— Вие съвсем ясно инструктирахте Хамилтън, а той пък ясно инструктира мен. Няма снайперисти.

— Шегаджия.

— Казвам истината.

— Да не носиш микрофон? Дали сега не говориш така, за да те чуят всички, които подслушват системата?

— Не. Можете да ме претърсите, ако не ми вярвате.

Кобърн бързо заобиколи Ван Алън, но пистолетът остана насочен към главата му. Когато се изправи лице в лице с човека, той го оцени само с един поглед. Обикновена писарушка. Несигурен в себе си. Чувства се не на място.

Стойност като заплаха — близо до нулата.

Дали е от продажните? Кобърн предположи, че е чист, понеже нямаше нито кураж, нито умения, за да бъде корумпиран.

Затова Кобърн наистина повярва, че човекът срещу него не знае за снайпериста на водната кула над лявото рамо на Кобърн, леко отзад и вдясно. Или за другия — в прозореца на вагона, вдясно от него. Или за третия, който бе забелязал на покрива на блока, три пресечки по-надолу.

Онзи снайперист трябва да е много точен, а и ъгълът беше труден, но задачата не беше невъзможна и след като отнесе главата на Кобърн, копелето щеше да разполага с цяла вечност, за да се измъкне.

Или Ван Алън наистина много го биваше да се прави на идиот, или действително не беше наясно със ситуацията, което беше даже още по-тревожно.

— Къде са г-жа Жилет и детето? — попита той. — Те са основната ми грижа.

— А също и моята. Точно затова аз съм тук, а тя не е.

Кобърн свали пистолета.

Ван Алън проследи движението му видимо облекчен, че вече не се налага да се взира в дулото.

— Не ми ли вярвате?

— Не.

— И какви са основанията ви за това?

— Никакви. Просто не смятам да правя изключение за теб.

— Значи на никого не вярвате.

— Сега вече ме разбираш.

Ван Алън нервно облиза устни.

— На мен можете да имате доверие, г-н Кобърн. Аз също не искам ситуацията да се обърка. Г-жа Жилет добре ли е?

— Да, и искам да съм абсолютно сигурен, че ще си остане добре.

— Смятате, че е в опасност?

— Да, смятам.

— Понеже има уличаваща информация за Счетоводителя?

Заради минималния шанс Ван Алън да беше излъгал за скрития микрофон Кобърн не пожела да отговори на този въпрос.

— Виж сега какво ще правим. Ще наредиш на местните полицаи да прекратят издирването ми. Също като теб и аз съм агент на Федералното бюро за разследване и изпълнявам служебния си дълг. Не искам да ме преследват разни селяндури с пръст на спусъка.

— Крофърд не може просто да махне с ръка на осем убийства.

— Разследващият полицай?

— Да, от службата на шерифа. Той разследва убийството на Фред Хокинс. Той, как да кажа, получи в наследство убийствата в склада, когато Фред…

— Ясно, разбрах — прекъсна го Кобърн. — Говори с този Крофърд да ми даде отсрочка, докато успея да осигуря безопасността на г-жа Жилет. После ще му обясня всичко за стрелбата в склада и за Фред Хокинс.

— Няма да се съгласи.

— Извий му ръцете.

— Може би, ако ми дадете някаква информация, която сваля обвиненията от вас…

— Мерси. От твоята служба изтича информация като от пробит чувал, а също и от неговата.

Ван Алън въздъхна, изглеждаше притеснен.

— Информацията е все за Счетоводителя, нали?

— Точно така.

— И е важна?

— Втори път в десетката.

— Не можете ли да ми кажете нещо, каквото и да било?

— Мога. Но няма да го направя.

— Защо?

— Защото, ако трябваше да го знаеш, Хамилтън вече щеше да ти го е казал. И преди всичко щеше да ти е казал за мен.

Мъжът трепна, като че ли чутото му причини болка. Освен това сигурно усети непоколебимостта на Кобърн и реши, че е безсмислено да се пазари.

— Добре, ще направя всичко възможно с Крофърд. А вие какво смятате да правите?

— Да изчезна. Ще освободя г-жа Жилет, но никой няма да знае предварително. Аз ще избера кога и къде.

— Не съм сигурен, че това е добро решение.

— За кого?

— За Хамилтън. Той ми поръча да ви кажа, че времето изтича.

— Хамилтън да си го начука. Предай му го. А още по-добре е сам да му го кажа. Все още разследвам нещо и смятам да довърша работата, която той ми възложи. Ако трябва да му докладваш за днешната среща, кажи му точно това. А сега да влезем в колата.

— Защо?

— За да изглежда така, сякаш кротко и мирно тръгвам с теб.

— Да изглежда? — Ван Алън се огледа и Кобърн пак си помисли, че ако се прави на смахнат, то много го бива. — Пред кого да изглежда?

— Пред снайперистите, които ме държат на мерник.

— Кой би искал да ви застреля?

— Знаеш кой. И единствената причина, поради която още не са ме очистили, е, защото още не знаят къде е Онър Жилет. Сега двамата с теб ще се качим в колата и ще потеглим.

— И после?

— Някъде между тук и офиса в Лафайет ще се измъкна. И като пристигнеш — изненада! Вече няма да съм в колата с теб. Който първи се развика, точно него трябва веднага да арестуваш, защото именно той е пратил снайперистите. Разбра ли?

Ван Алън кимна, но Кобърн се надяваше, че се чувства по-сигурен, отколкото показваше това кимване.

Кобърн каза:

— Да вървим.

Ван Алън се обърна и тръгна към шофьорското място, след което отвори вратата. При отварянето й в купето светна лампа, което още веднъж убеди Кобърн, че човекът няма никакъв практически опит като агент. Но всъщност светлината му дойде добре, понеже успя да провери задната част на колата. Нямаше никой скрит между седалките.

Той отвори вратата от страната на пътника и понечи да влезе, когато усети движение с периферното си зрение. Обърна се към влака. Една сянка пробяга в пролуката между два товарни вагона. Кобърн се наведе, за да погледне под влака, и видя от другата страна краката на човек, който се отдалечаваше тичешком. Той запълзя в тази посока и беше почти под влака, когато иззвъня мобилен телефон.

Кобърн завъртя глава и успя да зърне Ван Алън, който тъкмо посягаше към телефона, прикрепен към колана му.

Кобърн погледна под влака, следейки мъжа, който бягаше с всички сили в обратна посока.

После се обърна към Ван Алън и изкрещя: „Не!“.

 

 

Онър беше останала без дъх и усещаше бодежи в гърдите, но продължаваше да тича с всички сили. Не си даваше сметка колко далеч е жп линията от автосервиза, докато не опита да измине разстоянието. Бягането в тъмнината по непознат терен допълнително я затрудняваше.

Това беше промишлената зона на града, където се намираха само складове, машинни цехове и малки фабрики, напълно безлюдни през нощта. На два пъти влезе в задънени алеи и трябваше да се връща, при което тичаше все по-бавно.

Само веднъж си позволи няколко минути почивка, за да се съвземе малко. Облегна гърба си на рушаща се тухлена стена, която образуваше едната страна на алеята. Поемаше въздух като риба на сухо. Притисна с длан лявата си страна, за да облекчи бодежите.

Нямаше време за губене. Край нея се стрелкаха плъхове. Не успя да види кучето, което ръмжеше срещу нея зад телената ограда в тъмния край на алеята, но звуците навяваха мрачни мисли.

Тя продължи нататък.

Най-сетне стигна линията. Макар че бяха обрасли с бурени, стоманените релси отразяваха околната светлина и правеха придвижването малко по-лесно, макар че тя имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Дробовете й едва издържаха. Спазмите в мускулите я караха да се задъхва от болка.

Но тя не спираше да тича, защото животът на Кобърн вероятно зависеше от това дали ще стигне до него навреме. Не можеше да му позволи да умре.

Когато най-накрая забеляза стария влак близо до водната кула, тя беше готова да извика от облекчение, само че въздух не й достигаше, за да издаде и звук. Виждайки целта, тя събра още малко сили и задвижи крака даже още по-бързо.

Успя да различи автомобила, паркиран в близост с влака. Видя двете фигури, застанали пред колата. Докато ги наблюдаваше, те се разделиха. Кобърн се запъти към страната на пътника. Шофьорът влезе в колата и затвори вратата.

Части от секундата по-късно в нощното небе се издигна огнено кълбо, осветявайки всичко наоколо в червеното сияние на ада.

Ударната вълна от експлозията събори Онър на земята.