Сандра Браун
Смъртоносно (32)

Тридесет и първа глава

Веднага щом се качи отново в пикапа, той стисна волана и се опита да не обръща внимание на влажното местенце върху бузата си, където го беше целунала Емили.

Искаше да го избърше, но така би признал пред себе си, че целувка наистина е имало и че още я усеща. По-добре изобщо да не й обръща внимание. Но докато гледаше как миникупърът изчезва зад завоя от другата страна на моста, изведнъж осъзна, че неуморното бърборене на малката ще му липсва.

Когато Онър се качи при него в пикапа, той й хвърли ядосан поглед, задето се е забавила, но не каза нищо, понеже видя, че прави неуспешни опити да сдържи сълзите си.

Запали автомобила, доволен, че си тръгва от тази така наречена „тайна“ явка. Докато пресичаха скърцащия дървен мост, Онър каза:

— Спомена пред Тори, че полицията вече ще търси този пикап. Защо мислиш така?

Той й каза за следите от гумите на пикапа, които бяха оставили близо до корабчето.

— Няма начин да са ги пропуснали. Ако гумите са оригинални, те вече ще търсят конкретна марка и модел.

— Тоест рискуваме да ни спрат.

— Докато не намерим друга кола.

— Смяташ да откраднеш друга кола?

— Точно така.

— Откъде?

— От същите хора, от които взех пикапа.

Близо двайсет минути караха бавно по черни пътища, из които даже местните биха могли да се загубят. Но Кобърн имаше фотографска памет за местата, на които е бил, и безпогрешно чувство за ориентация, затова успяха да открият къщата, от която той беше взел пикапа.

Къщата се намираше на половин километър от най-близките съседи. Самата сграда беше на около седемдесет метра от пътя, скрита зад редица гъсти борове. Пощенската кутия при отбивката беше единственият знак, че изобщо има къща. Кутията преливаше от неприбрани писма.

Докато бавно прокарваше пикапа по алеята край къщата, той с облекчение забеляза, че нищо не се беше променило през последните осемнайсет часа от последното му посещение. Собствениците не се бяха върнали.

— Как стигна дотук вчера? — попита Онър. — Как намери това място?

— Карах наоколо и търсех кола, която ще е лесно да се открадне. Забелязах пощенската кутия. Подминах, оставих другата кола на около три километра нагоре, после се върнах пеша.

Той паркира пикапа на мястото, откъдето го беше взел зад къщата, и угаси двигателя.

— Хубава къщичка — отбеляза тя.

Той сви рамене.

— Не знам. Важното е, че върши работа.

Онър се загледа в затворените капаци на прозорците на къщата и каза:

— Бях омъжена за полицай, дал клетва да пази човешкия живот и собственост. Не се ли чувстваш виновен, че крадеш коли и влизаш в чужда собственост?

— Не.

Тя обърна глава и го погледна със смесица от учудване и разочарование.

И двете неща го подразниха.

— Ако се притесняваш да влизаш в чужда собственост и да крадеш коли, трябваше да тръгнеш с приятелката си. Но заради Еди ти пожела да останеш до края. Ако искаш да останеш до края и още да си жива, време е да почнеш да мислиш като престъпник.

— Тоест като теб.

— Като мен ли? Не. Като онези, лошите, които возят млади момичета от един град в друг, за да ги правят сексробини на разни извратеняци. Ето това е престъпно. А твоят миличък Еди може да е бил част от играта.

Той отвори вратата на пикапа и излезе. Не се обърна, за да види дали Онър ще го последва. Знаеше, че ще го направи. Заяждането беше удар под кръста, но той го изрече нарочно, за да я извади от унинието й.

Освен това му беше дошло до гуша от безгрешния Еди. А и откъде да знае човек? Може би Еди наистина е бил замесен в трафик на момичета.

Гаражът беше на около двайсет метра от къщата. Стълби, закрепени за външната стена, водеха към някакво жилище над него, но Кобърн се интересуваше само от колата, която беше видял в гаража вчера, когато надникна през пролуката на вратата. Вратата беше заключена със старомоден катинар, но той използва лоста от кутията с инструменти на пикапа и за секунди успя да я отвори.

Седанът беше поне десетинагодишен, но макар и покрито с един пръст прах, купето изглеждаше в добро състояние и нямаше нито една спаднала гума. Ключовете висяха в стартера. Той влезе в колата, напомпа педала на газта, завъртя ключа и опита да запали. Наложи се да завърти втори път и да поувещава колата, но най-сетне моторът оживя. Индикаторът показваше наполовина пълен резервоар. Той изкара колата от тесния гараж достатъчно, за да могат да се отварят вратите, след това вдигна ръчната спирачка и излезе.

Постави отново гаражната врата на място и счупения катинар така, че поне отдалеч да не личат следи от взлом. После погледна Онър, която ядосано мълчеше, и посочи с брадичка към вратата до шофьора.

— Влизай.

 

 

— Има ли аларма?

— Да.

— Знаеш ли кода?

— Да.

— Задният двор има ли ограда?

— Има.

— Можем ли да влезем, без да ни видят?

— Вероятно. В задния край на къщата има външна врата, която води към гаража. Има алармена система с код, но аз го знам. От гаража може да се влезе в кухнята.

Вече бяха минали два пъти с колата край къщата на Стан Жилет, но Кобърн искаше да е сигурен, че няма да попаднат на планирана засада. Нямаше друг избор, освен да поеме риска. Трябваше да проникне в къщата.

Съвсем в тон с характера на Жилет, къщата беше най-спретнатата на тази улица. Беше в колониален стил, а прясната бяла боя светеше така, че да те заболят очите. Нито едно стръкче трева не стърчеше от перфектно подрязаната морава покрай тротоара и алеята пред къщата. Американското знаме висеше от една от четирите квадратни колони на предната веранда, които поддържаха покрива, облицован с червена ламарина. Всичко изглеждаше идеално — като снимка върху корицата на списание.

Кобърн премина с колата покрай къщата и още веднъж обиколи близките пресечки.

— Не е вкъщи — каза Онър натъртено, тъй като го беше повторила няколко пъти.

— Откъде си сигурна?

— Стан вкарва колата в гаража само за през нощта. Ако беше вкъщи, колата щеше да е паркирана отпред.

— Може днес да е специален случай.

На две пресечки от улицата на Жилет имаше малък парк с детска площадка. На паркинга до площадката имаше спрени две коли. Едната сигурно беше на младата майка, която в момента снимаше с видеокамера дъщеря си, увиснала с главата надолу от катерушката, а другата кола — на тийнейджъра, който се упражняваше с тенис ракета, запращайки топките срещу стената.

Когато Кобърн спря колата на паркинга, никой дори не ги погледна. За момента той смяташе седана за относително безопасен транспорт — никой нямаше да го потърси до момента, в който собствениците не решат да се приберат у дома. Освен това на обществен паркинг той би привлякъл много по-малко внимание, отколкото ако беше спрян на някоя от тихите улички наоколо.

Той погледна Онър, която очевидно още му беше ядосана заради неудачната забележка по адрес на покойния й съпруг.

— Готова ли си?

По лицето й личеше, че отговорът е „не“, но тя кимна и излезе от колата.

— За никъде не бързаме — каза той. — Просто семейна двойка, излязла на разходка. Нали така? Няма да е зле да се усмихнеш поне.

— Аз да се усмихна? И това ми го казва най-намръщеният човек на света!

Двамата обиколиха малкия парк, без някой да им обърне внимание. Майката се смееше и наставляваше дъщеря си, която продължаваше да виси с главата надолу и правеше смешни физиономии пред камерата. Тенисистът слушаше айпода си и не забелязваше нищо наоколо.

Побутвайки Онър да върви с него, Кобърн мина покрай парка, а после влезе в двора на една от съседните къщи. Онър се огледа притеснено.

— Ами ако собственикът излезе и ни попита какво правим тук?

— Кучето ни е избягало, преди да успеем да го вържем. Нещо от този род. Но никой няма да ни попита.

— Защо?

— Ако ни видят, най-вероятно ще ни разпознаят и веднага ще се обадят на полицията. Аз съм въоръжен и опасен, нали си спомняш?

— Добре, а какво ще правим, ако чуем да идват полицейски коли?

— Аз си плюя на петите.

— Ами аз?

— Ти падаш на земята, плачеш и им благодариш, че са те спасили от мен.

Тези обсъждания се оказаха напразни, тъй като не срещнаха никого и скоро стигнаха до къщата на Стан без проблем. Онър вдигна капачето и въведе кода. Кобърн изчака да чуе металното щракване, след това врътна дръжката на вратата и я отвори.

Шмугнаха се в гаража и той затвори вратата зад тях. Светлината от трите високи прозореца им даде възможност да намерят пътя до вратата на кухнята. Онър влезе вътре и изключи алармената система. Предупредителното пищене спря.

Но когато тя се запъти навътре в кухнята, Кобърн сложи ръка на рамото й и поклати глава. Бяха проникнали прекалено лесно в къщата. Затова остана на прага напрегнат, готов да побегне в обратна посока.

Тишината не звучи по един и същи начин. Той беше обучен да различава една тишина от друга. Цели шейсет секунди се ослушва, докато накрая се убеди, че къщата наистина е празна. Едва тогава свали длан от рамото на Онър.

— Мисля, че можем да влизаме.

Кухнята на Стан Жилет беше стерилно чиста като операционна зала. Кобърн си помисли, че вероятно отразява характера на собственика си. Студена, безлична, непоклатима, без емоции и близки до сърцето спомени.

Което, внезапно осъзна той, идеално описваше и самия него.

Пропъждайки тази мисъл, той попита Онър къде са нещата на Еди.

— Из цялата къща. Откъде искаш да започнеш?

Тя го заведе в някогашната детска стая на Еди.

— Не се е променила много от първия път, когато дойдох тук. Еди ме доведе, за да се запозная със Стан. Толкова бях притеснена.

Кобърн не прояви никакъв интерес към тази информация и това явно си пролича, понеже тя спря да се връща към спомените и застина в средата на стаята, неловко кръстосала ръце пред себе си.

— Какво има? — попита той.

— Странно е, че съм в тази къща, в тази стая…

— Без Еди?

— Щях да кажа „с теб“.

Хрумнаха му няколко възможни отговора, но всичките бяха или вулгарни, или неподходящи по друга причина, а и нямаше време да се занимава с препирни, които неминуемо биха последвали неудачен коментар от негова страна. Затова се въздържа от забележки и я насочи към бюрото:

— Изпразни чекмеджетата. Аз ще почна от гардероба.

Огледа го също толкова внимателно, колкото гардеробите в къщата на Онър. Жилет, изглежда, беше запазил всичко, което някога беше принадлежало на сина му. Не биваше да се поддава на напрежението и в бързината да пропусне нещо важно.

Сметна, че полицейските униформи на Еди биха били логично скривалище, затова разгледа всеки подгъв, хастар и джоб на дрехите един по един, търсейки нещо пришито. Не намери нищо освен мъх.

Изтече един час, в който не беше открил нищо, и внезапно осъзна, че времето го притиска.

— Жилет излиза ли за дълго през деня? — попита той Онър.

— Занимава се с различни неща, но не съм му следила графика.

— Мислиш, че е излязъл да се занимава с някое от тези „различни неща“?

— Не. Мисля, че е излязъл да търси Емили и мен.

— И аз така мисля.

Изтече още един час и той стана още по-нервен. Минутките му изтичаха, а той нищо не беше постигнал. Погледна Онър, за да я попита отново за ежедневните навици на свекър й, но въпросът замръзна на устните му.

Тя беше седнала на двойното легло и разглеждаше една кутия с лични дреболии, повечето медали и отличия, които Еди беше спечелил от спортни състезания като ученик. Плачеше без глас.

— Какво има?

Онър вдигна глава. Сълзите потекоха от очите й.

— Какво има ли? Какво има? Ето това, Кобърн. Ето това!

Пусна медала, който държеше между пръстите си, и бутна кутията настрани с такава сила, че тя падна на пода и се преобърна.

— Чувствам се като мародер, който ограбва гробове!

Какво очакваше да чуе? Да й каже „Така е, права си, хайде да си тръгваме“? Е, нямаше да го каже. Затова просто замълча. Няколко секунди се гледаха един друг.

После Онър въздъхна и изтри сълзите от бузите си.

— Забрави! Не очаквам, че ще ме разбереш.

Права беше. Кобърн не можеше да разбере защо това толкова много я притеснява. Той самият наистина беше ограбвал мъртвец. След като бе претърсил за оцелели изравненото със земята село, в което даже домашните животни не бяха пощадени, той беше скочил в ямата, където телата бяха намятани едно върху друго.

Беше ровил из разлагащите се трупове на бебета и голи старици, силни мъже и бременни жени, търсейки да открие кое от враждуващите племена е извършило клането. Заповедта беше да намери отговора. Не че отговорът имаше особено значение, понеже племето, извършило масовото клане, скоро щеше да бъде подложено на не по-малко ужасяващо отмъщение.

Не беше успял да намери нищо важно. Единственият резултат от търсенето беше манерка с вода, която по чудо беше избегнала градушката от куршуми, изстреляни в ямата от автоматично оръжие. Водата в собствената му манерка беше сериозно намаляла, затова беше свалил ремъка на манерката от рамото на мъртвото момче, което едва ли имаше повече от дванайсет-тринайсет години, и я окачи на собственото си рамо, измъквайки се от масовия гроб.

Онова беше много по-лошо от сегашното. Но Онър нямаше защо да знае за него.

— Къде е стаята на Стан?

 

 

Два часа по-късно къщата на Стан беше в същото положение като дома на Онър, когато Кобърн беше приключил търсенето си там. Резултатът също не беше по-различен. Кръгла нула.

Надяваше се поне компютърът на Стан да съдържа някаква уличаваща информация. Той обаче дори не беше защитен с парола. Кобърн прегледа документите и не намери нищо друго, освен писма до редактора, които Стан беше писал в подкрепа или против различни редакционни статии във вестника.

Електронната му поща съдържаше предимно писма на бивши морски пехотинци, в които се обсъждаха предстоящи или вече минали събирания. Имаше писмо, в което се разказваше как протича лечението от рак на простатата на бивш негов другар, некролог за друг.

Сайтовете, които Жилет обикновено посещаваше, бяха предимно свързани с Корпуса, организациите на ветераните и международни новини — нямаше никаква порнография или дори споменаване на незаконен трафик.

Очакваното съкровище от информация се оказа едно голямо нищо.

Гаражът бе единственото място, което не бяха проверили. Кобърн никога не бе живял в къща с гараж, но имаше представа как трябва да изглежда. Този беше сравнително нормален, като се изключи необичайната му подреденост.

В допълнителна ниша се виждаше излъскана до блясък риболовна лодка, поставена в ремаркето си. Ловните и риболовните принадлежности бяха строени, сякаш стояха зад витрината на магазин. По края на тезгяха бяха наредени внимателно надписани кутии с боя. Инструментите висяха на закачалките си. Косачката беше поставена върху платформа от тухли, до нея се виждаше червена туба с бензин.

— Мамка му! — промърмори Кобърн.

— Какво?

— Ще ни отнеме дни да претърсим всичко това. — Той кимна към таванска ниша в единия ъгъл. — Какво има там?

— Спортната екипировка на Еди.

Стълбата бе вградена в стената. Кобърн се покатери и стъпи горе.

— Подай ми нож.

Онър намери нож на тезгяха и му го подаде. Кобърн преряза тиксото, с което бе облепена една голяма кутия. Отвори я и видя вътре мишена за стрелба с лък, бейзболна, баскетболна и футболна топка, както и топка за ръгби.

— Внимавай!

Една по една той ги подаде надолу. На дъното намери топка за боулинг. Дупките, предназначени за пръстите, бяха празни. Кобърн отвори втора кутия, но в нея имаше само различни спортни екипи, ръкавица за бейзбол, шлем за ръгби и нараменници. Претърси ги. Нищо.

Той слезе и завари Онър да си играе с топката за ръгби, прехвърляйки я от лявата ръка в дясната. Тя прокара пръст по кожените шевове.

— Еди беше куотърбек на гимназиалния отбор. Последната година стигнаха до окръжни състезания. Тогава започнахме да излизаме. През онзи сезон. Той беше прекалено дребен, за да играе в колежанските отбори, но обожаваше играта. Като вземеше топката, бързаше да намери човек от отбора, който да я поеме от него.

Кобърн протегна ръка. Онър му даде топката. Тогава той заби ножа в нея.

Тя изстена и инстинктивно посегна да му я отнеме, но той завъртя ножа, за да разшири дупката, след което я разтърси, за да види дали нещо ще падне оттам. Отново нищо. Захвърли я на тезгяха.

Когато се обърна отново, Онър му удари плесница.

— Ти си ужасен човек! — каза тя. — Най-студеното, жестоко, безсърдечно същество, което мога да си представя. Мразя те. Наистина те мразя! — Риданието й рязко секна.

Той също се мразеше. Беше ядосан, а не знаеше защо. Държеше се като пълен идиот — и не знаеше защо. Не можеше да разбере откъде идва непреодолимият импулс да я дразни и наранява, но и не можеше да го контролира.

Пристъпи към нея заплашително.

— Не ти харесвам, така ли?

— Презирам те.

— Така ли?

— Да!

— Затова ли засмука езика ми снощи?

Тя кипна, преброи до пет, след което се обърна, но преди да направи и една крачка, той я хвана и я издърпа обратно:

— Затова си толкова ядосана, нали? Защото отвърна на целувката. — Приближавайки лицето си към нейното, той прошепна: — И ти хареса.

Онър каза през зъби:

— Беше отвратително!

Той не вярваше. Не искаше да повярва. Насили се да изглежда безразличен. Пусна ръката й и отстъпи назад:

— Не се обвинявай за това. Хората са животни, а животните се чифтосват. Също така кашлят, кихат и пърдят. Точно толкова значеше тази целувка. Успокой се, не си изневерила на мъртвия си съпруг.

Тя се опита да се противопостави, но от устата й излезе само едно хълцане. Преди да успее да каже и дума обаче, той извади телефона си и го включи. До този момент Хамилтън вече трябваше да знае за сутрешните събития на корабчето, когато едва се бяха измъкнали. Кобърн искаше да знае какви са последствията. Набра номера. Хамилтън отговори веднага.

— Кобърн?

— Позна.

— Сутринта сте се измъкнали, както разбирам.

— Да, на косъм.

— Но сте се измъкнали. Къде си?

— Следващият въпрос.

— Уредил съм всичко с Том ван Алън за теб и г-жа Жилет. Той е проверен човек. Всичко ще е наред, обещавам ти.

Кобърн задържа погледа си върху Онър. Още усещаше болка на мястото, където тя го беше зашлевила. На бузата, там, където преди часове дъщеря й го беше целунала за сбогом. Не беше свикнал да работи с хора, подвластни на емоциите, а за момичетата от семейство Жилет това явно беше ежедневие. Нищо чудно, че не беше в настроение.

— Кобърн? — повтаряше името му Хамилтън за трети път.

— Ще ти звънна пак — каза той и затвори телефона.