Сандра Браун
Смъртоносно (26)

Двадесет и пета глава

Онър се слиса, когато разбра, че Кобърн сериозно възнамерява да подкара траулера на баща й. Протестите й бяха напразни.

Минути след като бе приключил разговора с Хамилтън, той се озова в капитанската кабина и отгърна брезента, заметнат върху контролното табло.

— Знаеш ли как да включиш двигателя? — нетърпеливо попита той, сочейки контролните уреди.

— Да, но първо трябва да пуснем кораба на вода, а не можем да го направим.

— Трябва. Налага се да се преместим.

На няколко пъти през следващия час тя се опита да го убеди, че начинанието е безнадеждно, но Кобърн не се даваше лесно. Намери ръждясало мачете в кутия с инструменти на палубата и се зае да реже с него пълзящите растения, които бяха обвили корпуса. Задачата бе непосилна. Тя отново се опита да го разубеди.

— Хамилтън ти даде думата си. Не вярваш ли, че ще спази обещанието си?

— Не.

— Но той е твой шеф. Началник, старши или както там му казвате във ФБР.

— Всичко, което изброи. Единственото, което със сигурност ще направи, е да покрие собствения си гръб. Не забравяй, че Лий Кобърн вече не съществува.

— Даде ни трийсет и шест часа.

— Ще се отметне.

— Какво те кара да мислиш така?

— Знам как разсъждава.

— А нима той не знае как разсъждаваш ти?

— Да, и точно затова трябва да побързаме. Докато си говорим, той вероятно се опитва да установи къде се намира мобилният ми телефон.

— Ти не му даде номера. Каза ми, че еднодневките не могат да бъдат проследени. Каза, че…

— Да, казах. Но не знам всичко — измърмори той.

Тя тревожно се вгледа в небето, където се събираха облаци откъм Залива.

— Ще изпрати ли хеликоптер?

— Едва ли. Хамилтън би избрал нещо по-прикрито, което няма да ни извести отдалеч. Освен това наближава буря. Няма да дойде по въздуха.

— Тогава защо бързаш толкова?

Той спря за миг, колкото да избърше потното си чело с опакото на дланта.

— Защото може и да бъркам.

Но колкото по-усилено се трудеха, толкова по-безнадеждно им се струваше положението. Онър предложи да си пробват късмета в наскоро откраднатия пикап.

— Никой не го търси. Сам го каза.

— Добре, и къде ще отидем?

— При една приятелка.

— Приятелка.

— Приятелка от детинство, която ще ни скрие, без да задава никакви въпроси.

— Не. Никакви приятели. Приятелите ти са под наблюдение.

— Бихме могли да прекараме нощта в пикапа.

— Аз бих могъл — поясни той. — Ние не бихме могли.

В крайна сметка тя престана да си хаби силите в опити да промени решението му. Нямаше неговата сила и издръжливост, но се зае да му помага и вършеше каквото я помоли.

Емили се събуди от следобедния си сън. Бъбреше неспирно, развълнувана от действията им. Пречкаше им се, но Кобърн успяваше да работи въпреки намесата й с търпение, което изненада Онър. Емили стоеше на палубата и им подвикваше окуражително, докато те двамата, опрели гърбове в носа на корабчето, се мъчеха да го избутат от брега.

Кобърн провери за течове и след като не намери такива, отиде при Онър до контролното табло. Баща й я бе учил как да запали мотора и да управлява корабчето. Но бяха минали години. Като по чудо си припомни основните стъпки и когато двигателят задавено изръмжа, бе трудно да се определи кой от двамата е по-удивен — тя или Кобърн.

Попита я за горивото. Тя провери уредите.

— Добре сме. Татко се е подготвил за ураган. Но другите датчици… — Тя ги погледна колебливо. — Не знам за какво са всички.

Кобърн разгъна пожълтяла морска карта върху таблото.

— Знаеш ли къде сме?

Тя посочи местоположението им.

— Някъде тук. Ако тръгнем на юг към крайбрежието, ще излезем на открито. Но от друга страна, още една лодка за лов на скариди няма да направи впечатление никому. Навътре в сушата каналите са по-тесни. Има повече дървета. Но и водата е по-плитка.

— Тъй като сигурно ще се наложи да изоставим корабчето, гласувам за по-плитки води. Само ни закарай колкото е възможно по-надалеч.

Той следеше пътя им на картата. Изминаха около пет мили по виещите се канали, преди двигателят да започне да се дави. Водата бе почти непроходима от растителност. На няколко пъти едва не заседнаха в кипарисови коренища, които не се виждаха в мътната вода.

Кобърн побутна лакътя й.

— Ето там. Мястото не е лошо.

Онър насочи лодката към блатистия бряг с кипарисова горичка, която щеше да им осигури частично прикритие. Кобърн спусна котвата. Тя изключи мотора и го погледна за по-нататъшни инструкции.

— Разполагайте се удобно.

— Какво? — възкликна тя.

Той сгъна картата, натъпка я в джоба на джинсите си, после провери пистолета си и го остави високо върху таблото, далеч от ръчичките на Емили.

— Аз ще взема този на Хокинс. Ти задръж моя. Готов е за стрелба. Само трябва да го насочиш и да дръпнеш спусъка.

— Какво правиш?

Преди да довърши въпроса си, той бе излязъл от кабината. Когато Онър се озова на палубата, той вече газеше във водата.

— Кобърн!

— Не мога да оставя пикапа там. — Поколеба се, после изруга под нос и измъкна нейния телефон и батерията от джоба си. — Май трябва да ти оставя телефон. В случай че нещо стане с мен. Но се надявам, че няма да го използваш. Ако трябва да се обадиш на някого, позвъни на деветстотин и единайсет и само на тях.

Подаде й частите на апарата.

— Как успя…

— За наш късмет телефонът ти е по-стар модел. С тях е по-лесно да се направи, отколкото с новите. — Свали задния капак на апарата и й показа как да намести батерията. — Лесно е. Дори Емили може да го направи. — Очите му срещнаха нейните. — Но…

— Обещавам да го използвам само в случай че не се върнеш.

Той кимна, после се извърна с гръб към лодката. Изгази водата и щом стигна до твърда почва, се изгуби в гъстата дъбрава.

 

 

Диего пазаруваше в един мексикански супермаркет, когато телефонът му отново почна да вибрира. Излезе навън, за да приеме обаждането.

— Има ли нещо за мен?

— Да — каза Счетоводителя. — Искам да следиш един човек през следващите няколко дни.

— Какво? Да следя някого ли?

— Нали това казах?

— Ами Кобърн?

— Просто прави каквото ти казвам, Диего. Мъжът се казва Бонел Уолъс.

На кого му пука как се казва, по дяволите? Нали не беше Кобърн. Преди да успее да изрази гласно възраженията си, получи два адреса — един на банка на улица „Кенъл“ и един на къща в квартал Гардън. Не му обясниха защо трябва да следи мъжа, а и Диего пет пари не даваше. Задачата беше идиотска.

С преувеличена досада в гласа той попита:

— Искаш ли обектът да знае, че го наблюдават?

— Още не. Ще ти дам знак кога трябва да се предприеме още нещо. Ако се наложи.

— Добре.

Резкият тон не убягна от вниманието на Счетоводителя.

— Има ли някакъв проблем, Диего?

Да, помисли си той, пречиш ми да направя високоплатен удар. Вместо това отправи обвинение към Счетоводителя.

— Не съм си получил парите за момичето от салона за масажи.

— Нямам доказателство, че е мъртва.

— Какво, да не би да искаш главата й в кутия, както правят онези лешояди в Мексико?

— Няма нужда да стигаш дотам. Но и не съм видял по новините никакво съобщение за намерено тяло.

— Няма да го намерят. Погрижил съм се.

— Но не ми даде никакви подробности.

— Какви например?

— Имаше ли някой с нея?

— Не. Търсеше си клиенти там, където спират пътническите кораби.

— „Лунната пътека“.

— Както и да се казва.

— Сама ли беше? Нямаше ли сводник? Някой й е помогнал да избяга. Сама не би събрала кураж.

— Знам само, че беше сама, когато я открих. Нямаше сводник, иначе щеше да върти по-оживен бизнес. Беше лесна жертва. Спазарих се с нея за свирка срещу десет долара, после я заведох зад една ограда и й прерязах гърлото. За всеки случай й отворих корема, напълних го с камъни и я метнах в реката. Ако тялото й изплува някога, няма да прилича на нея.

Не му беше лесно да говори за Изабел с подобни думи, но трябваше да поддържа легендата. Смехът, нахаканият тон — всичко бе преструвка, но трябваше да му повярват.

Счетоводителя го накара да чака безкрайно дълго, преди да заговори.

— Добре. Можеш да си вземеш парите утре. Къде искаш да бъдат оставени?

Разплащането беше под формата на плик с банкноти, оставен за него на определено място, което всеки път се променяше. Даде адреса на едно ателие за химическо чистене, изоставено и запустяло след Катрина.

— На плота има стар касов апарат. Нека ги оставят в чекмеджето.

— Ще бъдат там. Междувременно искам да ме държиш в течение относно Бонел Уолъс. Трябва да знам всичко, което нарушава обичайното му ежедневие.

— О, да, това трябва да е изключително важно.

Преди Счетоводителя да може да отговори, Диего изключи телефона и се върна в магазина. Взе нова количка и започна отначало. Никога не оставяше нещата без надзор, защото се опасяваше, че може да му сложат предавател или нещо още по-лошо.

Но колкото и прекрасно нещо да бе пликът с петстотин долара, той нямаше да го прибере в близките няколко дни. Смяташе да наблюдава известно време ателието, за да се увери, че няма подготвен капан за него. Счетоводителя вероятно не му се доверяваше напълно. Но и Диего не вярваше на Счетоводителя.

Валеше, когато излезе от магазина с покупките и задигната консерва шунка. Въпреки лошото време той пое по дълъг и заобиколен маршрут към дома, като честичко поглеждаше през рамо и стискаше бръснача си, когато трябваше да свие зад ъгъла.

Изабел го посрещна с мила усмивка и суха кърпа. Нейната плахост намаляваше с всеки изминал ден. Явно започваше да вярва, че няма да я нарани или да тръгне да продава услугите й.

Бе престанал да я докосва. Вече нямаше доверие на себе си дори и да погали бузата й, след като само видът й стигаше да разтопи сърцето му и да разпали огън в слабините му.

Нощем тя стискаше здраво сребърното си кръстче в малката си китка и плачеше, докато заспи. Будеше се с писъци от кошмари. Когато я завладееха лошите спомени, тя плачеше дълго-дълго, закрила лице с ръце, и стенеше, съсипана от срам, задето е била в сексуални отношения със стотици мъже.

Но за Диего тя бе чиста, добра и невинна. Той самият бе зъл, опетнен от порочност, която нямаше как да бъде премахната. Неговото докосване би я омърсило и би оставило белег върху душата й. Затова се въздържаше и я обичаше само с очите си и преливащото си сърце.

Изпразни чантите с покупки. Поделиха си кутия сладолед. Той включи айпода си и можеше да се закълне, че музиката звучи по-добре, защото тя е до него. Смееше се като дете, когато златната й рибка й отправяше въздушни целувки през стъклото.

Той гледаше на нея като на ангел, изпълнил мрачното му съществуване с ярка и чиста светлина. Грееше се на нейните лъчи и не искаше да я напуска.

Глупавата задача на Счетоводителя можеше да почака час-два.

 

 

Онър седеше на койката до спящата си дъщеря, заслушана в дъжда и собственото си тревожно сърце, когато чу тупване и дори усети вибрацията. Измъкна пистолета изпод дюшека и го стисна пред себе си, докато се промъкваше нагоре по стълбите, за да надникне на палубата.

— Аз съм — обади се Кобърн.

Тя отпусна ръката с пистолета с огромно облекчение.

— Почти те бях отписала.

— Пътят до пикапа беше дълъг, особено по суша. Докато стигна там, вече се стъмваше и валеше като из ведро. После трябваше да намеря път. На картата са обозначени само каналите. Накрая открих един път, който минава на около четвърт миля оттук.

За Онър бе цяло чудо, че той изобщо е успял да намери обратния път.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Емили искаше да дочака завръщането ти, но след като хапна и поигра с Елмо, заспа в началото на приказката.

— Още по-добре.

— Да. Щеше да се изплаши от тъмното, а аз не исках да паля фенер. Макар че се замислих дали да не го извадя на палубата, за да те насочи насам. Опасявах се, че ще ни подминеш в тъмното. Ти не ми остави инструкции, преди да тръгнеш.

Даже и да бе забелязал скрития упрек, той не му обърна внимание.

— Постъпила си правилно.

Очите й бяха привикнали с мрака и успя да го огледа. Дрехите му бяха подгизнали, косата му бе залепена за скалпа.

— Веднага ще се върна — каза тя.

Слезе по стълбите, остави пистолета в скривалището му под дюшека, после взе някои неща и се върна в капитанската кабина. Най-напред му подаде бутилка вода. Той й благодари, отвори я и я изпи на един дъх.

— Намерих тези неща. — Подаде му сгънат чифт панталони в защитен цвят и тениска. — Бяха в едно от чекмеджетата. Панталонът ще ти е къс, а и мирише на мухъл.

— Няма значение. Сухи са. — Той свали с мъка тениската на Еди и я смени с тази, която бе принадлежала на баща й, след което се зае да разкопчава джинсите си.

Тя се извърна с гръб към него.

— Гладен ли си?

— Да.

Онър се върна по стъпалата, светейки си с фенера само колкото да намери храната, която бе оставила за него. Докато се върне на мостика, той бе сменил панталона. Онър остави храната на плота.

— Забравил си да вземеш отварачка за консерви.

— Взех консерви, които се отварят с издърпване.

— Не и ананасът. И естествено Емили поиска точно от него.

— Съжалявам.

— Намерих една отварачка в чекмеджето под печката. Ръждясала е, така че може да се натровим с олово, но поне си хапна ананас.

Използвайки пръстите си, той изяде вечерята си, която включваше консерва пилешки гърди, резенчета ананас и солени бисквити. Поля я обилно с вода от другата бутилка, която Онър му подаде. Беше донесла и кутия с курабийки, за да задоволи апетита му за сладко.

Кобърн седеше на пода, облегнал гръб на конзолата на командното табло. Тя седеше в капитанския стол на баща си, който бе пострадал от въздействието на природните стихии върху лодката.

Тишината се нарушаваше единствено от проливния дъжд и хрупането на курабийки.

— Вали още по-силно — отбеляза тя.

— Аха.

— Поне няма комари.

Той почеса едно ухапано място на ръката си.

— Не съвсем.

Взе си нова курабийка и отхапа половината.

— Ще ни намерят ли?

— Да. — Забелязал, че сухият му отговор я стресна, той допълни: — Въпрос на време е и зависи главно от това кога Хамилтън ще включи всички резерви. Вероятно вече го е направил.

— Ако ни намерят…

— Когато.

— Когато ни намерят, ти ще… — Не можеше да намери думата.

— Дали ще се предам ли?

Тя кимна.

— Не, няма.

— Защо?

— Както казах на Хамилтън, няма да се откажа, докато не докопам това копеле.

— Счетоводителя.

— Вече не е просто поредната ми задача. Това е двубой между мен и него.

— Как са вървели нещата точно? Бизнесът между него и Марсет?

— Ами, да видим. Ето ти един примерен случай. Всеки камион, който преминава от един щат в друг, трябва да спре на контролен пункт за проверка. Виждала ли си онези конзоли над междущатските пътища?

Тя поклати глава.

— Не пресичам щатските граници през ден.

— Повечето хора не ги забелязват. Приличат на улични лампи. Но всъщност са рентгенови апарати, които сканират камиона и товара му, и постоянно са наблюдавани от оператори. Когато някой от контрольорите забележи подозрителен камион, който не е спрял на пункта, незабавно сигнализира да го спрат на пътя за проверка.

— Ако, разбира се, служителят от контролния пункт не е бил подкупен и не го е пуснал да мине.

— Точно така. Счетоводителя е открил тук пазарна ниша. Бизнес стратегията му е да корумпира хората, които трябва да следят за спазването на законите, като по този начин на практика обезсмисля тези закони. Един трафикант на хора би платил за протекцията и би сметнал дадените пари за част от бизнес разходите си.

— Сам Марсет е бил…?

— Клиент. Смятам, че е бил от първите, ако не и първият.

— Как се е получило така?

— Наред със законния си бизнес Марсет е имал и търговия с нелегални стоки. Но тъй като компанията му е законна, никой не го е подозирал. А после изведнъж са започнали да спират камионите му и да проверяват шофьорите. Завишеният контрол от страна на властите бил достатъчен, за да го стресне. Църковният настоятел на „Свети Бонифаций“ не искал да го хванат. И ето че се появява Счетоводителя с решение за проблема му. — Кобърн се ухили. — Работата е там, че точно Счетоводителя предизвикал проблема.

— Като е организирал претърсванията на камионите.

— И вероятно Марсет го е знаел. Но щом Счетоводителя е можел да сложи прът в колелата му, явно е можел и да го махне. Налагало се да избира — или да плати на Счетоводителя за протекцията, или да рискува да го хванат с пратка наркотици и всичко да приключи.

— Навярно и други са били принудени да правят същото.

— Да. Сега Счетоводителя разполага със солидна клиентела. В някои случаи това са големи компании като на Марсет. Или малки независими оператори. Мъже, които са останали без работа заради петролния разлив и имат само един пикап и деца за хранене. Пътуват до южната част на Тексас, товарят стотина килограма марихуана, докарват ги в Ню Орлиънс и така децата им имат хляб за още една седмица. Нарушават закона, но по-големият престъпник е онзи, който прави така, че за тях да е изгодно да се занимават с нелегална дейност. Контрабандистите поемат много по-голям риск да бъдат заловени, а когато това стане, не могат да издадат човека, който дърпа конците, защото рядко знаят кой е той. Познават единствено свръзката си, а това обикновено е някой доста ниско в схемата.

— Но ако Марсет е бил толкова добър клиент, защо е трябвало да го убиват? Сломена пред Хамилтън, че се е оплаквал.

— Нещата са вървели добре известно време. После Счетоводителя започнал да става алчен и да вдига комисионата за услугите си. Марсет нямал нужда от кристална топка, за да проумее, че след като няма фиксиран таван, цената ще продължи да расте и скоро голяма част от разходите в бизнеса му ще отиват в ръцете на Счетоводителя. Но ако откажел да плаща…

— Щял да бъде заловен, изобличен и изпратен в затвора.

— Точно така. А Счетоводителя можел лесно да го направи, защото пипалата му обхващат цялата съдебна система. Затова Марсет, дипломатичен както винаги, а и леко наивен, както се оказа, предложил да се срещнат в неделя вечерта и да се разберат за условия, приемливи и за двете страни.

— Ти си надушил нещо гнило.

— Счетоводителя е като Вълшебникът от Оз. Не можех да си представя, че ще се появи собственолично в склада, ще си стиснат ръцете и ще седнат да преговарят.

— Марсет знаеше ли кой е той?

— Дори да е знаел, издъхна, без да каже и дума. Прерових всичките му папки, прочетох всеки лист хартия, до който успях да се добера, включително и онзи с името на съпруга ти.

— Не вярвам да си мислиш, че Еди е Счетоводителя.

— Не, Счетоводителя си е жив и здрав.

— Как е бил замесен Еди според теб?

— Каза, че е работил известно време за Марсет. Може да е бил наясно с незаконната страна на бизнеса му. Или е бил подкупно ченге на заплата при Счетоводителя. Може би е играел и за двете страни или е чакал да му предложат по-голям дял. Или се е опитвал да изнудва някого. Не знам.

Тя остана взряна в него, докато накрая, малко неохотно, той добави:

— Или е бил ченге, което се опитвало да събере доказателства срещу единия или и срещу двамата. Но подкупен, или не, със сигурност би се опитал да се защити, събирайки солидни доказателства, които да използва за целите си.

Онър бе непоколебимо убедена в честността на Еди, но за момента реши да остави настрана темата.

— „Роял тръкинг“. Всички служители ли са подкупни?

— Съвсем не. Онези шестимата, които загинаха с Марсет, да. Хората от корпоративното управление, дори и членовете на семейството му не знаеха за страничната му дейност.

— Как е възможно да не знаят?

Той сви рамене.

— Може да не са се вглеждали особено. Не са искали. Знаели са само, че бизнесът продължава да процъфтява въпреки слабата икономика.

— Значи няма да ги преследват? Госпожа Марсет?

— Що се отнася до съдебно преследване, не. Но няма да й е лесно, когато истината за съпруга й излезе наяве.

Онър вдигна крака на ръба на стола си, обви ги с ръце и опря брадичка в коленете. Тихо каза:

— Те ще те убият.

Кобърн захапа нова курабийка, но не каза нищо.

— Доръл или някой от роднините на Хокинс. Дори и честните полицаи, които те смятат за убиец на Сам Марсет, по-скоро биха те застреляли, отколкото да те заловят жив.

— Хамилтън вече е съобщил на всички, че съм мъртъв. Чудя се как ли ще се измъкне от това сега.

— Как можеш да се шегуваш? Не се ли страхуваш, че могат да те убият?

— Не особено.

— Не мислиш ли за смъртта?

— Само съм изненадан, че ми се е разминало дотук.

Онър зачопли парченце кожа на пръста си, който бе наранила, докато работеха по лодката.

— Умееш да оцеляваш. Знаеш толкова много неща. — Погледна го. Той я наблюдаваше с любопитство. — Страшно много.

— Не знам как да пека тарталетки.

За първи път, откакто го бе намерила проснат по очи в двора си, той се шегуваше с нея, но тя не се остави да я разсее.

— В морската пехота ли научи всички тези умения?

— Повечето.

Тя изчака, но той не поясни.

— Служили сте в различни части със свекър ми.

— Той е като излязъл от рекламен плакат, нали?

— Точно така.

— Да, при нас бе по-различно. Никаква маршировка нямаше в моята част. Имах униформа, но съм я обличал само няколко пъти. Не съм козирувал на офицери и никой не е козирувал на мен.

— Какво си правил?

— Убивах хора.

Тя си мислеше, че е подготвена за това. Дори си въобразяваше, че може да го чуе как си признава, без да потръпне. Но думите се блъскаха в гърдите й като леки юмручни удари и тя се страхуваше, че ще ги усети още по-осезателно, ако чуе повече, затова реши да смени темата.

Той довърши и последната курабийка и изтърси трохите от ръцете си.

— Трябва да се хващаме на работа.

— Работа ли? — Толкова бе изтощена, че цялото тяло я болеше. Вярваше, че ако затвори очи, ще заспи седнала. Независимо колко мръсен бе дюшекът на койката, с нетърпение чакаше мига, в който щеше да си легне до Емили и да заспи. — Каква работа?

— Отново ще разнищим всичко.

— Кое всичко?

— Животът на Еди.